10 Р Е Ш Е Н И Е № 105 гр. София, 16 май 2016г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на десети май, през две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ЧЛЕНОВЕ: СЕВДАЛИН МАВРОВ МАЯ ЦОНЕВА при секретар ИЛИЯНА ПЕТКОВА и в присъствието на прокурора ИВАЙЛО СИМОВ изслуша докладваното от съдията ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА н. д. №421/2016 г. Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Й. К., подадена чрез неговия служебен защитник, срещу решение №25 от 26.01.2016г. на Софийски апелативен съд /АС/, по внохд №849/2015г., с което е потвърдена атакуваната присъда на Окръжен съд /ОС/ - Монтана. В депозираната жалба се релевират оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения, довели до неправилно приложение на материалния закон и до ангажиране на наказателната отговорност на Й. К., при недоказаност на повдигнатите срещу подсъдимия обвинения. В подкрепа на визираното касационно основание се излагат фрагментарни съображения за неясноти в обвинителния акт, изразили се в липса на достатъчна конкретизация на времето на извършване на инкриминираното престъпно деяние по чл.149, ал.5, т.2, пр.2, вр. ал.2 от НК, механично пренесени в първоинстанционната присъда и въззивното решение. Аргументира се неспазване на императивните предписания на чл. чл.13 и 14 от НПК при изграждане на вътрешното убеждение на решаващия орган, предпоставило неверни правни изводи за консумирани с поведението на Й. К. блудствени действия, с поставен акцент на безусловното кредитиране на показанията на пострадалата малолетна Р. К. и на нейните родственици, и на недопустимото пренебрегване на заявеното от разпитаните свидетели Ж. М. и Е. С., и на съдържащото се мнение, в изготвената с участието на вещото лице - психолог И. Б. съдебно-психологична и психиатрична експертиза, за възрастовата невменяемост на жертвата, препятствала нейната възможност да възприема фактите, които имат значение за делото и да дава информация за тях. За обосноваване на претендираната едностранчивост и тенденциозност при анализа и оценката на доказателствата се развиват и доводи, обективиращи несъгласие с приетата за установена от съда фактология, като след избирателен преразказ на твърденията на Р. К., С. М. /майка на пострадалата/ и К. К. /сестра на малолетната Р./, съпроводен със собствена субективна интерпретация на доказаните чрез тях обстоятелства, некорелиращи на действителността, се мотивира вътрешната им противоречивост и съвкупна несъответност, с предопределеното от това заключение за недостоверност на гласните доказателствени източници, на базата на които е постановен осъдителния акт. Декларира се и доказателствена необезпеченост на обвинението по чл.144, ал.3, пр.1, вр.ал.1 от НПК, от приобщения доказателствен материал. Предлага се реализиране на очертаните в чл.354, ал.1, т.2 от НПК правомощия на касационната инстанция, чрез оправдаване на подсъдимото лице, с произтичащите от това последици - отхвърляне на гражданския иск. В съдебно заседание на 10.05.2016 година, по н.д. №421/2016г., Й. К. се явява лично и със служебен защитник, който поддържа жалбата. Частните обвинители и граждански ищци С. М. и С. И., в качеството си на законни представители на малолетната Р., участват в инициираната от подсъдимия процедура, и молят за справедливост Прокурор от Върховната касационна прокуратура пледира обжалваното въззивно решение да бъде оставено в сила като правилно и законосъобразно. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, в пределите на инстанционната проверка по чл.347 от НПК, взе предвид следното: С присъда от 20.02.2015г., обявена по нохд №91/2014г., Монтански ОС е признал подсъдимия Й. Б. К. за виновен в това, че през месец март 2012 година, в [населено място], чрез употреба на сила, осъществил действия с цел за възбуди и удовлетвори полово желание без съвкупление спрямо ненавършило 14-годишна възраст лице - Р. С. К., като в резултат на блудството е последвал опит за самоубийство, поради което и на основание чл.149, ал.5, т.2, пр.2, вр.ал.2, пр.1, вр. ал.1 от НК и чл.54 от НК го осъдил на СЕДЕМ ГОДИНИ лишаване от свобода. Със същия съдебен акт е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия и по повдигнатото му обвинение за извършено, в периода от месец март 2012 година до 16.10.2012 година, в [населено място], при условията на продължавана престъпна дейност, престъпление по чл.144, ал.3, пр.1, вр. ал.1, вр.чл.26 от НК /закана с убийство/, като му е наложена санкция лишаване от свобода за срок от ЕДНА ГОДИНА, и в съответствие с изискванията на чл.23, ал.1 от НК е определено общо, най-тежко наказание - СЕДЕМ ГОДИНИ лишаване от свобода, при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор или в затворническо общежитие от закрит тип. С визираната присъда са уважени и предявените, и приети за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански искове от С. М. и С. И., в качеството им на родители и законни представители на малолетната Р. К., за сумата от 20 000 /двадесет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за претърпяните от тяхното дете болки, страдания и неудобства, свързани с престъпното деяние по чл.149, ал.5, т.2, пр.2, вр.ал.2 от НК, и за сумата от 5 000 /пет хиляди/ лева, явяваща се неимуществена обезвреда за посегателството по чл.144, ал.3, вр.чл.26 от НК. С решение №25 от 26.01.2016г. АС-София, в рамките на реализираното въззивно производство, е потвърдил изцяло първоинстанционния акт. Касационната жалба на Й. К. е неоснователна. Конституционно установеното и гарантирано право на защита на подсъдимото лице в наказателното производство не е накърнено, чрез внесения за разглеждане от Окръжна прокуратура /ОП/ - Монтана, в компетентния съдебен орган обвинителен акт срещу Й. К.. Бланкетно лансираните в жалбата възражения за налични неясноти в обвинителния акт, изразили се в липса на достатъчна конкретизация на времето на извършване на инкриминираното деяние по чл.149, ал.5, т.2, пр.2, вр. ал.2 от НК, коментирани в контекста на описаните в обстоятелствената част и в диспозитива на прокурорския акт факти, индицират на некоректност. Безспорно положение в доктрината и практиката на съдилищата е, че разпоредбата на чл.55 от НПК очертава първостепенно и неотменимо право на обвиняемия /подсъдим/ в извършване на престъпление да научи в какво се обвинява, и на базата на какви фактически обстоятелства и доказателства. Само при съблюдаване на предписаното, той е в състояние да участва ефективно в наказателния процес и да се защити при провежданото съдебно разследване, насочено именно към събиране на доказателства, подкрепящи и оборващи повдигнатото обвинение, така както е отразено в прокурорския акт. В същия представителят на държавното обвинение развива в пълнота своята теза пред решаващия орган, която е нужно да бъде формулирана по начин, че да определи относимия към инкриминираното престъпно деяние и авторството предмет на доказване, поставяйки рамката на доказателствения процес и на реализираното в неговия обхват право на защита. Затова и процесуалният кодекс в чл.246 от НПК посочва задължителните реквизити на този акт и минималните изисквания към съдържанието му. В обстоятелствената част на обвинителния акт, следва да бъдат очертани фактите, които обуславят престъпната съставомерност на посегателството, в което е обвинен подсъдимият и участието му в него, чрез посочване времето, мястото, изпълнителното деяние, неговия механизъм на извършване, предмет, пострадало лице, вредоносни последици, и релевиране на обстоятелствата, правнозначими за субективните характеристики на тези обективни дадености, в съзнанието на автора на престъплението; да се представят доказателствата, подкрепящи очертаната фактическа обстановка; и да се визира приложимия наказателен закон, чрез определяне на правната квалификация на деянието. Неизпълнението на тези задължения представлява съществено нарушение на процесуалните правила, защото не дава възможност на обвиняемото /подсъдимо/ лице да разбере в какво се обвинява, да узнае обвинението в неговата цялост и всички онези фактически данни, свързани с претендираната спрямо него наказателна отговорност, поради което при всяко положение води до ограничаване правата на обвиняемия в наказателното производство и съставлява основание за връщане на делото в предходната процесуална фаза. / ТР2/2002 г. на ОСНК на ВКС на Р България, Р37/93г. на 2 н.о. и Р300/92г. на 1 н.о. на ВС на Р България /. В разглеждания наказателен казус процесуалната норма на чл.246 от НПК е стриктно съобразена от представителя на прокуратурата. С прокурорския акт е повдигнато обвинение срещу Й. К. за насилствено извършено блудство спрямо ненавършило 14-годишна възраст лице - Р. К., с цел възбуждане и удовлетворяване на полово желание без съвкупление, обективирано в триене на половия член в седалището и половите органи, и проникване в ануса на детето, с последвал опит за самоубийство от жертвата, в обсега на което с нужната конкретика са визирани времевите параметри на престъплението - месец март 2012 година. При осъществения инстанционен контрол настоящият състав не констатира и релевираното дерогиране на процесуалните предписания на чл.чл.13, 14 и 107 от НПК в доказателствената дейност на решаващия съд, с поставен акцент на неправилното инкорпориране с кредит на доверие на свидетелските показания на пострадалата Р. К., обусловило постановяване на осъдителна присъда, при недоказаност на обвиненията. При съблюдаване на правната природа на експертизата в наказателното производство като способ за доказване, лимитиращ сложни, различни по своето естество проучвания и изследвания, в обсега на които участващите вещи лица, използвайки притежаваните знания в областта на науката, техниката и изкуството, съдействат за изясняване на обстоятелствата по делото чрез даване на основани върху доказателствата заключения от известни за неизвестни факти, компетентно са интерпретирани по делото назначените в рамките на наказателното разследване експертни заключения. Първоинстанционният и въззивен съд са подходили професионално при обсъждането и оценката на предложените мнения на вещите лица за вменяемостта на Р. К., и способността й да дава показания. Факт е, че пострадалата е била малолетна по време на инкриминираните престъпления и в хода на наказателното производство, което е дало основание да се подложи на експертна проверка свидетелската й годност. Видно от допуснатата в обсега на досъдебното разследване и изслушана от съда психологично-психиатрична експертиза „поради възрастовата си невменяемост, момичето не е в състояние да възприема фактите , които имат значение за делото и да дава достоверна информация за тях.”/л.35-л.38 от д.п.712/2012г./ Обосновано този извод не е кредитиран от съдебните инстанции, не само защото не е мотивиран в обстоятелствената част на експертизата, но и поради заявеното от вещите лица в открито заседание на 20.02.2015 година, по нохд №91/2014г. на ОС-Монтана. Експертът П. П. е категоричен, че не поддържа експертизата в тази й част, а вещото лице И. Б. разяснява, че под „възрастова невменяемост е имала предвид чисто календарната й възраст” към момента на инкриминираното деяние, принципно непозволяваща оформени възприятия за ориентация, за дни и дати, като прави уговорката, че в конкретния случай тя „ не е попречила на лицето да предава фактите, които е въприела и да ги разказва”. При формиране на вътрешното убеждение, правилно решаващият орган се е съобразил с научните мнения на комплексната съдебна психиатрична и психологична експертиза, назначена след проведено изследване на Р. К., изслушването на пострадалата по метода на „синята стая” и събиране на целия относим към обвиненията доказателствен материал. Изготвилите заключението вещи лица- П. П. и Т. С., са категорични, че Р. К. е дете с нисък, но в норма интелект; с памет без данни за патологични нарушения; ориентирана добре за време, място и личност, като нивото на нейното нервно-психическо развитие способства напълно да разбира и диференцира събитията, да обясни всичко случило се с нея и близките й в подреден вид и логическа последователност, и да формулира усещанията си за страх, ужас, срам и унижение. Те допълват изчерпателно, че в резултат на преживяното са настъпили изменения в психичното състояние на жертвата, обективирани в постравматично стресово разстройство, характеризиращо се с отчужденост, уплаха, несигурност във връзките с другите, чувство за враждебен свят и изоставеност, потиснатост в настроението и напрежение, довели до мисълта за обесването, като внасят уточнения, че това не е препятствало способността й да свидетелства, поради изградените достатъчни познавателни функции, даващи възможност точно да запаметява, съхранява и възпроизвежда фактите Очертаните от вещите лице обстоятелства несъмнено доказват оспорваната от процесуалния представител на подсъдимия Й. К. свидетелска годност на пострадалото лице и обективно предпоставят необходимост от обсъждане на доказателствената сила и стойност на съдържимите се в твърденията на Р. К. фактически данни. Разказът на малолетното лице, разпитано в хода на досъдебното разследване и в съдебната фаза на наказателния процес, е житейски правдив, логично последователен и непротиворечив досежно значимите за инкриминираното поведение на подсъдимия Й. К. обстоятелства, като депозираното от жертвата е обсъдено задълбочено и подробно, с проявен юридически усет и професионализъм, при съблюдаване на нейната възраст и на особеностите на физическото й и психическо състояние, сериозно повлияно от преживяните негативни емоции, стрес и посттравматичен шок; съобразно характеристиките на словесния изказ и несъвършенствата в него; с адекватно отчитане на неудобството при пресъздаване на спомени и възпроизвеждане на мисли за инкриминираните факти, и на последиците от изминалия времеви период от престъпните деяния; и в кореспонденция с останалия доказателствен материал по настоящото дело. Пострадалата е категорична, че през месец март, непосредствено след претърпения на 03.03.2012 година /Тодоровден/ инцидент с един от братята й, нейният родственик – Й. К. /първи братовчед/, я поканил в дома си, съблякъл я от кръста надолу, обърнал я по гръб и легнал върху нея, като стискайки двете й ръце, започнал да трие половия си член в областта на седалището и половите органи на детето, и проникнал в ануса му. Р. К. е убедителна и по отношение на отправените й след блудствените действия заплахи от подсъдимото лице, че ако съобщи за случилото се на своите близки, ще я „заколи”, „изхвърли от моста” и „запали”, предхождащи последвалия суициден опит на жертвата. Наличните несъответствия и пропуски във волеизявленията на малолетната, обосновали прилагането на процедурата по чл.281 от НПК, са обясними с притеснението, което е нормално да изпита невръстно лице, изправено пред съд, за да сподели обстоятелства от интимния му живот; и с продължилото в годините наказателно разследване, заличили детайлите на извършените неправомерни посегателства против личността; като не ги дискредитират и не създават съмнения в тяхната истинност. Свидетелските показания на жертвата на престъпленията са ценени и чрез съотнасяне с обективираните в твърденията на К. К., С. К., С. М., С. М., К. С., Ж. М. и Е. С. гласни доказателства; във взаимовръзка с изобразените рисунки в приобщените чрез писмения протокол за доброволно предаване от учителката на Р., листа от тетрадката на второкласничката; и при съобразяване на изготвените съдебни психиатрично-психологични експертизи, като интерпретацията на очертаната доказателствена маса обосновава обвинителната теза с изискуемата се степен на интензитет. Процесуалната стойност на съдържимите се в разказите на роднините на Р. К. фактически данни, ги определят като производни по характер доказателства, доколкото те не отразяват и пресъздават лично възприети обстоятелства за инкриминираното деяние и неговия автор, а възпроизвеждат съобщена от пострадалата от престъплението информация. Естеството на производните доказателства предпоставя тяхната процесуална роля и предназначение. Те могат да бъдат използвани като средство за разкриване на първични доказателства, служат за проверка на последните или ги заменят при недостъпност на първичните фактически данни. В обсега на последната алтернатива са случаите на погиване на източника на преки първични доказателства /смърт или невменяемост на лицето, непосредствено възприело значимите събития и действия/; обективна невъзможност за инкорпориране на първичните доказателства и процесуалната им негодност /свидетелят-очевидец не може да бъде намерен, за да се разпита или съществуват процесуални пречки за надлежно приобщаване на депозираните в предходната фаза на процеса показания към доказателствата/. Конкретиката по настоящото дело индицира на приложение на една от очертаните хипотези – използване на показанията на разпитаните родители и сестри на малолетната жертва, за проверка на депозираното от нея. Твърдяното от К. К., С. К., С. М. и С. М., които добросъвестно и непринудено говорят за споделеното от пострадалото дете, е внимателно анализирано от съда. Безспорно те са хора от най-близкото обкръжение на малката Р., което ги прави най-осведомени не само за доверените им от нея неща, но и за емоционалното й състояние, поведение и настъпили в определен период от нейния живот промени, и волеизявленията им неминуемо допринасят за изясняване на фактологията, относима към повдигнатите срещу подсъдимото лице обвинения, и следва да бъдат съобразени при доказателствената интерпретация, независимо от отношенията на родство с жертвата. Недопустимо е да се обявява априорно, че определени свидетелски показания не следва да бъдат ценени по наказателното дело, поради налична роднинска връзка с конституираните страни в съдебното производство. Установяването на факти е дейност, строго индивидуална за всеки субект. Освен от добросъвестността и желанието за съдействие на компетентните органи при разкриване на обективната истина в процеса, тя се влияе от множество други обективни фактори- възраст, състоянието на даващия обяснения или показания при извършване на престъпление, наблюдателност, умение за точно възпроизвеждане, интелектуални възможности, и не на последно място волева устойчивост, изразяваща се във възможността да се запамети и възпроизведе възприетото, включително при условията на по-нестандартна ситуация, каквато се явява разпита пред разследващия и съда. Изброените предпоставки, обуславящи правилното възприемане и коректно пресъздаване на обстоятелствата, несъмнено рефлектират върху пълноценното и точно съдържание на гласните доказателствени източници. Затова при оценка на свидетелските показания, те следва да се обсъждат обстойно и прецизно, при съблюдаване на вътрешното им съдържание и чрез съпоставка с цялата доказателствена съвкупност, което е спазено от съдебните инстанции при анализа на посочените показания в разглеждания казус. В този аспект не е пренебрегнат и факта, че семействата на подсъдимия и пострадалото дете са живеели в добросъседство, между тях не е имало предхождащи инкриминираните посегателства вражда, неразбирателство и конфликти, провокиращи злонамереност, заинтересованост и предубеденост. Изведеното заключение за правдивост на разказа на пострадалата Р. не се опровергава от акцентираните в касационната жалба формално съществуващи противоречия в заявеното от жертвата на престъпленията и нейните сестра и майка /К. К. и С. М./ за свързани с опита за самоубийство обстоятелства, очертаващи предмета, на който била стъпила малолетната /кофа или дървено трупче/; и използваното за прекъсване на жизнените функции средство /въже или сезал/. Действително в хода на проведеното по нохд №62/2013г. и по нохд №91/2014г. на Монтански ОС съдебно следствие, К. К. твърди, че сестра й била стъпила на „дървено трупче” и завързана с „въже”/на 09.10.2013г./ , а впоследствие споменава „кофа” и „сезал”/на 04.11.2014г./, за каквито говори по време на разпитите пред първостепенния съд и С. М.. Индициращи на незначителни несъответствия в детайлите на казуистиката на процесния инцидент и без да рефлектират на приетата за категорично установена по делото и релевантна за обвинението по чл. 149, ал.5, т.2, пр.2, вр. ал.2 от НК фактология, те могат да са логическо следствие от преживяния шок при възприемане на подготвилото се да се обеси дете, от особеностите на възрастта на малолетната К., от непрецизността на словесния изказ и разбира се от изтеклия времеви период от осъществяването на престъплението, заличил подробностите; и същите са преодоляни по предвидения в чл.281, ал.1, т.2 и ал.5, вр.ал.1, т.т.1 и 2 от НПК процесуален ред, чрез приобщаване на дадените в досъдебното производство показания от 17.07.2012г., прeсъздаващи случилото се, и чрез съотнасяне с тези на малката Р. при доказателствената интерпретация. Промяна в позицията за истинността на заявеното от пострадалата не предпоставят и свидетелските показания на Ж. М., и Е. С.. Твърдяното от присъствалия на разпита на Р. К., в качеството си на инспектор ДПС, че е възможно манипулиране на малолетната, поради силната й връзка с майката, не сочи на възприет и възпроизведен чрез гласното доказателствено средство факт, а на предположение и оценъчно съждение, лишено от процесуална стойност. Аналогично е положението с доказателствената стойност на волеизявленията на Е. С.- психолог в Кризисен център, работила с детето след преживяната травма, досежно обстоятелството, че пъстрите и ярки цветове в нейните изображения не кореспондират на състоянието на насилено и разстроено дете. Те са с характер на експертно становище, поради което правилно контролираната инстанция, съобразявайки процесуалния статус на свидетеля е приела, че нямат обвързваща сила за решаващия съд. В разисквания смисъл не следва да се игнорира и периода от време, през който психологът се е занимавал с малолетната Р. - от месец февруари до месец април 2013 година, т.е. година след престъпното посегателство, като според комплексната психиатрична и психологична експертиза, постравматичното разстройство се проявява до шестия месец след преживян стрес, с характеристиките на посочения инкриминиран акт. /л.112-л.114 от д.п.712/2012г./ В контекста на направения коментар и за пълнота на изложението, настоящият състав счита за нужно да отбележи, че развитите в жалбата съображения, изразяващи несъгласие с описаната в атакуваните присъда и решение конкретика, несъответна на „доказателствата по делото”, в обхвата на които и доводите за липса на корелация на доказаните, чрез свидетелските показания на пострадалата Р. К. и нейните близки, обстоятелства, с обективната действителност, съпроводени с претенция за обявяване на тяхната недостоверност, с произтичащите от това последици - оправдаване на подсъдимото лице по повдигнатите му обвинения по чл.144, ал.3 и чл.149, ал.5, т.2, пр.2, вр.ал.2 от НК, сочат на необоснованост, която е неотносима към очертаните в чл.348 и чл.354 от НПК основания и правомощия. В предоставената на касационната инстанция компетентност не е предвидена възможност да проверява обосноваността на съдебния акт, подменяйки вътрешното убеждение на въззивния състав по фактите, включени в предмета на доказване, като тя се произнася в пределите на установените от него фактически положения, ако не са допуснати съществени процесуални нарушения в реализираната доказателствена дейност. В посочената категория са игнорирането и необсъждането на доказателствени материали; тяхното изопачаване /извеждане на факти от доказателства, които не се съдържат в съответните визирани доказателствени средства/; позоваване на такива, които не се намират към делото или не са събрани и проверени по надлежния ред; пренебрегване на законите на обективната логика на изследваните данни и събития, във връзка с очертаното в особената наказателноправна норма инкриминирано престъпление, при оценката на доказателствената съвкупност; липса на словно отразена мотивация на вътрешното убеждение, препятстваща неговия контрол; каквито обстоятелства не се релевират и не са налице в конкретния казус. Последица от предвидената в процесуални кодекс забрана за установяване на нови фактически положения, са ограниченията Върховният касационен съд да приема за достоверни такива доказателствени материали, които инстанциите са признали за съмнителни или лъжливи, както и обратното /за неправдоподобни такива, кредитирани като истинни/; да признае за установен факт, неустановен от въззивната инстанция или да отхвърли установен от нея такъв; да пререшава делото по същество, макар и съдебното следствие да е било извършено обективно, всестранно и пълно; да предрешава въпроса за доказаността на обвинението при повторното разглеждане на делото; в каквато насока са исканията на процесуалния представител на подсъдимия Й. К.. При отклонение от очертаните принципи, касационната инстанция би навлязла в прерогативите на съда по същество, което е недопустимо, защото подобен подход обезсмисля триинстанционното разглеждане на делото. При предложената аргументация, настоящият състав намира, че следва да остави в сила атакувания съдебен акт на Софийски АС, с който е потвърдена присъда от 20.02.2015г., по нохд №91/2014г. на ОС - Монтана. Воден от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение №25 от 26.01.2016г., постановено по внохд №849/2015г., по описа на АС - София. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.