Р Е Ш Е Н И Е № 171 гр.София, 24.04.2012г. в и м е т о н а н а р о д а Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в съдебно заседание на трети април, две хиляди и дванадесета година в състав: Председател: НАДЕЖДА ЗЕКОВА Членове: ВЕСКА РАЙЧЕВА светла бояджиева при секретаря Ю.Георгиева като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N 801 описа за 2011 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Обжалвано е решение от 23.02.2011г. по гр.д.№ 2042 / 2010г. на ОС Бургас, с което е отхвърлен иск с правно основание чл.422 ГПК , вр.чл.55, ал.1 ЗЗД. С определение от 23.12.2011г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1 ГПК с оглед задължението на съда да следи за нарушаване на тези процесуални норми, които са относими към преценката за допустимостта на обжалвания съдебен, тъй като за тяхното нарушаване съдът трябва да следи служебно при всяко положение на делото, преди да реши спора по същество. Жалбоподателят – Д. Р. Р., чрез процесуалния си представител, в писмено становище поддържа, че обжалваното решение е неправилно и моли да бъде отменено. Ответникът П. В. В. не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил решение от 11.10.2010г. по гр.д.№3877/2010г. по описа на РС Бургас, е отхвърлил като неоснователен иска предявен от Д. Р. срещу П. В. с правно основание чл.422 от ГПК, вр.чл.55, ал.1, изр.второ от ЗЗД, за установяване на вземането му за сумите 6000 евро по разписка от 19.07.06г. и за 6 250 евро, по разписка от 23.07.1006г./ общо 12 250 евро/, ведно със законна лихва за забава върху главницата, считано от подаването на молбата за издаване на заповед за изпълнение по ч.гр.д.№1264/2010г. на РС Бургас - 24.02.1010г. до окончателното погасяване на задължението, като дължими се на неосъществено основание „договор за заем”. Прието е за установено по делото, че Д. Р. е предал на П. В. с две разписки - първата от 19.07.2006г. за 6000 евро, а втората – от 23.07.2006г. – за 6 250 евро свои парични средства и по-късно е поискал връщането им от получателя с покана за доброволно изпълнение чрез ЧСИ Д. Н. с район на действие ОС Бургас, но изпълнение не е последвало. Установено е също така, че Д. Р. е подал заявление до РС Бургас по реда на чл.410 и сл. от ГПК и се е снабдил със заповед за изпълнение от 17.03.2010г. по ч.гр.д.№1264/2010г. на РС Бургас и тъй като същата е била оспорена от длъжника кредиторът е предявил искът предмет на настоящето производство- по чл.422 ГПК, като е поддържал, че ответникът неоснователно се е обогатил с получената сума. Съдът е приел за установено, че ответникът е подписал разписките, удостоверяващи, че е получил процесните пари от ищеца и не е възприел доводите му, че е получил сумите в изпълнение на други задължения на ищеца към него. Приел е обаче, че ищецът – жалбоподател не е установил на какво основание ответникът му дължи връщане на процесната сума и е отхвърлил предявения иск, като го е квалифицирал като такъв с правно чл.55 ЗЗД – за връщане на сумите на отпаднало основание, тъй като в двете разписки не се съдържа отразено никакво основание за получаването на валутата и не могат да бъдат обвързани нито с бъдещи, нито с вече възникнали отношения между страните по повод на паричен заем, нито с каквито и да било други техни отношения. Допуснато е касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1 ГПК с оглед задължението на съда да следи за нарушаване на тези процесуални норми, които са относими към преценката за допустимостта на обжалвания съдебен. Настоящата инстанция намира, че предявяването на специалния установителен иск по чл.422 ГПК предпоставя наличие на издадена в полза на кредитора - ищец заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, която е оспорена от длъжника с възражение в срока по чл.414 ГПК. Подаването на възражение поражда правен интерес за кредитора да предяви иск в преклузивния едномесечен срок по чл.415, ал.1 ГПК с цел да установи със сила на пресъдено нещо съществуването на оспореното вземане и да стабилизира изпълнителната сила на заповедта, за да послужи същата като изпълнителен титул за принудително реализиране на вземането срещу длъжника - аргумент от чл.416 ГПК. Заявителят в заповедното производство трябва да посочи всички фактически обстоятелства, които са от значение за възникването и съществуването на вземането, което индивидуализира предмета на същото и съдът, който разглежда иска по чл.422 ГПК следва да съобрази, че предметът на доказване по този установителен иск следва да се изведе от естеството на възражението на длъжника като защитно средство и не може да се премине към разглеждане на осъдителен иск. С него кредиторът продължава защитата си по повод направени възражения на длъжника в заповедното производство, поради което съдът не може да променя материалноправната характеристика на вземането, като се произнася по нещо различно от предявеното в заповедното производство. Ищецът по иска с правно основание чл.422 ГПК следва да посочи кое е материалното право, чието изпълнение се претендира в заповеднато производство и да докаже пораждането на задължението по него, а ответникът - погасяването му. Кредиторът продължава защитата си по исков път, като следва да докаже основателността на своя иск и само ако бъде обезсилена заповедта на предвиденото в чл.415, ал.2 ГПК основание това лишава кредитора от правен интерес да води иска по чл.422 ГПК. Преценката на обстоятелствената част и петитума на исковата молба в настоящето производство обосновават извод, че ищецът е сезирал съда с предявен по реда и при предпоставките на чл.422 ГПК установителен иск, за да установи със сила на пресъдено нещо спрямо насрещната страна съществуването на вземането си, предмет на издадената заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Исковата молба, която определя пределите на търсената съдебна защита, не съдържа петитум на осъдителен иск, какъвто би бил недопустим при наличие на издадена в полза на ищеца - кредитор заповед за изпълнение. Въпреки констатацията в мотивите, че по своята правна същност искът по чл.422, ал.1 ГПК е установителен, а не осъдителен, въззивният съд се е произнесъл по непредявен осъдителен иск с правно основание чл.55 ЗЗД. Произнасянето по непредявен иск противоречи на един от основните принципи в гражданския процес - този за диспозитивното начало и обуславя недопустимостта на постановеното решение. Предвид изложените съображения и на основание чл.293, ал.4 , вр. с чл.270, ал.3 ГПК, обжалваното въззивно решение следва да бъде обезсилено като недопустимо. Делото следва да се върне за ново разглеждане и произнасяне по действително предявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК от друг състав на същия съд. Предвид изложените съображения, съдът Р Е Ш И : о б е з с и л в а решение от 23.02.2011г. по гр.д.№ 2042 / 2010г. на Окръжен съд Бургас. В Р Ъ Щ А делото на същия съд за ново разглеждане от друг състав и произнасяне по предявения иск. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: