4 Р Е Ш Е Н И Е №101 гр. София,05.08.2013 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публичното заседание на седемнадесети юни две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАНЯ РАЙКОВСКА ЧЛЕНОВЕ: ТОТКА КАЛЧЕВА КОСТАДИНКА НЕДКОВА при участието на секретаря Красимира Атанасова, като разгледа докладваното от съдия Костадинка Недкова т. дело N 1029 по описа за 2012г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма], Стара З., срещу решение №275 от 06.07.2012г. по в.т.д. № 379/2012г. на Окръжен съд- Стара Загора, с което е потвърдено решение №216/05.03.2012г. по гр.д. № 2772/2011г. на Районен съд- Стара Загора, за осъждане на касатора да заплати на [фирма], София, на основание чл.403, ал.1 ГПК, сумата 25000 лева - обезщетение за вреди за периода от 02.02.2009г. до 16.04.2009г., причинени вследствие на непредявяване в срок на бъдещ иск, относно който е допуснато обезпечение по ч.т.д. № 48/ 2009г. по описа на Старазагорския окръжен съд, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.08.2010г. до окончателното заплащане. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила. Иска се присъждане на направените разноски във всички инстанции. Ответникът, [фирма], [населено място], оспорва основателността на жалбата по съображения, подробно изложени в представения от него отговор. С определение № 262/ 20.03.2013г. по т.д. № 1029/ 2012г. ВКС, ТК, състав на I ТО е допуснал, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, касационно обжалване по въпросите: 1.Намира ли приложение чл.403, ал.1 ГПК, ако отмененото впоследствие обезпечение е допуснато за бъдещ иск, предявен след изтичане на дадения от съда срок по чл.390, ал.3 ГПК, производството по което е висящо?; 2. В хипотеза на чл.403, ал.1, пр.2-ро ГПК, ако наложената обезпечителна мярка е запор на вземане към трето лице, при претендирани вреди - законна лихва върху запорираното вземане, необходимо ли е ищецът да докаже, че запорираното вземане съществува и е изискуемо?”. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид оплакванията в жалбата и доводите на страните, с оглед правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че отговорността за вреди по чл. 403, ал. 1 ГПК е невиновна, като причинителят на вредата отговаря по см. на чл.51, ал.1 ЗЗД за всички преки и непосредствени вреди и не може да се освободи от отговорност дори и да установи, че е положил дължимата грижа да провери допустимостта или основателността на иска. Отговорността за вреди при обезпечаване на бъдещ иск се носи, ако той не е бил предявен в срок, дори искът да е основателен. Направен е извод, че след като искът, за който е било допуснато обезпечението, не е бил предявен в указания от съда едномесечен срок, лицето, срещу което е наложено обезпечението, може да претендира от касатора настъпилите за него вреди от наложеното обезпечение. Приети са за неоснователни доводите на жалбоподателя за недължимост на обезщетението по чл.403, ал.1 ГПК, поради висящност на предявения от него иск за вземането, за което обезпечението е допуснато и отменено впоследствие, поради непредявяването на иска в рамките на указания от съда за това срок. Според решаващия състав, при допуснатата обезпечителна мярка - запор на вземане на длъжника към трето лице / [фирма]/, ищецът по иска по чл.403, ал.1 ГПК е лишен от възможността, в качеството си на кредитор по това вземане, да получи плащане в размера, в който е наложено обезпечението - за 1 252 962,08 лева. Сочи се, че с оглед наложената обезпечителна мярка - запор върху парично вземане, ищецът е претърпял вреди, представляващи законна лихва, от забавеното изпълнение на неоснователно запорираното вземане, които не би претърпял, ако вземането не беше запорирано, и които не могат да се претендират от третото задължено лице,,Б.” АД, от страна на което, не е налице виновно поведение, с оглед връченото му запорно съобщение. По поставения правен въпрос: В чл.403, ал.1 ГПК са посочени три отделни самостоятелни хипотези, при които допуснатото обезпечение на иска, представлява неоснователно засягане на правната сфера на ответника по иска, а именно, когато: /1/ искът е отхвърлен като неоснователен; /2/ делото е прекратено; /3/ бъдещият иск не е предявен в дадения на ищеца срок. Непредявяването на бъдещия иск в дадения от съда срок лишава от основание понесеното от ответника по бъдещия иск ограничение на правата му, независимо какъв би бил изхода на спора. То е самостоятелно основание по чл.403, ал.1 ГПК за ангажиране на отговорността за вреди на ищеца по бъдещия иск и за разлика от другите две основания по чл.403, ал.1 ГПК не е обусловено от изхода на делото. Отговорността по чл.403, ал.1 ГПК е специфична безвиновна деликтна отговорност на лицето, по чието искане е допуснато обезпечението, при която вследствие на наложената обезпечителна мярка са възникнали вреди за лицето, срещу което е допуснато обезпечението. За да се претендират вреди от неизпълнение на парично задължение в размер на законната лихва, трябва да е налице забава на изпълнението, която от своя страна е предпоставена от настъпване на изискуемостта на вземането. Следователно, когато обезпечителната мярка е запор върху вземане към трето лице, а претендираната вреда - законна лихва върху запорираното вземане, е необходимо запорираното вземане да съществува и да е изискуемо, като на основание чл.154 ГПК, в тежест на ищеца по иска по чл.403, ал.1 ГПК е да докаже тези обстоятелства, като ползващи го. С оглед изложеното, отговорът на поставените правни въпроси е: 1.Разпоредбата на чл.403, ал.1 ГПК намира приложение, ако отмененото впоследствие обезпечение е допуснато за бъдещ иск, предявен след изтичане на дадения от съда срок по чл.390, ал.3 ГПК, производството по което е висящо.; 2. В хипотеза на чл.403, ал.1, пр.2-ро ГПК, ако наложената обезпечителна мярка е запор на вземане към трето лице, при претендирани вреди - законна лихва върху запорираното вземане, е необходимо ищецът по иска по чл.403, ал.1 ГПК да докаже, че запорираното вземане съществува и е изискуемо. По съществото на касационната жалба: С оглед даденото разрешение на втория поставен правен въпрос, въззивното решение е неправилно и следва да бъде отменено, съгласно чл.293, ал.1 и ал.2 ГПК, като доколкото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, ВКС се произнася по съществото на спора. Безспорно по делото е, че в полза на касатора - ответник по иска по чл.403, ал.1 ГПК, е допуснато обезпечение на бъдещ иск на стойност 1 252 962,08 лева чрез налагане на обезпечителна мярка запор на вземане на длъжника към трето лице. Бъдещият иск не е предявен в дадения от съда срок, поради което допуснатото обезпечение е отменено и наложеният от ЧСИ запор върху вземането към третото лице вдигнат на 16.04.2009г. Въз основа на писмо № 1125/ 22.06.2009г. на третото задължено лице до ЧСИ се установява, че то не е оспорило съществуването на вземане, предмет на запорното съобщение, към датата на налагане на запора. Липсват, обаче, доказателства запорираното вземане да е изискуемо към периода, за който се претендира лихвата за забава, поради което изводът на въззивната инстанция, че са настъпили вреди за ответника по касацията от налагането на обезпечетелна мярка-запор върху вземането му към третото задължено лице, представляващи лихва за забава на изпълнението на това вземане, е неправилен. След като не се доказва вземането да е било изискуемо, титулярът му не може да иска изпълнение, дори да не беше наложен запор върху вземането. Ето защо, претендираните вреди не се явяват пряка и непосредствена последица от наложената обезпечителна мярка, поради което искът по чл.403, ал., пр.2 ГПК е неоснователен. Предвид изложеното, обжалваният въззивен акт, като неправилен, следва да бъде отменен изцяло, а исковете по чл.403, ал.1 ГПК и чл.86, ал.1 ЗЗД отхвърлени, като неоснователни. С оглед изхода на делото, на основание чл.78, ал.3 ГПК на касатора следва да бъдат присъдени разноски за всички инстанции в размер на 2800 лева. Водим от горното, на основание чл.293, ал.2, вр. чл.281, т.3 ГПК, Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, Р Е Ш И ОТМЕНЯ решение №275 от 06.07.2012г. по в.т.д. № 379/2012г. на Окръжен съд- Стара Загора, с което е потвърдено решение №216/05.03.2012г. по гр.д. № 2772/2011г. на Районен съд- Стара Загора, като ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], срещу [фирма], Стара З., [улица], ет.1, ап.3, ЕИК[ЕИК], частичен иск по чл.403, ал.1 ГПК за заплащане на сумата 25000 лева - обезщетение за вреди за периода от 02.02.2009г. до 16.04.2009г., причинени вследствие на непредявяване в срок на бъдещ иск, относно който е допуснато обезпечение по ч.т.д. № 48/ 2009г. по описа на Старазагорския окръжен съд, ведно със законната лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху тази сума, считано от 23.08.2010г. до окончателното заплащане. ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], да заплати на [фирма], Стара З., [улица], ет.1, ап.3, ЕИК[ЕИК], сумата от 2800 лева- направени разноски. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.