Р Е Ш Е Н И Е     № 536     София, 28.07. 2010г.     В  ИМЕТО  НА  НАРОДА      Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на осми юни две хиляди и десета година в състав:                                       ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОИЛ СОТИРОВ                                     ЧЛЕНОВЕ:           БОЙКА ТАШЕВА                                                                      МИМИ ФУРНАДЖИЕВА   при участието на секретаря Борислава Лазарова, изслуша докладваното от съдия Б.Ташева  гр. дело № 1400 по описа за 2009г. и за да се произнесе, взе предвид:   Производството е по чл.290 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат А като процесуален представител на “Ч” А. Асеновград срещу въззивното решение на Пловдивския окръжен съд от 22.VІ.2009г. по гр.д. № 525/2009г. Касационната жалба съдържа оплаквания за съществено процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност – касационни основания по чл.281 т.3 от ГПК. Въззивният съд игнорирал събраните по делото доказателства – че молбата от 19.VІІ.2007г. е представена по изпълнителното дело от трето лице, че молбата не е оригинал, че за постъпването й ищецът не е бил уведомен от съдебния изпълнител. Сочи се, че прилагането по изпълнителното дело на копие от удостоверението за отказ на длъжника от наследство не означава уснаване за него в деня на постъпването, настъпването на такава последица е обусловена от довеждането до знанието на лицето с право на иск по чл.65 от ЗН, че по делото няма доказателства, оборващи твърдението на касатора за узнаване за отказа през м.септември 2007г. Изложени са и съображения за основателност на предявения иск. Иска се отмяна на решението и уважаване на иска. Претендират се и разноски. Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл.280 ал.1 т.3 от ГПК с определение № 52/14.І.2010г. по въпроса относно моментът на узнаване от кредитора за извършения от длъжника отказ от наследство. Ответникът по касационната жалба Д. В. А. от гр. А. е заел становище за нейната неоснователност. Претендира разноски. За да се произнесе по касационната жалба, ВКС на РБ, състав на ІV ГО, съобрази следното: С атакуваното решение Пловдивският окръжен съд е отменил решението на Асеновградския районен съд от 19.І.2009г. по гр.д. № 855/2008г. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявеният от „Ч” А. срещу Д. В. А. иск за обявяване за относително недействителен по отношение на ищеца на направения от А. отказ от наследството, останало от баща му В. Д. А. , починал на 01.V.2003г., вписан в специалния регистър на Ас. РС под № 13/30. Х.2006г., до размера на задълженията му към кредитора. Въззивният съд е приел, че искът е неоснователен, тъй като е предявен след едногодишния срок по чл.56 ал.2 от ЗН – на 24.VІІ.2008г. Отказът на ответника от наследството на баща му е извършен на 30. Х.2006г. На 19.VІІ.2007г. по образуваното срещу него в полза на ищеца изп.д. № 232/2006г., по което изпълнение е било насочено относно 1/6 ид.част от магазин, собственост по наследство от бащата на последния, е постъпила молба от майка му В. А. , с която е представено доказателство за отказа – копие от удостоверение № 13/30. Х.2006г. Следва да се приеме при това положение, че ищецът е узнал в този момент за това обстоятелство. Като неоснователно е оценено възражението на дружеството, че след като частният съдебен изпълнител /ЧСИ/ не го е уведомил за постъпилото удостоверение, не е налице узнаване. ЧСИ не е длъжен да му съобщава за това, а взискателят следва да проявява активност във връзка със събиране на вземането си, в т.ч. да се информира за всички постъпили книжа по изпълнителното дело. Да се приеме обратното, би се дала възможност на взискателя да злоупотребява с правата си, като умишлено не се интересува от неизгодни нему обстоятелства. Дори да се приеме, че той се е запознал по-късно с представеното на 19.VІІ.2007г. удостоверение, бездействието му като кредитор не може да се тълкува в негова полза. По релевирания от касатора като основание за допускане на касационно обжалване въпрос настоящата инстанция счита следното: Съгласно чл.56 ал.1 и ал.2 от ЗН кредиторите на лицето, което се е отказало от наследството, могат да искат унищожението на отказа в своя полза, доколкото не могат да се удовлетворят от имуществата на наследника. Искът за това може да се предяви в едногодишен срок от узнаването за отказа, но не по-късно от три години след отказа. Тълкуването на посочената разпоредба налага извод, че в нея се съдържат два вида срокове – едногодишен и тригодишен. Те се намират в определено съотношение помежду си, обусловено от разликата в началните моменти на броенето им. Така тригодишният срок започва да тече от деня на извършване на отказа от наследство, а едногодишния – от деня на узнаването от кредитора за това.знаването е свързано с фактическо достигане до знанието на определено лице на факти и обстоятелства, осъществили се вече /преди това/ в действителността. Съществуващата възможност за узнаване на тези факти и обстоятелства не е равнозначно на узнаване. С оглед на това моментът на узнаване от кредитора за отказа от наследство, извършен от неговия длъжник, не може да се свърже само с момента на постъпването по изпълнителното дело на представено от трето лице доказателство за това, без за него на кредитора /взискател/ да е било съобщено от съдебния изпълнител или това да е било сведено до знанието му по друг начин. При това разрешение на поставения въпрос се налага извод, че атакуваното въззивно решение е неправилно. В разглеждания случай изводът на въззивния съд, че възможността за узнаване от ищеца за отказа от наследство, извършен от ответника, поради депозирането по изпълнителното дело, по което той е взискател, на документ, установяващ този факт, е в противоречие със закона по изложените вече съображения. Само по себе си с представянето по изпълнителното дело от трето лице на 19.VІІ.2007г. на удостоверението за отказа не е осъществено узнаване от кредитора-взискател по смисъла на чл.56 ал.2 от ЗН. А по делото липсват данни отказът да е доведен фактически до знанието на това лице до 24.VІІ.2007г., тежестта за представянето на каквито по силата на чл.127 ал.1 от ГПК е била на ответника. При това положение и с оглед правилата за броене на срокове се налага извод, че предявяването на иска на 24.VІІ.2008г. е осъществено в едногодишния предвиден в закона срок, който от своя страна е в рамките на тригодишния срок от извършването от ответника на 25. Х.2006г. отказ от наследство. Ето защо и на основание чл.293 ал.2 и ал.3 от ГПК атакуваното решение следва да бъде отменено и делото да се върне на въззивния съд за разглеждането му по същество от друг негов състав с оглед на обстоятелството, че предявеният иск е отхвърлен само поради извода за предявяването му след определения в закона срок, без преценка за наличие на предвидените в чл.56 ал.1 от ЗН предпоставки за унищожаването на отказа от наследство. На основание чл.294 ал.2 от ГПК съдът следва да се произнесе и по претендираните от страните разноски за настоящата инстанция. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,   Р Е Ш И:   ОТМЕНЯВА решението на Пловдивския окръжен съд, ГО, ХІV-ти състав, № 1* от 22.VІ.2009г. по гр.д. № 525/2009г. и ВРЪЩА делото на същия съд за ново разглеждане от друг негов състав. Решението не подлежи на обжалване.   ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: