Р Е Ш Е Н И Е № 78 София, 24 февруари 2012 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на девети февруари две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: КЕТИ МАРКОВА ПАВЛИНА ПАНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Антони Лаков изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 3163/2011 година. Производството е образувано по касационна жалба на подсъдимия П. Г. Ч. чрез защитника му-адв. Т. Д. от АК-Пловдив срещу решение № 159 от 17.11.2011 г. по внохд № 473/2011 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. В жалбата се прави оплакване за явна несправедливост на определеното на подсъдимия наказание и се иска да бъде намалено. Пред Върховния касационен съд Ч. и защитникът му поддържат жалбата по изложените в нея доводи, а именно, че пострадалият от престъпленията сам е създал условия за извършването им като не е заключил вратите на автомобила си, което като смекчаващо отговорността обстоятелство не е съобразено при индивидуализиране на наказанието от предишните съдебни инстанции. Гражданският ищец К. И. К., редовно призован, не се яви в съдебно заседание и становище по жалбата не е представил. Представителят на Върховната касационна прокуратура даде заключение за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: С присъда № 279 от 23.08.2011 год. по нохд |№ 410/2011 год. Старозагорският окръжен съд е признал подсъдимия П. Г. Ч. за виновен в това, че: 1. През нощта на 21.08.2010 год. в [населено място] е отнел чужди движими вещи и пари на обща стойност деветдесет и шест лева от владението на К. И. К., без негово съгласие, с намерение противозаконно да ги присвои, като деянието е извършено при условията на повторност и не представлява маловажен случай, поради което и на основание чл. 195, ал. 1,т. 7, във вр. чл. 194, ал. 1 и чл. 58а, ал. 1, във вр. чл. 54 от НК го е осъдил на една година лишаване от свобода; 2. На 21.08.2011 год. в [населено място], при условията на продължавано престъпление е използвал платежен инструмент-дебитна карта № 4390580051993054, издадена от [фирма] на името на К. И. К., без съгласието на титуляра й като изтеглил на два пъти сумата от 410лв и извършил плащане на гориво за 4,13лв., като деянието не съставлява по-тежко престъпление, поради което и на основание чл. 249, ал. 1, във вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 58а, ал. 1, във вр. чл. 54 от НК е осъден на една година и осем месеца лишаване от свобода и сто лева глоба. На основание чл. 23, ал. 1 и 3 от НК съдът е наложил едно най-тежко наказание-това от една година и осем месеца лишаване от свобода, което определил да се изтърпи при първоначален „Строг” режим в затворническо общежитие от закрит тип, към което наказание присъединил и наказанието от сто лева глоба. Осъдил е подсъдимия да заплати на К. И. К. сумата 510,13/петстотин и десет лева и тринадесет стотинки/ имуществени вреди, ведно със законните последици като до предявения размер от хиляда лева искът е отхвърлен като недоказан. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства, по дължимата на държавата такса върху размера на уважения иск и по разноските по делото, които възложил в тежест на подсъдимия. С решение № 159/17.11.2011 год. по внохд № 473/2011 год. Пловдивският апелативен съд е изменил присъдата и я коригирал по осъждането по чл. 195, ал. 1, т. 7 НК, като е оправдал Ч. по част от инкриминирания предмет на престъплението-лична карта, свидетелство за управление и др. документи, като е изложил съображения за това. В останалата част присъдата е потвърдена. Като прецени доводите на страните и доказателствата по делото, проверявайки решението в пределите на чл. 347, ал. 1 НПК, Върховният касационен съд намира жалбата за неоснователна. Доводът за допуснато нарушение по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК не се подкрепя от данните по делото. Пред първоинстанционния съд производството по делото е протекло по реда на глава ХХVІІ от НПК – чл. 371, т. 2 от НПК, тъй като подсъдимият П. Ч. в присъствие на служебно назначения му защитник преди да започне съдебното следствие по общия ред е направил изрично искане, с пълното съзнаване на последиците от своето изявление, че признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, като изрично се е съгласил за тях да не се събират доказателства. След като е констатирал, че самопризнанията на Ч. се подкрепят от събраните на досъдебното производство доказателства, съдът е обявил, че при постановяване на присъдата ще се ползва от тях и от признанието на подсъдимия и е разгледал делото по реда на чл. 372 ал. 4, във вр. чл. 373, ал.2 от НПК.Законова последица от това е и определянето на наказание при условията на чл. 58а от НК. Въз основа на доказателствата събрани на досъдебното производство и признатите от подсъдимия фактически положения е прието, че той е осъществил състава на престъпленията по чл. 195, ал. 1, т. 7, във вр. чл. 194, ал. 1 и на чл. 249, ал. 1, във вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Обсъждайки по реда на чл. 339, ал. 2 от НПК възражението за явна несправедливост на наказанието, въззивният съд е приел, че наказанието лишаване от свобода е съобразено с изискванията на чл. 54, ал. 1 НК и на чл. 36 НК, тъй като не са налице условията за индивидуализирането му по реда на чл. 55 от НК. Изложил е мотиви, които се споделят от настоящия касационен състав. Преценката за наказанието в обжалвания размер е правилна. Доводът, че пострадалият от престъпленията сам е създал условия за извършването им като не е заключил вратите на автомобила си е несъстоятелен. Той е в противоречие с указанията по приложението на закона дадени в т. 2 на Тълкувателно решение № 54 от 16.IX.1989 г. по н. д. № 49/89 г., ОСНК, че ако вратите или багажникът на колата не са заключени и се отнемат вещи вътре от автомобила, оставени фактически на обществено доверие, ще е налице квалифицирана кражба по чл. 195, ал. 1, т. 2 НК. Такова обвинение срещу подсъдимия не е предявено, но превратно защитата тълкува това обстоятелство като смекчаващо и неотчетено от съдилищата. Не е налице очевидно несъответствие между определения размер на отделните и на общата най-тежка санкция, като правилно е определено съотношението между обстоятелствата за индивидуализиране на наказанието по чл. 54 от НК. От данните по делото /справка за съдимост на л. 37-38 от досъдебното производство/ е видно, че подсъдимият е осъждан многократно за квалифицирани кражби на лишаване от свобода с прилагане на разпоредбата на чл. 66, ал. 1 от НК. Предходните инстанции правилно са дефинирали като смекчаващи отговорността обстоятелства семейните ангажименти и влошеното здравословно състояние на съпругата на подсъдимия, а като отегчаващо - криминалното му минало. Наложеното наказание е в размер на законовия минимум. Установените смекчаващи отговорността обстоятелства не са нито изключителни, нито многобройни, за да обусловят приложението на чл. 55 НК, още повече, че не може да се направи заключение за тяхната несъразмерност с най-лекото, предвидено в закона наказание. Ето защо, наложеното наказание не е явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК и не дава основание за изменение на решението в желаната от подсъдимия насока. По изложените съображения жалбата е неоснователна, а решението на въззивния съд, като законосъобразно и справедливо, следва да се остави в сила. Воден от тези мотиви и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 159 от 17.11.2011 г. по внохд № 473/2011 г. по описа на Пловдивския апелативен съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: