Ключови фрази


- 8 -
ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 386

гр. София 13.05.2021 година.


Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 17.02.2021 (седемнадесети февруари две хиляди двадесет и първа) година в състав:

Председател: Борислав Белазелков

Членове: Борис Илиев

Димитър Димитров


като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 3443 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 62 286/01.07.2020 година, подадена от Висш съдебен съвет [населено място] (ВСС [населено място]), против решение № 1434/21.02.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 8396/2019 година.
С обжалваното решение съставът на Софийски градски съд е потвърдил първоинстанционното решение № 518 357/29.10.2018 година, допълнено с решение № 10 055/14.01.2019 година, на Софийски районен съд, ІІ-ро гражданско отделение, 156-ти състав, постановено по гр. д. № 9449/2018 година с което са уважени предявените от Т. Ж. Ж. против ВСС [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и като такова е отменено уволнението на Т. Ж. Ж. от длъжността „младши експерт-юрист“ в отдел „Конкурси на магистрати“ в дирекция „Съдебни кадри и конкурси на магистрати“ при ВСС [населено място], извършено със заповед № ВСС-115/04.01.2018 година на Главния секретар на ВСС [населено място], на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, в резултат на което Ж. е възстановена на заеманата преди уволнението й длъжност, а ВСС [населено място] е осъден да й заплати сумата от 2858.21 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа вследствие на незаконното уволнение за периода от 05.01.2018 година до 02.07.2018 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяването на иска до окончателното плащане.
В подадената от ВСС [населено място] касационната жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените от Т. Ж. Ж. против ВСС [населено място] искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, последният във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ, да бъдат отхвърлени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Ответницата по касационната жалба Т. Ж. Ж. е подала отговор на същата с вх. № 269 190/06.10.2020 година, с който е изразила становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решение № 1434/21.02.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 8396/2019 година и такова не трябва да бъде допускано, а ако бъде допуснато жалбата е оспорена като неоснователна и е поискано оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.
ВСС [населено място] е бил уведомен за обжалваното решение на 12.06.2020 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 62 286/01.07.2020 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че по делото не било спорно, а и се установявало при съвкупната преценка на събраните доказателства-трудов договор № 45-01-001/08.02.2016 година, че Т. Ж. Ж. е била назначена на длъжността „младши експерт-юрист“ в отдел „Конкурси на магистрати“ в дирекция „Съдебни кадри и конкурси на магистрати“ при ВСС [населено място], считано от 09.02.2016 година,, като със заповед № ВСС - 115/04.01.2018 година, издадена от Главния секретар на ВСС [населено място], трудовото й правоотношение било прекратено, считано от 04.01.2018 година, на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ-поради липса на качества за ефективно изпълнение на работата. Фактическият състав на приложеното уволнително основание изисквал кумулативната наличност на три елемента-липса на качества на съответния работник или служител, неефективно изпълнение на работата и причинна връзка между тях. В тежест на работодателя било да докаже липсата на претендираните качества. Доказването на отрицателните факти „липса на качества“ се осъществявало чрез доказването на положителните факти, които имали отношение към начина, по който работникът се справял с възложената работа и способността му да изпълнява определени свои задължения. Основанието по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ било безвиновно. Ставало въпрос за обективна липса на качества, която можела да се дължи на недостатъчна образованост (но не и на липса на необходимото образование, което било основание за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 6 от КТ), опит или природни дадености като съобразителност, сръчност, схватливост, концентрация, способност за аналитично и логично мислене, за работа с хора или клиенти, необходими за ефективно изпълнение на трудовата функция. Липсата на качества трябвало да отразява трайно състояние на работника или служителя. В резултат на тази липса работникът или служителят не изпълнявал или изпълнявал лошо, неточно, бавно, частично своите трудови задължения. Когато неизпълнението се дължало на умишлено или небрежно поведение на работника или служителя, било налице нарушение на трудовата дисциплина и основание за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“ поради тежко виновно неизпълнение на трудовите задължения. От обективна страна и при двете основания за прекратяване на трудовото правоотношение ставало въпрос за неизпълнение на трудови задължения. Разликата била в субективното отношение на работника или служителя към това неизпълнение. При безвиновното основание работникът или служителят не желаел постигане на неудовлетворителен трудов резултат, но поради това, че не притежавал необходимите качества, този отрицателен резултат бил налице. При дисциплинарното нарушение, като основание за дисциплинарно уволнение, работникът или служителят притежавал съответните качества, но отрицателният резултат бил последица на умисъл или небрежност от негова страна. Теорията и практиката приемали, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ следвало да съдържа конкретните обстоятелства, мотивирали работодателя да прекрати трудовото правоотношение, за да можели да се разграничат двете хипотези. Наличието на посочени обстоятелства давало възможност от една страна на работника или служителя да организира защитата си, а от друга страна осигурявала възможност за съда да осъществи контрол на работодателската преценка при оспорване на уволнението. В практиката се приемало, че посочването на обстоятелствата можело да стане по два начина-те да бъдат изложени в заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение или чрез препращане със заповедта към други документи (например докладни записки, доклади и други), в които се съдържали изводи относно тези липсващи качества, и които да са станали достояние на работника или служителя. Независимо кой начин работодателят щял да предпочете, заповедта за уволнение се считала мотивирана и в двата случая. При спор съдът следвало да извърши преценка въз основа на събраните по делото доказателства в каква степен работникът наистина не притежавал посочените качества и действително необходими ли са те за ефективно изпълнение на възложената работа. Възможно било в уволнителната заповед да са изложени факти и обстоятелства, които сочат от една страна на извършени дисциплинарни нарушения, а от друга-на липса на качества на работника или служителя. В такива случаи, щом работодателят бил прекратил едностранно трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ (а не по чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ), излагането в заповедта и на мотиви за наличие на дисциплинарни нарушения, не правело уволнението незаконно на формално основание. В този случай, при спор за законността на уволнението, съдът бил длъжен да разгледа кои от изложените в уволнителната заповед обстоятелства съставлявали нарушения на трудовата дисциплина и кои от тях сочели на липса на качества у работника. Първата група обстоятелства били ирелевантни за спора, щом работодателят не бил извършил дисциплинарно уволнение. По отношение на втората група обстоятелства съдът бил длъжен да разгледа спора по същество-като обсъди доказателствата по делото и прецени в каква степен работникът наистина не притежавал посочените качества и доколко тези качества действително били необходими за ефективно изпълнение на възложената работа. Ако отговорел положително на тези два въпроса, съдът не можел да отмени уволнението като незаконно по съображения, че в уволнителната заповед освен обстоятелства, сочещи на липсващи у работника качества, са били изложени и обстоятелства за нарушения на трудовата дисциплина. Относно начина, по който в заповедта за уволнение следвало да са изложени липсващите качества се приемало, че това можело да стане както изрично, така и чрез посочване на обстоятелствата, които сочели на тази липса. Съдът не можел да се десезира от разглеждането на спора по същество на формално основание, щом от съдържанието на уволнителната заповед можело да бъде изведено какви според работодателя са качествата, които работникът трябвало да има и които липсвали у него. В конкретния случай заповедта за уволнение имала предвиденото в закона съдържание, доколкото в същата били посочени липсващите качества на служителя, мотивирали работодателя да прекрати трудовото правоотношение на посоченото в нея основание, като били изложени и конкретни факти, въз основа на които било прието, че служителят не притежавал същите.
Съставът на Софийски градски съд преценил като неоснователни твърденията на ВСС [населено място], че неправилно било прието от първоинстанционния съд съд, че по делото не били ангажирани достатъчно доказателства, въз основа на които било възможно да се направи еднопосочен и безпротиворечив извод за законност на оспореното уволнение. Доказването на отрицателния факт, предпоставил правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение на основание по чл. 328, ал. 1, т. 5 от ГПК се осъществявало посредством положителните факти относно начина, по който служителят се справял с възложената работа, необходимите за това качества и проявлението им от страна на конкретния работник или служител в трудовия процес, като способност. Положителните факти се въвеждали и установявали от работодателя при оспорване на уволнението като незаконосъобразно на посоченото основание, като били допустими всички доказателствени средства. В тази връзка въззивният съдебен състав споделял практиката, на която се бил позовал първоинстанционният съд при постановяване на решението си, съгласно която при положение, че в предприятието на работодателя била действала система за периодично индивидуално оценяване на служителите, оценките за резултатите от работата им били определяни с активно участие на самия оценяван служител, изразявал писмено съгласие или несъгласие с атестацията в двустранно подписани документи, същите били от решаваща важност като писмени доказателства по отношение предмета на доказване. В конкретния случай при обсъждане на събрания по делото доказателствен материал, правилно и в съответствие с изискването на чл. 235, ал. 2 от ГПК, районният съд бил съпоставил показанията на свидетелката Т. със събраните по делото писмени доказателства. На първо място, правилно първоинстанционният съд бил взел предвид обстоятелството, че процесното трудово правоотношение е възникнало въз основа на трудов договор № 45-01-001/08.02.2016 година, в който бил уговорен срок за изпитване. Предвид обстоятелството, че последният бил уговорен в полза на работодателя и трудовото правоотношение не било прекратено на основание чл. 71, ал. 1 от КТ в предвидения шестмесечен срок, въззивният съд намирал, че не се установявало до изтичането му Ж. да не е имала нужните качества за заемане на длъжността. С оглед на това, показанията на свидетелката Т., че още от назначаването й не се била справяла с работата, не следвало да бъдат кредитирани, доколкото се опровергавали от обективираните в действителността действия на работодателя, по-конкретно от непрекратяването на трудовото правоотношение на Ж. в уговорения изпитателен срок. Не се установявало и след изтичане на същия Т. Ж. Ж. да не била имала необходимите качества за изпълнение на длъжността. От част от събраните писмени доказателства-атестационен формуляр от 07.11.2016 година с период на оценяване февруари 2016 година-октомври 2016 година и атестационен формуляр с период на оценяване октомври 2016 година-юни 2017 година, се установявало, че изпълнението на служебните задължения на Ж. се било подобрило във времето, като за атестационен период октомври 2016 година-юни 2017 година същата била изпълнявала работата си над изискванията за длъжността. В тази насока били и приетите по делото писмени доказателства-заповед № ВСС-135/01.12.2016 година на Главния секретар на ВСС [населено място], с която било увеличено основното й месечно трудово възнаграждение, както и представените предложения от М. Х.-директор на дирекция „Съдебни кадри и конкурси на магистрати“, до Главния секретар на ВСС [населено място] от 10.11.2016 година и 11.07.2017 година за определяне на максималния за длъжността на Ж. размер на основната й месечна заплата. В предложенията било посочено, че при изпълнение на служебните си задължения Ж. проявявала изпълнителност, отговорност, дисциплинираност, отзивчивост и желание за работа. Заявеното от свидетелката Т., че оценката на Ж. при втората атестация била с цел стимулиране на същата за поемане на по-голяма отговорност, въззивният съд ценял като субективно мнение на свидетеля, което не било в състояние да обори факта, че работата на Ж. за втория атестационен период била оценена като такава над изискванията. Представените обяснения на служителя и доклад и показания на Ц. Т. касаещи периода след провеждане на втората атестация, не обуславяли извод в обратна насока. Същите можели да бъдат релевантни при провеждане на евентуално дисциплинарно производство по реда на чл. 186 и следващите от КТ, каквото не се твърдяло да било осъществено. За пълнота било необходимо да се посочи, че от събраните доказателства въззивният съд не намирал за установено осъществяването на твърдените от ВСС [населено място] нарушения от Ж. при изпълнение на служебните й задължения-неуведомяване за здравословно състояние на магистрат, допускане на технически грешки при изготвяне документи и т. н., включително недопустима самоинициатива за извършване на действия извън длъжностната й характеристика. Във връзка с довода, че се била опитвала да прехвърли отговорността за твърдените допуснати от нея нарушения върху прекия й ръководител, следвало да се посочи, че съгласно длъжностната характеристика за заеманата от нея длъжност-т. 6.3, т. 7.3 и т. VIII, Ж. била длъжна да отчита извършената работа пред него, като по по-значими за крайния резултат решения съгласува работата си с началника на отдела и/или директора на дирекцията. Цитираната в писмената защита съдебна практика на ВКС, съгласно която след като работодателят бил прекратил едностранно трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, излагането в заповедта на мотиви и за наличие на дисциплинарни нарушения не правело уволнението незаконно на формално основание, въззивният съд намирал за правилна, но неотносима, доколкото процесното уволнение не било признато за незаконно на това основание. Във връзка с цитираната съдебна практика на Софийски градски съд било необходимо да се посочи, че от една страна, същата не била задължителна за въззивния съдебен състав, а от друга-постановена била при различна фактическа обстановка, поради което не била приложима към процесния случай. С оглед това, противно на доводите във въззивната жалба и писмената защита на ВСС [населено място], показанията на свидетеля Т. и представения от нея доклад не били достатъчни за установяване на обстоятелството, че Ж.-към датата на уволнението, се била намирала в трайно състояние, изразяващо се в липса на професионални и лични качества за изпълнение на заеманата от нея длъжност. Във връзка с твърденията в писмената защита, че дори да се приемело, че до приключване на втория атестационен период Ж. била изпълнявала задълженията си в съответствие с изискванията, в периода след юли 2017 година до датата на уволнението-01.08.2018 година това не е било така, било необходимо да се посочи, че съгласно уволнителната заповед Ж. не била изпълнявала същите от датата на назначаването й, което не се установявало по делото. По тези съображения, доводите на ВСС [населено място], че първоинстанционният съд не бил възприел правилно действителната фактическа обстановка, въз основа на което бил достигнал до неправилни правни изводи били неоснователни.
Първоинстанционният съд правилно бил уважил предявения иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, като основателен, и бил отменил оспореното уволнение, като незаконосъобразно. Във връзка с доводите, че Софийския районен съд неправилно бил приел, че докладът на Ц. Т. не бил доведен до знанието на Ж., било необходимо да се посочи, че от събраните по делото доказателства действително не се установявало същата да е била запозната с него. Това обстоятелство, обаче, не рефлектирало върху мотивираността на уволнителната заповед, тъй като съдържанието й отговаряло на законоустановените изисквания, съобразно посоченото по-горе, като уволнението било незаконно поради липса на установяване от работодателя при условията на пълно и главно доказване, съобразно изискването на чл. 154, ал. 1 от ГПК, на уволнителното основание-чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ.
С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК ВСС [населено място] е поискал решението на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по шест въпроса свързани с фактическия състав на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ и с неговото прилагане. Същите съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС могат да бъдат обобщени до правния въпрос за това в кой момент трябва да е налице липсата на качества на работника или служителя за ефективно изпълнение на възложената му работа, кога трябва да се е проявила тази липса и за какъв период от време трябва да е налице за да може работодателят да прекрати едностранно трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ, както и може ли да се приложи това основание за уволнение в случаите когато неефективното изпълнение на работата се дължи на субективно отношение на работника или служителя и от значение ли е за това основание това дали липсата е била налице през целия период посочен в заповедта за уволнение или само за част от него, както и продължителността на трудовия стаж на работника или служителя на съответната длъжност, и как следва да бъде съобразявана атестационната оценка на служителя, при наличието на съществуващата в администрацията система на атестиране на служителите, както и за това какви са правомощията на съда при оспорването на прекратяването на трудовото правоотношение на това основание по съдебен ред. Този въпрос е включен в предмета на спора, бил е разглеждан от състава на Софийски градски съд и е обусловил правните изводи при постановяване на решението му. Същевременно същият е разрешен в противоречие с посочената от касатора съдебна практика и се разрешава противоречиво от съдилищата, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по този въпрос.
Освен това с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК ВСС [населено място] е поискал допускането на въззивното решение на Софийски градски съд до касационно обжалване и по правните въпроси за това във връзка с правомощието си по чл. 267 от ГПК и при въведени оплаквания във въззивната жалба, относно допуснати от първоинстанционния съд процесуалния съд процесуални нарушения по отношение на допуснати и несъбрани доказателства пред този съд, длъжен ли е въззивният съд в разпоредителното заседание по делото, да даде указания на въззивника, че може да ангажира доказателствата си пред въззивната инстанция; за това представлява ли съществено нарушение на процесуалните правила по чл. 267 от ГПК и съставлява ли самостоятелно основание за отмяна на въззивното решение, недаването на указания от въззивния съд до страните по делото, което да налага връщането му за ново разглеждане във въззивната инстанция за събиране на относимите, във връзка с оплакванията в жалбата доказателства и за това длъжен ли е въззивният съд, съгласно чл. 236, ал. 2 от ГПК, при постановяване на своето решение, да изследва и обсъди всички възражения и доводи на страните, да анализира всички събрани по делото доказателства и да изложи свои собствени решаващи мотиви по предмета на спора. Тези въпроси са включени в предмета на производството и са обусловили правните изводи на състава на Софийски градски съд при постановяване на обжалваното решение. По отношение на същите обаче не следва да бъде допускано касационно обжалване, доколкото те ще бъдат обсъдени по същество, при постановяване на съдебното решение по вече допуснатото във връзка с въпроса за фактическия състав на основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 328, ал. 1, т. 5 от КТ и за неговото прилагане касационно обжалване. Поради това не следва да се обсъжда и наличието на посоченото от ВСС [населено място] основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК.
Предвид на изложеното са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 1434/21.02.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 8396/2019 година, по подадената против него от ВСС [населено място], касационна жалба с вх. № 62 286/01.07.2020 година и такова трябва да се допусне.
На ВСС [населено място] трябва да бъде даден едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 182.16 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му се укаже, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение


ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1434/21.02.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІІ-В въззивен състав, постановено по гр. д. № 8396/2019 година.
ДАВА на ВИСШ СЪДЕБЕН СЪВЕТ [населено място], [улица] едноседмичен срок от съобщението, в който да внесе държавна такса в размер на 182.16 лева по сметка на ВКС и да представи доказателства за това като му УКАЗВА, че ако не направи това в определения срок подадената от него касационна жалба ще бъде върната, а образуваното въз основа на нея производство ще бъде прекратено.
Делото да се докладва след внасянето на определената държавна такса или след изтичането на определения за това срок.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.