Р Е Ш Е Н И Е № 271 София,30.10.2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България,Второ гражданско отделение,в съдебно заседание на единадесети октомври през две хиляди и дванадесета година,в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:Красимир Влахов ЧЛЕНОВЕ:Светлана Калинова Зоя Атанасова при участието на секретаря Ани Давидова и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова гражданско дело № 477 от 2012 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290-293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. К. Д. срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд, постановено на 07.03.2012г. по гр.д.№2581/2011г. С определение №374/22.06.2012г.,постановено по настоящето дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпроса за приложението на разпоредбата на чл.5,ал.2 ЗВСОНИ в хипотеза,при която имотът не е бил заявен за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и установените в чл.11 от същия закон срокове са изтекли,както и за началния момент на придобивната давност в тази хипотеза. Касаторът поддържа,че обжалваното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно прилагане на материалния закон и необоснованост,тъй като съдът не е обсъдил всички събрани по делото доказателства досежно обстоятелството дали общината действително се легитимира като собственик на процесния имот,неправилно е приел,че процесният имот има характера на земеделска земя,подлежаща на възстановяване и неясно въз основа на какви доказателства е приел,че имотът е държавен. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявеният от него иск бъде уважен като му бъдат присъдени направените по делото разноски. Ответникът по касационна жалба [община] не изразява становище. Върховният касационен съд,като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл.290,ал.1 ГПК и чл.293 ГПК, приема следното: Д. К. Д. е предявил срещу [община] иск за признаване за установено,че общината не е собственик на недвижим имот с площ от 1191кв.м. в м.”Б.-ю.”,кв.Г.,район “А.” на [населено място],представляващ ПИ с идентификатор * по кад.карта,одобрена през 2008г. С обжалваното решение Варненският окръжен съд,действувайки като въззивна инстанция,е потвърдил решението на първоинстанционния съд,с което така предявеният иск е отхвърлен. Прието е,че предявеният иск е допустим,доколкото изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения сочат на колизия на права-всяка от страните претендира свое право на собственост върху процесния имот като ответникът изрично оспорва заявеното от ищеца право и се легитимира формално като собственик на имота. При тези твърдения е прието,че за ищеца е налице правен интерес от съдебна защита на оспореното му право посредством установителен иск за собственост. Прието е,че спецификата на отрицателния установителен иск обуславя разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса досежно установяване на елементите от фактическия състав на спорното право,като ответникът следва да установи по пътя на главното и пълно доказване наличието на предпоставките за възникване на въведеното от него придобивно основание,като установеността на правото на собственост на ответника към момента на приключване на устните състезания по делото определя изхода на спора,респ. преодоляването на евентуалната колизия на права между страните. В тежест на ищеца пък е да установи фактите,на които основава интереса си от предявения иск. В случая е прието,че предоставеното на ищеца право на ползване по ПМС №11/1982г. е прекратено по силата на закона,а трансформиране в право на собственост съгласно §4а ПЗР ЗСПЗЗ може да се реализира само по установения от закона ред,което според въззивния съд изключва възможността за придобиване на имота по силата на изтекла придобивна давност по аргумент на чл.24,ал.7 ЗСПЗЗ. Изложени са също и съображения,че след като имотът се намира в терен по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, това изключва възможността да бъде придобит по давност до приключване на административната процедура по възстановяване на собствеността. Прието е с оглед разпоредбата на чл.5,ал.2 ЗВСОНИ /ред.ДВ.бр.107/1997г./,че когато към момента на влизане в сила на разпоредбата не е налице завършен фактически състав на земеделска реституция,началният момент, от който може да тече придобивна давност,е възстановяването на собствеността,тъй като разпоредбата брани правата на лицата,които са заявили претенциите си за възстановяване на собствеността и до приключване на реституционното производство не съществува възможност тези права да бъдат отречени посредством възражение за придобивна давност. С оглед на това е прието,че самите твърдения на ищеца, обосноваващи правния му интерес от търсената с иска защита изключват неговото право,породено на годно придобивно основание,което успешно да бъде защитено с позитивния за него изход на спора за собственост. По поставения въпрос за приложението на разпоредбата на чл.5,ал.2 ЗВСОНИ в хипотеза,при която имотът не е бил заявен за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и установените в чл.11 от същия закон срокове са изтекли,както и за началния момент на придобивната давност в тази хипотеза,настоящият състав приема следното: Разпоредбата на чл.5,ал.2 ЗВСОНИ предвижда,че изтеклата придобивна давност не се зачита само за имоти,собствеността върху които се възстановява по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСОНИ и от деня на влизане на тази разпоредба в сила по отношение на такива имоти започва да тече нова давност. Разпоредбата установява средство за защита правата на лицата, които са заявили един имот за възстановяване по реда на ЗВСОНИ или ЗСПЗЗ,но не брани права на други лица,вкл. и на общината или държавата по отношение на имущества,които същите претендират да притежават на съответно основание. В отношенията между установилото фактическата власт върху имота лице,позоваващо се на изтекла в негова полза придобивна давност и лица,заявяващи самостоятелни права върху имота на основание,различно от проведено производство по възстановяване на собствеността,приложение намират правилата за прекъсване на давността, установени в ЗЗД и ЗС,но не и правилото на чл.5,ал.2 ЗВСОНИ.Началният момент,от който започва да тече придобивна давност за такива имоти е свързан със заявените в хода на производството твърдения за установяване на самостоятелна фактическа власт върху имота. По основателността на касационната жалба и с оглед изложеното по-горе становище,настоящият състав приема следното: Обжалваното решение е валидно и процесуално допустимо,но по същество неправилно като постановено при неправилно приложение на материалния закон /чл.5,ал.2 ЗВСОНИ/ и съществено нарушение на съдопроизводствените правила при обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства. След като по делото е установено,че правото на собственост върху процесния имот не е заявено за възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, неправилно,при положение,че установените в чл.11 ЗСПЗЗ срокове са изтекли,въззивният съд е приел,че приложение следва да намери разпоредбата на чл.5,ал.2 ЗВСОНИ,а оттам и че в полза на Д. К. Д. не е започнала да тече придобивна давност. Както вече беше отбелязано,в подобна хипотеза разпоредбата на чл.5,ал.2 ЗВСОНИ не намира приложение и доколкото по делото не е установено осъществяването на факт,който да е довел до прекъсване на давността, респ. да има значение за началния момент,от който тази давност е започнала да тече,следва за такъв начален момент да се приеме посочената от Д. К. Д. дата-18.11.1997г. Правилно въззивният съд е приел,че за Д. К. Д. е налице правен интерес от търсената защита,доколкото в случая е налице колизия на претендирани права,препятстваща възможността Д. К. Д. да удостовери по предвидения от закона ред осъществяването на твърдяното от него придобивно основание,а именно изтекла в негова полза придобивна давност. Неправилно обаче въззивният съд е приел,че предявеният иск е неоснователен само въз основа на извода си за приложимост на разпоредбата на чл.5,ал.2 ЗВСОНИ. От съществено значение при предявен отрицателен установителен иск в хипотеза,при която предявилото иска лице установява по категоричен начин,че е упражнявало фактическата власт върху имота явно,необезпокоявано и непрекъснато повече от 10 години е да се установи наличие на противопоставими права на ответника,т.е. или да се установи,че ответникът е собственик на претендираното право или че е налице пречка правото да бъде придобито от ищеца. Правилно въззивният съд е приел,че в производство по предявен отрицателен установителен иск ответникът следва да установи по пътя на главното и пълно доказване наличието на предпоставки за възникване на въведеното от него придобивно основание. В случая обаче подобни доказателства по делото не са представени-още с исковата молба Д. К. Д. е оспорил съставения на 30.07.2010г. акт за частна общинска собственост за процесния имот,с оглед на което в тежест на [община] е било да докаже по категоричен начин по пътя на главното доказване основанието, на което е придобила спорното право. Посоченото в АЧОС №5954/30.07.2010г. основание,а именно разпоредбата на чл.2,ал.1,т.7 от Закона за общинската собственост не сочи на осъществяването на конкретно фактическо основание за придобиване на собствеността,доколкото тази разпоредба установява общо способите, посредством които общината може да придобие право на собственост. И доколкото по делото не са представени доказателства за осъществяването на конкретно придобивно основание от страна на [община] и,като освен това изрично в удостоверение от 07.04.2010г.,издадено от Д. “О. с.” при [община] е посочено,че имотът не попада в земите по чл.19,ал.1 ЗСПЗЗ, неправилно въззивният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен. Още повече,че общината е оспорила иска само с доводи,че същият е недопустим. Единственото доказателство, което е било представено в производството е съставеният на 06.02.1965г. акт за държавна собственост за дворно място от 822кв.м. в кв.25парцел ІІ по плана на [населено място] с отбелязване за отстъпено право на строеж на В. П.,по отношение на който обаче от заключението на изслушаната по делото съдебно-техническа експертиза,изпълнена от в.л.К. е установено,че не е идентичен с процесния. По изложените по-горе съображения настоящият състав приема,че изводът на въззивния съд за неоснователност на предявения иск е неправилен. И тъй като допуснатите от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила не налагат повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия,обжалваното решение следва да бъде отменено по реда на чл.293,ал.2 ГПК и вместо това предявеният от Д. К. Д. иск бъде уважен. С оглед изхода на спора в полза на Д. К. Д. следва да бъде присъдена сумата 2644.57лв.,представляваща направените по делото разноски. По изложените по-горе съображения,Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ въззивното решение на Варненския окръжен съд, постановено на 07.03.2012г. по гр.д.№ 2581/2011г. и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Д. К. Д. с ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място],ж.к.”Ч.”,бл.№32,вх.В, ап.43 срещу [община] по реда на чл.124,ал.1 ГПК отрицателен установителен иск,че [община] не е собственик на недвижим имот, находящ се в [населено място],район “А.”,кв.”Г.”,м.”Б.-ю.”, представляващ поземлен имот с идентификатор №* по кадастралната карта,одобрена със заповед № РД-18-73/23.06.2008г. на изпълнителния директор на АГКК,с площ на целия имот от 1191кв.м. и при граници на целия имот имоти с ид.№№*,* и *,идентичен с имоти №* и №* по ПНИ на м.”Б.-ю.”-СО,одобрен със заповед № РД-1-7706/467/04.12.2002г. и № РД-1-77-6/68/11.03.2003г. на областния управител на област с административен център В.,основан на твърдения за право на собственост на ищеца върху имота,породено на основание придобивна давност. ОСЪЖДА [община] на основание чл.78,ал.1 ГПК да заплати на Д. К. Д. сумата 2644.57лв. /две хиляди шестстотин четиридесет и четири лева и 57ст./,представляващи направените по делото разноски. Председател: Членове: