Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№50696

гр. София, 04.10.2022 г.



Върховният касационен съд на Република България, трето отделение на Гражданска колегия в закрито съдебно заседание на двадесет и осми септември две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА

като разгледа докладваното от съдията Стоянова гр. д. № 1035 от 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „Бурлаков“ ООД – гр. Каварна, чрез адв. Н. Ж., срещу въззивно решение № 113 от 19.10.2021 г. по в. гр. д. № 307/2021 г. на Окръжен съд – Добрич, в частта, с която: 1/ е потвърдено решение № 29/19.03.2020 г. по гр. д. № 413/2019 г. на Районен съд – Каварна, в частта, с която е уважен предявеният от Р. Л. Р. срещу „Бурлаков“ ООД иск на основание чл. 200, ал. 1 КТ за сумата от 35 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди – претърпени болки и страдания вследствие на получени при трудова злополука, настъпила на 21.07.2016 г. травматични увреждания, ведно със законната лихва от 21.07.2016 г. до окончателното изплащане на вземането и 2/ е отменено първоинстанционното решение, в частта, с която е отхвърлена претенцията по чл. 200, ал. 1 КТ за присъждане на неимуществени вреди за трудова злополука за горницата над 35 000 лв. до размера от 45 000 лв. и вместо това дружеството е осъдено да заплати на Р. Л. Р. на основание чл. 200, ал. 1 КТ допълнително сумата от 10 000 лв., ведно със законната лихва от 21.07.2016 г. до окончателното изплащане на вземането.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията касаторът излага съображения, че исковата молба е нередовна, поради което въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване с оглед преценка относно вероятна недопустимост на обжалвания акт. В тази връзка посочва решение № 100 от 23.06.2014 г. по гр. д. № 5593/2013 г. на ВКС, III-то г.о. Касаторът поддържа също така наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните, уточнени от съда, въпроси: 1/„Длъжен ли е съдът при постановяване на решението си да обсъди всички доказателства и възражения на страните, включително тези, които са въведени в спора в първото съдебно заседание по делото, при условията на чл. 143, ал. 3 ГПК?“ - сочи се противоречие с решение № 200 от 21.10.2013 г. по гр. д. № 2254/2013 г. на ВКС, II-ро г.о., решение по гр. д. № 1802/2009 г. на ВКС, IV-то г.о., решение № 141 от 05.12.2016 г. по гр. д. № 1599/2016 г. на ВКС, II-ро г.о., решение № 305 от 11.01.2013 г. по гр. д. № 674/2012 г. на ВКС, II-ро г.о. и решение № 484 от 11.12.2012 г. по гр. д. № 932/2012 г. на ВКС, IV-то г.о. и 2/ „относно определянето на справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД“ – в тази връзка се твърди, че определеният от въззивния съд размер на обезщетение от 45 000 лв. е необосновано завишен, като при определянето му въззивният съд не се е съобразил със законовия критерий за „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Сочи, че е налице противоречие с установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД и по-конкретно ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 226 от 30.01.2019 г. по гр. д. № 756/2018 г. на ВКС, III-то г.о., решение № 32 от 19.02.2015 г. по гр. д. № 2269/2014 г. на ВКС, IV-то г.о., решение № 142 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 419/2012 г. на ВКС, IV-то г.о., решение № 267 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 4587/2018 г. на ВКС, IV-то г.о., решение № 54 от 23.04.2019 г. по гр. д. № 3649/2018 г. на ВКС, III-то г.о. и решение № 259 от 19.12.2014 г. по гр. д. № 1746/2014 г. на ВКС.
Ответникът по касационната жалба - Р. Л. Р., чрез адв. А. А., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е бил в трудовоправни отношения с ответното дружество по силата на трудов договор № 142/08.05.2011 г., като е заемал длъжността „Общ работник строителство на сгради“. Пострадал е от трудова злополука на дата 21.07.2016 год., настъпила по време на извършваната от него трудова дейност на демонтаж и разчистване на склад за съхранение на земеделска продукция. В изпълнение на дадените му указания, около 09.00 часа предприел демонтиране от остатъци от етернитови платна, закрепени към една от металните покривни греди. За целта се изкачил по предоставената му стълба до покривната греда, придвижил се по нея до остатъците от покривните елементи и започнал демонтажа. Загубил равновесие и паднал от покривната греда от височина от 3 метра върху бетонния под на сградата. Съдът е приел още, че с разпореждане № 27/25.08.2016 год. и на основание чл. 60, ал. 1 КСО, злополуката, станала с ищеца, е приета за трудова по см. на чл. 55, ал. 1 КСО. Отбелязал е също така като безспорни между страните уврежданията, причинени на ищеца: 1/ травматичен шок; 2/ контузия на главата; 3/ контузия на гръден кош; 4/ фрактура на гръбначен прешлен; 5/ фрактури на 7-8-9 ребра в дясно; 6/ фрактури на 8-9 ребра в ляво; 7/ пневмоторакс в дясно; 8/ фрактура на лявата лопатка; 9/ фрактура на дясното колянно капаче. Посочил е, че същите увреждания се установяват и от заключението по изготвената съдебно-медицинска експертиза. Съдът е приел за установено и това, че ищецът е претърпял оперативна намеса по повод счупването на гръбначния прешлен-ламинектомия, при което му е била поставена педикулна фиксация на ТН6-7-9-10 с цел вертикализация. Имобилизирана е била и дясната колянна става с гипсова лонгета, предвижвал се с патерица. Кредитирал е заключението на вещото лице по приетата медицинска експертиза, според което посочените увреждания са резултат от падане от височина и удар на описаните анатомични области в подлежащата настилка, като уврежданията обуславят: счупването на лопатката - трайно затруднение в движението на горния крайник за период не по-малък от 2 месеца; счупването на леви и десни ребра - трайно затруднение в движението на снагата за период не по-малък от 3-4 месеца; счупването на 8 и 9 гръдни прешлени - трайно затруднение в движенията на снагата за период не по-малък от 6-7 месеца; счупването на дясното колянно капаче - трайно затруднение в движенията на десния долен крайник за период не по-малко от 3-4 месеца. Най-тежката травма е счупването на двата гръбначни прешлена, тя е съпроводена с най-продължителни болки, дискомфорт и нарушена работоспособност, които поглъщат като времетраене на оздравяването останалите травми - те отзвучават в периода на най-тежката травма. Подчертано е също така, че при наличието на съчетани травми, болките и страданията са по-силни и продължителни. Съдът е посочил още, че ищецът е ползвал отпуск по болест, считано от инцидента на дата 21.07.2016 год. до 07.02.2017 год. В експертно решение № 0420 от 022/07.02.2017 г. на ТЕЛК „МБАЛ Д.“ АД е извършено освидетелстване на ищеца по повод водеща диагноза и общо заболяване „счупване на гръбначен прешлен“, като му е дадена оценка – „работоспособен“ и е препоръчано на работодателя трудоустрояване на място при ограничени физически натоварвания.
Въззивният съд е установил, че съгласно показанията на М. М. (брат на съпругата на ищеца), при падане от покрив, ищецът пострадал жестоко – имал множество травми, вкл. и психическа такава. Не искал да се връща на работа, но го направил защото имал нужда от пари. Преди инцидента бил весел и усмихнат, а след него наблягал на почивката, защото гърбът му се напрягал, болял го кракът. Лесно се изнервял, станал раздразнителен. По време на оздравителния период, ищецът много се оплаквал, че гърбът го боли ужасно. Не можел сам да отиде до тоалетната, да се изкъпе сам, залитал при предвижване, няколко пъти падал с патериците. Съпругата на ищеца и свидетелят му помагали в ежедневието - обслужвали го, тъй като имал нужда от помощ поради невъзможност да ползва единия си крак. И сега се оплаквал от болки при промяна на времето, вземал болкоуспокоителни лекарства. Година след като се завърнал на работа, напуснал и си намерил по-лека работа. Съдът е посочил също така, че съгласно показания на служители на ответното дружество след завръщането си на работа, ищецът продължил да изпълнява същата длъжност, работел както преди, всичко било нормално, не претендирал за по-лека работа. Ищецът бил жизнен, не се оплаквал, че нещо го боли, отношението му към колегите не било променено.
При тези фактически данни, въззивният съд е преценил, че са налице кумулативно изискуемите предпоставки по чл. 200, ал. 1 КТ за ангажиране на обективната имуществена отговорност на работодателя за заплащане на обезщетение за претърпените от работника неимуществени вреди. При определяне на размера съдът е съобразил възрастта на работника - 34 години, трудоспособна възраст, липсата на констатирано трайно намаление на работоспособността и затруднения да изпълнява трудовите си ангажименти; обстоятелствата, при които е получено увреждането - падане от височина, само по себе си травмиращо, доказаните конкретно търпени страдания и житейски дискомфорт от наслагването на болката от няколко травми; извършените медицински манипулации, засегната от увреждането двигателна функция на два крайника и снагата, предизвикващи оплаквания и понастоящем и продължителността от 7 месеца на последиците от увреждането, негативните изживявания на работника. При преценка на тези обстоятелства е обосновал извод, че претърпените вреди следва да бъдат овъзмездени със заплащане от работодателя на сумата от 45 000 лв.
По отношение на твърдяното от ответното дружество оплакване за нередовност на исковата молба, въззивният съд е преценил същото за неоснователно. Съобразил е, че в обстоятелствената част на исковата молба по делото са изложени твърдения за вида, степента и тежестта на причинените като резултат от трудова злополука телесни увреждания, търпените физически болки и остатъчни явления, страдания и душевни притеснения, неудобства в ежедневието, тяхната продължителност и интензитет. Съдът е установил, че липсва каквато и да е неяснота относно вида и обема на търсената от ищеца защита – ищецът не е формулирал нарочно твърдение, че му е причинена и имуществена вреда, като всички изложени твърдения в тази насока са посочени като обуславящи настъпването на неимуществени вреди. При тези съображения въззивният съд е подчертал, че исковата молба покрива всички изисквания за редовно заявяване на претенцията по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК.
Във връзка с заявеното от ответното дружество възражение по чл. 201 КТ и отправеното искане по чл. 219 ГПК, съдът е приел, че същите са преклудирани. Установил е, че искането за привличане на застраховател, както и възражението по чл. 201 КТ, са направени с писмено становище, представено в първото по делото съдебно заседание от дата 16.01.2020 год. и устно в същото съдебно заседание, т.е. след като на дата 08.09.2019 год. е изтекъл срокът по чл. 131, ал. 1 ГПК. При липса на депозиран отговор на исковата молба в едномесечния срок, респ. липса на направено в срока за отговор с молба вх. № 3136/03.09.2019 г. възражение за умишлено причиняване на вредоносния резултат и проявена груба небрежност от работника, съдът е отбелязал, че не се дължи служебно произнасяне по възражението, а за ответника са настъпили последиците по чл. 133 от ГПК. С изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти, каквито несъмнено известни са на работодателя тези, във връзка с настъпването на вредоносния резултат.
При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:
Не са налице основанията по чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК за допускане на касационното обжалване, на които се позовава касаторът. Доводите на касатора, с които обосновава вероятна недопустимост на обжалвания акт са, че тъй като изложените от ищеца твърдения в исковата молба са противоречиви и неясни относно фактите и причинените вреди, не съдържат пълно изложение на обстоятелствата, при които е настъпила трудовата злополука и въз основа на които страните е следвало да сочат доказателства и да излагат своите доводи, на основание чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, исковата молба е нередовна. Тези доводи са неоснователни. Цитираното от касатора решение касае различен процесен случай, при който съставът на ВКС е установил, че съдилищата в действителност не са били сезирани с редовна искова молба в частта относно чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК. В настоящия случай няма данни за нередовност на исковата молба - ищецът е описал фактическата обстановка и обстоятелствата, при които е настъпило увреждането, посочил е каква работа му е била възложена в деня на злополуката, по какъв начин е предприел изпълнението ѝ, както и каква е била обстановката на мястото на злополуката. Ищецът е изложил също така твърдения за вида, степента и тежестта на причинените, в следствие на трудовата злополука увреждания, които обуславят настъпването на неимуществени вреди. Ясно е заявил и искането си за обезвреда именно на тези неимуществени вреди, като е обосновал и претендирания размер. Следователно въззивният съд се е произнесъл в рамките на допустимо производство и постановеният от него акт също е допустим.
По отношение на първия поставен от касатора правен въпрос не се обосновава наличието на общо основание за допускане на касационното обжалване. Същият не е включен в предмета на спора и не е обусловил правната воля на съда. Следователно по първия въпрос не е налице общата предпоставка за допускане до касационно обжалване и при това положение Върховният касационен съд не дължи произнасяне относно наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Въззивният съд не се е произнасял по въпроса относно задължението на съда при постановяване на решението си да обсъди всички доказателства и възражения на страните, включително тези, които са въведени в спора в първото съдебно заседание по делото, при условията на чл. 143, ал. 3 ГПК. В настоящия случай, въззивната инстанция е приела, че заявеното от касатора възражение по чл. 201 КТ и отправеното искане по чл. 219 ГПК са преклудирани поради неподаването в срок на отговор на исковата молба, респ. липса на направено в срока за отговор с подадената вместо него молба вх. № 3136/03.09.2019 г. възражение за умишлено причиняване на вредоносния резултат и проявена груба небрежност от работника. Съдът се е позовал на последиците по чл. 133 ГПК, като не е обсъждал възможността страните да въвеждат допълнителни възражения при условията на чл. 143, ал. 3 ГПК. Горните изводи се подкрепят и от настоящия състав доколкото законът ясно сочи, че възраженията следва да се направят в срока за отговора на исковата молба, и ако това не е сторено, ответникът губи възможността да ги направи по-късно, освен ако пропускът се дължи на особени непредвидени обстоятелства. Следователно възможността възражението да се направи по- късно е свързано единствено с наличието на особени непредвидени обстоятелства. В настоящия случай ответникът дори не твърди наличието на такива обстоятелства. Съгласно трайно установеното разбиране в правната теория и практика, правилото на чл. 143, ал. 3 ГПК следва да се тълкува в смисъл, че в подготвителното заседание по делото всяка страна трябва да допълни и изчерпи своите фактически твърдения, като изнесе всички правнорелевантни и доказателствени факти, които обосновават нейните искания, възражения, реплики или дуплики. Логиката е, че след като в отговора на исковата молба ответникът е осъществил защитата си по същество срещу иска, в този момент ищецът по делото ще осъществи защитата си по същество срещу направените от ответника материалноправни възражения. Незаявените в срок за отговор на исковата молба възражения по съществото на спора са преклудирани, като чл. 143, ал. 3 ГПК не следва да се тълкува превратно в смисъл, че предоставя една допълнителна възможност за ответника, спрямо когото е настъпила процесуалната преклузия по чл. 133 ГПК, да заяви едва в този процесуален момент възражения, основани на съществуващи в предходен момент факти и обстоятелства, или да отправи искане по чл. 219 ГПК.
По втория формулиран от касатора материалноправен въпрос, уточнен от съда, за определянето на справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, настоящият състав намира, че е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд. Не е налице противоречие и с трайно установената практика на ВКС във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случаи да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател - характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Въззивният съд не се е отклонил от тези постановки. Разликата в присъжданите от съставите на ВКС обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.
Следва да се има предвид, че въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. В настоящия случай при определяне на конкретния размер на обезщетение, въззивният съд е взел отношение по всички релевантни за спора обстоятелства – установил е наличието на трудово правоотношение между страните, констатирал е обстоятелствата, при които са получени уврежданията – падане от височина, само по себе си определено като травмиращо; инцидентът е признат за трудова злополука с влязъл в сила индивидуален административен акт, а по делото е установен и механизмът, при който се е стигнало до вредоносния резултат. Според мотивите на атакуваното въззивно решение, размерът на обезщетението за неимуществени вреди се обуславя от доказаните конкретно търпени страдания и житейски дискомфорт, от наслагването на болката от няколко травми, извършените медицински манипулации (поставянето на укрепващ елемент на гръбначния стълб и гипсова имобилизация), засегната от увреждането двигателна функция на два крайника (горен и долен) и снагата, органичаващи активността и предизвикващи оплаквания и понастоящем при студено време и при съобразяване, че установените затруднения и неудобства в ежедневието и последиците от увреждането са с продължителност от 7 месеца. Поради всичко изложено и в допълнение, законодателят не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело изходът зависи и от това доколко и как страните се справят с доказателствените си задачи.
Съобразно изложеното, атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка по касационната жалба на „Б.“ ООД.
Предвид изхода разноски за касатора не се следват. Ответникът по касационната жалба е представляван от адв. А. А., като предвид направеното искане и резултата по делото, последният има право да получи адвокатско възнаграждение за инстанцията, платимо от насрещната страна. Размерът на същото съдебният състав определя на 1 880 лв. (изчислена съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения), като съобразява извършената работа по делото от адвоката пред настоящата инстанция, фактическата и правна сложност на спора пред ВКС.
С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ – то г.о.,


ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 113 от 19.10.2021 г. по в. гр. д. № 307/2021 г. на Окръжен съд – Добрич.
ОСЪЖДА „Бурлаков“ ООД, ЕИК 124539263, да заплати на адв. А. А. – САК, сумата от 1880 лева – адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. за процесуално представителство на Р. Л. Р. пред Върховен касационен съд.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: