Ключови фрази
Лишаване от живот при професионална непредпазливост * неоснователност на касационна жалба * съществени процесуални нарушения * съществени нарушения на правилата за оценка на доказателствата * липса на мотиви * незаконен съдебен състав * тайна на съйвещание

Р Е Ш Е Н И Е
№ 326

гр. София, 25.01.2018 година

Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети декември, 2017 г., в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА
ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА

При участието на секретаря РАНГЕЛОВА
В присъствието на прокурора от ВКП Г.
Изслуша докладваното от съдия СТАМБОЛОВА К.Н.Д.1084/17 г.
и за да се произнесе, взе предвид следното:

С присъда №20/19.05.14 г., постановена по Н.О.Х.Д.459/12 г. по описа на Военен съд-П. /П./, подсъдимите подполковник д-р Г. Л. М., Началник на спешно кардиологично отделение в клиника „С. т.“ на катедра „Инт. и с. т.“ в департамент „В. т.“ на М. б. б. за активно лечение към В. а. - С. и д-р В. В. В., „Хирург, ортопед, травматолог“ във В. а. МББАЛ - С., са признати за невиновни за извършено от тях при независимо съпричиняване престъпление по чл.123, ал.1 НК. Отхвърлени са предявените от Д. Ц.-съпруга на починалия Ц. Х. Ц., А. Ц. и Х. Х.-синове на същия, граждански искове срещу двамата подсъдими, в размер на по 150 000 лв. поотделно за всеки, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането, до окончателното изплащане на сумата. Отхвърлен е и предявеният от Д. Ц. срещу двамата подсъдими граждански иск за имуществени вреди в размер на 48 868,68 лв.
Така постановената присъда е потвърдена с решение №28/27.07.17 г., постановено от Военно-апелативния съд /ВоАС/ по В.Н.Д.54/16 г.
Срещу въззивния акт са постъпили касационни жалби от частните обвинители и граждански ищци Д. Ц., А. Ц. и Х. Х.. В тях се заявява наличие на всички касационни основания по чл.348,ал.1 НПК. Иска се на основание чл.354,ал.5, изр.2 НПК да се отменят първоинстанционният и второинстанционният съдебни актове и ВКС да постанови нова присъда, с която подсъдимите да бъдат признати за виновни и осъдени за извършено от тях престъпление по чл.123,ал.1 НК. Настоява се и да се уважат предявените граждански искове за неимуществени и имуществени вреди и да се присъдят направените по делото разноски.
В съдебно заседание пред ВКС жалбоподателите и повереникът им поддържат касационните жалби с изтъкнатите в тях основания.
Подсъдимият Г. М. сам и чрез защитника си моли въззивното решение да бъде оставено в сила.
Същото е становището и на подсъдимия В. В. сам и чрез неговия защитник, в какъвто смисъл се представят и писмени бележки.
Представителят на ВКП намира, че решението е законосъобразно.
Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение, като взе предвид касационните жалби с отразените в тях доводи, като съобрази становищата на страните в съдебно заседание и след като сам се запозна с материалите по делото в рамките на компетенциите си по чл.347 и сл.НПК, намира за установено следното:

За да се произнесе по процесния казус и да стане безпределно ясно в каква точно процедура се намира най-висшата съдебна юрисдикция по наказателни дела, от което пък зависи какви са нейните правомощия, тя трябва да даде определени пояснения. Те се отнасят до движението на настоящото наказателно производство между съдебните инстанции и постановените в тази връзка съдебни актове, докато се стигне до приключване на делото с решение по настоящето трето последно разглеждане пред ВКС на РБ.
С присъда №269/11.07.11 г., постановена по Н.О.Х.Д.269/09 г., Софийски военен съд /СВС/ е признал подсъдимите М. и В. за невиновни по повдигнатото на всеки от тях обвинение за извършено престъпление по чл.123, ал.1 НК. Отхвърлени са предявените срещу двамата граждански искове за неимуществени вреди в размер на по 100 000 лв. за всеки от конституираните граждански ищци.
Тази присъда е била предмет на въззивна проверка в производството по В.Н.О.Х.Д.47/11 г. по описа на на ВоАС, приключило с потвърдително решение №55/09.11.11 г.
Последното е отменено с решение №57/15.03.12 г., постановено по К.Н.Д. №3112/11 г. по описа на I н.о. на ВКС на РБ. В същото е взето отношение по допуснати от решаващите инстанции нарушения на процесуалните правила и са дадени предписания по приложението на материалното право.
При второто производство пред ВоАС по образувано В.Н.О.Х.Д.24/12 г., присъдата на СВС е отменена с отново с постановено решение №27/09.07.12 г. и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. В същото са залегнали буквално описаните от ВКС неблагополучия по процесното производство, отстраняването на които е било отнесено за преодоляване към въззивната инстанция. Въпреки това последната не го е сторила сама, а е преценила,че следва да бъде направено от първостепенен съд.
Поради невъзможност на СВС да образува състав, с определение №142/ 01.11.12 г., постановено от III н.о. на ВКС по Ч.Н.Д.1899/12 г., делото е изпратено за разглеждане и решаване от П..
С присъда №20/19.05.14 г., постановена по Н.О.Х.Д.459/12 г., ПОС е признал подсъдимите Г. М. и В. В. за невиновни да са извършили вмененото им с обвинителен акт при независимо съпричиняване престъпление по чл.123,ал.1 НК, както и са отхвърлени всички предявени граждански искове за имуществени и неимуществени вреди.
С въззивно решение №12/ 06.07.15г., постановено по В.Н.О.Х.Д. №35/14 г., ВоАС е потвърдил атакувания пред него първоинстанционен съдебен акт.
По протест на прокурор от Военно-апелативна прокуратура /ВоАП/ и касационни жалби на частните обвинители и граждански ищци е образувано К.Н.Д.1195/15 г. по описа на III н.о. на ВКС на РБ. С решение №391/ 27.06.16 г. по същото е отменено решение №12/ 06.07.15 г., постановено по В.Н.О.Х.Д. 35/14 г. и делото е върнато на ВоАС за окончателното му решаване по същество от друг състав, от стадия на съдебното заседание.
Въз основа на второто отменително решение на ВКС е образувано В.Н.Д. 54/16 г.по описа на ВоАС. В хода на същото е проведено допълнително въззивно съдебно следствие, след приключването на което е постановено решение №28/ 27.07.17 г. Последното именно е предмет на проверка при настоящото разглеждане на делото пред ВКС.

В касационните жалби на частните обвинители и граждански ищци са релевирани множество оплаквания, някои от които се повтарят в различните сезиращи ВКС документи, макар и с нюанси на изказа. Известна част от съображенията са обагрени емоционално, което е обяснимо донейде с оглед житейската трагедия, сполетяла частните обвинители след смъртта на техния съпруг и баща; а въз основа на тези емоции се дирят юридически измерения, които да обосноват тезата за допускане на флагрантни процесуални нарушения от страна на решаващите съдилища, включително открито се иронизира въззивната инстанция /жалбата на Д. Ц./.
Нееднократно се иска освен това да бъдат отменени определения, постановени от съответните инстанции, за които процесуалният закон не предвижда движение по собствен процесуален път, различен от този за атакуване на постановения по същество съдебен акт. Най-показателен пример за това е искането за отмяна на определение,с което съдът е отказал да отведе член от състава на съда или целокупния състав. Без да обръща повече внимание на претенции на атакуващите страни, които в обсъждания смисъл не държат сметка за предписанията на процесуалния закон, този съд ще отбележи единствено, че определенията и разпорежданията, за които в НПК не е предвиден самостоятелен ред на ревизия, не подлежат на отделна проверка от тази на присъдата и решението. Затова и няма как да бъдат отменени по нарочен начин.
В крайна сметка трябва ясно да се заяви, че този състав на ВКС е обвързан единствено с юридически съображения, охарактеризируеми като такива в контекста на неговите правомощия като трета касация. Тук е мястото да се посочи, че обстоятелството, че делото се разглежда за трети пореден път пред ВКС не означава, че той е длъжен да се произнесе като въззивен съд. В тази насока тълкованието на чл.354,ал.5,изр.2 НПК е еднозначно- законът дава такава възможност, която не е налице, ако не се разкрият пороци в съдебната дейност на инстанцията, чийто акт, постановен при последното второстепенно разглеждане на делото, подлежи на контрол. При това констатираните пороци трябва да са довели до неправилно приобщаване и/или интерпретиране на доказателствения материал и/или до извеждане на невярна фактология по инкриминираната престъпна деятелност; откъдето и, но не винаги, до нарушаване на материалното право.
Предвид изложеното по принцип, този съд ще отговори на правните доводи, въздигнати в касационните жалби, като ще обособи становищата си по поставени проблеми, а не поред по възраженията, както са изтъквани във всяка жалба. Най-смислено поради това се явява да се започне с оплакванията за постановени съдебни актове от незаконен състав, при нарушаване тайната на съвещателната стая и при липса на мотиви. И това е така, доколкото уважаването на такъв тип доводи, обуславящи наличие на абсолютни процесуални нарушения по смисъла на чл.348,ал.3,т.2,пр.2, т.3 и т.4 вр.ал.1,т.2 НПК и респективно абсолютни основания за отмяна на атакувания съдебен акт, биха повлияли значително върху по-нататъшната съдба на делото.
В светлината на казаното е необходимо да се даде определено разяснение. По мнение на настоящата инстанция, ако е оповестен съдебен акт, при който е констатирано абсолютно нарушение на процесуалните правила, следва да се приеме, че няма валидно произнасяне- точно такива примери са постановяване на присъдата или решението от незаконен състав, при липса на мотиви, липса на съдебен протокол или нарушаване тайната на съвещателната стая по време на постановяване на присъдата или решението. А когато няма валиден акт, не може да има и произнасяне по същество, което да бъде контролирано. Накратко казано, ако оплакванията на частните обвинители за присъствие на процесуални нарушения от категорията на абсолютните биха били приети за основателни, то този съд няма как да се произнесе с окончателен съдебен акт /каквото е искането на същите/, независимо че делото се разглежда за трети път пред ВКС. Той би бил длъжен да отмени атакуваното решение и евентуално присъдата и да върне делото за ново разглеждане на съответния процесуален стадий,на основание чл.354,ал.3, т.2 вр.чл.348,ал.3,т.т.2-4 вр.ал.1,т.2 НПК.

ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА РАЗГЛЕЖДАНЕ НА ДЕЛОТО ОТ НЕЗАКОНЕН СЪСТАВ:
1/ Основно възражение,което се прави по разглеждане на делото от незаконен състав, касае персоналното определяне на членовете на въззивния съд и съответно съдията-докладчик по делото. Атакува се законосъобразността на конструирането на съдебния състав, което обуславя и претенции за несправедливост на проведения процес по силата на чл.6 ЕКЗПЧОС. Такъв довод е отправян и пред ВоАС и съдът е отговорил мотивирано със съображения, които се споделят от настоящата инстанция. Най-общо казано, според касаторите нямало служебна необходимост от командироване на съдии от долустоящите съдилища за разглеждане на делото пред ВоАС; не било отговорено защо съдиите Г. Д. и А. Ш. са изключени от разпределение за разглеждане на въззивното дело; защо при определяне на съдията-докладчик е бил включен съдия Ц. А. от ВоАС, за когото има забрана за участие в този съдебен състав; що за избор е това да се посочи като участник в състава единственият възможен за командироване съдия от Сливенския военен съд /СлВС/ Г. Г..
След второто връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд от страна на ВКС, на л.2 от т.І на В.Н.О.Х.Д.54/16 г. е приложен протокол за избор на съдия-докладчик по делото, като пет съдии от ВоАС са били изключени за определяне на основание чл.29,ал.1,т.1,б.А НПК. За докладчик е определен съдия Г. Д.. На 30.06.16 г. той се е самоотвел от разглеждане на делото, уточнявайки, че и по-рано, макар и по първоинстанционното производстнво, се бил отвел на основание чл.29,ал.2 НПК, тъй като единият от частните обвинители и граждански ищци- Х. Х.- както към датата на инкриминираното деяние, така и към съответния процесуален момент, е изпълнявал служебни задължения като „военен следовател” във ВОП- София и е от съдебния район на Военен съд-София /л.3/.
Поради изчерпване на съдиите от списъчния състав на ВоАС, на л.4 от т.І от делото е приложено разпореждане на председателя на ВоАС- Д. Ф. Съгласно него съставът на съда трябва да бъде определен чрез избор на двама съдии от П. военен съд и един от Сливенския такъв, които имат ранг „съдия в апелативен съд”/неясно остава от записа защо е подходено към избор от различни съдилища, но този подход е в прерогативите на председателя на ВоАС и не противоречи на закона/. Същите следва да бъдат командировани във ВоАС със задача да вземат участие в разглеждане на образуваното наказателно дело. Изрично е уточнено да бъдат изключени от разпределение съдия С. С. от П. и съдия В. К. от СлВС, поради наличие на основанията по чл.29,ал.1,т.1,б.А НПК. В тази връзка същия ден, 05.07.16 г., е изготвена и заповед за командироване на основание чл.106,ал.1,т.1 вр.ал.3 ЗСВ и съгласно Наредбата за командировките в страната /л.5/ на двама съдии от П. и на един от СлВС.
На л.8 и 9 от т.І на първоинстанционното дело са приложени протоколи за избор на съдии от П., съгласно които за участие в състава са определени съдиите К. и Л.. На л.10 е приложено уведомление от съдия Г. Г.-административен ръководител на СлВС, съгласно което за участие в състава на въззивната инстанция е определен самият той.
На л.11 от делото е приложен протокол за избор на съдия-докладчик, като участващите за това съдии са Ц. А., Д. Л., Р. К. и Г. Г.. За докладчик по компютърен път е определен съдия Л..
С оглед всичко изложено, се потвърждава,че въззивната инстанция не е имала персонален съдийски капацитет за конструиране на съдебен състав, поради което се е прибягнало до командироване на съдии от долустоящите съдилища, незабранено от устройствения закон- чл.107 и чл.227 ЗСВ към съответния процесуален момент /настоящата редакция на чл.107,ал.2 ЗСВ потвърждава тази възможност за ВоАС; а на чл.227,ал.2 по принцип/. Доколкото става дума за специална подсъдност пред военен съд, предвид качеството на подсъдимите като военни лица, съдиите са и офицери със съответни звания /ВКС не използва военните им звания, тъй като те нямат значение; не се атакува старшинството в съдебния състав, определяно от тях/. Това дава отговор и на поставения в жалбата на Ц. въпрос защо делото не е изпратено за разглеждане от друг въззивен съд- всички останали второстепенни съдилища в страната се състоят от съдии- цивилни лица от една страна. От друга- процесуалният закон не предвижда възможност самоволно това да бъде сторено от самия въззивен съд, колкото и да се струва по-справедливо на частната обвинителка, за да се избегне институтът на командироването.
ВКС не намира основания да спори с липсата на необходимост от командироване на съдии във ВоАС за разглеждане на процесното дело,както се разгръща идея в жалбата на частния обвинител А. Ц.. В случая служебната необходимост е ясна от само себе си, независимо дали е описана в съответния акт не. А що се касае до наличното според Ц. противоречие с някакви текстове от Правилата за командироване на прокурори и следователи, е безпредметно да се взима отношение. Тези норми са несъответни на обсъжданото командироване на съдии.
По съществото на отправяните възражения трябва да се заяви следното:
Действително, съдия Ш. от П. не е включен сред съдиите, които могат да участват в делото, макар и да не е имало формални пречки за това. Към процесния момент- юли 2016 г. обаче, са важали Правила за командироване на съдии, прокурори и следователи, приети с решение на ВСС по Протокол №25/ 27.06.13 г., изм.и доп.с решение по Протокол № 31/ 25.07.13 г. Съгласно чл.3.2 от същите, административни ръководители на органите на съдебната власт не могат да бъдат командировани за изпълнение на служебни задължения в други органи. Очевидно възползвайки се от тази възможност и независимо че се е отнасяло за участие само в определено дело, административният ръководител на П. не е присъствал сред съдиите, които е трябвало да бъдат подбрани за участие в настоящото разглеждане на въззивното дело. При отправено такова възражение пред решаващия състав на ВоАС отговорът по него е по-обтекаем, но все пак има такъв. Ето защо довод в обратния смисъл, както е залегнал в касационните жалби, не може да бъде приет.
Не по описания начин стои въпросът със съдия Г. Г., командирован за разглеждане на делото от СлВС и оглавил по старшинство въззивния съдебен състав. Той е изпълнил разпореждането на председателя на ВоАС и доколкото е бил единственият възможен участник от споменатия съд /няма спор,че в списъчния състав на същия фигурира само още един съдия-В. К., който не може да участва в разглеждане на делото/, е определен за такъв, независимо че е бил административен ръководител. В крайна сметка,доколкото не иде реч за същинско командироване с дълготрайно отсъствие от съда, в който е изпълнявал ръководни функции, съдия Г. е направил преценка за възможност да участва, без да препятства служебните си задължения като председател на орган в съдебната власт. Очевидно поради това и ръководителят на ВоАС е приел преодоляването на разпоредбата на чл.3.2 от горецитираните Правила. А след като само съдия Г. участва в избора от страна на СлВС, същият се явява единственият възможен. В този смисъл възражението на частните обвинители за липса на избор се явява лишено от резон.
Що се касае до това защо съдия Г. Д. от ВоАС е изключен от разпределение, става ясно от изложеното по-горе- той се е самоотвел с акт, който не подлежи на инстанционен контрол.
По-нататък, при прегледа на материалите бе разяснено, че първоначално съдия Ц. А. от ВоАС е бил изключен от разпределение за участие в процесното въззивно производство, постановеният по което съдебен акт е предмет на контрол понастоящем, но впоследствие, при избора на съдия-докладчик е включен. Несъмнено това е грешка, защото за него е налице абсолютно основание за отвод /участвал е при предишно разглеждане на делото по същество пред въззивен съд/, поради което и първоначално при избора на съдия-докладчик е бил изключен. Точно с неговото отстраняване и със задължителния самоотвод на съдия Д. предвид по-ранното му произнасяне в тази връзка, са се изчерпали съдиите от ВоАС. Изборът на съдия-докладчик е проведен между лица,които са командировани по съответния ред за участие в делото и присъствието на съдия А. не води до такова компрометиране, че да се изведе тежко нарушение при определянето на процедурните правила, което да обуславя незаконност на съдебния състав, разгледал въззивното дело по същество.

2/ Забележителни са оплакванията, изтъкнати в касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец А. Ц., за незаконност на съдебния състав от първата инстанция. Това било така,тъй като първоначално делото се разглеждало в състав само от съдия, впоследствие със съдебни заседатели,като съдията бил същият. При това положение били налице предпоставките за отвод по чл.29,л.1,т.2 НПК, тъй като съдията е извършвал разследване по делото. Освен това било налице и основанието за отвод по чл.29, л.1,т.1,б.А НПК поради участие на съдия С. във възобновено дело, тъй като с определение от 26.04.13 г. самият той отменил дадения ход на делото и съдебното следствие, но впоследствие го възобновил и го разгледал със съдебни заседатели. На последно място е намекнато, че съдебните заседатели като военнослужещи в П. военен гарнизон,заради което потенциално биха били подсъдими пред П. военен съд, са поставени в служебна зависимост и подчиненост на съда, което будело основателно съмнение за безпристрастност, независимост и свобода на вземане на решенията им по вътрешно убеждение.
В този ред на мисли ВКС не може да се въздържи да не отбележи, че прочитът на всеки закон, включително и на наказателно-процесуалния кодекс, е необходимо да бъде професионален. Затова трябва да се познават съдържанието на институтите и смисъла на думите, употребени в тази връзка. Особено пред съд по правото, какъвто е ВКС, следва да се отправят не какви да е възражения, които се струват справедливо формулирани с подкрепа на законови текстове, а юридически обосновани такива, показващи познание на материята. Затова и върховната съдебна инстанция по наказателни дела не може да бъде задължена да дава отговори на доводи,които дори не тангират с нейните правомощия; или пък установяват извратен прочит на закона, доказващ непознаване на същността на нормите. Такъв прочит не следва да генерира претенция за правосъдие.
Ето защо ВКС ще бъде кратък в разясненията си за пълната несъстоятелност на развитите по-горе аргументи от частния обвинител А. Ц. /има и други такива, но по отношение на тях ще се вземе отношение по-надолу в изложението/. И така, Н.О.Х.Д.459/12 г.е образувано за разглеждане пред П. на 05.11.12 г. Първото открито заседание по делото е проведено на 08.01.13 г. Въпреки че към този момент разпоредбата на чл.123,ал.1 НК е предвиждала в своята санкционна част наказание лишаване от свобода за срок до шест години, подведен от наказанието до пет години лишаване от свобода, чиято промяна е публикувана в бр.26 на Д.в-к от 2010 г., в нарушение на нормата на чл.28,ал.1,т.2 НПК, съставът на съда, който първоначално е започнал да разглежда съдебното производство,е бил едноличен.
До 26.04.13 г. делото е разглеждано от съдия С. С.. На посочената дата той като едноличен съдия е отменил протоколното определение от 08.01.13 г., постановено по Н.О.Х.Д.459/12 г.,с което е даден ход на делото и ход на съдебното следствие, тъй като е заключил основателно,че е разглеждал производството в незаконен състав, за формалната законност на който са необходими и двама съдебни заседатели. Ето защо оттук насетне делото е започнало отново в състав съдия С. и съдебни заседатели. Тъй като не е постановен съдебен акт по същество, никога по никакъв начин не е имало и най-малкото процесуално съмнение, че няма пречка същият съдия да участва в състава на съда, който да разгледа делото по същество,както и да бъде докладчик по него.
Възраженията за нарушаване на изискванията на чл.29,ал.1,т.1,б.А,пр.посл. и т.2 НПК показват генерално объркване на страната относно: разликата между възобновяване на съдебно следствие /казано по друг начин започване отново на този етап от стадия съдебно заседание в съответната съдебна фаза/ и възобновяване на наказателното дело; и между разследване и съдебно следствие. Даже и простият прочит на първата посочена норма установява, че при възобновяване на наказателното дело, което следва да е приключило с влязъл в сила съдебен акт, участник в състава на съда не може да бъде съдия или съдебен заседател, участвал в постановяване на присъда или решение в някоя от трите предвидени по закон инстанции. В конкретния случай за съдия С. липсват тези предпоставки.
Разследването пък е стадий от фазата на досъдебното производство и се различава от съдебното следствие, чиято същност бе разкрита по-горе. И когато процесуалният закон изисква отвод по чл.29,ал.1,т.2 НПК, няма предвид участие на съдия или съдебен заседател в съдебно следствие, а участие в разследване на досъдебна фаза, иначе казано-ако е бил разследващ орган по смисъла на чл.52,ал.1 НПК по същото производство. За съдия С. няма такива данни.
Съдебните заседатели във военните съдилища пък се избират по определен ред, който понастоящем не се атакува и не следва да бъде обсъждан. Няма съмнение, че те трябва да са военни лица към съответни военни подразделения. Няма съмнение освен това,че в конкретния случай съдебните заседатели майорите Б. Ш. и С. К. са участвали в съдебния състав, постановил първоинстанционната присъда, като председателят на състава съдия С. С. е с по-високо военно звание от тях- полковник. Всъщност, с подхвърляне в жалбата на А. Ц., че съдебните заседатели във военния съд са зависими от този съд, защото макар и избрани по съответния ред, потенциално биха били подсъдими пред него като военни лица, което влияе върху формиране на вътрешното им убеждение, без посочване на никакви други аргументи от обективно или субективно естество, по същество се отрича законовата регламентация на института на съдебните заседатели във военното правораздаване. При извличане на съдържанието на довода по посочения начин, тази инстанция отказва да обсъжда и оспорва регламента. Да не говорим, че изнесената теза, пренесена и на плоскостта на цивилното правосъдие, което е възможно, би довела до цялостно игнориране на принципа за участие на съдебни заседатели в състава на съда, залегнал в чл.8 НПК.
Все като напълно несъстоятелни трябва да бъдат отчетени отразените в обсъждания контекст за незаконен състав доводи за нарушаване на принципа на неизменност на състава по смисъла на чл.258,ал.2 НПК, тъй като делото било започнато в един състав, а довършено от друг. Напротив, прочитът на материалите по първостепенното разглеждане установява повтаряне на всички съдебни действия при повторното разглеждане на делото, без да има постановен съдебен акт, но вече в законен от формална гледна точка състав от съдия и съдебни заседатели. Няма процесуална норма в този случай,която да бъде интерпретирана по начин, че е необходимо съдията,разгледал еднолично делото, но непостановил краен съдебен акт по него, да не е възможно да бъде съдия, при това -докладчик по него по-нататък.
Липсата на безпристрастност на съда бива атакувана и поради факта, че указанията на ВКС по решение №57/15.03.12 г. и на ВоАС по решение №27/ 09.07.12 г. били делото да започне от стадия на съдебно заседание, а това станало от стадия „Подготвителни действия за разглеждане на делото в съдебно заседание”. Тук е нужно да се направи уточнението, че ВКС никога не е връщал делото за ново разглеждане на първостепенния съд, така че позоваването на негово решение в тази връзка е некоректно. ВоАС го е сторил веднъж, като доста произволно е разчел указанията по първото отменително решение на върховната съдебна инстанция по наказателни дела, отнасящи се до него самия. Каквото и да е сторено обаче, никакво процесуално нарушение не е допуснато с изготвяне на разпореждане от страна на съдията-докладчик в първия стадий от съдебната фаза, тъй като най-малкото е следвало да бъде насрочено делото в открито съдебно заседание, което изисква постановяване на подобен акт. В този смисъл ВКС се солидаризира със становището на ВоАС,изразено в атакуваното понастоящем решение.
3/ Изводите по-нататък,които следва да бъдат направени по повод обсъждането на незаконен състав и в тази връзка касаещи справедливостта на проведения процес, обмислен в светлината на ЗСВ и чл.6, §1 ЕКЗПЧОС, са следните /специално в жалбата на частния обвинител Х. Х. в този аспект е посочено и делото Пиърсак срещу Белгия/: Базисните разсъждения изхождат от обстоятелството, че съдът, разглеждащ делото по същество, е нужно да бъде конструиран в съответствие със заложените в чл.9 ЗСВ предписания- случаен подбор, което е гаранция за непрекрачване на границите на постулатите, заложени в основата на разпоредбата на чл.348, ал.3, т.3 вр. ал.1, т.2 НПК.
Във всяко производство незаконността на състава се определя от наличие на конкретни обстоятелства, отразяващи се върху безпристрастността на съдията и даващи основание за отвод. В случая няма никакви устойчиви характеристики, които да бъдат разгледани на плоскостта на обективния и субективен тест за оценка на безпристрастността на докладчика и членовете на съдебния състав от първостепенния съд и на докладчика и членовете на съдебния състав от ВоАС, за да се изведе присъствие на изискваното нарушение. Спецификата на мотивите на съдебните актове на първостепенния и въззивния съд не подсказват /субективно/ и не показват /обективно/ предубеждение на членовете на състава на съда, обосноваващо тяхна пристрастност, което да ги лишава от възможността да участват без предразсъдъци в решаване на процесния казус. Затова доводите в третирания аспект следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.

ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА НАРУШАВАНЕ НА ТАЙНАТА НА СЪВЕЩАНИЕТО:
Преди да посвети разсъждения на възраженията, изложени в касационната жалба на Х. Х. с посоченото нарушение, този съд намира за необходимо да даде определени пояснения. Като страна в процеса частният обвинител Х. може да отправя всякакви претенции и да релевира всякакви възражения, стига те да се схождат с правилата, заложени в процесуалното законодателство. Казаното предполага знание на регламентацията, изискващо формулиране на доводи, подчинени на нея, както и познаване спецификата на институтите и съдържанието на процесуалните понятия, каквото касаторът би следвало да притежава с оглед длъжността му-професионален юрист- пеналист-военен следовател.
Позоваването на процесуални нарушения не може да бъде изолирано спрямо общото приемане на неправилност на атакувания съдебен акт, поради което и не следва да е самоцелно. Неотклонно в годините върховната съдебна инстанция по наказателни дела е прокарвала становището си,че нарушението е съществено тогава,когато неспазването на процесуалното правило се е отразило върху правилността на присъдата и/или решението и несъществено,когато липсва каквото и да е съмнение, че то е оказало влияние върху правилността. НПК е прогласил в нормата н чл.348,ал.3 НПК нарушенията на най-важните процесуални норми, престъпването на които дълбоко опорочава наказателното правораздаване по конкретното производство.
Нарушаване тайната на съвещателната стая по време на постановяване на присъдата и/или решението несъмнено се възприема като недопущение с обсъждания характер. То означава,че от момента, в който съдът се е оттеглил на съвещание за постановяване на съдебния акт, до момента на неговото оповестяване според правилата за съответния вид акт, по някакъв начин разискванията на членовете на съдебния състав и предприетото от тях решаване на казуса, са станали известни на външни за съдебния състав лица /смисълът е,че поради това потенциално може да се оказва влияние във връзка с крайното вземане на решението/. Този детайл подлежи на установяване и не може да бъде твърдян по принцип.
Ето защо изключително важен в процесния случай се явява въпросът какви са изложените обстоятелства, релевиращи оплаквания именно за допускане на такъв порок, който е ярко отменително основание. В жалбата си Х. Х. излага съображения относно собственото си виждане за това какви следва да са действията на съда след оттегляне за размисъл за постановяване на съдебния акт, които не били спазени, и по този начин била нарушена тайната на съвещанието. Липсва конкретика, свързана с посочване на факти, от които да се изведе възможност съдебното решение /в родов смисъл/ да е достигнало до знанието на трети лица извън съдебния състав, преди неговото оповестяване. Все пак, за да обърне внимание на въздигнатите възражения и да отговори дали те са законосъобразно формулирани или не, този съд трябва да проследи движението на делото в посочения аспект.
1/ Откритото заседание по Н.О.Х.Д.459/12 г. по описа на П. с предоставяне на последна дума на подсъдимите, е проведено на 13.05.14 г.и е приключило в 17.40 ч. В съдебния протокол е отразено, че на основание чл.300 НПК съдът се оттегля на тайно съвещание и ще оповести своя съдебен акт на 19.05.14 г. в 14.00 ч., за когато страните се считат уведомени. В посочения ден и час е изготвен протокол от съдебно заседание, в който е отразено явяването на съответните лица, постановената присъда /диспозитив/ е обявена публично и заседанието е приключило в 14.10 ч. В диспозитива е отразено, че присъдата се постановява на основание чл.301,пр.304,пр.3 и чл.305 НПК.
В тази връзка частният обвинител Х. Х. твърди, че е нарушена тайната на съвещателната стая,защото на 19.05.14 г.не е било проведено тайно съвещание, а само е направена проверка на явилите се лица и е прочетен диспозитивът на присъдата, поради което в протокола не е отразен чл.300 НПК; П. бил нарушил принципа за непрекъснатост на процеса по чл.259 НПК,тъй като чл.310 НПК изисква незабавно произнасяне,каквото не е било налице; изготвянето на съдебния протокол е забавено до 28.05.14 г.; в диспозитива на първоинстанционната присъда е отразен чл.304,пр.3 НПК, а в мотивите-пр.4. Както е видно, не се твърди, че съдържанието на присъдата е достигнало във времето от 13.05.14 г. до 19.05.14 г. до знанието на трето лице.
ВКС не съзира никакви нарушения, допуснати в обсъждания аспект. Съдът се е оттеглил на тайно съвещание, след като е изслушал последната дума на подсъдимите. Заявил е,че ще обяви съдебния си акт на 19.05.14 г., преценявайки, че делото е с такава фактическа и правна сложност, че посоченото време е необходимо с оглед внимателно обмисляне на изискванията на чл.301 НПК за постановяване на присъдата. Законът не препятства такова поведение, стига след изслушване на съдебните прения и последната дума на подсъдимия/подсъдимите членовете на състава на съда да не участват в разглеждане на друго дело преди постановяване на присъдата-чл.259 НПК. В случая данни за това няма.
По-нататък, вторият изготвен протокол от 19.05.14 г.не възпроизвежда действия по участие на съдебния състав в друго съдебно заседание, както твърди Х. Х., а отразява продължаването на съдебното заседание от 13.05.14 г. по процесното дело; доколкото то се провежда в друг ден, правилно съдържа определени реквизити, най-малко предвид отбелязване на явилите си лица. Тогава вече тайното съвещание е било финализирано и съдът и необходимите страни са се събрали за публично обявяване на присъдата. Затова и не е отразена нормата на чл.300 НПК, както частният обвинител Х. Х. твърди, че трябва. Тайното съвещание вече е проведено и приключило.
Казаното не влиза в конфликт с разпоредбата на чл.310,ал.1 НПК,съгласно която присъдата се обявява от председателя незабавно, след като е подписана от всички членове на състава на съда. Претендираната от Х. „незабавност” не означава присъдата да се оповести веднага след приключване на последната дума на подсъдимия,респективно подсъдимите, а преди целият съдебен състав или отделни негови членове да участват в разглеждане на друго дело /корелация с нормата на чл.259 НПК/. Законът не поставя времево изискване, както счита коментираният частен обвинител. Да не говорим,че той не пояснява как би приел за осъществена „незабавността” по смисъла на закона,след като, както бе казано съдебното заседание на 13.05.14 г. е приключило в 17.40 ч.- дали ако присъдата е оповестена в 17.45 ч., когато би могло да се спори за нейна предопределеност и постановяването й от незаконен състав, предвид малотрайността на произнасянето; или в 22.30 ч.същия ден, когато би могло да се спори,че е недопустимо това да става в извънработно време за съда; или на другия ден в 12.00 ч.на обед и т.н.
По мнение на ВКС следва да се направи едно уточнение. Присъдата е единство от диспозитив и мотиви. Затова принципът, залегнал в закона, е,че тя трябва да се обяви в този й цялостен вид. От съда зависи дали това ще бъде направено /без съмнение технологично се изисква време/; или ще се прибегне само до обявяване на диспозитива, а до изготвяне на мотивите към присъдата по предвидения в чл.308 НПК ред, както е сторено в процесния случай. Но и във втория вариант „незабавността” не може да бъде оглеждана по начина, по който я вижда частният обвинител Х. Х..
Що се касае до другите оплаквания, подчинени на действията на първостепенния съд по повод нарушаване тайната на съвещателната стая, времето за изготвяне на протокола от съдебно заседание е неотносимо към него, както и приложението на чл.304,пр.3 НПК,както е описано в диспозитива на присъдата, или на пр.4,както било отразено в мотивите. Само в сферата на пълнота на процесуалното изследване този съд ще отбележи, че в мотивите към първоинстанционната присъда не е правено соченото от частния обвинител цифрово уточнение. Ясно е, че присъдата е оправдателна за двамата подсъдими, тъй като е прието, че извършеното от всеки от тях деяние не съставлява престъпление. Дали основанието за оправдаване е пр.3 на чл.304 НПК, тъй като редакцията на текста може да доведе до заключение, че пр.2 е относимо към дееца, а не към деянието, и съдържа в себе си два варианта; или става дума за чисто механично броене, при което основанието „когато деянието не съставлява престъпление”, е пр.4 на чл.304 НПК, няма значение, още по-малко в аспекта му на осмисляне като процесуално нарушение,както е формулирано от частния обвинител Х. Х..
2/ Последният е забелязал и съществени според него пороци от категорията на обсъжданите, реализирани от второстепенния съдебен състав,чието решение е предмет на настоящия контрол.
Първият от тях съдържа следната фактология: проведено е съдебно заседание пред ВоАС на 13.07.17 г., приключило в 16.20 ч., когато след предоставяне на последна дума на подсъдимите съдът на основание чл.300 НПК се е оттеглил на тайно съвещание. На следващия ден-14.07.17 г.-съдебното заседание е открито в 12.00 ч., проверено е кои са присъстващите лица и председателят на състава е обявил, че произнасянето на съда ще бъде осъществено по реда на чл.340 НПК, за което страните ще бъдат уведомени писмено. Според касатора оттеглянето на съда за произнасяне в тайно заседание е двукратно и остава неясно защо е било необходимо да се провежда съдебно заседание на 14.07.14 г. Затова бил нарушен принципът „за постановяване на съдебни актове в тайно съвещание, както и това, че е била нарушена тайната на съвещанието по време на постановяване на решението.”
ВКС не може да намери дори най-малко основание за възприемане на лансираната позиция. А за да разкрие нейната изначална несъстоятелност, обуславяща неразбиране на правомощията на първата и втората инстанция и съответно спецификата на постановяваните от тях съдебни актове, се счита задължен да даде пояснения по приложението на процесуалния закон.
Съгласно чл.317 НПК, доколкото в главата от НПК /двадесет и първа/ за въззивното производство няма особени правила, се прилагат тези за производството пред първата инстанция. Казаното обяснимо е така, доколкото второстепенният съдебен състав се произнася по правилността на постановена вече присъда от първостепенен съд. Затова неговите правомощия са различни и в тази връзка процесуалният закон е предвидил специални правила. Тези правомощия са разписани в разпоредбата на чл.334 НПК, а съдебните актове, постановявани от въззивната инстанция, фигурират в нормите на чл.335-чл.338 НПК. И тъй като в процесния случай ВоАС е потвърдил първоинстационната присъда, той е приложил разпоредбата на чл.338 НПК, постановявайки решение.
Преди да стори това обаче, на 13.07.17 г. съдът се е оттеглил на тайно съвещание. По време на същото той е следвало да отговори на определени въпроси и с оглед тях прецени какъв съдебен акт следва да постанови сред визираните в чл.335-чл.338 НПК. Това е времето, очертаващо разглеждането на делото в съвещание, тайната на което трябва да се съхранява. С приключване на същото позицията на съдебния състав по съществото на производството вече е формирана /изложена е хипотезата по правило, ВКС не разглежда отклоненията с възобновяване на съдебно следствие или отмяна ход по същество от второстепенния съд/. ВоАС е информирал страните за своето генерално становище в съдебно заседание на 14.07.17 г., което се явява продължение на това от 13.07.17 г. Тогава най-малко е станало ясно, че съдът не е намерил за налични условията за оповестяване на нова присъда по силата на чл.336, ал.1,т.2 вр.чл.334,т.2 НПК.
След като е преценено, че дължимият акт е решение, изготвянето и обявяването на същото се подчинява на правилата, залегнали в нормите на чл.339, ал.1 и 2 НПК по съществото на акта и по чл.340 НПК относно срока. Ал.2 на последния посочен законов текст предписва решението заедно с мотивите да бъде обявявано в съдебно заседание с призоваване на страните или да им се съобщи писмено, че е изготвено. Както вече бе посочено, ВоАС е избрал втория вариант. За яснота по отношение на твърденията на Х. Х. трябва да се заяви, че ако решаващият второстепенен съдебен състав бе избрал първия вариант, то би се провело поредно съдебно заседание с призоваване на страните за публично прочитане на решението- мотиви и диспозитив.
Такива са, общо казано, правилата за постановяване на третирания съдебен акт и този съд не намира, че те са погазени въобще, да не говорим по някакъв начин да е била нарушена тайната на съвещанието.
Все по повод обсъжданото обстоятелство, ВКС ще включи в тази част на изложението си и друг аргумент на частния обвинител Х. Х.- че бил нарушен чл.259 НПК, тъй като след изслушване на съдебните прения и последната дума на подсъдимите на 13.07.17 г.,до постановяване на съдебното решение на 27.07.17 г., съдия Р. К. бил участвал в разглеждането на Ч.Н.Д.118/17 г.по описа на П. и е постановил определение № 35/25.07.17 г. А това отново било проява на нарушаване тайната на съвещателната стая.
ВКС няма да се повтаря в поясненията си за това що е съдебно решение, постановено от втората инстанция, и какви са правилата за неговото обявяване. Само ще заяви,че към 14.07.17 г.съдебният състав вече е бил формирал становище по съществото по процесното дело и в този смисъл неговото решаване е приключило /същото е и когато първостепенният съд е прочел диспозитива на присъдата си и е отложил изготвянето на мотивите/. Затова законът не забранява на член от състава на съда да разглежда различно производство до фактическото приключване на изписването на постановения съдебен акт.
В случая ВКС приема за достоверна информацията за участие на съдия К. в друго дело, макар и да липсват доказателства, извън твърденията на Х. в касационната жалба. Това обаче няма никакво значение, защото става дума за време след 14.07.17 г.-12.05 ч., когато е завършило последното съдебно заседание по настоящото дело. Този съд ще остави настрана разсъждението дали непрекъсваемостта на съдебното заседание по чл.259 НПК предвижда забрана за участие в разглеждане на друго дело само по съществото на вменена престъпна деятелност с някакъв вид обвинителен инструмент; или и по процедура на съдебното и/или досъдебното производство.
Върховната съдебна юрисдикция по наказателни дела желае да отбележи, че проекцията на лансираната от частния обвинител Х. Х. теза без проблем води до извод, че не би се касаело за нарушаване принципа на непрекъснатост на съдебното заседание и на тайната на съвещанието единствено, ако членове на състава на съда участват в разглеждането на какво да е друго дело само след реалното изготвяне на мотиви към присъда или решение- сиреч, след предвидения понастоящем в НПК максимален двумесечен срок за изготвяне на съдебните актове, ако не се изпишат по-рано; и дори след изписване на съдебния акт по-късно, като процесуалните срокове в тези случаи се приемат за инструктивни. Очевидно е при това положение, че частният обвинител Х. Х., обмислено или не, обрича правораздаването по наказателни дела на блокаж, във връзка с което и трудно би могъл да се позовава на забава по личното си дело.

ПО ОПЛАКВАНИЯТА ЗА ЛИПСА НА МОТИВИ.
Според касатора Ц. липсват пълни,ясни и прецизни мотиви на въззивната инстанция, което съгласно практиката на съдилищата се приравнява на липса на мотиви по смисъла на чл.348,ал.3,т.2,пр.1 НПК. И това било така, тъй като ВоАС се съгласявал с част от мотивировката на П. и я възпроизвеждал буквално. ВКС не може да се солидаризира с изложените съображения. Все пак предмет на ревизия пред второстепенния съдебен състав е присъдата на първия съд и е допустимо да се изрази съгласие с аргументацията по атакувания съдебен акт. Същевременно, в процесния случай освен такива изявления, ВоАС е направил и личен преглед на доказателствените материали-събрани пред П. и пред него самия, като е изложил мотиви, от които е видно какво е неговото становище. Решението отговаря на правилата, заложени в нормата на чл.339,ал.2 НПК.
Не могат да бъдат споделени и доводите, относими към липса на мотиви, направени във връзка с необсъждане на показанията на всички свидетели по делото и облягане на изведената фактология единствено на обясненията на подсъдимите от една страна. От друга, и тези,според които ВоАС в последния му състав не бил разгледал предходните съдебно-медицински експертизи.
Прегледът на материалите по делото установява,че въззивната инстанция е обсъдила всички значими гласни доказателствени материали, отнасяйки ги по необходим начин към приетото от нея експертно заключение. Що се касае до него, видно от решение № 391/27.06.16 г.,постановено от ВКС, ІІІ н.о.по К.Н.Д.1195/15 г. /второто отменително решение/, е указано да бъде назначена повторна съдебно-медицинска експертиза, която да даде отговор на определени въпроси. Иначе казано, отразено е, че са налице предпоставките по чл.153 НПК и приетите до този момент по делото медицински заключения са необосновани, поради което възниква съмнения за тяхната правилност. Следователно, законосъобразно въззивният съд, чийто постановен съдебен акт се контролира понастоящем, не съдържа в себе си изявления по отношение на счетени за негодни от върховната съдебна инстанция по наказателни дела медицински експертизи. Затова не само не може да се говори за липса на мотиви или за превратен анализ на доказателствените източници предвид непълното обсъждане на същите и нарушаване правото на защита на частните обвинители в тази връзка, а и настоящият съдебен състав повече няма да взима отношение по многобройните отправени нападки към П. и ВоАС от страна на частните обвинители /особено отчетливи в жалбата на Х. Х./, очертаващи мнението на последните по предишните медицински експертни заключения и какви пороци били допуснати най-вече чрез манипулиране на веществени доказателства от страна на проф. Б.-П..
Все по повод обсъжданото, ВКС ще включи в настоящата част на изложението си още един довод на Ц.. По емоционално експликиран в писмен вид начин /говори се за бездушието и формалните изводи на ВоАС/, разбираем с оглед загубата на любим родител, но не и приемлив с оглед касационните основания при разглеждане на делото пред върховната съдебна инстанция по наказателни дела, този жалбоподател поставя въпроса за изготвяне на мотивите от страна и на първостепенния, и на второстепенния съд, извън визираните в процесуалния закон срокове. Излага разсъждения за необяснимостта на подобно поведение, особено що се касае до това на ВоАС, след като е кредитирана само повторната експертиза, а са игнорирани всички останали /по този въпрос съдът ще говори и по-нататък/, макар да е прието, че делото е сложно от фактическа и правна страна.
И така да е, сроковете за изготвяне на мотивите, както бе казано по-горе, дори и излизащи извън заложените в НПК такива, се явяват инструктивни. По-късното изготвяне на мотивите към присъдата или цялото решение не води до липса на мотивировка и следователно до невалиден съдебен акт. Забавата в обсъждания смисъл би могла да е предмет на дисциплинарна, не на инстанционна проверка, която да променя решаващите изводи.

ПО ОПЛАКВАНИЯТА, ОБОСОБЕНИ ОТ СЪДА КАТО ТАКИВА ПО чл.348, ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК.
Релевирани са и пороци по начина на провеждане на самото съдебно разглеждане на делото.
Най-напред частната обвинителка се оплаква от значителното забавяне на производството, с което не била съгласна. В подкрепа на казаното уточнява, че това изрично е посочено в „Анализ-доклад на дейността на военните съдилища в периода 2014-2015 г.”,в който е отразено като ярък пример за „неразумност на срока по причини в дейността на военните съдилища.” Наред с това не е доволна от отговора, даден от председателя на ВоАС по въпроси,част от които вече получиха разяснения от този съд, но наред с тях- защо по настоящото дело,което е за тежко престъпление, не бил назначен резервен защитник, нито пък е привлечен резервен съдебен заседател.
Не може да се оспорва фактът,че разглеждането на делото е продължило в значителен период от време,което обаче важи както за частните обвинители и граждански ищци, така и за най-ограничените субекти в един наказателен процес- подсъдимите. Приносът на военните съдилища в тази насока е отчетен по реда на административна ревизия. Но ВКС не съзира как, освен да го отбележи, следва да третира коментираното оплакване на фона на пороци в съдебната дейност на последния състав на ВоАС. Само по себе си това оплакване не се може да формулира нарушение на процедурните правила по смисъла на чл.348,ал.1,т.2 НПК.
Твърдяното забавяне не пречи на атакуващите страни, въпреки несъгласието с него на частната обвинителка Ц., да искат събиране на нов доказателствен материал и пред ВКС, защото преценката на събрания такъв не ги устройва. Това без съмнение би удължило още повече продължителността на провежадне на делото, с която е изразено несъгласие. Въпреки това върховната съдебна инстанция по наказателни дела не намира, че тези страни целят забава на процеса, тъй като според тях се налага събиране на допълнителен доказателствен материал с оглед изясняване на обективната истина. Те имат право да отправят претенции в този аспект. Съвсем отделен е въпросът, че исканията им са оставени без уважение, тъй като е преценено, че удовлетворяването им не би допринесло за изясняване на съставомерни обстоятелства по делото.
Без да се спори с юридически аргументи със становището на Ц.,че производството се води за тежко престъпление /към момента на извършване на деянието максимумът на наказанието,прогласено в санкционната част на нормата на чл.123,ал.1 НК, е пет години, а чл.93,т.7 НК е категоричен по въпроса/, защото изявлението се приема в житейски смисъл- за нея престъплението действително е тежко предвид настъпилата смърт на обичния й съпруг- трябва да се заяви, че не се наблюдава необходимост от назначаване на резервен защитник на дейците или резервен съдебен заседател пред първата инстанция. ВКС се произнася общо по третираното оплакване, защото липсата на такива лица не стои в основата на забавяне на производството, нито пък може да бъде отчитана като порок, който съществено е повлиял на правото на участие на тази страна в процеса.
Частната обвинителка изразява изключителното си недоволство от поведението на адвокат К. Г., защитник на един от подсъдимите, в съдебно заседание. Като изключим,че съображенията в тази насока са такива по принцип, следва да се уточни,че ВКС следи за законосъобразността на постановения съдебен акт, в каквато връзка и преценява произнасянето на съда по действията на страните с оглед осигуряване правото на участие на всяка от тях. В този случай не намира аргументи, които да обсъди.
По-важно обаче е друго обстоятелство, също предмет на оплакване- докладчикът по делото пред въззивния съд съдия Л. лично ръководел съдебните заседания, чел документите, вземал активно отношение в хода на делото и задавал въпроси. От това се прави извод, че недопустимо са нарушени основните принципи на правораздаването по наказателни дела, свързани с ръководството и разглеждане на делото с оглед осигуряване на обективно, всестранно и пълно изясняване на обстоятелствата по случая.
ВКС не може да схване по какъв начин са нарушени чл.13 и 14 НПК /вероятно те се имат предвид като принципи на наказателното правораздаване/ предвид обстоятелството, че съдията-докладчик пред въззивния съд е играл активна роля в хода на съдебното следствие. Данни за твърдение като отправеното всъщност липсват в съдебните протоколи от въззивното разглеждане на делото. Въпреки това ВКС намира, че съдия Л. не само на основание чл.33,ал.4 НПК разполага с равен глас с останалите членове на състава на съда и в тази връзка- има право самостоятелно да задава въпроси с оглед изясняване на обстоятелства по съдебното производство, но и няма никаква пречка думата за всяко процесуално действие да му бъде дадена от председателя на съдебния състав- съдия Г.. Неслучайно чл.277,ал.4 и чл.282,ал.2 вр.чл.277,ал.3 и 4 НПК, които предвид разпоредбата на чл.317 НПК са относими към поведението на второстепенния съдебен състав по настоящото дело, предвиждат възможност след изчерпване на въпросите от страните, председателят и членовете на съда да вършат същата дейност. Съдия Л., ако се приеме изложеното в касационната жалба за неговите процесуални прояви, не е иззел функциите на председателя на съдебния състав, а е съвместил своите права и задължения като член на състава на съда с тях. Няма данни и съдия Г. да е отчел поведението на съдията-докладчик като самоволно. В крайна сметка протоколите от съдебни заседания пред ВоАС са подписани именно от него,защото той през цялото време е бил председател на съдебния състав.
Според Ц. е заобиколена разпоредбата на чл.133 ЗСВ, която утвърждава правилото,че съдебното заседание се провежда в съдебната сграда по седалището на съда и само в изключителни случаи със съгласието на председателя на съда съдебният състав може да реши да го проведе в друга сграда. Според нея такава изключителност липсвала. След като делото е разглеждано фактически в съдебна сграда в [населено място], „незаконно е изменена и променена подсъдността за гледане на делото” и по този начин тя като възрастна и болна жена била принудена да пътува до [населено място] за участие в съдебни заседания.
В правомощията на решаващия съд е да прецени дали е налице изключителност на случая за промяна не на подсъдността /делото продължава да е висящо пред ВоАС/, както се струва на частната тъжителка, а на мястото, където се разглежда фактически делото. В такава насока се тълкува не само посочената от Ц. разпоредба на ЗСВ, но и тази на чл.262 НПК. А след като е конституирана като акцесорна страна в процеса, т.е., по нейно желание, макар и още отначало да е притежавала качествата, с оглед които понастоящем оспорва законосъобразното от формална гледна точка разглеждане на делото в съдебна сграда в [населено място], изцяло от нея зависи дали желае да участва лично във въззивното производство, при наличието и на повереник. Още повече, първоинстанционното съдебно разглеждане на делото е проведено в [населено място], доколкото по съответен ред подсъдността е била променена с изпращане на производството за разглеждане от П.. Няма данни частната обвинителка да е била възпрепятствана да се запознава с материали по делото.
Същата се оплаква и от нарушение на чл.149,ал.4 НПК, тъй като вещите лица-медицински експерти са предоставили своето експертно заключение на електронен, а не на хартиен носител, без преписи за страните. Това затруднило жената, защото тя не работела с компютър и Интернет. Действително, прегледът на материалите по делото установява, че експертизата е представена в един екземпляр на хартиен носител, предвид обстоятелството,че се състои от 108 страници. Наред с това обаче е предоставен и електронен носител, който дава възможност за прехвърлянето на информацията по него на хартиен такъв. По този начин съответните преписи за страните са осигурени.
Истината е, че развитието на технологиите представя възможност за осъвременяване на интерпретациите на заложените в закона процесуални правила, поради което по-важно се явява дали съответната страна е била лишена по някакъв начин от правото си за запознаване с материали по делото. В този аспект, на л.358 от т.2 на второстепенното съдебно дело № 54/16 г. е депозирано заявление от Д. Ц. от 03.04.17 г., за издаване на незаверен препис от експертното заключение на електронен носител. То е получено от нея на същата дата. На л.360 е приложена молба от Ц. с дата 04.04.17 г.,за невъзможност да се запознае лично с големия обем документация и да прецени законосъобразността на изготвената експертиза,поради което моли насроченото за 11.04.17 г. дело да бъде отложено за друга дата. На л.361 е приложена молба от Ц. и останалите частни обвинители и граждански ищци от 07.04.17 г., съгласно която те оттеглят пълномощията си от своя повереник и поради липса на професионален адвокат,който да защитава интересите им, молят делото да се отложи. В съдебно заседание на 11.04.17 г.така е и станало, като производството е насрочено за 06.06.17 г. Ето защо този съд не може да се съгласи с твърдение,че частната обвинителка е била лишена от възможност да се запознае с приетото по-късно по делото експертно заключение. Всяка нейна молба е била уважена по начина, по който тя е отправена.
В своята касационна жалба Ц. е изтъкнала и възражение, което обобщено казано гласи, че съдиите Св. А. и Д. Ф. като председатели съответно на СВС и ВоАС са изпращали писма и материали по делото /включително с искане за назначаване на вещи лица, предаване на веществени доказателства и т.н./, макар и да не са били в съответния съдебен състав за разглеждането му по същество. ВКС не може да схване по какъв начин е нарушено правото на участие на частната обвинителка като страна в процеса. Няма никаква пречка изходящата кореспонденция по делата на съда да бъде подписвана както от съдията-докладчик, така и от председателя на съда, доколкото иде реч за администриране на производството. Това е въпрос на вътрешна организация на съответния орган на съдебна власт, която не опорочава процесуалните правила по водене на конкретен съдебен процес. Всъщност, само с оглед потвърждаване на обсъжданата теза ВКС ще цитира акт, който като вътрешноведомствен за ВоАС, е на разположение на тази инстанция и обуславя познание по служба. Става дума за Вътрешни правила за документооборота по съдебните дела във ВоАС, утвърден със заповед № 353/ 11.10.16 г. /важащ от един момент нататък на протичането на съдебното производство пред втората инстанция,чийто съдебен акт се проверява от този съд/. В правилата се предвижда изходящите книжа по делата да се подписват от служителя,който ги е изготвил, и от председателя на съда/съдията-докладчик по съответното дело или от тези,които ги заместват.
В жалбата на частния обвинител А. Ц. са релевирани няколко особени оплаквания, които могат да бъдат субсумирани под обсъжданото дотук процесуално нарушение по чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК. Първо, незаконо-съобразно ВоАС бил потвърдил оправдателната присъда на П., макар и да е констатирал в решението си, че тя „почива на опорочена доказателствена дейност от първоинстанционния съд при анализа и оценката на доказателствата.” При това положение бил длъжен да постанови нова законосъобразна присъда в съответствие с изискванията на чл.305 НПК във връзка с правомощията на въззивния съд по чл.335,ал.3 вр.чл.334,т.2 НПК.
Тази страна смесва преценката по същество, която самата тя желае да бъде направена от въззивната инстанция, и съответния съдебен акт, който същата постановява с оглед упражняване на своите правомощия при преценката на материалите по делото. Съгласно чл.315 НПК второстепенният съдебен състав е легитимиран да установява нови фактически положения, базирани на различна от първоинстанционния съд доказателствена преценка, дори и очертавайки порок на същата. Различната фактология е възможно генерално да промени изводите по правото, когато именно се постановява нова присъда, както е предвидено в чл.336,ал.1 НПК. Понастоящем няма основания за същото, тъй като въззивната инстанция при направения собствен доказателствен преглед и след събиране на допълнителен доказателствен материал, е утвърдила крайния извод за необходимост от оправдаване на подсъдимите по повдигнатите с обвинителния акт обвинения. По този начин липсват предпоставки за отмяна на присъдата по силата на чл.335 и 336 НПК или изменението й по силата на чл.337 НПК. Законосъобразно същата е потвърдена на основание чл.338 НПК, дори и да са забелязани определени пороци по нея.
Второ, доколкото може да разбере изявленията на Ц. по касационната му жалба, ВКС намира,че според него незаконосъобразно въззивната инстанция е ползвала писмени материали, приобщени към първоинстанционното дело, без да допусне събирането им, да ги събере и провери лично при условията и по реда на НПК. Такова оплакване установява непознаване на спецификата на разглеждане на наказателно дело пред втората инстанция. Без да потъва в теоретични разсъждения, този съд ще отбележи, че предмет на разглеждане пред въззивен съд е присъдата на първостепенния такъв и приетите от последния доказателства подлежат на оглеждане, без да е нужно да се приобщават отново,тъй като това вече е сторено. Съвсем отделен е въпросът, че процесуалният закон разрешава да се пристъпи към изясняване на някои факти с провеждане на допълнителни разпити на разпитани вече лица и събиране на нови доказателства /чл.327,ал.3 и 4 НПК/. Обстоятелството, че въззивната инстанция е втора първа такава не означава, че тя започва на свой ред да допуска,събира, проверява и анализира всичкия доказателствен материал, включително и писмен. Законът и практиката са категорични по въпроса и няма нужда от по-нататъшни разяснения.
Множество оплаквания са отправени в жалбата на частния обвинител Х. Х. относно негодно приобщаване на веществените доказателства по делото. В основата на всичко стои тезата за манипулиране на същите /неясно какъв е мотивът за това/ от страна на проф.Б.-П.. По-горе в мотивите си ВКС заяви, че няма да говори по този въпрос, тъй като касае експертни заключения, които не са предмет на преценка от решаващия втори съд. Ще обърне внимание само на две обстоятелства. Според Х. приемо-предавателният протокол на веществените доказателства формално не отговаря на правилата на чл.127-131 НПК и не може да се ползва като доказателствено средство. Липсва конкретизация на това за кой точно протокол в делото иде реч и ВКС не може да разбере в какво се състои негодността и доколко тя е съществена в светлината на упражняване на правото на защита на тази страна. Затова само ще отбележи, че формалното несъответствие на законовите процедури не предпоставя задължително изключване на съответното процесуално действие, след като ясно е установено какво е то в съдържателен план.
Второ, според Х. били нарушени чл.301,ал.1,т.11 НПК и чл.306,ал.1,т.4 вр.ал.3 НПК, тъй като в присъдата и мотивите към нея,както и във въззивното решение, липсвало произнасяне по веществените доказателства, по какъвто начин бил нарушен принципът за разкриване на обективната истина и правото на защита на този касатор. Изложеното от този съд, в началната част буквално възпроизвеждащо претенцията на Х., установява поредно неразбиране на процесуалните правила и тяхната логика. Простото обяснение е следното: след като съдът не се е произнесъл по веществените доказателства в съдебния акт по същество, няма основание да взима отношение в мотивите по този въпрос.
Същевременно НПК позволява подобно съдебно поведение, което се извлича от възможността за допълнително произнасяне, след постановяване на присъдата, с определение по реда на чл.306,ал.1,т.4,пр.1 НПК. Това произнасяне има собствена процесуална съдба, различна от тази на съдебния акт по същество. В закона не е предвиден срок за него. Затова е допустимо то да се реализира след влизане на присъдата в сила. Процесната такава не отговаря на тези условия, поради което частният обвинител не може да се оплаква от нарушени права с оглед разпоредбата на чл.306 НПК. А как това влияе върху разкриване на обективната истина по съществото на производството, след като НПК е визирал в себе си проследения ред, този съд наистина не може да проумее, за да даде адекватен отговор.
Според касатора Х. са нарушени чл.282,ал.1 и чл.150,ал.2 НПК, тъй като в съдебно заседание на 06.06.17 г. повторната съдебномедицинска експертиза не била прочетена; при единодушие на вещите лица тя е поддържана от д-р С., след което доцент А. взел отношение по непрочетеното заключение и отговорил на въпросите на прокурора, отправени незнайно към кой експерт. На изложеното се отговаря по следния начин: на л.417, гръб, от т.ІІ на въззивното дело е отразено, че на основание чл.282 НПК се чете заключението на деветорната съдебномедицинска експертиза. Тъй като липсва искане за поправка на протокол и този от съдебно заседание е писмено доказателствено средство, отразяващо извършените в хода на заседанието процесуални действия, следва да се приеме,че третираното заключение е прочетено. Но и да не е сторено това, непрочитането на заключение не може да бъде автоматично считано за съществено процесуално нарушение, ако не бъде обвързано по някакъв начин с неправилност на постановения съдебен акт в тази връзка.
Сетне, вещото лице С. е дало общия отговор на експертите за поддържане на прочетеното заключение, изразявайки тяхното единомислие по крайните изводи. Това може да бъде сторено в съгласие с чл.150,ал.2,изр.2 НПК, но няма пречка и всеки от експертите да заяви становището си отделно. Все пак законът подхожда достатъчно общо, защото не е в състояние да обгрижи всички вариации. Доцент С. сам е предоставил възможност на доцент А. да разясни различията с предишните експертни заключения по установените факти, което е обяснимо, доколкото изложението се е отнасяло до патогенезата на заболяването, а доктор Б. А. е специалист по патологична анатомия. Оттам насетне на зададените въпроси са отговаряли различни вещи лица, тъй като са преценявали кой от тях, поради това че са разнородни специалисти, е най-компетентен да го стори поради спецификата на питането. Следователно, не само че липсва нарушение, както е възведена тезата на Х., но и не става ясно по какъв начин са нарушени правата на тази страна, след като е получено пълно разяснение както на представените в писмен вид изводи, така и на поставените в хода на съдебното заседание въпроси.
В жалбата на касатора Ц. се прави възражение за неразбиране на отговорите на вещите лица, изразени в съдебно заседание пред ВоАС /неяснота на експертизата се лансира и в жалбата на Х./. ВКС приема трудността при обмисляне на изводите от лице неспециалист, доколкото иде реч за специализирана дейност, базирана от специални многопластови медицински знания на високо ниво. Именно поради това законът изисква в определени случаи,какъвто е настоящият, да се назначава вещо лице-специалист в съответната област. Неразбирането на експертните изводи от страна в процеса само по себе си не е повод за приемане на нарушено право на защита, след като на лицето е била позволено участие в наказателните процедури /в противен случай би се стигнало до възможността всеки да твърди,че не разбира и по този начин да се минира разглеждането на делото/. Ц. е имал достъп до експертното заключение предварително, ползвал е упълномощен повереник,който да защитава неговите интереси, имал е право да се консултира с оглед задаване на въпроси и т.н. фактори, които се преценяват в подкрепа на ненарушено негово участие в процеса, гарантирано от чл.79 НПК.
Медицинските изводи са станали ясни на решаващия орган-съда и поради приета липса на надлежно противопоставяне на същите от страните, не е подходено към назначаване на допълнителна или повторна експертиза. Ето защо не може да бъде възприет упрекът, изложен в жалбата на касатора Х., че ВоАС бил длъжен да пристъпи към служебно събиране на доказателства в рамките на изясняване на обективната истина по повод причината за настъпилата смърт на потърпевшия.
Най-важното възражение на фона на оплакванията за нарушаване на нормата на чл.348,ал.3,т.1 вр.ал.1,т.2 НПК, което се поставя от касаторите, общо казано е свързано с назначаване на вещите лица, изготвили повторната съдебно-медицинска експертиза. Макар и част от съображенията да са отнесени към предубеденост на експертите и съдебния състав, по-нататъшното изложение ще даде повод да се разбере защо ВКС поставя разясненията си в тази част на своето решение.
Няма съмнение, че изтъкнатите доводи са свързани с недоволство от естеството на направените професионални изводи, поради което се търсят формални основания за оспорване на позицията на лекарите. В крайна сметка липсва забрана страните да упражняват такъв подход и ВКС ще отговори на допустимите за разискване проблеми. Категорично няма да се произнася по емоционалните изблици за необходимостта от сезиране на прокуратурата /поради липса на нейно самосезиране/ за изясняване как е изготвена повторната експертиза, дали на основа на манипулирани документи с невярно съдържание с цел да бъдат оправдани колеги-лекари, дали вещите лица са работили в сградата на съда, в работно или извънработно време и т.н подобни. Тези фактори са заявени, без да са установени и те не могат да бъдат субсумирани под някакъв вид нарушение по смисъла на НПК, след като не се разбира как водят до неправилност на направените медицински изводи,а поради възприемане на същите от страна на решаващата инстанция- и до нарушаване правото на защита на жалбоподателите.
Няма да бъде обсъждано и искането за отмяна на определението на ВоАС от 13.06.17 г., с което е отказано да се назначи друга експертиза поради оспорване на процесната такава от частните обвинители /според жалбата на Ц./, тъй като този отказ не подлежи на отделно разглеждане, извън преценката за правилността на атакуваното решение, както вече ВКС имаше повод да заяви по-горе в съдебния си акт.
В изпълнение на указанията, дадени по второто отменително решение на ВКС, с определение № 50/27.09.16 г. последният състав на ВоАС е назначил повторна съдебномедицинска експертиза от девет вещи лица, с уточнения какви специалисти да бъдат. На същите са поставени определени въпроси /л.20 и 21 от т.І на съд.д./. По този повод е изпратено писмо до директора на УМБАЛ „Св.Г.”, [населено място], за поименно определяне на съответните лекари. На л.57 от т.І е приложен отговор от проф.К. Д., изпълнителен директор на УМБАЛ [фирма], в което фигурират шест вещи лица с определени медицински специалности. На л.98 от същия том е приложен втори отговор на проф.Д., в който са определени още трима лекари- специалисти ортопед, травматолог и вътрешни болести. Всичките девет лекари са изготвили оспорваната повторна експертиза и са я защитили пред ВоАС.
На фона на казаното, според касаторката Ц. въззивната инстанция своеволно е изискала определяне на вещи лица от ръководителя на болница в [населено място], което е нарушение на чл.396,ал.1 ЗСВ. Това говорело за заинтересованост, тъй като се целяло игнориране на всички изготвени до момента експертни заключения; проф.Д. не следвало да определя вещи лица, а да бъдат назначени от съда; не е посочена длъжността,научната степен и т.н.на вещите лица,както и техните имена.
ЗСВ е устройствен закон и урежда в най-общ план възможността да се назначават вещи лица от списък на утвърдени такива- определени специалисти-чл.396,ал.1 НПК. Този списък се създава за удобство на органите на правораздаване. Правилата за включване на специалисти в него, наред с други съответни изисквания, са залегнали в Наредба № 2 за вписването, квалификацията и възнагражденията на вещите лица от 29.06.15 г. /Наредбата/.
Животът обаче е многообразен и е възможно списъкът да не е изчерпателен за всичките видове специалисти, от каквито е възникнала необходимост, поради което вещите лица по него няма как да бъдат счетени за достатъчни и единствено допустими за определяне. Неслучайно НПК не поставя ограничение за назначаване на вещи лица от определен списък. Съгласно чл.147 от процесуалния закон се изисква единствено експертизата да се възложи на специалисти от съответната област на науката, изкуството или техниката.
Поради казаното не е имало процедурен проблем съдебният състав на ВоАС да се обърне към ръководителя на съответно болнично заведение,в което има пълен набор от необходимите за процесното изследване лекари-специалисти, за да бъдат включени в изготвяне на експертизата. Едва след определяне на същите и назначаването им от съда те стават вещи лица,участници в наказателното производство. Няма никакви данни посочването от проф.Д. на специалистите по процесното дело да е станало по начин,че да се цели игнориране на предишните експертни заключения. Все още е било неизвестно какви са доказателствените материали, върху които ще се построи експертизата. Няма данни съдът от своя страна да е оказал въздействие при подбора на лекарите-специалисти, и то във вреда на тезата на частните обвинители. С действията си ВоАС не е нарушил правото на участие на никоя страна в процеса.
Съдържанието на касационните жалби по отношение на дължимата преценка на експертните заключения, насочва към извод за неразбиране на указанията по второто отменително решение на ВКС, в което е разписана необходимостта от назначаване на повторна експертиза. При това положение вещите лица задължително е следвало да бъдат различни от изготвилите предходните заключения, за които е счетено,че са необосновани, поради което и неприобщими към годната за ценене доказателствена маса при последното разглеждане на делото пред въззивен съд. Това,че изводите по повторната експертиза не се нравят на касаторите, не може да предпоставя атакуване на експертите и съда на плоскост на предубеденост или на нарушаване правото на защита. За ВКС остава неясно в какво би се коренило желанието на докторите и съда да „услужат” на подсъдимите- например, подсъдимите са лекари като вещите лица /това е обяснимо предвид обвинението/, но вторите са цивилни; съдът се състои от военни лица, подсъдимите са такива, но и двама от частните обвинители са военни лица, а потърпевшият-бивш военен.
Основание се съдържа в оплакването за назначаване на експертизата в отклонение на нормата на чл.145, ал.1 НПК, макар и подходът на преценка на ВКС да е различен от този на касаторката. В кориците на делото не се съзира нарочен акт за поименно определяне на вещите лица по назначената експертиза, с уточняване на тяхно образование,длъжност, специалност, научна степен. Съдът се е задоволил само да назначи експертизата с посоченото по-горе определение и да предостави конкретното определяне на вещите лица на ръководителя на УМБАЛ [фирма], [населено място]. Въпреки това посоченият пропуск не може да бъде охарактеризиран като съществен порок на процесуалните правила, довел до нарушаване правото на защита на частните обвинители и респективно до постановяване на неправилен в тази връзка съдебен акт. Касаторите са отправяли всякакви възражения срещу експертите, включително и са настоявали за отвод, в каквато връзка са получавали отговори с мотивирани откази на решаващата втора инстанция.
В жалбата на Х. Х. се набляга на още едно формално обстоятелство, което според него насочва на предубеденост на вещите лица, а с отказа на съда да го признае- и на него. Фактите по оплакването са следните: експертите са депозирали заключението си на 31.03.17 г., а са представили декларациите си за липса на конфликт на интереси на 11.04.17 г. /л.368 и сл.от т.ІІ на второстепенното съдебно дело/. Същевременно, още в споменатата по друг повод молба на Д. Ц. от 04.04.17 г. са поискани преписи от тези декларации и съдът е одобрил претенцията. Заради това разминаване в съдебно заседание е правен отвод, отговорът по който от страна на съда се счита за несъстоятелен.
ВКС не намира основания да приеме, че е допуснато процесуално нарушение, което неминуемо да е повлияло върху законосъобразността на атакувания съдебен акт. Към момента на прочита на експертизата в съдебно заседание на основание чл.282 НПК, след което са изслушани разясненията на вещите лица и е прието заключението, декларациите за конфликт на интереси вече са били налице. По този начин е изпълнено разпореждането на чл.35,ал.2 от Наредбата, което не изисква срок, а представяне на декларациите за липса конфликт на интереси наред с експертизата. Няма данни за обстоятелства, които на обективна и/или субективна плоскост да водят до извод за изготвяне на експертното заключение не единствено върху материалите по делото и вътрешната убеденост на вещите лица, а върху външни фактори, повлияли върху професионалното поведение на експертите. Затова коментираният довод, обмислян и като нарушение на процесуалните правила, рефлектиращо върху правото на защита на частните обвинители, е неоснователен.

Предвид всичко изложено дотук, ВКС не намира основания да приеме,че въззивната инстанция, чийто съдебен акт е предмет на контрол, е постановила същия при реализиране на съществени нарушения на процесуалните правила, които са рефлектирали върху изведената фактология и приложението на правото. Напротив, процесуално издържано, логически вярно и подчинено на всички предишни дадени указания от страна на касационната инстанция по тълкуване на материалноправните норми,а съгласно последното отменително решение- и в процесуален аспект, ВоАС е изпълнил задълженията си да разясни собствената си позиция, да ревизира тази на долустоящия съд и да отговори на направените от страните важни възражения. Затова ВКС в този му състав осъществява чисто касационен преглед на съдебното решение и няма да дава отговори на изтъкнатите в жалбите доводи за необоснованост. Това би сторил в случай, че въззивната инстанция бе направила превратен доказателствен анализ, а оттам бе извела и неверни изводи по фактическите положения и по приложението на правото.
ВоАС е дал изчерпателен отговор на всички възражения на частните обвинители и граждански ищци, като е обосновал своите съображения за достигнатия фактически извод по вменената престъпна деятелност най-вече със заключението на назначената пред него по указания на ВКС деветорна повторна съдебномедицинска експертиза по писмени данни, макар и ненужно да е повторил цялото й съдържание, използвайки компютърната функция „copy-paste”. Апелативният съд не може да бъде укорен за формално отношение при изслушването, проверката и преценката на заключението на вещите лица. И неслучайно я е приел за обоснована. За изготвяне на заключението експертите са използвали всички доказателствени материали по делото- цялата медицинска документация, гласните доказателствени средства и предходните експертни становища, като са отговорили изключително задълбочено и подробно на всички поставени въпроси по предишните експертизи и на поставените допълнителни въпроси от страните. Изяснени са били обстоятелствата, релевантни за разкриване на обективната истина в рамките на повдигнатото обвинение.
Единственото неблагополучие този съд съзира в приетото обстоятелство кога е била направена аутопсията на починалия. В една част се приема, че е към 72-я час от настъпване на смъртта, в друга,че е точно тогава. При всички случаи е установено, че дължимата норма за извършване на аутопсията в определено време не е спазена по различни административни причини /по обяснения и на извършилия я доктор/. Часовото объркване идва оттам, че вещите лица са проследили времето по дати, като механично са събрали часовете, съдържащи се в денонощието. Въпреки това е ясно, че аутопсията е направена след 24-я час от настъпване на смъртта /предвид неправилно разчитане на нормата на чл.40,ал.1 от Наредба №16 от 21.08.96 г.за организацията на болничната медицинска помощ в държавните болнични заведения/, което води до известна промяна на микробиологичните изводи с оглед съхраняване на трупа.
Както вече бе казано, макар и по друг повод, ВоАС не е имал основание да изключи експертното становище от доказателствената съвкупност поради искането на частния обвинител Х., депозирано в съдебно заседание от 06.06.2017 г. за отвод на деветимата експерти. В протокола от съдебното заседание /л.422 гръб от т.ІІ на въззивното дело/ са изложени съображения за този отказ, който е мотивиран законосъобразно. Въззивният съд не е нарушил процесуалните правила и като е отклонил искането на представителя на държавното обвинение за наличие предпоставките за назначаване на допълнителна експертиза. В тази насока също са изложени пространни мотиви /л.425; л.530 гръб от мотивите на контролираното решение/.
Изводът е категоричен: причината за смъртта на Ц. Ц. е тромбофлебит на дясната подбедрица; тромботичният процес е започнал да се формира не по-рано от три дни преди смъртта, настъпила на 13.10.08 г. При извършване на прегледите и изследванията на 08.10.08 г.и 09.10.2008 г. подсъдимите не са имали обективната възможност да установят заболяването, довело до фаталния изход за Ц.; не се установяват действия или бездействия, които да са в разрез с приетите от БЛС общи правила за добра лекарска практика, както и нарушения на стандартите по медицина; към инкриминирания период от време не са констатирани индикации и констатации, които да са налагали хоспитализацията на Ц., към тази дата същият не е имал изразено заболяване, а са били налични единични прояви, които е следвало да уточнява личният му лекар, както е и направено.
Законосъобразно апелативният съд се е доверил на показанията на свидетелите И., М., Х., Я., С., А. и Д. П., В., К., А., Б.-Й.. Депозираната от тях информация е в съответствие с приетото експертно мнение по повторната съдебномедицинска експертиза. Правилно е отчетена липсата на противоречие между данните, извлечени от разпитите на посочените свидетели, като е отчетено единствено несъответствие по отношение на свидетеля А.- обяснено с неговата възраст и изминалия период от време от провеждане на консилиума и разпита му пред съд.
Наред с възприетите с доверие показания на посочената група свидетели, съдът е оценил и обясненията на подсъдимите М. и В.. Техните твърдения са анализирани обективно и решаващият орган с основание ги е счел за последователни, „точни до най-малките детайли“, подкрепени от събраните писмени доказателства и корелиращи със заключението на назначената във въззивното производство експертиза.
Показанията на свидетелите Ц., Ц. и Х. също са прецизирани. Правилно съдилищата са ги кредитирали частично, отчитайки заинтересоваността на лицата като роднини на пострадалия, с когото при това са били много близки.
В съобразие с изложеното ВКС намира,че няма превратно или непълно оценени или пренебрегнати изцяло доказателствени източници. Всички те са съобразени според действителното им съдържание, а фактическите обстоятелства, свързани с предмета на делото, са изведени по ясен и категоричен начин, в синхрон с дължимите процесуални изисквания.

ПО ОПЛАКВАНЕТО ЗА НАРУШЕНИЕ НА МАТЕРИАЛНИЯ ЗАКОН:
С оглед приетото не се констатира да е допуснато нарушение на материалния закон по смисъла на чл.348,ал.1,т.1 НПК. ВоАС подробно е изследвал поведението на подсъдимите В. и М. и вменените им разпоредби на специалното законодателство, при което е достигнал до верни изводи за липса на съставомерно осъществено при независимо съпричиняване деяние по чл.123 НК.

ПО ОПЛАКВАНЕТО ПО чл.348,ал.1,т.3 НПК.
Обяснимо предвид приемане на законосъобразност на потвърдителния оправдателна присъда второстепепен съдебен акт, е неоснователно всякакво оплакване по чл.348,ал.1,т.3 НПК, тъй като липсва наложено каквото и да е наказание. Трябва да се отбележи, че прогласеното в процесуалния закон касационно основание е „явна несправедливост на наложеното наказание”, а не на присъдата, както е залегнало в касационните жалби.
Поради казаното трудни за обсъждане са отнесените към нормата на чл.36,ал.1 НК аргументи. Съдържанието на цитирания законов текст ясно утвърждава релевантността му към осъден деец и определяне на дължимото в тази връзка наказание. То не касае оправдан подсъдим, предвид характеристиките в конкретния случай, поради което формулиране на теза, че „оправдателната присъда в никакъв случай не отговаря на изискванията, визирани в чл.36,ал.1 НК” е необяснима.
Същото се отнася и за изявлението, че „постановената оправдателна присъда е явно несправедлива, тъй като не съответства на обществената опасност на извършеното деяние. Липсва справедливо осъждане на извършителите на престъплението, с оглед очакванията на обществото и зачестилите напоследък груби лекарски грешки, некомпетентност и немарливост на една голяма част от лекарите, завършили с фатален изход за много пациенти в държавата, в това число и за баща ми” /жалбата на Х. Х./. Изписаното се дължи на пренебрегване същността на обсъжданото касационно основание; наред с неразбиране на обществената опасност /която в случая е приета за неналична/ като елемент от всяко престъпление, включително и това по чл.123 НК; както и на опит за вменяване на обективна отговорност при настъпила смърт на пациент, без значение дали доказателствените материали по конкретното производство установяват наличие на лекарска грешка.
Очакванията на обществото не могат да бъдат обвързани с осъждане на едно обвинено лице на всяка цена, без значение от събраните доказателства. Обратното означава, че би се допуснало незаконосъобразно осъждане на някой член от обществото, което от своя страна би довело не само до несправедливост за самия него, но и до рефлектиране върху цялото общество, следователно до генерална несправедливост.

ПО ГРАЖДАНСКИТЕ ИСКОВЕ И РАЗНОСКИТЕ:
При този изход на процеса процесуално незащитимо е искането на касационните жалбоподатели за уважаване на гражданските искове от настоящата инстанция.
Видно от съдържанието на решението, предмет на касационна проверка, съдът е потвърдил присъдата в частта, с която са били отхвърлени предявените пред първата инстанция граждански искове. Преценката на съдилищата е правилна, а изложените аргументите са съобразени със закона и задължителната съдебна практика. Това е така, защото съдът всякога е длъжен да се произнесе по гражданския иск, включително и тогава, когато признае подсъдимия за невинен, но само ако са налице основанията за ангажиране на гражданска отговорност по чл.45 ЗЗД- да са причинени вреди в резултат на виновно и противоправно поведение. В настоящия случай тези изисквания не присъстват, поради което отпада деликтната отговорност на дейците.
Що се отнася до искането на жалбоподателите за присъждане на направените от тях разноски по делото, това би било допустимо само при постановен осъдителен за подсъдимите съдебен акт. При оправдателен,какъвто е настоящият такъв, per argumentum a contrario на чл.189,ал.3,изр.1,пр.посл.НПК това би било незаконосъобразно.
Водим от изложените съображения и на основание чл.354,ал.1,т.1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение
Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение №28/27.07.17 г., постановено от Военно-апелативния съд на РБ по В.Н.Д.54/16 г.

Решението е окончателно.




ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/




2/