Р Е Ш Е Н И Е № 130 гр. София, 28.12.2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, III-то отделение в откритото заседание на двадесет и седми септември две хиляди и седемнадесета година в състав: Председател: Светла Димитрова Членове: Геника Михайлова Даниела Стоянова при секретаря Райна Стоименова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4601 по описа за 2016 г. Производството е по чл. чл. 290 – 293 ГПК в редакцията до влизане в сила на ЗИДГПК (ДВ бр. 86/ 2017 г.) – аргумент от § 74 от ПЗР на това изменение на ГПК. До касационно обжалване е допуснато решение № 912/ 20.06.2016 г. г. по гр. д. 939/ 2016 г., с което Пловдивски окръжен съд, потвърждавайки решение № 1746/ 25.04.2014 г. по гр. д. № 20 341/ 2012 г. на Пловдивски районен съд в обжалваната част, по искове по чл. 422 ГПК признава за установено, че [фирма] (сега в несъстоятелност) дължи на Д. Н. К. сумата 8 558. 26 евро, равностойни на 16 738. 50 лв., на К. Г. С. сумата 11 296. 90 евро, левово равностойни на 22 094. 82 лв., - главници за наем по договор от 04.02.2008 г. за периода 01.08.2009 г. 29.07.2010 г., ведно със законните лихви от 07.11.2011 г., а общо на двамата сумата 776. 66 лв. – разноски в производството по издадената заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 19 508/ 2011 г. на ПРС. Касационното обжалване е допуснато по въпроси в приложението на чл. 272 ГПК. Това налага следното обобщаване на практиката на ВКС с решения по чл. 290 – 293 ГПК, която им отговаря: Съгласно чл. 272 ГПК, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, той мотивира своето решение, като може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. Задължението по чл. 272 ГПК въззивният съд упражнява с постановяване на решението. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че задължението по чл. 272 ГПК за въззивния съд възниква, когато първоинстанционното решение е валидно (постановено от съд в надлежен състав, в писмена форма и е подписано), допустимо (спазени са процесуалните предпоставки по разглеждането на иска), мотивирано (отговаря на изискванията на чл. 236, ал. 2 ГПК), обосновано (правните изводи произтичат от фактическите констатации след обсъждане на доказателствата по относимите факти), а решаващата дейност на двете инстанции за изхода на правния спор съвпада. Въпросите по настоящото дело не обхващат приложението на чл. 272 ГПК в производството по обжалване на определенията (по реда на глава Х. ГПК). Чл. 272 ГПК не освобождава въззивния съд от задължението от чл. 269, изр. 2 ГПК да мотивира в своето решение, защо приема за неоснователни оплакванията в жалбата и/ или в писмения отговор или макар да ги намира основателни, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено. Втората обсъдена хипотеза е също възможна. Осъществяват я примерите, когато фактическите констатации на двете инстанции по относимите за спора факти съвпадат, въпреки новите доказателства, които са събрани във въззивното производство или когато част от изложените от първата инстанция изводи са необосновани, но не те са решаващите. Въззивният съд е длъжен да разгледа и оплакванията в писмения отговор на въззивната жалба срещу първоинстанционното решение. Въззивната инстанция е по съществото на правния спор (чл. 271 ГПК), а с отговора въззиваемият упражнява право на защита срещу жалбата, но и своето право на иск, когато е главна страна или на право на участие в делото, когато е помагач. Задължението да се произнесе по повдигнатите (само пред него) въпроси изключва бланкетната жалба. Тя е допустима (извод от сравнителен анализ на чл. 260, т. 3 и чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК), но по непоставени въпроси (по неконкретизирани оплаквания) въззивният съд е в невъзможност да се произнесе. Неговите правомощия за служебна проверка на валидното и допустимо първоинстанционно решение са разяснени в т. 1 и 2 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС. Дейността на въззивната инстанция при постановяване на решението законът не ограничава до квалифициране на обжалваното решение като правилно и до препращане към мотивите на първата инстанция. Бланкетната жалба може да освободи въззивния съд от задължението му да се произнесе по оплакванията в жалбата (чл. 269, изр. 2 