6 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 812 София, 05.11.2010 г. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закритото заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и десета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Никола Хитров ЧЛЕНОВЕ: Елеонора Чаначева Емил Марков при секретаря ………………………………..……. и с участието на прокурора ………..………………………………….., като изслуша докладваното от съдията Емил Марков ч. търг. дело № 658 по описа за 2010 г., за да се произнесе взе предвид: Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 7385/8.VІІ.2010 г. на И. Д. М. от гр. Варна, подадена против въззивното определение № 312 на В. ОС от 15.VІ.2010 г., постановено по ч. гр. дело № 463/2010 г., с което е била оставена без уважение негова частна жалба срещу първоинстанционното определение № 537 на В. районен съд от 17.ІІІ.2010 г по гр.д. № 969/2010 г.: за оставянето без разглеждане на предявен срещу „Б. ВТ” АД-гр. В. Т. осъдителен иск за частично обезщетение на имуществени вреди в размер на 2 000 лв. /две хиляди лева/ от заблуждаваща търговска практика, обективиран в отказ на търговското д-во да бъде предадена на М. спечелена от него награда от двеста хиляди безплатни бутилки бира „Б.”, всяка една от които с вместимост от 2 литра. Оплакванията на частния касатор И. Д. М. са за необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното въззивно определение на В. ОС. Инвокирайки довод, че съгласно чл. 2 ГПК съдилищата са длъжни да разгледат и разрешат всяка подадена до тях молба за защита и съдействие на лични и имуществени права, М. претендира касирането на обжалвания съдебен акт. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, изготвеното от процесуалния му представител по делото, частният касатор И. Д. М. обоснова приложно поле на касационното обжалване с едновременното наличие на предпоставките по т.т. 2 и 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че произнасянето на въззивната инстанция по процесуалноправния въпрос за допустимостта на осъдителен иск за претърпени имуществени вреди от заблуждаваща търговска практика се решавал противоречиво от съдилищата в Р., а и същият бил от значение както за точното прилагане на закона, така и за развитие на правото. Във връзка с наведеният довод за противоречиво разрешаване на релевирания процесуалноправен въпрос са посочени и представени от страна на частния касатор два съдебни акта на различни по степен съдилища: 1/ Определение № 168/7.VІІ.2008 г. на В. апелативен съд по ч. гр. дело № 346/08 г., както и 2/ Опр. № 474/5.VІІІ.2009 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, постановено по ч. т. дело № 361/2009 г. Ответното по частната касационна жалба „Б. ВТ” АД гр. В. Т. не е ангажирало становище на свой представител нито по допустимостта на частното касационно обжалване, нито по основателността на оплакванията за неправилност на атакуваното въззивно определение. Върховният касационен съд на Р., Търговска колегия, Първо отделение намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред В. ОС, частната касационна жалба на И. Д. М. от гр. Варна ще следва да се преценява като процесуално допустима. Съображенията, че в случая е налице приложно поле на касационното обжалване, са следните: Не се констатира наличие на предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК за допустимост на касационното обжалване. Съгласно задължителните за съдилищата в Р. постановки по т. 3 на ТР № 1/19.ІІ.2010 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/09 г., за да е налице това основание за допустимост на касационния контрол релевираният правен въпрос би следвало да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила определение, постановено от първоинстанционен съд, от въззивен съд или от ВКС по реда на отменения ГПК „по същия правен въпрос”. Такъв идентитет във въпросите обаче, не се установява при съпоставка между обжалваното от М. въззивно определение и посочените и представени от него други две определения, съответно на В. апелативен съд и на състав от ТК на ВКС. Напротив, първото от тях е по приложение института на алтернативната местна подсъдност по чл. 113 ГПК, който текст има заглавие „искове на потребители”, докато определението на ВКС, постановено в пр-во по чл. 274, ал. 3 ГПК, се отнася до местната подсъдност по осъдителен иск на увредено физическо лице срещу застраховател, отказал да му изплати обезщетение по договор за „Гражданска отговорност”, сключен с водача на МПС, причинил виновно ПТП, от което са последвали имуществените и неимуществените вреди на ищеца. И в двата разгледани от съдилищата случаи исковете не са били основани на твърдения за вреди, настъпили в резултат от забранени от закона търговски практики, респ. от реклама, съдържаща преувеличени изявления или такива, които не са предназначени да бъдат разбрани буквално /арг. от текста на чл. 68г, ал. 3 ЗЗП/. Налице е обаче предпоставката по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, обуславяща приложно поле на частното касационно обжалване, тъй като въпросът за процесуалната допустимост на осъдителен иск на индивидуален потребител, основан върху твърдения за претърпени имуществени вреди от забранена търговска практика, налага тълкуване на разпоредбата на чл. 2 ГПК във връзката й с текстовете по гл. ІХ на ЗЗП и общата забрана по чл. 68в от същия закон за осъществяване на нелоялни търговски практики. Измененията както в законодателството, отнасящо се до правата на потребителите след отмяната на ЗЗППТ през 2006 г., а така също и в обществените условия – с присъединяването на страната ни към Европейския съюз, считано от 1.І.2007 г. и последвалото транспониране на Директива 2005/29/ЕО в съвкупност обуславят допустимостта в конкретния случай на касационен контрол върху обжалваното въззивно определение. Релевираният от частния касатор И. Д. М. процесуалноправен въпрос е от значение за точното прилагане на сега действащите ЗЗП и ГПК, както и за развитието на правото в областта на защитата на потребителите: в аспекта на прогласения в § 1 от ДР на ЗЗП принцип, че при противоречие на разпоредби на два закона се прилагат тези, които осигуряват „по-висока степен на защита на потребителите”. Разгледана по същество частната касационна жалба на И. Д. М. от гр. Варна е основателна. Според легалната дефиниция на § 13, ал. 1 от ДР на ЗЗП „потребител” е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска и професионална дейност, а също и всяко физическо лице, което като страна по договор по този закон действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Същевременно, съгласно ал. 23 от същия параграф в ДР на ЗЗП, „търговска практика” е всяко действие, бездействие, поведение, търговска инициатива или търговско съобщение, „включително реклама” и маркетинг, от страна на търговец към потребител, което е „пряко свързано с насърчаването, продажбата” или доставката на стока или предоставянето на услуга на потребителите. От друга страна, чл. 2 ГПК установява дължимост по отношение разглеждането и разрешаването на всяка подадена до съдилищата молба за защита на имуществени права. Като урежда правила за потребителските спорове в своята гл. ІХ – вкл. и досежно оказването на съдействие за разрешаването на такива във връзка с търговските практики и договорите, сключвани с потребители, ЗЗП изрично предвижда в чл. 182, ал. 4, че производството пред помирителна комисия „не е задължителна предпоставка за предявяване на иск пред съда”. От прогласеното в чл. 6 ГПК диспозитивно начало на гражданския процес по необходимост следва, че уреденото в чл. 379 и сл. от процесуалния закон особено исково производство по т. нар. „колективни искове” не изключва по никакъв начин възможността потребител, който твърди, че е бил увреден от нарушение, обективирано в забранена търговска практика „да осъществи защитата си самостоятелно в отделен процес” /арг. от текста на чл. 382, ал. 2, т. 2 in fine и чл. 383, ал. 1, т. 2 ГПК/. Нещо повече: сезираният с колективен иск съд е длъжен да снабди с препис от определението си за изключване от участие във висящото особено исково пр-во, заведено по колективен иск, всеки, който в установения срок е заявил, че ще осъществи защитата си самостоятелно - в отделен процес. С оглед всичко изложено се налага извод за правната несъстоятелност на безпротиворечиво възприетата от низовите съдилища теза, че бил процесуално недопустим индивидуалният иск за обезщетение на имуществени вреди, претендирани като резултат от забранена търговска практика, изразена в реклама на търговско д-во, насърчаваща продажбите на произвеждани от него артикули. В заключение, предоставената в духа на транспонираната в законодателството ни Директива 2005/29/ЕО система от три иска /по чл.чл. 186, 188 и 198, ал. 1 ЗЗП/ като набор от средства за колективна защита на потребителите, има само субсидиарен характер по отношение на всеки един индивидуален иск на потребител срещу търговец за вреди от забранена търговска практика, чиято процесуална допустимост императивно следва от нормата на чл. 383, ал. 1, т. 2 ГПК - във вр. § 1 от ДР на ЗЗП. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Р., Търговска колегия, Първо отделение О П Р Е Д Е Л И : ОТМЕНЯ въззивното определение № 312 на В. окръжен съд от 15.VІ.2010 г., постановено по ч. гр. дело № 463/2010 г. В ЧАСТТА, с която е било потвърдено първоинстанционното определение № 537 от 17.ІІІ.2010 г. на В. РС по гр. д. № 969/2010 г.: за оставянето без разглеждане – като процесуално недопустим – на предявения като частичен осъдителен иск на И. Д. М. от гр. Варна срещу „Б. ВТ” АД – гр. В. Т.. В Р Ъ Щ А делото за ново разглеждане от друг състав на В.търновски районен съд - за произнасяне по съществото на предявения като частичен осъдителен иск на И. Д. М. от гр. Варна срещу „Б. ВТ” АД – гр. В. Т. за претърпени имуществени вреди от изразена в реклама търговска практика на ответното търговско д-во. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното определение № 312 на В. ОС от 15.VІ.2010 г., постановено по ч. гр. дело № 463/2010 г. В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ. Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2