Р Е Ш Е Н И Е № 114 Гр.София, 11.12.2020г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, І отделение, в публично заседание на дванадесети октомври през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Тотка Калчева ЧЛЕНОВЕ: Кристияна Генковска Мадлена Желева при секретаря Валерия Методиева, след като изслуша докладваното от съдия Калчева, т.д.№ 1774 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационни жалби на М. Й. М., [населено място], и Д. И. Т., [населено място], срещу решение № 114/27.03.2019г., постановено по в.т.д.№ 583/2018г. от Пловдивски апелативен съд, с което е отменено изцяло решение № 239/27.04.2018г. по т.д.№ 273/2017г. на Пловдивски окръжен съд и е признато за установено по отношение на касаторите, че дължат солидарно на „Първа инвестиционна банка“АД, [населено място], суми по договор за предоставяне на банков ипотечен кредит „Домът“ № 314-83 от 13.03.2008г., а именно: 31006,41 евро – просрочена главница; 1296,72 евро – договорна лихва за периода от 26.05.2014г. до 22.07.2016г.; 4145,22 евро – наказателна лихва за периода от 25.03.2014г. до 23.11.2016г.; 233,40 евро – комисионни по обслужване на кредита за 2014г., 2015г. и 2016г. и сумата от 264 лв. - разходи по връчване на нотариални покани. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно поради допуснати нарушения на процесуалните правила и на материалния закон и необоснованост на изводите на съда. Молят решението да се отмени и делото да се върне на апелативния съд за извършване на съдопроизводствени действия по допускане и събиране на доказателства – евентуално ВКС да отхвърли предявените искове. Претендират заплащане на разноските по делото. Ответникът „Първа инвестиционна банка“АД, [населено място], оспорва жалбите. Претендира заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, констатира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че въз основа на договор за банков ипотечен кредит „Домът“ № 314-83 от 13.03.2008г. банката – настоящ ответник по касационната жалба, е предоставила на касатора Т. сумата от 60000 евро. Договорът е изменян с няколко анекса относно броя на анюитетните вноски и крайния срок за издължаване, като според анекс № 4 от 24.02.2014г., срокът за връщане на сумата по кредита е определен като „не по-късно от 24.11.2020г.“ Пловдивският апелативен съд не е споделил извода на първоинстанционния съд, че длъжниците не са били уведомени надлежно от кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Според решаващия състав в т.19.6, б.“б“ от договора кредитополучателят и солидарният длъжник са длъжни да уведомяват банката в петнадесетдневен срок за всяка промяна в посочения в договора постоянен адрес и/или адрес за кореспонденция, като съобщят новия си адрес. В анекс № 4 от 24.02.2014г. кредитополучателят Д. Т. е посочила за постоянен адрес: [населено място], [улица], ет.7, ап.21, а солидарният длъжник М. М. – [населено място], [улица], ап.4. Тези постоянни адреси съвпадали с адресите за кореспонденция, посочени в договора за кредит, и на тези адреси банката е изпратила на 25.04.2016г. нотариални покани, съдържащи писмено изявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Въззивният съд е изложил съображения, че нотариусът, връчвайки нотариалните покани, не е имал задължение да издирва актуалните настоящ и постоянен адрес на кредитополучателя и на солидарния длъжник. След като длъжниците не са изпълнили задължението по чл.19.6, б.“б“ от договора и не са уведомили банката за промяна на адресите за връчване на кореспонденция, те не следвало да черпят права от неизпълнението на собственото си задължение. Изявлението на банката е било под условие, като в съответствие с договора е бил определен 7-дневен срок за изпълнение, след изтичане на който кредитът става предсрочно и изцяло изискуем. Материалните предпоставки на предсрочната изискуемост по договора (чл.15.2) са били неизпълнение изцяло и в срок на която и да е анюитетна вноска по главница, дължими лихви, такси и комисионни. Първата просрочена вноска е била с падеж на 24.03.2014г., а до подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на 24.11.2016г. са просрочени 28 вноски в общ размер на 31006,41 евро главница, 4023,67 евро договорна лихва, 4145,22 евро наказателна лихва и 233,40 евро комисионна за управление на кредита. Съдът е разгледал въведеното възражение за неравноправен характер на клаузата на чл.6.1 от договора, предвиждащ за първата година главницата да се олихвява с фиксиран лихвен процент от 7,35%, а след изтичане на този срок непогасената главница да се олихвява с плаващ лихвен процент, определен в размер на действащия шестмесечен Euribor плюс фиксирана надбавка в размер на 2,45 пункта, но „не по-малко от 7,35%“. Клаузата, в частта с която определя задължителен минимален праг на лихвения процент в размер на 7,35% е обявена за неравноправна поради липса на реципрочност при промяна на пазарните условия. Въз основа на заключението на счетоводната експертиза апелативният съд е изчислил договорната лихва за периода от 26.05.2014г. до 22.07.2016г., без да съобразява клаузата, която е обявена за неравноправна. С въззивното решение е признато съществуването на вземане за главницата, наказателната лихва, комисионните и разноските според издадената заповед за изпълнение, а в частта за договорната лихва – размер на 1296,72 евро. С определение № 154/12.03.2020г. ВКС допусна касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: „Посочването в договора на адрес за кореспонденция от длъжника, дерогира ли правилата за връчване на нотариални покани, когато кредиторът не е бил уведомен от длъжника за промяна на адреса, но е възложил на нотариус връчването на кореспонденция по договора?“ , за проверка съответствието на обжалваното въззивно решение с практиката на ВКС по: Решение № 148/02.12.2016г. по т.д.№ 2072/2015г. на І т.о.; Решение № 180/23.11.2016г. по т.д.№ 2400/2015г. на І т.о. и Решение № 25/03.05.2017г. по гр.д.№ 60208/2016г. на ІІ г.о. По правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване: В цитираната практика на ВКС на поставения правен въпрос се дава отговор, че начинът на удостоверяване на връчването на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на банката, че счита вземането по договор за кредит за предсрочно изискуемо, е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за уведомяване. Съставите на ВКС са обсъждали конкретни хипотези за преценка редовността на връчването на волеизявление на кредитора, както и принципно са допуснали в договора за кредит да са уговорени способи за размяна на кореспонденция между страните, включително, че изявлението на едната от страните ще се счита за достигнало до другата страна без фактически същото да е получено. Изрично е посочено, че клауза, която фингира недоставено или само изпратено съобщение като получено, би била в съответствие с принципите за добросъвестно упражняване на правата на кредитора, ако ясно разписва определени предпоставки и/или фактически констатации, при наличието на които ще се счита, че е положена дължимата грижа, както и ако според договора опитът за предаване на съобщението (на адрес или на адресат) се приравнява на фактическото му получаване. Дадени са разяснения, че при тълкуването на договора по правилата на чл.20 ЗЗД би следвало да се съобрази, че конкретната уговорка относно връчване на кореспонденция цели ефективно упражняване на правата на страната, която изпраща съобщение, като препятства евентуално недобросъвестно поведение на адресата (укриване или отказ да получава съобщения). Същевременно изпращането на съобщение, не следва да ограничава правата на получаващата страна, поставяйки я в позиция, включително и при полагане на дължимата грижа, тя да не е в състояние да получи изявлението на своя съдоговорител. В практиката на ВКС, която се споделя от настоящия съдебен състав, са изследвани способите за връчване на кореспонденция между страните по договора, но с изрично указание, че за редовността на връчването, когато то е възложено на нотариус по реда на чл.50 ЗННД се прилагат правилата на чл.37-58 ГПК, като отказът за получаване по чл.44 ГПК или отсъствието от адреса по чл.47 ГПК се удостоверят от длъжностното лице, в който случай съобщенията ще се считат за връчени. Разписаните в процесуалния закон правила за връчване, които следва да се изпълняват от нотариус, когато на него е възложено връчването на кореспонденция, не могат да бъдат дерогирани от договора между страните. Изпълнявайки функциите си нотариусът извършва възложената му от молителя (изпращащия съобщението) дейност, но при спазване на законовите изисквания за удостоверяване на връчването. Недопустима би била уговорка между нотариуса и молителя, която да изисква неспазване на правилата на процесуалния закон относно връчването на съобщения. При допуснати нарушения на ГПК, то липсва редовно нотариално удостоверяване на връчването. В случай, че в договора страната е посочила адрес за кореспонденция, изпращащият съобщението следва да се съобрази с този адрес и да го предостави на нотариуса като адрес за уведомяване, което негово задължение произтича от договора. Ако получаващата страна отсъства от адреса, за редовното удостоверяване на връчването, нотариусът следва да изпълни задълженията си по чл.47 ГПК. По изложените съображения на поставения по реда чл.280, ал.1, т.1 ГПК правен въпрос, въз основа на практиката на ВКС и на основание на процесуалните норми относно връчването на съобщения и книжа съгласно чл.50 ЗННД, следва да се отговори, че посочването в договора на адрес за кореспонденция от длъжника не дерогира правилата за връчване на нотариални покани, когато кредиторът не е бил уведомен от длъжника за промяна на адреса, но е възложил на нотариус връчването на кореспонденция по договора. По същество на касационната жалба: С оглед на отговора на правния въпрос, по който бе допуснато касационното обжалване, доводът на касаторите за неправилно приложение на материалния закон (чл.60, ал.2 ЗКИ и чл.50 ЗННД във връзка с правилата за връчване на съобщения по ГПК и на чл.20 ЗЗД) се явява основателен. Изводите на въззивния съд, че след като длъжниците не са изпълнили задължението по чл.19.6, б.“б“ от договора и не са уведомили банката за промяна на адресите за връчване на кореспонденция, нотариусът, връчвайки нотариалните покани, не е имал задължение да издирва актуалните настоящ и постоянен адрес на кредитополучателя и солидарния длъжник, са формирани в нарушение на чл.47 ГПК във връзка с чл.50 ЗННД. Тълкуването на договора по критериите по чл.20 ЗЗД, не налага извод, че неизпълнението на договорно задължение за уведомяване на кредитора за промяна на адрес за връчване на съобщения, дерогира задълженията на нотариуса, вменени му от процесуална уредба по чл.47 ГПК, т.е. издирване на постоянен и настоящ адрес на лицето, ако то отсъства от посочения адрес за кореспонденция, според действащата към момента на връчване на поканите редакция на чл.47 ГПК. Независимо от посочените изводи на решаващия състав, които са изградени в нарушение на материалния закон, въззивният съд неправилно е преценил и установените по делото факти, поради което съображенията му относно редовното уведомяване на кредитополучателя и на солидарния длъжник за обявяване на предсрочната изискуемост на вземането на банката по кредита, се явяват необосновани. Според чл.19.6.б/ от договора само кредитополучателят има задължение спрямо банката да я „уведомява за промяна в посочения в договора постоянен и/или адрес за кореспонденция и да съобщи новия си адрес“. Следователно евентуалното приложение на второто изречение на клаузата, че „В противен случай всички уведомления, покани и съобщения, изпратени от банката на стария адрес на кредитополучателя се считат за редовно връчени.“ е относимо само за връчване на съобщения на кредитополучателя. От друга страна, посочването на два адреса – постоянен и адрес за кореспонденция и задължението за съобщаване на промени и при двата адреса, сочат на задължение на банката, че при отсъствие на длъжника от единия от адресите, то за прилагане на фикцията, банката следва да направи опит за уведомяване и на втория адрес. От фактите по делото е установено, че кредитополучателят Д. Т. е посочила в договора адрес в „гр.Пловдив, [улица], ет.7, ап.21“ (в началната част при изписване на страните) и в чл.24 – адрес за контакт: „гр.Пловдив, [улица], ап.4“. Според справката за адресна регистрация от 25.11.2016г. същата има постоянен адрес: [населено място], [улица], ет.7, ап.21 от 19.11.2001г. и настоящ адрес: [населено място], [улица] от 08.04.2016г. Към датата на изпращане на нотариалната покана от 10.06.2016г. и на съставяне на констативния протокол от нотариуса - 17.05.2016г., е направен опит кредитополучателят да се уведоми на постоянния адрес в [населено място], [улица], ет.7, ап.21., но не и на адреса за контакт по договора - [населено място], [улица], ап.4 и не е търсен на настоящия му адрес - [населено място], [улица]. Възлагането от кредитора на нотариуса връчване на постоянния адрес по договора, а не на съобщения адрес за контакт, е неточно изпълнение на задълженията, а липсата на проверка и опит за връчване по настоящ адрес на кредитополучателя, е нарушение на договора и на правилото на чл.47 ГПК, поради което фикцията по чл.47, ал.5 ГПК е не следва да се прилага. По отношение на солидарния длъжник М. М. посоченият в договора адрес е в [населено място], [улица], ет.7, ап.16 (в началната част при изписване на страните), а в чл.24 – адрес за контакт: [населено място], [улица], ап.4. Според справката за адресна регистрация от 25.11.2016г. същият има постоянен адрес: [населено място], [улица], ет.4, ап.4 от 08.09.2011г. а настоящ адрес: [населено място], [улица] от 13.09.2016г. Към датата на изпращане на нотариалната покана от 10.06.2016г. и на съставяне на констативния протокол от нотариуса - 17.05.2016г., е направен опит солидарният длъжник да се уведоми на постоянния адрес в [населено място], [улица], ет.4, ап.4, който е и адресът за контакт по договора, но не е търсен на настоящия му адрес към този момент, за който липсват данни по делото. Следователно за солидарния длъжник не може да се приложи клаузата на чл.19 от договора, тъй като същият няма задължение за съобщаване на нов адрес, неизпълнението на което да е скрепено с последица изпратеното съобщението на стария адрес да се счита за връчено. Солидарният длъжник не е редовно уведомен от нотариуса поради нарушаване на процесуалното правило на чл.47 ГПК. Предвид необосноваността на изводите на въззивния съд и допуснатите нарушения на материалния закон по тълкуване на договора и на чл.50 ЗННД, апелативният съд е постановил решението и при нарушение на нормата на чл.60, ал.2 ЗКИ, като е приел, че волеизявлението на кредитора за обявяване на предсрочно изискуемост на вземането по договора за кредит е достигнало до длъжниците. Касаторите поддържат, че при разглеждане на делото и при постановяване на решението въззивният съд е допуснал съществени нарушения на процесуалните правила, на нормата на чл.79 ЗЗД и изводите му са необосновани в частта относно приетото неизпълнение на задълженията на длъжниците по договора за кредит, без да обсъди наличието на забава на кредитора, твърденията им за надвнесени суми за възнаградителна лихва при обявена за неравноправна на клаузата за минимален праг на лихвата от 7,35% и без да допусне поисканите за установяване на тези обстоятелства доказателствени средства. Настоящият състав на ВКС намира, че въведените касационни основания са налице. Въззивният съд, след като е приел, че остатъкът от кредита е изцяло и предсрочно изискуем не се е произнесъл по въведените възражения на страните. В заключението на съдебно – счетоводната експертиза се съдържат констатации, че кредитополучателят Д. Т. е имала два кредита към банката, а плащанията, които са правени, са отнасяни от банката и към двата кредита. От събраните доказателства не може да се направи извод относно размера на задължението без обявената за неравноправна клауза по договора и да се съобрази евентуалното прихващане на изпълнението. Допуснатите процесуални нарушения налагат отмяна на въззивното решение и връщане на делото на основание чл.293, ал.3 ГПК за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. При новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе по поддържаните от касаторите възражения относно размера на задълженията, както и да определи съгласно разясненията в ТР № 4/2013г. и ТР № 8/2017г. на ОСГТК на ВКС размера на евентуално непогасената и изискуема част от вземането на кредитора, за която е издадена заповедта за изпълнение. Въззивният съд следва да се произнесе по исканията за събиране на нови доказателства от страните и да възложи, включително и служебно, нова задача на счетоводната експертиза, както и да се произнесе по разноските за водене на делото пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 114/27.03.2019г., постановено по в.т.д.№ 583/2018г. от Пловдивски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.