ГПК), но не и от задължението му да реши спора по същество (чл. 271, ал. 1, изр. 1 ГПК). Глаголът „може“, употребен от законодателя в чл. 272 ГПК, не въвежда изключение от правилото, че процесуалните норми са императивни, а когато техните предпоставки са осъществени, съдът има правото, но и задължението да ги приложи. И. налага извод, че законодателят отнапред определя като несъществено нарушението на чл. 272 ГПК, в резултат на което в потвърждаващото свое решение въззивният съд излага изцяло собствени мотиви по правния спор (фактически и/ или правни). С. „и“ в съдържанието на чл. 272 ГПК допуска с потвърждаващото решение въззивният съд да препрати към първоинстанционното решение, но да изложи и свои, допълнителни мотиви по правния спор. И. налага и извода, че законодателят допуска препращане и само при частично съвпадане в мотивите на двете инстанции. Съвпадението е изключено при еднаквост единствено в крайния резултат по изхода на правния спор, – тогава когато и двете инстанции по същество намират, че искът е основателен, частично основателен или неоснователен или че са основателни, частично основателни или неоснователни онези възражения на ответника, които наслагват допълнителен предмет на делото, а с това и на решението (възражение за задържане или за прихващане). Тогава въззивният съд дължи изцяло собствени мотиви, макар да потвърждава първоинстанционното решение. По касационната жалба. Въззивното решението е постановено след решение № 118/ 13.04.2016 г. по гр. д. № 5021/ 2015 г., с което състав на ВКС, ГК, IV-то отд. е отменил решение № 1057/ 12.06.2015 г. по гр. д. № 2620/ 2014 г. на Пловдивски окръжен съд (първото въззивно решение) за обезсилване на първоинстанционното и за прекратяване на производството поради недопустимост на иска по чл. 422 ГПК, а делото е върнато за ново разглеждане от друг въззивен състав. С касирането са дадени следните указания по приложението на чл. 422 ГПК, че допустимо, но неправилно първоинстанционното решение, с което вземането по заповедта за изпълнение е установено (и) в левова равностойност, а исковият съд е длъжен да установи задълженията в уговорената валута (ТР № 4/ 29.04.2015 г. по тълк. д. № 4/ 2014 г. ОСГТК на ВКС) и установява вземания за всеки кредитор, макар заповедта да е издадена за обща за двамата сума (т. 11б от ТР № 4/ 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/ 2013 г. ОСГТК на ВКС). В решението, обжалвано пред настоящия състав, е посочено, че всички оплаквания във въззивната жалба от ответника по иска (сега касатор) са намерили отговор в касационното решение. Разгледано е само оплакването, че с първоинстанционното решение е отхвърлено възражение за прихващане за сумата 9 600 лв., въпреки установените по делото материалноправни предпоставки на съдебната компенсацията. Изложени са мотиви, че и въззивният съд намира за недоказани тези предпоставки. Първоинстанционното решение е окачествено като валидно, допустимо и правилно и е препратено по всички относими за правния спор мотиви. Настоящият състав намира, че въззивният съд не е съобразил, че в отменителното решение са разгледани и отречени само оплакванията във въззивната жалба за недопустимост на първоинстанционното решение. Само те са били отнесени до предходния състав на ВКС чрез подадената касационна жалба срещу първото обезсилващо въззивно решение. Въззивният съд не се е произнесъл по всички останали оплаквания във въззивната жалба, а чрез препращането е спестил компетентността да разгледа отново правния спор. Тези оплакванията са, че неоснователно първата инстанция е отхвърлила всички възражения, с които ответникът е провел защитата си по съществото на иска по чл. 422 ГПК, а това означава, че въззивният съд е бил длъжен отново да ги разгледа. Не е изпълнил указанията в отменителното касационно решение. Допуснатите нарушения на чл. 269, изр. 2, чл. 271, чл. 272, чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК, заявени като касационни основания в настоящата жалба (чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК), са съществени и пораждат вероятност въззивното решение да е неправилно. Съгласно предвиденото в чл. 295 ГПК, касационната инстанция е длъжна да реши правния спор по същество в обема, в който е висящ и съобразно оплакванията във въззивната жалба, на които въззивното решение не е отговорило. Исковете по чл. 422 ГПК са предявени след заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 19508/ 2011 г. на ПРС, издадена в полза на Д. К. и К. С. (ответниците по касация) срещу [фирма] (касатора) за общите суми 41 538. 74 лв. – наем по договора от 04.02.2008 г. за периода 01.08.2009 г. – 29.07.2010 г. и 830. 77 лв. – разноски в заповедното производство. Касаторът [фирма] (сега в несъстоятелност) е оспорил исковете с възраженията, че: 1) договорът за наем на два съседни незастроени имота в землището на [населено място] от 04.02.2008 г. е нищожен при основанието от чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 3 ЗЗД – неговото основание (кауза) изключва уговорената възможност в 10-годишния срок на договора наемателят да благоустрои, преустрои и застрои имотите с търговска цел, включително да отдава под наем на трети лица бъдещите обекти в сградата; 2) вземането за наем е погасило договорът по н. а. № 95/ 04.12.2008 г., защото със сключването му наемодателите К. Н. К. и К. Г. С. са учредили на наемателя [фирма] право на строеж върху двата съседни имота, които са обект и на договора за наем; предвиденото в чл. 64 ЗС предоставя на суперфициаря възможност да се ползва от земята, а при действията по фактическо застрояване в имотите не остава свободна от застрояване площ; 3) (евентуално) след договора по н. а. № 95/ 04.12.2008 г. се дължи наем върху само върху свободната от застрояване площ; 4) погасил е задълженията за наем чрез множество плащания на общата сума 79 060 лв. и е заявил съдебна компенсация за 65 604 лв. – онази част от платеното, която надхвърля дължимото след учредената суперфиция (чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД); 5) упражнено е и възражение за неизпълнен договор – наемодателите са се задължили, но не са прекарали ел. енергия и права вода в имотите (чл. 7, ал. 2 от договора от 04.02.2008 г.) и 6) извършено е съдебно прихващане и със сумата 9 600 лв. – платеното от [фирма] за електроснабдяването на двата имота по причина на неизпълненото задължение на наемодателите от чл. 7, ал. 2 от договора от 04.02.2008 г. (чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД). По второто и трето възражение въззивният съд може да се осведоми и за решение № 142/ 09.08.2016 г. по гр. д. № 4401/ 2015 г. на ВКС, ГК, I-во оттд., което е постановено между същите страни по спор, намерил своето основание в двата договора от 04.02.2008 г. и по н. а. № 95/ 04.12.2008 г. Във въззивната жалба е въведено оплакване, че първата инстанция е разсъждавала, дали вторият договор е с действието на обективна новация по отношение на вземането за наем, въпреки че такива твърдения ответникът не е въвеждал в писмения отговор на исковата молба. К. състав намира, че договорът от 04.02.2008 г. е с основание (кауза). Със сключването му Д. К. и К. С. са се задължили да предоставят ползването на двата незастроени имота с обща площ 6 960 кв. м. срещу задължение на [фирма] да им плаща до 25-то число на текущия месец наем в размер 0. 255 евро на квадратен метър до издаване на разрешение за ползването на ел. енергия и вода в имотите, а след това – в размер 0. 511 евро на квадратен метър. Следователно договорът постига типичната за наемното правоотношение цел (чл. 228 ЗЗД). Неговото основание (кауза) не изключва уговорената възможност в 10 годишния срок на възмездното ползване наемателят да има правото да благоустрои, преустрои и застрои имотите с търговска цел и да отдава под наем бъдещите обекти (чл. 2). Тя е проява на договорната свобода (чл. 9 ЗЗД), а е неоснователно възражението за нищожност при основанието от чл. 26, ал. 2, изр. 1, пр. 3 ЗЗД. С втория сключен между страните договор – по н. а. № 95/ 04.12.2008 г. - Д. К. и К. С. са учредили на [фирма] срещу цена от 3 000 лв. право на строеж за промишлена сграда в двата незастроени имота, обект и на договора от 04.02.2008 г. Уговорили са учреденото ограничено вещно право да има същия срок, като този уговорен в договора за наем, при възможност да бъде продължен с още 10 години след изтичане на първоначално уговорените 10. Заявили са, че договорът от 04.02.2008 г. запазва действие и са изяснили, че наемната цена не включва ДДС. Изявили са воля правото на строеж да се погасява при прекратяване на наемното правоотношение по взаимно съгласие, но и ако касаторите упражнят правото по чл. 13, ал. 2 от договора от 04.02.2008. Чл. 13, ал. 2 предвижда, че при неплащане на три последователни наема наемодателите имат право едностранно да го прекратят. Настоящата инстанция приема, че правото на строеж, учредено с договора по н. а. № 95/ 04.12.2008 г., страните са обусловили от съществуването на наемното правоотношение, възникнало помежду им с договора от 04.02.2008 г. Такава клауза също е в пределите на чл. 9 ЗЗД. Съгласно чл. 64 ЗС, собственикът на постройката може да се ползва от земята само доколкото това е необходимо за използването на постройката според нейното предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго. Такова „друго“ страните са постигнали с договора по н. а. № 95/ 04.12.2008 г. След неговото сключване суперфициарят дължи наем върху цялата незастроена площ от двата имота, а след предприемане на действията по тяхното застрояване –уговореният на квадратен метър наем се редуцира върху свободната, но и върху прилежащите към промишлената сграда площи. Следователно задължението за наем е продължило да съществува (не е прекратено) със сключения между страните втори договор по н. а. № 95/ 04.12.2008 г. Касационната инстанция намира, че е неоснователно направеното възражение за обратното. Действително в писмения отговор на исковата молба ответникът не е направил възражение, че договора по н. а. № 95/ 04.12.2008 г. има действие и на обективна новация. Вземането по заповедта по чл. 417 ГПК има за източник договора за наем от 04.02.2008 г., а обективната новация е признат от закона погасителен способ (чл. 107 ЗЗД). Това възражение обаче ответникът не е въвел в писмения отговор на исковата молба. С първоинстанционното решение то е разгледано и отхвърлено в нарушение на диспозитивното начало (чл. 147, вр. чл. 133, вр. чл. 6, ал. 2 ГПК). Възражението ползва ответника, но при настъпилата преклузия е недопустимо касационната инстанция да го обсъжда, включително и по повод оплакване във въззивната жалба, по което липсва произнасяне с обжалваното решение. В чл. 7, ал. 2 от договора от 04.02.2008 г. наемодателите са се задължили да прокарат ел. енергия и вода в двата имота. Не това тяхно задължение обаче поражда задължението на [фирма] за наем, а за него е издадена заповедта по чл. 417 ГПК. Следователно неизпълнението на задължението от чл. 7, ал. 2 не поражда възражение за неизпълнен договор и не поражда правоотлагащ ефект спрямо вземането, което е предмет на установяване по иска по чл. 422 ГПК. Съгласно уговореното, в периода на неизпълнение на това задължение наемът за ползването на имотите е в уговорения по-нисък размер от 0. 255 евро за квадратен метър. Точно такъв е претендираният чрез заявлението за издаване на заповедта, а и чрез исковете по чл. 422 ГПК. Касационната инстанция намира, че за размера (съдържанието) дължимия наема значение имат фактическите действия по застрояване на имотите в периода, зададен от заповедта за изпълнение (01.08.2009 – 29.07.2010 г.). Съгласно уговореното с втория договор, при и след извършването на такива действия наемът се редуцира само върху онази площ от двата имота, която строителството не засяга - свободната от застрояване и прилежащите към промишлената сграда. Касационната инстанция не намира обаче, че в релевантния период в имота са били предприети строителни действия. Този факт е в тежест на ответника, защото е правопораждащ по третото въведено възражение. В протокола за въвод във владение на Д. К. и К. С. в двата имота частният съдебен изпълнител констатира последиците от извършвани строителни действия, но протоколът е съставен на 10.02.2012 г. – дата, настъпила година и половина след крайната на релевантния период. Констатираните в протокола строителни действия са от такова естество (положени основи на сградата и армировка по основната плоча), че е възможно да са предприети след 29.07.2010 г. От разпита на свидетелите Б. и Д. се установява, че в имотите има трафопост, но не и времето, в което е бил изграден. Заключението на допусната по делото съдебно-техническа експертиза установява липса на свободна от застрояване площ, но то е изготвено по проекти и строителни книжа. Следователно не доказва строителството в имота и времето на извършването му. При неблагоприятни последици на доказателствената тежест, касационната инстанция е длъжна да приеме, че строителните действия в имота са предприети след релевантния период (чл. 154 ГПК). Аргумент за обратното не следва и от това, че 29.07.2010 г. е датата, от която според твърденията в исковата молба договорът за наем е развален като последица от упражненото право по чл. 13, ал. 2 от договора от 04.02.2008 г. Ответникът е оспорил материалноправните предпоставки на упражненото от наемодателите право да прекратят (развалят) договора, а протоколът за въвод свидетелства, че наемателят е останал в имотите до принудителното му отстраняване от изпълнителния орган – 10.02.2012 г. К. състав намира, че за релевантния период дължимият наем е в размера от 0. 255 евро на квадратен метър върху цялата незастроена площ (6 960 кв. м.). Възлиза на 1 774. 80 евро месечно или на общата сума 21 238. 44 евро за периода. В подкрепа на възражението за плащания са представени платежни документи. Доказателствена стойност имат само тези, които категорично могат да се свържат с вземанията по заповедта - подписаните от наемодателите Д. К. или К. С.. Онези, които не са подписани и са с неизвестен издател, не следва да се ценят (аргумент от обратното от чл. 180 ГПК и извършеното оспорване от ищеца, че такива плащания има). При зачитане на заявените претенции чрез исковете по чл. 422 ГПК (уточняващите молби на лист 6 и 7 от делото на ПРС) и погасителния ефект на установените по делото плащания, по договора от 04.02.2008 г. и за релевантния период [фирма] дължи наем за общата сума 19 855. 16 евро (равностойни на 38 833. 31 лв.). От тях за Д. К. са 8 558. 26 евро (равностойни на 17 738. 50 лв.), а за К. С. - 11 296. 90 евро (равностойни на 22 094. 82 лв.). Неоснователно е възражението за прихващане за сумата 65 694 лв. Неоснователното обогатяване е заявеният източник на вземането, с което [фирма] извършва съдебна компенсация със сумата - това, което е платил в повече от дължимото при редуцирано задължение за наем. Твърденията за редуциране на наема обаче останаха недоказани, а платеното е недостатъчно да погаси дори дължимото. Следователно насрещно вземане по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД не е възниквало. Неоснователно е и второто възражение за съдебно прихващане със сумата 9 600 лв. (по 4 800 лв. срещу всеки наемодател). [фирма] твърди, че той е изпълнил задължението по чл. 7, ал. 2, поето от наемодателите с договора от 04.02.2008 г., като е сключил с [фирма] договор за присъединяване към електроразпределителната мрежа и по него е платил сумата. По делото са приети договор и фактура за определяне на сумата по доставката (проформа фактура) от 09.02.2009 г. Некой от тези документи не доказват плащането, а това изключва вземането с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, обект на второто съдебно компенсаторно изявление. Откъм крайния изход на правния спор са еднозначни крайните изводи на касационната и на въззивната инстанция. Дължимото по заповедта за изпълнение по чл. 417 ГПК е в размерите, до които исковете по чл. 422 ГПК са уважени с първоинстанционното решение. В него сумите са посочени в левова равностойност, но и в уговорената валута – евро. Присъденото за всеки един от кредиторите съответства на заявеното (след уточнителните молби) и е до размера на общата сума по издадената заповед за изпълнение. В зависимост от частичната основателност на исковете по чл. 422 ГПК са определени и разноските, направени в заповедното производство, които длъжникът дължи да репарира. Касационната инстанция е длъжна да остави в сила въззивното решение. Въпреки допуснатите процесуални нарушения то е правилно като резултат. При този изход на делото и по аргумент от обратното от чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора остават направените пред настоящата инстанция разноски, а и тези, които е направил по въззивното обжалване и при първото касационно разглеждане на първата подадена от него касационна жалба. При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 912/ 20.06.2016 г. по гр. д. № 939/ 2016 г. на Пловдивски окръжен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.