О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 343 гр. София, 25.07.2022 год. Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети май през две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА СОНЯ НАЙДЕНОВА като изслуша докладваното от съдията Николова гр. д. № 310/ 2022 год. по описа на ВКС, II г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Х. П. и В. Б. П., представлявани от адв. К. С., срещу решение № 157 от 18.10.2021 год. по в. гр. д. № 458/2021 год. на Окръжен съд - Пазарджик. С него се потвърждава решение № 260106 от 29.04.2021 год. по гр. д. № 492/2020 год. на Районен съд – Велинград, с което са отхвърлени предявените от касаторите против С. З. К. ревандикационни искове. Ищците твърдят, че са собственици в режим на съпружеска имуществена общност на два обекта в сграда № 1 в поземлен имот с ид. *** с площ от 266 кв. м., находящ се в [населено място], [улица]. Въззивният съд приема за установено, че процесната сграда е била първоначално придобита от бащата на ответницата въз основа на договор за покупко-продажба и публична продан от 1942 год. Ответницата придобила собствеността върху сградата по наследствено правоприемство и по силата на дарение, извършено от нейната майка с нотариален акт от 1982 год. Същата година тя учредила право на строеж в полза на своята майка за изграждане на къща на два етажа в собствения ѝ парцел. Обосновавайки се с представения протокол за определяне на строителна линия и съдържанието на документите за собственост, съдът приема, че съществуващата до този момент двуетажна жилищна сграда /процесната/ граничи от две страни с улици, образуващи Т-образно кръстовище, докато изградената въз основа на суперфицията къща е разположената навътре, в дъното на парцела и не граничи пряко нито с улици, нито със съседни имоти. Съгласно мотивите към решението, по плана от 1983 год. имотът с двете сгради представлява парцел * в кв. 37, представляващ ъглов парцел, който по плановете от 2004 и 2005 год. представлява вече поземлен имот № * с площ 533 кв. м. В резултат на одобрено частично изменение на подробния устройствен план за сметка на УПИ-* са образувани два нови парцела - УПИ-* с площ 266.40 кв. м., в който попада процесната сграда и УПИ-*, в който попада новопостроената жилищна сграда на 72 кв. м., разположена посока югоизток към дъното на парцела. За да отхвърли исковете съдът приема, че индивидуализацията на двете жилищни сгради е ясна и недвусмислена, като всички нотариални актове, въз основа на които ищците основават претенциите си, имат за предмет именно впоследствие изградената през 1983 год. сграда в резултат на отстъпеното право на строеж, която няма нищо общо с описаната в исковата молба сграда от 1942 год. С оглед на това съдебният състав е приел, че е излишно да разглежда подробно представените многобройни нотариални актове, доколкото в тях изрично е записано, че касаят сградата в дъното на стария парцел * в кв. 37, какъвто извод се извежда и от приетото заключение на вещото лице. При тези съображения е формиран извод за неоснователност на предявените искове, тъй като не са представени никакви доказателства от ищците, които да установяват собствеността им върху самостоятелните обекти в процесната сграда № 1, попадаща в новоотредения парцел УПИ *. Касаторите поддържат наличие на всички касационни отменителни основания по чл. 281, т. 1, 2 и 3 ГПК, а в изложението към жалбата се позовават на предпоставките по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност или недопустимост, както и очевидна неправилност. Основният им довод е, че въззивният съд бил отказал да обсъди доказателствата, вследствие на което приел за установена грешна фактическа обстановка и постановил едно необосновано решение. С това оплакване са пряко обвързани и всички поставени в изложението правни въпроси, а именно: 1. „Задължен ли е въззивният съд съгласно чл. 271, чл. 272 във вр. с чл. 236 ГПК да обсъди в мотивите на акта си всички доводи и възражения на страната?“; 2. „Допустимо ли е въззивният съд да игнорира определени доказателства, без да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни?“; 3. „Има ли абсолютна доказателствена сила описанието на постройка – „в дъното на парцела“ в нотариалните актове, подписвани през годините между страните, в годините когато тя не е имала идентификатор, или постройката следва да бъде индивидуализирана съгласно изисквания на ЗС и Правилника за вписвания, чрез изследване и на други признаци като вида на сградата, етажите, квадратурата, адреса на имота и предназначението на сградата, актът от който собственикът черпи правата си, както и скицата, в която е описан имотът и собственика – сега регламентирани в чл. 60 и чл. 61 от ЗКИР?“; 4. „Недопустимо, нищожно или необосновано е решението на съда, в което при оплакване за липса на мотиви и обсъждане на релевантни по делото писмени доказателства, съдът препраща към несъществуващи мотиви и обсъждане на доказателства на първата инстанция?“. Първите два въпроса касаторите считат за разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС, а по отношение на другите два, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК . Ответницата С. З. К., чрез адв. П. Ч., оспорва жалбата в писмен отговор. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Второ отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното: Касационната жалба е допустима и редовна като подадена в законоустановения срок и от процесуално легитимирани лица срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК. Релевираните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК не се обосновават поради следните съображения: Не се констатира вероятна нищожност или недопустимост на обжалвания съдебен акт. Решението е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от членовете на състава, участвали в разглеждане на делото, като има съдържание на мотивите и диспозитива, изразяващо ясно правораздавателната воля на съда. Затова следва да се приеме, че е валиден съдебен акт. Същото е постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на въззивна жалба, по редовна искова молба и при участието на процесуално легитимирани страни. Съобразено е с очертания от въззивната жалба предмет, съдържа кратки и ясни мотиви по отношение на релевираните оплаквания и доводи, като волята на съда е ясна и разбираема. При изложените мотиви на съда не може да бъде споделено твърдението за очевидна неправилност на обжалваното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Не се установява видимо тежко нарушение на закона - същият да е приложен в неговия обратен смисъл или да е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Мотивите към съдебното решение не разкриват явна необоснованост вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. Очевидната неправилност като порок на съдебния акт следва да бъде различавана от неправилността като касационното отменително основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. В случая всички оплаквания на касаторите по съществото си представляват доводи за неправилност, които са основани на собствената им интерпретация на събрания доказателствен материал и не могат да бъдат разглеждани в настоящото производство, а едва след допускане на касационното обжалване при проверка по същество на въззивното решение. В тази връзка следва да бъде обсъден на първо място поставеният под т. 4 въпрос, доколкото касаторите го обвързват пряко с основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. В съдебната практика, а и в правната теория няма никакво съмнение, че необосноваността, респективно липсата на мотиви, могат да обосноват нищожност на съдебното решение единствено тогава, когато е налице абсолютна неразбираемост на волята на съда – когато тя не може да бъде изведена по пътя на тълкуването, вкл. по чл. 251 ГПК, нито чрез поправяне по реда на чл. 247 ГПК. Във всички останали случаи на допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила и на необоснованост, щом е ясно или установимо, какво е постановил съдът по искането, с което е сезиран, решението е неправилно, а не нищожно. В същото време неразбираемата воля на съда, неясните и противоречиви мотиви не могат да обусловят недопустимост на съдебния акт, защото нямат отношение към процесуалните предпоставки относно съществуването или упражняването на правото на иск /в този смисъл решение № 27 от 22.04.2019 год. на ВКС по гр. д. № 1321/2018 год., IV г. о./. В разглежданата хипотеза, както вече беше изложено, не се констатира такъв порок на обжалваното решение, който да обосновава вероятната му нищожност или недопустимост по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Доколкото поставеният въпрос е изяснен в практиката на ВКС, то няма как да бъде споделено и твърдението на касаторите, че разглеждането му е от значение за развитието на правото. Поставените под т. т. 1 и 2 правни въпроси не обосновават релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не са разрешени в противоречие с практиката на ВС и ВКС. По аргумент от чл. 153, вр. чл. 12 ГПК, съдът не е длъжен да обсъжда всякакви доказателства и доводи на страните, а само онези от тях, които се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях /в този смисъл решение № 338 от 27.03.2018 год. на ВКС по гр. д. № 706/2017 год., IV г. о., решение № 164 от 4.06.2014 год. на ВКС по гр. д. № 196/2014 год., III г. о./. В случай, че намира някои от приетите доказателства за неотносими по отношение на правнорелевантните факти, от които произтича спорното право, съдът следва да се обоснове /решение № 589 от 29.06.2010 год. на ВКС по гр. д. № 1359/2009 год., I г. о./. От друга страна, когато първоинстанционният съд вече е изложил в мотивите си съображенията по доводите във въззивната жалба, тъй като тези доводи са били изтъкнати още в първа инстанция и жалбоподателят само ги преповтаря във въззивната жалба, въззивният съд може да възприеме изцяло изводите на първоинстанционния и да препрати към тях без да излага доводи. В настоящия случай съдът се е мотивирал с това, че представените множество нотариални актове са подробно анализирани и разгледани от първоинстанционния съд, чиито мотиви въззивната инстанция споделя напълно и препраща към тях на основание чл. 272 ГПК. В допълнение е подчертано, че преповтарянето им и повторния анализ на тези доказателства са безпредметни, тъй като същите не касаят процесната сграда и самостоятелните обекти в нея, а онази част от дворното място, в която е изградена въз основа на учреденото право на строеж сградата от 1983 год. Този извод на съда е обоснован, съгласно изискванията на горецитираната съдебна практика. Посочено е, че тези документи за собственост са от период след изграждане на новата сграда, а описаната в тях сграда е индивидуализирана с граници и съседи, които сочат недвусмислено, че предмет на сделките е изградената във вътрешната част на парцела сграда, а не граничещата от две страни с улици къща от 1942 год. В тях не била посочена още етажността на сградата, която фигурирала в описанието на документите за собственост на процесната къща. Съгласно мотивите на съда индивидуализацията на двете жилищни сгради е ясна и недвусмислена, същите не могат да бъдат сгрешени, предвид множеството признаци по които същите съществено се различават – по характеристики, по етажност, по площ, по граници и съседи, по конфигурация и местоположение, по време на строителство и други. С това задължителните указания на раздел I, т. 3 от ППВС № 1/ 13.07.1953 год. и т. 1, т. 2 на ТР № 1 от 09.12.2013 год. по тълк. дело № 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС за мотивиране на въззивното решение са изпълнени - обективирано е вътрешното убеждение на съда по отношение на установените фактически обстоятелства и изведените въз основа на тях правни изводи са разбираеми, логични и последователни. Дали изводите на съда по предмета на спорното право са правилни и обосновани е въпрос, който излиза извън предмета на производството по селекция на касационните жалби. Несъгласието на жалбоподателя с приетата за установена фактическа обстановка, мотивирана със собствената му интерпретация на доказателствата, само по себе си не е достатъчно основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол – т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/ 2009 год., ОСГТК. Предвид изложеното и доколкото третият от поставените въпроси изразява именно довод за неправилна оценка на представените по делото нотариални актове, то същият не удовлетворява критериите за правен въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, а именно - да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о., О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 157 от 18.10.2021 год. по в. гр. д. № 458/2021 год. на Окръжен съд - Пазарджик по постъпилата от П. Х. П. и В. Б. П., чрез адв. К. С. касационна жалба срещу него. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.