РЕШЕНИЕ № 180/28.05.2012 г. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на седемнадесети май през две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛАНА КАЛИНОВА ЗОЯ АТАНАСОВА при участието на секретаря Ани Давидова, като изслуша докладваното от съдия В. гражданско дело № 4 по описа за 2012 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по реда на чл.290- 293 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. А. К., Й. И. К., И. Л. К. и А. Л. Д. срещу Решение № 521/ 11.04.2011 г. по в.гр.д.№ 509/11 г. на Пловдивския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение на Пловдивския районен съд, постановено на 28.12.2010 г. по гр.д.№ 3894/2007 г., с което е признато за установено по отношение на [община], че ищците /касатори в настоящото производство/ са собственици по наследство на 2400/5858 ид.ч. от имот пл.№ * в кв.* /нов */ по плана на [населено място]-[жк]от 1955 г., с площ от 5 858 кв.м., вместо което предявените в активно субективно съединение собственически претенции са отхвърлени. В касационната жалба се поддържа, че атакуваният акт на въззивния съд е неправилен, поради което се моли за отменяването му и постановяване на решение по съществото на спора, с което исковете за собственост срещу [община] бъдат уважени със законните последици, евентуално- връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция. Ответникът по касационната жалба- [община] е депозирал в срока по чл.287, ал.1 ГПК писмен отговор, с който моли обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила като правилно. С определение № 731/ 30.01.2012 г., постановено по настоящето дело, касационното обжалване на постановеното от въззивния съд решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса, следва ли да се проведе административна процедура по възстановяване на правото на собственост в хипотезата на чл.2, ал.2 ЗВСВОНИ, и представляват ли съществуващите временни постройки и бараки осъществено мероприятие, съставляващо пречка за възстановяването на правото на собственост на посоченото основание. За да допусне касационната жалба до разглеждане, съставът на Върховния касационен съд е приел, че по този въпрос обжалваното въззивно решение обективира произнасяне по начин, който не е съобразен със задължителна практика на касационната инстанция- ТР № 1/ 17.05.1995 г. на ОСГК на ВС и ТР № 6/ 05 г. от 10.05.2006 г. на ОСГК на ВКС. Върховният касационен съд, след като извърши служебна проверка на допустимостта на обжалваното въззивно решение по реда на чл.293, ал.4 във връзка чл.269 и чл.270, ал.3 ГПК, приема следното: Производството по делото е образувано по предявени при условията на активно субективно съединение положителни установителни искове за собственост с правна квалификация чл.97, ал.1 ГПК /отм./ на Б. А. К., Й. И. К., И. Л. К. и А. Л. Д. срещу [община]. Ищците поддържат, че наследодателите им- Т. Л. К. и А. Р. К. са били собственици на нива от 5 858 кв.м. в землището на [населено място], м.”С.- Т.” /”С.-к.”/, като по кадастралния план на града от 1955 г. имотът е бил заснет с пл.№ * в кв.* и е бил включен в парцели * и *. През 1957 г. и 1958 г. наследодателите на ищците извършили разпоредителни сделки, с които прехвърлили в полза на трети лица общо 1 330 кв.м. от имота, а през периода 1965 г.- 1968 г. за благоустройствени мероприятия по ЗПИНМ били отчуждени общо 2 070 кв.м. Реално обаче държавата завзела по-голяма площ, за която не била проведена отчуждителна процедура. Според ищците, част от първоначално притежавания от наследодателите им имот, а именно 2 400 кв.м., е останала свободна от отчуждаване и от проведени благоустройствени мероприятия, поради което същата е възстановена в тяхна полза по силата на закона- с влизане в сила на чл.2, ал.2 ЗВСВОНИ /обн.ДВ, бр.107 от 1997 г./. Предвид невъзможността тази реална част да бъде идентифицирана на място и доколкото същата не е обособена в самостоятелен поземлен имот, поддържат, че на това основание са станали собственици на съответна идеална част от целия имот- 2400/5858 ид.ч., за които молят да бъдат признати правата им по отношение на оспорващия ги ответник в лицето на [община]. Въззивният съд, приемайки така формулираната искова претенция за редовна, е постановил решение по съществото й, с което е отхвърлил претендираните от ищците собственически права, тъй като не са налице предвидените в реституционния закон материални предпоставки за възстановяване правата на бившите собственици или техните наследници. Върховният касационен съд намира, че решението на въззивната инстанция се явява недопустимо като постановено по нередовна искова молба, което налага неговото обезсилване и връщане на делото на въззивния съд със задължителни указания за отстраняване на нередовността /т.4 от ТР № 1 от 17.07.2001 г., гр.д.№ 1/01 г. на ОСГК на ВКС/. Това е така, тъй като заявеният от ищците петитум за признаване на собствеността им върху идеална част от процесния имот се намира в логическо противоречие с изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, според които при влизане в сила на приложимия реституционен закон реална част от имота на наследодателите им, която е била отнета от тях без законово основание, е съществувала реално във вида, в който е отнета, и следователно им е възстановена по силата на закона. В този смисъл за ищците е налице правен интерес от установяване по съдебен ред на правото им на собственост върху реално съществуващите 2 400 кв.м., като въпрос по съществото на спора е извършването на преценка, дали този терен може да бъде обект на самостоятелни собственически права. Обстоятелството, че ищците се затрудняват фактически да идентифицират на място въпросната площ, не е основание за трансформиране на твърдяните индивидуални собственически права в съсобственост върху целия първоначално притежаван имот. Преди всичко, реституцията е способ за придобиване на индивидуална собственост в полза на бившите собственици или техните правоприемници, при което хипотезите на възникване на съсобственост на това основание са уредени в закона изрично, изчерпателно и като изключение /например чл.3 ЗВСМРСА/. Освен това, поддържането на твърдение за наличие на съсобственост в конкретната хипотеза е логически неиздържано, защото по същество би означавало, че предпоставките за възстановяване на собствеността са налице по отношение на целия имот /тъй като идеалната част на съсобственика се разпростира върху цялата вещ/, а в случая самите ищци твърдят, че за част от имота е налице пречка за възстановяване на собствеността предвид наличието на проведени благоустройствени мероприятия. Следва да се посочи също така, че и обективираното в исковата молба твърдение досежно правния интерес да се претендира не реална, а идеална част от имота /невъзможност свободната реална част да се разпознае на място/, се намира в очевидно противоречие с изложеното в обстоятелствената част, според която предпоставките за възстановяване на собствеността са налице по отношение на конкретна и реална част от имота. Това е така, доколкото при невъзможност за идентифициране на тази реална част ще е очевидно невъзможно и да извърши преценка, дали и по отношение на какво е настъпил реституционния ефект, на който се позовават ищците. С оглед гореизложеното, въззивното решение на Пловдивския окръжен съд следва да бъде обезсилено и делото- върнато на този съд за предприемане на необходимите процесуални действия за отстраняване на констатираната нередовност на исковата молба. Доколкото касационната инстанция не формира изводи по съществото на спора, в настоящото решение не следва да се извършва и произнасяне по материалноправния въпрос, с оглед на който е допуснато касационното обжалване. По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА Решение № 521/ 11.04.2011 г. по в.гр.д.№ 509/11 г. на Пловдивския окръжен съд. ВРЪЩА ДЕЛОТО на Пловдивския окръжен съд за отстраняване нередовността на исковата молба съобразно изложеното в мотивите на настоящото решение. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: