8 Р Е Ш Е Н И Е № 219 Гр. София, 14 ноември 2016 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на двадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА КРАСИМИРА МЕДАРОВА при участието на секретаря ИЛИЯНА ПЕТКОВА и след становище на прокурора от ВКП АТАНАС ГЕБРЕВ, като разгледа докладваното от съдия Медарова наказателно дело № 798/2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството пред ВКС е образувано по жалба на упълномощеният защитник на подсъдимия Х. Б. Х., адв. И. А., срещу нова въззивна присъда № 153 на Софийски Градски съд, Наказателно отделение, Осми въззивен състав, постановена на 31.05.2016 г. по в.н.о.х.д. № 2265/2016 г., в която са наведени касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и 2 от НПК и се прави искане подсъдимият да бъде оправдан. В писмено допълнение към жалбата на защитата, постъпило в срока по чл.351, ал.3 от НПК , се оспорва оценката на доказателствата, направена от въззивната инстанция, с довод за превратното им и едностранчиво тълкуване, в резултат на което се твърди, че фактите по делото са приети неправилно. Акцентира се на становището на прокурора пред въззивната инстанция в насока неподдържане на протеста, както и се излагат доводи за неправилно оценена субективна страна на деянието. Повторният разпит на свидетелката Д. пред СГС, при липсата на предпоставки за това, се цени в подкрепа на тезата за едностранчива и субективна оценка на доказателствения материал по делото. Поддържа се направеното в жалбата искане за отмяна на въззивната присъда и оправдаване на подсъдимия за престъплението по чл.197 от НК, за което СГС го е признал за виновен. В съдебно заседание пред касационната инстанция упълномощеният защитник на подсъдимия Х., адв. А. и подсъдимия Х. Х. не се явяват, за да изразят становище по жалбата. Прокурорът от ВКП намира касационната жалба на подсъдимия, чрез упълномощеният му защитник за неоснователна и счита, че следва да се остави без уважение. Застъпва становище, че в резултат на законосъобразно извършена въззивна проверка, втората инстанция е отстранила допуснатите от първия съд пропуски в анализа и оценката на доказателствата и правилно е приела, че подсъдимият с действията си е осъществил фактическия състав на престъплението по чл.197 от НК, за извършването на което го е признала за виновен и му е наложила справедливо наказание. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и в рамките на законовите си правомощия по чл.347, ал.1 от НПК, намира за установено следното: С присъда от 17.06.2015 г., постановена по н.о.х.д. № 9427/2014 г., по описа на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 12 състав подсъдимият Х. Б. Х. е бил признат за невиновен относно това, на 06.02.2014 г. в [населено място] да е отнел чужда движима вещ, един брой мобилен телефон, марка “ С.”, /модел/ с ИМЕЙ номер /№/, на стойност 1013.04 лв. от владението на Р. Н. Д., без нейно съгласие и с намерение противозаконно да го присвои, поради което и на осн. чл.304 от НПК е оправдан по обвинението по чл.194 ал.1 от НК. С нова въззивна присъда № 153 от 31.05.2016 г., Софийският градски съд, НО, Осми въззивен състав е отменил присъдата на СРС от 17.06.2015 г., постановена по н.о.х.д. № 9427/2014 г. и е признал подсъдимият Х. Б. Х. за виновен относно това, че на 06.02.2014 г. в [населено място] е отнел чужда движима вещ, един брой мобилен телефон, марка “С.”, /модел/ с ИМЕЙ номер /№/, на стойност 1013.04 лв. от владението на Р. Н. Д., без нейно съгласие и с намерение противозаконно да го присвои, като до приключване на съдебното следствие пред първоинстанционния съд откраднатата вещ е била върната, поради което на осн. чл.197, т.1 вр. чл.194, ал.1 от НК и чл.54 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от една година, изтърпяването на което е отложил при условията на чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. На осн. чл.189, ал.3 от НПК подсъдимият Х. е осъден да заплати разноските по делото в размер на 40.00 лв. в полза на държавата и съответните държавни такси. Извършената от ВКС проверка относно наличието на касационните основания, наведени в жалбата на упълномощения защитник на подсъдимия Х. наложи извод за тяхната неоснователност. Релевираното оплакване по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, наведено в касационната жалба, се мотивира общо с довод за неаргументирана преценка на приетите от въззивния съд доказателствени факти, въз основа на които е установено авторството на деянието. Въззивният съд е постановил атакуваната присъда при стриктно спазване на процесуалните изисквания на чл.327 от НПК за допускане на доказателства пред втората инстанция, след което е мотивирал съдебния си акт въз основа на цялостна проверка и оценка на наличната доказателствена съвкупност по делото. Последното е осъществил в съответствие с разпоредбата на чл.14 от НПК за обективно пълно и всестранно изследване на обстоятелствата по делото, поради което липсват основания да се приеме за налично твърдяното нарушение при формирането на вътрешното му убеждение по фактите. Постановената от контролирания въззивен състав нова присъда е изцяло съобразена с разпоредбата на чл.339, ал.3 вр. чл.305 от НПК и в частност с изискването по чл.305, ал.3 от НПК за аргументирана оценка на приетите за установени доказателствени факти и съдържа ясен отговор за приложимата правна квалификация. Допускането на гласни доказателства пред въззивната инстанция не е ограничено като процесуална възможност, като разпоредбата на чл.327 от НПК предоставя повторния разпит на свидетели изцяло на преценката на съда и не го обвързва с конкретни законови предпоставки. В тази връзка възражението на защитата от касационната жалба за допускане на повторен разпит от въззивния съд на свидетелката Д., без основание за това, е напълно неоснователно и по естеството си не представлява съществено нарушение от процесуален характер. Видно от мотивите към въззивната присъда показанията на пострадалата свидетелка Д. от повторния и разпит пред СГС /въззивният съд ги е преценявал съвкупно с първоначално депозираните от нея / са съществен доказателствен факт, от значение както за обективната, така и за субективната съставомерност на деянието. В тази връзка съобщените от свидетелката при разпита и пред СГС данни за състоянието, в което и е бил върнат мобилния телефон, без поставена в него сим карта и с изцяло изтрито съдържание на записаната и съхранена в паметта му информация са от съществено значение за променената фактическа обстановка, възприета в мотивите на въззивната инстанция. Извършеният повторен разпит на свидетелката Д. и установените при същия факти е обективирал в значителна степен новата оценка на доказателствата, направена от въззивната инстанция и е обусловил тезата на съда за съставомерно поведение на подсъдимия, изразяващо се в противозаконно отнемане на забравена вещ в управляваното от него таксиметрово превозно средство. Въззивният съд е изградил извода си за авторството на деянието на базата на комплексна преценка на релевантните за обвинението факти, които е оценил в тяхната взаимна връзка и релация, без да игнорира определени доказателства за сметка на други. Наведеното в жалбата оплакване за едностранчив доказателствен подход, във вреда на подсъдимия, от една страна е лишено от конкретика, за да получи съответен отговор, и от друга при касационната проверка на въззивната присъда не се установи обективното му проявление. Доказателствената съвкупност от значение за доказаността на обвинението, която включва обясненията на подсъдимия Х., показания на пострадалата свидетелка Д., пред първата и въззивната инстанция, показания на свидетеля Л., полицейски инспектор, извършил проверка по жалбата на пострадалата за забравен в таксиметров автомобил мобилен телефон, показания на свидетеля С., пътувал заедно с Д. в таксиметровия автомобил, приобщени към доказателствата по делото по реда на чл.281, ал.5, вр. ал.1, т.5 от НПК, протокола за доброволно предаване, с който подсъдимият е предал телефона на разследващите органи, е преценявана от въззивния съд комплексно и в съответствие с изискванията на процесуалния закон относно доказателствената стойност и тежест на отделните доказателства. Показанията на Д. и С. са оценени с оглед пълната им еднопосочност, както и е отчетено съответствието им с обясненията на подсъдимия за намирането на телефона в таксиметровия автомобил, с който ги е превозил през процесната вечер и с последващото му доброволно предаване в хода на разследването. Обясненията на подсъдимия са кредитирани частично, като са отчетени признанията му за активните действия, които е предприел спрямо чуждия мобилен телефон, премахване на съдържащата се в него и поставяне на собствената си сим карта в апарата, както и записване на лична снимка в паметта му, което е дало основание на въззивния съд да изведе съставомерно субективно отношение към вещта от негова страна, а именно противозаконното и задържане след намирането и в автомобила, с намерение да я присвои. Приетата от въззивния съд фактология за поведението на подсъдимия е изведена в резултат на обективно проверени и правилно оценени доказателствени източници, които са всестранно анализирани и не се отличава със субективизъм или безкритично кредитиране на определени доказателства, каквото оплакване се съдържа в касационната жалба. С оглед изложеното, оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила не се подкрепя от материалите по делото, поради което е неоснователно и налага извода, че не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. Материалният закон е приложен правилно в съответствие с установените факти. Възприетата от СГС правна квалификация е изцяло съобразена със задължителните указания от ППВС № 6/1971 г. и в частност с тълкуването в т.II.1. относно отнемането на забравени в превозно транспортно средство вещи с намерение да бъдат присвоени, за което е посочено, че представлява кражба. Въззивният съд е направил верен прочит на фактите по делото за предмета на престъплението, от гледна точка на това налице ли е прекъснато владение върху вещта от нейния собственик, при което правилно е установил, че се касае за забравена вещ, която е възможно да бъде предмет на кражба, а не за изгубена вещ. В настоящият случай пострадалата не се е лишила от владението върху мобилния си телефон и от възможността да упражни фактическа власт върху него, което е дало основание на въззивния съд да прецени, че не се касае за изгубена вещ, която не би могла да бъде предмет на противозаконно отнемане. Съгласно цитираното ППВС № 6/1971 г. изгубените вещи не могат да бъдат предмет на кражба, поради липса на съставомерен елемент, упражнявано владение, от което владелецът да се е лишил с изгубването на вещта, респективно не може да бъде реализирано и противозаконното отнемане на това владение. Фактите по казуса еднозначно установяват, че предмет на престъпно посегателство от подсъдимия е забравен в таксиметровия му автомобил мобилен телефон, собственост на свидетелката Д., която не е била лишена от възможността да възстанови фактическата си власт върху него. Д. е установила, че телефона е останал в таксиметровия автомобил незабавно след напускането му и е предприела действия за възстановяване на владението върху собствената си вещ чрез свързване с диспечер от таксиметровата компания и подаване на сигнал за забравена вещ в конкретно превозно средство. Впоследствие пострадалата е подала и жалба до съответното полицейско управление с посочване на конкретни факти за местонахождението на мобилния телефон. Изложените факти несъмнено определят вещта като “ забравена”, а не като „изгубена” от нейният собственик, поради обективната възможност да упражни владението си върху нея, от каквато фактическа възможност пострадалата не е била лишена с оставянето на телефона в таксиметровия автомобил /в този смисъл Р № 646/17.12.2008 г. по н.д. № 692/2008 г. на I НО на ВКС и Р № 16/27.01.2014 г. по н.д. № 2176/2013 г. на III, НО на ВКС/ . Касае се следователно до вещ, която е годен предмет на кражба, което определя и обективната съставомерност на деянието. Установеното от изложените факти намерение на дееца вещта да бъде присвоена, изведено от действията му по задържане на телефона в продължение шест дни след получаване на сигнала от пътника за забравената в автомобила му вещ и тези по изтриване на съдържащата се в паметта му информация, премахване на сим картата и запис на собствени данни, определя и субективната съставомерност на същото. Деянието правилно е квалифицирано по привилегирования състав на чл. 197 от НК, при наличните данни за връщане на мобилния телефон от подсъдимия до приключване на съдебното следствие пред първата инстанция, удостоверено с протокол за доброволно предаване на разследващия орган. С оглед изложеното от фактическа и правна страна претенцията на подсъдимия за оправдаване не може да бъде удовлетворена. Съображенията на първия съд, че като предмет на престъплението е инкриминирана изгубена вещ, която е допустимо да бъде предмет само на престъпление по чл.207 от НК, не могат да бъдат възприети по изложените по-горе за липса на прекъсната от пострадалата фактическа власт върху мобилния и телефон, което се определя от мястото, на което е била оставена вещта, таксиметров автомобил с установен регистрационен номер и водач. В контекста на искането за пълно оправдаване на подсъдимия следва да бъде разгледано и наличието на касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Въззивният съд е определил на подсъдимия Х. наказание от една година лишаване от свобода, изтърпяването на което е отложил с изпитателен срок от три години. Наказателната отговорност на дееца е реализирана при условията на чл.54 от НК, като съдът е приел, че не са налице законови основания за прилагане на чл.55 от НК. Касационната инстанция намира, че по отношение на извършеното от подсъдимия Х. са налице предпоставките за прилагане на разпоредбата на чл.55 от НК за определяне на съответното наказание – наличие на многобройни смекчаващи обстоятелства и несъразмерно висок размер на минимално предвиденото в закона наказание за извършеното престъпление . Отчетените от въззивния съд смекчаващи обстоятелства – млада възраст, невисока стойност на предмета на престъплението, ниска степен на обществена опасност на деянието, предвид липсата на вредни последици, с оглед бързото връщане на вещта и доброволното и предаване от подсъдимия, в която категория се включват и данните за трудовата му заетост, следва да бъдат оценени като многобройни и обуславят наличието на първата предпоставка за прилагането на чл.55 от НК . Предвиденото в закона минимално наказание, което е три месеца лишаване от свобода, / в разпоредбата на чл.197, т.1 от НК не е предвиден специален минимум/ според ВКС е несъразмерно тежко за извършеното деяние, предвид несъответствието му с тежестта на деянието и личността на дееца. В тази връзка се отчете, че връщането на мобилния телефон е осъществено само шест дни след като пострадалата го е забравила в автомобила и преди подсъдимият да е бил привлечен към наказателна отговорност и да му е било предявено обвинение. Последното не касае съставомерността на деянието, но не може да бъде пренебрегнато при оценката на степента на обществена опасност на извършеното и тази на подсъдимия. Предходните осъждания на Х., за които правилно градският съд е преценил, че не е настъпила реабилитация, не променят извода за несъразмерна тежест на минимално предвиденото наказание за извършеното деяние. Касае се за осъждания с относително голяма давност, първото от тях през 2006 г., с наложено наказание глоба, а второто – през 2012 г., с наложено наказание пробация, които не могат на самостоятелно основание да обусловят извод за завишена степен на обществена опасност на подсъдимия като деец. Водещо съображение за прилагането на привилегированата разпоредба, според ВКС, е ниската степен на обществена опасност на деянието, което обуславя и несъответствието с тежестта на минималното наказание, предвидено в чл.197, т.1 от НК, което определя и наличието на втората изискуема предпоставка по смисъла на чл.55 от НК. При тези данни, обуславящи приложението на чл.55, ал.1, т.2, б.”б” от НК при реализацията на наказателната отговорност на подсъдимия, присъдата на СГС следва да се измени в частта относно наказанието, като същото се индивидуализира при условията на съответната приложима хипотеза на привилегирована разпоредба / съгласно която наказанието лишаване от свобода при липса на специален минимум се заменя с пробация / и се определи като вид на пробация за срок от една година с прилагане на задължителните пробационни мерки по чл.42а, ал.2, т.1 и 2 от НК от НК – задължителна регистрация по настоящ адрес с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител . Така редуцираното наказание, според ВКС отговаря на критерия за справедливост и в максимална степен ще способства за постигане на целите на наказанието по отношение на подсъдимия Х.. По изложените съображения въззивната присъда следва да се измени в съответствие с изложеното по-горе. Водим от горното и на осн. чл.354, ал.1, т.3, вр. ал.2, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 153 на Софийски Градски съд, Наказателно отделение, Осми въззивен състав, постановена на 31.05.2016 г. по в.н.о.х.д. № 2265/2016 г., в частта за наказанието, като на осн. чл.55, ал.1, т.2 б.”б” от НК ОПРЕДЕЛЯ на подсъдимия Х. Б. Х. за извършеното от него престъпление по чл.197, т.1, вр. чл.194, ал.1 от НК наказание пробация с пробационни мерки по чл.42а, ал.2, т.1 и 2 от НК задължителна регистрация по настоящ адрес за срок от една година с периодичност два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител за срок от една година. ОСТАВЯ В СИЛА въззивната присъда в останалата част. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.