Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 47

София, 19.06.2019 г.


В И М Е Т О НА Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на двадесети март, две хиляди и деветнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗЛАТКА РУСЕВА
ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

при участието на секретаря Ина Андонова
изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 1012/2018г.

Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касациона жалба на касационна жалба на държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, действащ чрез пълномощник областния управител на област София, и чрез процесуален представител адвокат П. С., срещу въззивно решение № 7999/2017 г. по гр. д. № 9901/2017 г. по описа на Софийски градски съд.
С определение № 524/22.10.2018г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в хипотезата на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, поради произнасяне по правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС относно правомощията на въззивния съд при разглеждане на въззивната жалба и съдържанието на мотивите на въззивното решение, във връзка с посочените в конкретния случай в жалбата незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционното решение в частта по възражението на държавата за изтекла в нейна полза придобивна давност по смисъла на чл.79 ЗС , както и за задължението на въззивния съд да обсъди и изложи собствени мотиви по всички релевирани във въззивната жалба възражения срещу първоинстанционното решение. Касационното обжалване е допуснато с оглед проверката за съответствие на решаващите изводи на въззивния съд с приетото в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС относно правомощията на въззивниата инстанция при разглеждане на въззивната жалба и при така изложените от въззивния съд съображения, че не дължи осъществяването на инстанционен контрол за правилност на първоинстанционното решение поради бланкетния характер на въззивната жалба.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответникът по касация – Л. Р. Г., [населено място] /конституиран в процеса пред касационната инстанция в качеството му на наследник по закон на починалия в хода на касационното производство първоначален ищец – Р. Г./, чрез процесуалния си представител адвокат А. Д., оспорва жалбата като неоснователна.
Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. след проверка на заявените с жалбата касационни основания за отмяна на решението, приема следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение от 03.10.2016 г. по гр. д. № 292/2014 г. по описа на Софийски районен съд в частта, с която е признато за установено по предявен от Р. З. Г. срещу държавата, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството, иск с правно основание чл. 108 ЗС, че Р. З. Г. е собственик на 1/9 ид. ч. от имот, представляващ реална част от УПИ *, кв. 3, индивидуализиран с възстановените 618 кв. м. по букви А - Б - Е - Д - А съгласно заключението на вещото лице М. по гр. д. № 655/1994 г., включен в парцел * – За Ц., кв. 3, одобрен със заповед № РД - 50 - 09 - 56/1989 г. /с посочени граници/, неразделна част от съдебното решение по гр. д. № 655/1994 г., като ответникът е осъден да предаде владението на имота на Р. З. Г.. Първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен предявеният от Р. З. Г. срещу държавата иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС за сумата от 6 000 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползване на процесния имот за периода 01.12.2008 г. – 31.12.2013 г. не е обжалвано и е влязло в сила.
Въззивният съд е приел, че въззивната жалба на държавата срещу първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният срещу нея иск с правно основание чл. 108 ЗС, е бланкетна, с общи оплаквания за незаконосъобразност, неправилност и необоснованост. Изложил е съображения, че дължи служебна проверка само за валидност и допустимост на решението, не и за неговата правилност, доколкото в произнасянето по правилността е ограничен от посоченото в жалбата. Поради това, че във въззивната инстанция не са представени нови доказателства и при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба, въззивният съд е възприел фактическите и правни констатации на първоинстанционния съд и на основание чл. 272 ГПК е препратил към неговите мотиви. В тях е прието, че с нотариален акт за продажба от 16.04.1955 г. З. Р. Г., И. Р. Г. и Л. Р. Г. закупили от А. А. М. нива, находяща се в землището на [населено място] – С., в местността М., с площ по нотариален акт около 699 кв. м., а по настоящо измерване 750 кв. м. при описани съседи, като са придобили собствеността при равни дялове. Ищецът е наследник на З. Р. Г., а наследственият му дял от имота се равнява на 1/9 ид. ч. Съгласно Заповед № 1471/28.06.1967 г. на СГНС имот планоснимачен № *, полигон 37 стар, 3 – нов, отразен и заснет в стария регулационен план на местност „Д.“ /„Ч. з.“/, с площ 618 кв. м. е отчужден по реда на ЗПИНМ по регулачна преписка № 269/1970 г. с отреждане за улица и за ДКНТП. По инициатива на ищеца с решение от 10.07.1995 г. по гр. д. № 655/1994 г. по описа на Софийски градски съд и решение № 728/24.11.1997 г. по адм. д. № 8333/1995 г. по описа на Върховния административен съд, отчуждаването върху процесната част от мястото, припадаща се на ищеца е отменено, тъй като по отношение на нея отчуждителното мероприятие не е реализирано. Искането на държавата за осъществяване на косвен съдебен контрол за законосъобразност по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК на съдебните решения, е недопустимо, като същите имат сила и по отношение на нея. Актът за държавна собственост от 2007 г. има удостоверителна сила, но не създава права за титуляра си и не легитимира държавата като собственик. Възстановената реална част от процесния имот е останала в патримониума на ищеца. По възражението за придобивна давност е прието, че за периода 23.11.1997 г. – 03.01.2014 г. държавата, посредством трето лице, е владяла процесния имот. Владението обаче не е било спокойно и необезпокоявано.
По отношение на процесуалноправните въпроси е създадена постоянна практика на ВКС по реда на чл.290 ГПК /решение № 246/2013г. по гр.д.№3418/13г., Іг.о., решение № 216/2015г. по гр.д.№2008/2014г., Іг.о.решение № 48/2017г. по т.д.№408/2015г., ІІ т.о. и др./, съгласно която при подадена в срок въззивна жалба, в която не са посочени конкретни пороци на първоинстанционното решение, въззивната жалба е редовна по аргумент от чл.262,ал.1 вр. чл.260,ал.1,т.3 ГПК и при липса на допуснато от първоинстонционния съд нарушение на императивна материалноправна норма, то въззивният съд не извършва цялостна проверка на правилността на обжалваното решение.В ТР№1/2013г. по тълк.д.№1/2013г., ОСГТК е прието, че при проверката на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нарушението й не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция е инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания.Тя е длъжна да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл.235,ал.2 ГПК и чл.236,ал.2 ГПК като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл.263,ал.1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи /Р №63/2015г. по т.д.№.674/2014г., ІІ т.о., Р №186/2015г. по гр.д.№4465/2014, ІV г.о./. Въззивният съд трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните и да изложи собствени мотиви след преценка на релевантните към спора обстоятелства. Разпоредбата на чл.272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните, при съблюдаване на очертаните с жалбата предели на въззивното производство.
По основателността на касационната жалба. В разглеждания случай въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС. Това е така, защото във въззивната жалба се сочи незаконосъобразност и необоснованост на първоинстанционното решение в частта по възражението на държавата за изтекла в нейна полза придобивна давност по смисъла на чл.79 ЗС, т.е. тя не е бланкетна, а конкретно очертава предмета на правния спор пред въззивната инстанция като такава по съществото на правния спор. В така очертаните рамки въззивният съд дължи произнасяне по заявеното при условията на евентуалност възражение на ответника за изтекла в негова полза придобивна давност, а оттук и по релевираните доводи за прекъсването и в хипотезите на чл. 116 ЗЗД. Той дължи да обсъди и изложи собствени мотиви по релевираните във въззивната жалба възражения срещу първоинстанционното решение.
Допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения обосновават касиране на въззивното решение. Делото следва да се върне на въззивниата инстанция на основание чл.293,ал.3 ГПК като бъде разгледано въведеното от ответника по иска правоизключващо възражение за придобивна давност. Неоснователни са доводите на касатора за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила поради неприлагане на императивна материалноправна норма във връзка с контрола по чл.17,ал.2 ГПК. Във въззивната жалба изрично е посочено, че тя е насочена срещу първоинстанционното решение само в частта му, с която „е отхвърлено като неоснователно направеното от държавата възражение, че процесният имот е придобит от нея по давност”. Следователно това е рамката на очертания от жалбата спор пред въззивния съд. Освен това произнасянето по реда на чл.17,ал.2 ГПК за валидност и материална законосъобразност на административен акт от въззивния съд следва да е предпоставено от релевирано и поддържано възражение на страната, с което оспорва материалната законосъобразност на административния акт, вкл. поддържано във въззивната жалба, каквото в случая не е налице. Отделно от това следва да се имат предвид и постановките на ТР№5/2011г., ОСГК, ВКС относно обвързаността на държавата от съдебното решение за възстановяване правото на собственост и недопустимостта на упражняването на косвен съдебен контрол на административния акт за реституция по предявен от или срещу държавата иск за собственост. Те следва да намерят приложение и в хипотеза, при която обуславящият изхода на делото правен въпрос е за обвързаността на държавата от влязло в сила съдебно решение на административен съд за възстановяване на собственост върху имот, подлежащ на реституция по силата на ЗВСОНИ по ЗТСУ, ЗПИНМ и др. Като гражданскоправен субект държавата е обвързана от съдебното решение, с което отказът на кмета за възстановяване на собствеността е отменен като незаконосъобразен и е постановена отмяна на отчуждаването. В този смисъл са решение № 67/2014г. по гр.д.№5615/2013г., І г.о., решение №43/2018г. по гр.з.№4979/2017г., І г.о., ВКС и др.
При новото разглеждане въззивният съд следва да се произнесе и по искането за разноски с оглед изхода на производството, в т.ч. и за направените пред настоящата инстанция.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 7999/2017 г. по гр. д. № 9901/2017 г. по описа на Софийски градски съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: