5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №261 С., 07.07.2014 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на втори юли през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ВЛАХОВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА като разгледа докладваното от съдия К. М. по ч.гр.д. № 3824 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Д. Н. Д. чрез пълномощниците му адвокат Х. Т. и адвокат М. С. против определение № 663 от 14.05.2014 г., постановено по ч.гр.д. № 421 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Плевен, с което е потвърдено определение от 21.03.2014 г. по гр.д. № 366/2013 г. на Районен съд-Плевен за прекратяване на съдебното производство поради неподсъдност на спора на Плевенския районен съд. Ответникът по частната касационна жалба М. В. Д. не е подала писмен отговор. Съдебното производство е образувано по искова молба на Д. Н. Д. против М. В. Д. за прекратяване на брака им чрез развод. За да постанови атакуваното определение, въззивният съд е възприел мотивите на първоинстанционния съд, че съгласно чл.3 от Регламент № 2201/2003 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела компетентен да разглежда дела, свързани с развод, законна раздяла на съпрузите и унищожаване на брака, са съдилищата на държавата членка, на чиято територия съпрузите имат обичайно местопребиваване, или съпрузите са имали последното обичайно местопребиваване, ако един от тях все още живее там или ответникът има обичайно местопребиваване, като по делото е представено решение /присъда/ 75/13 на съда в М. дел П. /К./ по дело № 278/2012, с което е постановен развод между съпрузите М. Д. и Д. Д., определен е режимът на упражняване на родителски права и издръжката. Счетено е, че в случая и двете страни по делото имат обичайно местопребиваване в Кралство Испания, там е обичайното местопребиваване и на двете непълнолетни деца, родени от брака, ищецът не отрича, че му е известно, че в Кралство Испания се води дело за развод, а и към отговора е представена искова молба за развод, от която е видно, че в Кралство Испания на 29.05.2012 г., т.е. преди сезирането на българския съд, е образувано дело за развод и родителски права върху непълнолентните деца, родени от брака. Съдът в Испания е разгледал и решил дело със същия предмет, с който е сезиран и българския съд. Ищецът не е ангажирал доказателства, че производството пред испанския съд е прекратено, напротив от представеното решение на съда в М. дел П. /К./ по дело 278/12 е видно, че съда в Кралство Испания е приел, че е компетентен да разгледа делото и е постановил решение. Установена е компетентността на съда в М. дел П. по отношение на този спор между страните и с оглед разпоредбата на чл.19, пар.3 във вр. с пар.1 на чл.19 от Регламент 2201/2003 г. /Когато делата за развод, законна раздяла или унищожаване на брака между същите страни са заведени пред съдилищата в различни държави-членки, съдът, пред който искът е предявен по-късно се отказва от компетентност в полза на първия сезиран съд, след установяване на компетентността на първия сезиран съд/, както и по отношение на свързаните искове, касаещи родените от брака деца, за които се прилага принципа за прерогация на компетентност съгласно чл.12 от Регламент 2201/2003 г. и същите следва да се разгледат от испанския съд, приел за разглеждане брачния иск. В. съд е изложил съображения по наведените в частната жалба доводи, като е приел за неоснователно възражението за липсата на доказателство за влязло в сила решение, тъй като това обстоятелство е ирелевантно за прекратяването на производството пред българския съд – в случая не става въпрос за процедура по признаване на решение на испанския съд, а за преценка то чл.19 от Регламент № 2201/2003, като категорично е установено, че е налице дело за развод и упражняване на родителските права пред испански съд, поради което, делото заведено по-късно в друга страна-членка следва да се прекрати /в който смисъл следва да се тълкува разпоредбата на чл.19, пар.3 от регламента като отказът от компетентност на българския съд се изразява в прекратяване на делото пред него/. За неотносими са приети и доводите на Д. Д. за нарушаване на правата му в производството пред испанския съд, тъй като това е проблем на процедурата по атакуване на постановеното решение на испанския съд, но не е основание български съд да разгледа повторно иск, който е разгледан от съд на друга страна-член на ЕС и по който е постановено решение. За неоснователен е приет и довода, че испанският съд не е установил своята международна компетентност, тъй като видно от представеното решение /присъда/ е, че испанският съд е обсъдил основанието за разглеждане на делото и е приел, че е компетентен да го разгледа, като е използвал именно този термин. По отношение доводите на жалбоподателя за наименованието /присъда/ на акта на испанския съд са изложени съображения, че това е въпрос на национално законодателство на съответната страна-член на ЕС, а представеният превод е извършен в съответствие с изискванията на българското законодателство, декларирана е верността на превода и е налице печат върху извършения превод. В частната касационна жалба са поставени следните въпроси: - следва ли българските съдилища да се произнесат съгласно молба, с която се иска прекратяване на производството по настоящото дело с мотиви, че е влязло в сила решение със същия предмет на испански съд или служебно да съобразят дали е налице или не висящност на спора съгласно Регламент 2201/2003 г. на ЕС, или да оставят молбата без движение за представяне на доказателства за влязло в сила решение със съответен превод и да се премине по процедура по чл.621 ГПК; - следва ли Плевенския районен съд и Плевенският окръжен съд без изрично да се отказват от своята международна компетентност съгласно Регламента, да прекратят производството по делото поради неподсъдност и без изрично да посочат основанието за това – ГПК или Регламента. - следва ли разширително да се тълкуват разпоредбите на Регламента, касаещи обхвата относно граждански и търговски дела, при положение, че съдебния акт на чуждестранния съд се основава на Закон за криминалното производство и присъда по дело, което не е посочено като гражданско дело по смисъла на Регламента; - следва ли чуждестранният съд да заяви изрично своята международна компетентност, позовавайки се на Регламента, както е сторил българският съд, а не само преценявайки местна подсъдност, видно от превода; - какви доказателства са необходими и релевантни за установяване на международна компетентност на чуждестранния съд съгласно чл.19 от Регламента и европейската практика. Касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по първия, втория, четвъртия и петия въпрос, които съдът уточнява, а именно: следва ли да е налице влязло в сила решение, за да се приложи последицата по чл.19, пар.3 на Регламент № 2201/2003 г. и как се обективира, че първия сезиран съд е приел своята компетентност и как се обективира отказа от компетентност на втория сезиран съд – с изричен акт или чрез прекратяване на делото. По третия въпрос не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като в чл.2, т.4 на Регламент № 2201/2003 г. е дадено легално определение, че терминът „решение” означава решение за развод, законна раздяла или обявяване на брака за нищожен, както и решение, което е свързано с родителската отговорност, което е постановено от съда на държава-членка, както и да може да се нарече решението, включително постановление, заповед или присъда, а в случая акта на испанския съд, наименован присъда, е постановен по искова молба за развод и с него е постановен развод. По основанието за допускане на касационно обжалване: Чл.3 от Регламент № 2201/2003 предвижда няколко основания за компетентност въз основа на обективни алтернативни критерии, между които не е установена йерархия. Така установената система за разпределяне на компетентност по дела за прекратяване на брак чрез развод предвижда успоредното съществуване на няколко компетентни юрисдикции. Колизията коя от сезираните юрисдикции в различни държави-членки следва да разгледа спора е уредена в чл.19 от Регламент № 2201/2003, като е дадено предимство на първия сезиран компетентен съд. Всеки сезиран съд следи служебно за своята международна компетентност съгласно чл.17 от Регламент № 2201/2003. Преценката за липса на международна компетентност по спора се обективира чрез прекратяване на делото, а приемането на международната компетентност по спора може да бъде заявена изрично или мълчаливо-чрез постановяване на акт по същество. Тъй като хипотезата на чл.19 от Регламент № 2201/2003 урежда колизията в случай, че повече от една юрисдикция е сезирана с един и същи спор, като определя правилото коя да го разгледа, то тя се прилага при наличие на повече от едно висящи дела по един и същ правен спор в обхвата Регламента. Следователно за прилагане на последицата по чл.19, пар.3 на Регламент № 2201/2003, а именно по-късно сезирания съд да се откаже от своята компетентност, не е необходимо да е влязло в сила решението на първия сезиран компетентен съд, а е достатъчно този съд изрично или чрез постановяване на акта си, разрешаващ спора да е заявил своята международна компетентност. След като първият сезиран съд е приел своята международна компетентност, е недопустимо втория сезиран съд да се произнася по същия предмет, поради което той следва да прекрати образуваното пред него дело. По основателността на частната касационна жалба: С оглед отговора на въпросите, обусловили допускане на касационното обжалване следва, че атакуваното въззивно определение е правилно. Установено е, че преди сезирането на българския съд с иск за прекратяване на брака с развод, с такъв иск е бил сезиран испански съд, като не е спорно, че обичайното местопребиваване на съпрузите е било на територията на Кралство Испания. Испанският съд е приел своята международна компетентност, постановявайки акт за прекратяване на брака и последиците във връзка с упражняване на родителските права и издръжката на непълнолетните деца. Обстоятелството, че липсват данни актът на испанския съд да е влязъл в сила е неотносимо за прилагане последиците по чл.19, пар.3 на Регламент № 2201/2003, а е от значение за признаване решението на испанския съд. Неоснователен е и доводът, че актът на испанският съд не е постановен по гражданско дело, а по дело по Закона за криминалното производство, тъй като е видно, че са постановени два различни акта по две различни дела - присъда № 31/12 по дело 16/2012 за домашно и полово насилие и присъда 75/13 по дело 278/2012 за развод, родителски права и издръжка, като от значение в настоящия случай е произнасянето по гражданско дело 278/2012. По изложените съображения Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 663 от 14.05.2014 г., постановено по ч.гр.д. № 421 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Плевен. ОСТАВЯ В СИЛА определение № 663 от 14.05.2014 г., постановено по ч.гр.д. № 421 по описа за 2014 г. на Окръжен съд-Плевен. Определението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: