Р Е Ш Е Н И Е № 512 София, 03 февруари 2012 година Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на осми ноември две хиляди и единадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛИЯНА КАРАГЬОЗОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Явор Гебов изслуша докладваното от съдията Красимир Харалампиев н. дело № 2268/2011 година. Касационното производство е образувано по жалба от защитника на подсъдимия Г. Р. Ч. и касационен протест на прокурор при Апелативна прокуратура-Пловдив против въззивно решение № 68 от 02.06.2011 год. по внохд № 7/2011 год. на Пловдивския апелативен съд. В жалбата на подсъдимия, поддържана и в съдебно заседание пред ВКС, се изтъкват доводи за допуснати нарушения на процесуалния и материалния закон по повод осъждането му за престъпление по чл. 343, ал. 1, б.”в” от НК. На критика е подложена дейността на съдилищата по оценка и анализ на доказателствената съвкупност, която според защитата не отговаря на изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК и това е довело до изграждане на неправилно вътрешно убеждение за доказаност на обвинението, а като последица и незаконосъобразност на постановените съдебни актове, с които е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимия. Прави се искане за отмяна на въззивния акт и оправдаване на Ч. по обвинението, за което е признат за виновен и осъден, поради несъставомерност на деянието, за което се счита, че е била приложима хипотезата на чл. 15 от НК. В касационния протест се атакува въззивното решение в частта, с която присъдата е изменена и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б.”б” НК е определено на подсъдимия друго по вид наказание, а именно –пробация със съответните пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т.т. 1 и 2 НК. Сочи се, че е налице основанието за отмяна по чл. 348, ал. 1, т. 3 и ал. 5, т. 1 НК-явна несправедливост на наказанието, тъй като не са налице кумулативните изисквания за приложение на чл. 55 НК. Иска се отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг съдебен състав за отстраняване на допуснатото нарушение. В съдебно заседание пред ВКС подсъдимият и защитникът му поддържат жалбата по изложените в нея съображения и същевременно излагат становище, че протестът е неоснователен и следва да се остави без уважение. Прокурорът от ВКП поддържа подадения протест, като намира жалбата на подсъдимия е неоснователна. Повереникът на частните обвинители М. М. Г., В. М. Г. и П. М. Б. се солидаризира със становището на прокурора по протеста и по жалбата на касатора. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 134 от 22.11.2010 год. по нохд № 2345/2010 год. на Пловдивския окръжен съд подсъдимия Г. Р. Ч. е признат за виновен в това, че на 29.01.2010 год. в гр.Пловдив, по западното платно за движение на ул. „Победа”, срещу Автогара”Север”, в близост до кръстовището с ул. „ Димитър Стамболов”, при управление на МПС-автобус „Мерцедес-ОС 500РФ 1842-Титаниум”, с рег. № СА 4066 КХ е нарушил правилата за движение, а именно: чл. 5, ал. 2, т. 1, чл. 20, ал. 1 и ал. 2, чл. 25, ал. 1 и чл. 119, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на 75-годишната Х. К. Б., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б.”в”, във вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 54 от НК е осъден на една година лишаване от свобода, като е признат за невиновен да е нарушил и чл. 55, ал. 7 от ППЗДвП, по което обвинение е оправдан. На основание чл. 59, ал. 1, във вр. чл. 61, т. 3 от ЗИНЗС съдът е постановил наложеното наказание подсъдимия да изтърпи при първоначален „Общ” режим в затворническо общежитие от „открит” тип.На основание чл. 68, ал. 2 от НК съдът е освободил Ч. изцяло от изтърпяване на наказанието от четири месеца лишаване от свобода, наложено му по определение за одобрение на споразумение от 26.06.2009 год. по нохд № 281/2009 год. на Софийския окръжен съд, изтърпяването на което е било отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години. На основание чл. 343г от НК съдът е лишил Ч. от право да управлява МПС за срок от 2 година и 6 месеца, считано от влизане на присъдата в сила. В тежест на подсъдимия е било присъдено заплащане на разноските по делото. Присъдата е обжалвана от защитника на подсъдимия Ч. с оплаквания за незаконосъобразност и явна несправедливост на наложеното наказание с искане за отмяната й и оневиняването му за деянието, което е случайно, съгласно чл. 15 от НК. С обжалваното въззивно решение първоинстанционната присъда в санкционната част е изменена, като на основание чл. 55, ал. 1, т. 2, б.”б” от НК наказанието лишаване от свобода на Ч. е заменено с пробация и за двете определени му задължителни пробационни мерки по чл. 42а, ал. 2, т.т. 1 и 2 от НК е определен срок от по две години и шест месеца. В останалата част присъдата е потвърдена. По касационната жалба на подсъдимия Според защитата, подсъдимият не е допуснал нарушение на правилата за движение, тъй като в нито един момент не е възприел поведението на пешеходката, с което тя да покаже, че ще навлезе в пътното платно, а и не е съществувала обективна възможност той да я забележи, с оглед особеностите на пътното платно-разположението на лентите за движение и местоположението на пострадалата. При липсата на фактически критерий за възникване на опасност за движението за водача не е имало задължение да предприеме спиране на автобуса, поради което ангажирането на наказателната му отговорност с оглед настъпилите неблагоприятни последици е незаконосъобразно, тъй като той не е нарушил правилата за движение по пътищата, а се касае за случайно деяние по смисъла на чл. 15 НК. Възприетият от двете решаващи по фактите съдилища по-ранен момент на възникване на опасността, когато пострадалата е предприела пресичане на пътното платно, се отчита за неправилно, тъй като вменява на водача на автобуса, започнал маневрата по завиване наляво, да полага невъзможни усилия за извиване на тялото си в ляво, за да си осигури видимост през прозореца на предната лява врата на автобуса. В този аспект се поддържа, че съставомерните последици са настъпили единствено по вина на пострадалата, като за подсъдимия деянието е било случайно. Разгледани по същество, направените оплаквания са неоснователни. В мотивите към присъдата си първоинстанционният съд е приел, че пострадалата е могла да бъде възприета от подсъдимия като опасност за движението от момента, в който автобусът е извършил половината от маневрата при 90 градуса отклонение спрямо първоначалното му положение. В този момент подсъдимият вече е бил започнал маневрата и до голяма степен е бил навлязъл в кръстовището, но не и върху самата пешеходна пътека, като е могъл да възприеме местоположението на възрастната жена през прозореца на предната лява врата. Ако тогава, водачът е реагирал според предписанието на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП, то съприкосновение с пешеходката, респ. нейното прегазване от техническа гледна точка е било предотвратимо, тъй като тя се е намирала вън от очертаната опасна зона за спиране на автобуса, съгласно заключението на експертите основано на съобразените за това параметри и отстояния. Съдът е отхвърлил възражението на защитата, че за да си осигури нужната видимост в този конкретен момент, водачът е следвало да извършва неудобно и непредписано му от закона завъртане на тялото и главата си в рамките от 113 до 141 градуса. Поради това е намерил, че след като подсъдимият е бил длъжен и е могъл да възприеме пострадалата, но не е предприел мерки да преустанови движението си като е навлязъл върху пешеходната пътека, без да зачете предимството й, където е последвал неизбежният удар и последващото й прегазване, то настъпилите съставомерни последици по чл. 343, ал. 1, б.”в” от НК са в пряка причинна връзка с неизпълнение на задълженията му, произхождащи от чл. 25, ал. 1 и 20, ал. 1 и 2 и чл. 119, ал. 1 от ЗДвП. Това правно заключение е в съгласие с установената по делото фактология и константната съдебна практика, относима към преценката за началния момент на възникване на опасността за движението (Тълкувателно решение № 28/28.11.1984 г. по н. д. № 10/1984 г., ОСНК ) и следващите от това изводи за отговорността на водачите, поради което и напълно се споделя от ВКС. Съобразно тази практика, началният момент, от който възниква задължението на водача да предприеме мерки за безопасност, е този, в който той обективно е имал възможност да възприеме опасността за движение. Тя има динамично съдържание, като може и стабилно да съществува или да възникне при известни обстоятелства, които водачът е длъжен да предвиди. Нейният интензитет също може да бъде различен. Извършването на маневра „завой наляво” с едрогабаритно превозно средство, какъвто е бил автобусът, управляван от подсъдимия, с предстоящо навлизане и преминаване през територията на пешеходна пътека, безусловно съдържа индиции за предвидима опасност и налага движение с особена предпазливост, тъй като поначало в този участък от пътя се очаква движение на пешеходци, които имат предимство, а между тях може да има възрастни хора и деца, чиито действия може да са необмислени. Загубата на видимост към такъв участък от пътя в процеса на извършване на маневрата е допълнителен фактор, който утежнява пътната обстановка. Съответно, за да бъде не само започната, но и изпълнена до нейния финал, една маневра от този тип изисква непрекъснато наблюдение на пътните условия в аспектите, заложени в чл. 25, ал. 1 от ЗДвП с оглед формиране на нужната убеденост, че тя като цяло и в отделните й етапи може да бъде безопасно извършена. Основният акцент в пледоарията на защитата пред въззивния съд е съотносим към извода в кой момент пострадалата, която е била възрастна жена на 75 години се е превърнала в опасност за движението на подсъдимия, започнал извършване на маневра завой наляво с управлявания от него автобус „Мерцедес”, както и какво е било дължимото му поведение при такова развитие на пътната ситуация и дали той го е проявил, изпълнявайки по този начин преписаните му от закона правила за безопасност или не го е проявил в нарушение на същите, които да са в причинна връзка с настъпилите съставомерни последици. Не може да бъде споделен упрекът на жалбоподателя за дефекти в аналитичната дейност на апелативния съд по извличане на правно релевантните на предмета на доказването факти. В мотивите си той е обсъдил цялата налична доказателствена информация, включително тази, касаеща отделните етапи от извършване на маневрата и динамиката на пътния инцидент, поради което и доводите на защитата, основани върху неизпълнение на изискването по чл. 14 от НПК, са очевидно неоснователни. Съдът е съобразил доказателствата и доказателствените средства по делото според действителното им съдържание, няма игнорирани или превратно ценени и е извел фактическите си изводи при спазване на правилата на формалната и житейска логика. Отговаряйки и на възраженията на страните, той в пълнота е изпълнил задълженията си по чл. 339, ал. 2 от НПК, поради което ВКС не намира за налично касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК и няма как да бъде удовлетворено искането на жалбоподателя за отмяна на атакуваното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. По свой почин въззивната инстанция е допълнила доказателствената съвкупност. Проведен е допълнителен разпит на подсъдимия, преразпит на очевидците на пътния инцидент за уточняване действителната посока на движение на пострадалата, като е изслушано и прието без възражения на страните заключението на допълнителната петорна комплексна съдебномедицинска, физична и автотехническа експертиза/ДКСФАЕ/ за видимата зона на водача на автобуса във всички моменти на извършване на маневрата завой наляво. Според изводите на въззивната инстанция, основаващо се на заключението на тази експертиза, при параметрите: скорост на движение на автобуса около 12км/час, мястото на удара/прегазването/ на пострадалата на средната от трите ленти за движение; времето и разстоянието на пътя изминат от пешеходката до там от изходно състояние-бордюра на изградения пешеходен остров, водачът е могъл да възприеме пострадалата, когато тя е стъпила на пътното платно, ако е насочил погледа си вляво. С оглед механизма на вземане на завоя наляво, с който практически подсъдимият е преустройвал автобуса за движение в обратна посока, в момента, в който превозното средство е извършило 50% от маневрата /или се е намирало на 90 градуса от първоначалното си разположение на пътното платно/ Ч. е загубил видимост към мястото, където е пресичала пътното платно пешеходката, поради радиуса на завоя и невъзможността да я възприеме на огледалото за обратно виждане. Така е пропуснал да забележи посоката на движение на пострадалата, която към този момент е отстояла на 3,14 м. от края на острова за пешеходци. В същия този момент е съществувала обективната възможност той да възприеме нейното местоположение и при отстояние от около шест метра от местопроизшествието е съществувала техническа възможност да спре и да предотврати настъпилия удар. Това е и релевантният момент, от който за него е възникнало задължението да предприеме мерки за преустановяване на движението си, за да пропусне да премине възрастната жена, към която категория лица законът го задължава да бъде особено предпазлив. Без значение е, че да възприеме в този момент местоположението на пешеходката и посоката й на пресичане е следвало да извърти главата си на 126 градуса/според заключението на допълнителната ДКСФАЕ/, което би му създало усилия и неудобство. Водачът е длъжен да наблюдава всеобхватно пътната обстановка и нейното изменение, включително да си осигури и да не губи видимост към посоката, от която може да очаква непосредствено възникване на препятствие, а при избрания начин на извършване на маневрата и с оглед габаритите на автобуса, това очевидно е било съществено необходимо, за да може да я извърши безопасно. Освен това, с оглед структурата на човешкото тяло, постигането на въпросния градус на извъртане на главата на водача не е било усилие, което да е било непреодолимо, а поради това - и обективно невъзможно. С други думи, Ч. е имал обективна възможност да възприеме възникналата в процеса на изпълнение на маневрата завой наляво опасност за движението и нейния характер, очертан от предприемане на пресичане на пътното платно на възрастна жена по обозначена с пътен знак пешеходна пътека и е следвало своевременно да реагира чрез спиране, което е могъл да стори, при което би избегнал прегазването й. При тези фактически данни е очевидно, че подсъдимият е допуснал нарушение на чл. 25, ал. 1 и чл. 20, ал. 1 и 2 от ЗДвП правила, което е в причинна връзка с настъпилите, предвидени в чл. 343, ал. 1, б.”в” от НК съставомерни последици. Затова, деянието му не може да се третира като „случайно”, тъй като опасността не е възникнала внезапно в опасната му зона за спиране, когато ударът /съприкосновението/ с пешеходката е бил технически непредотвратим, а в един предходен момент, когато той е могъл да я възприеме и е бил длъжен съответно да реагира, но той не е сторил това. Въз основа на тези съображения ВКС намира, че като е възприел деянието на подсъдимия като съставомерно по текста на чл. 343, ал. 1, б.”в” от НК, Пловдивският апелативен съд не е нарушил закона. По касационния протест Протестът е основателен. Въззивният съд е допуснал закононарушение като е приел, че са били налице условията за приложение на чл. 55 НК, затова поддържаният с протеста довод за явна несправедливост на наказанието е основателен. За да се приложи чл. 55 от НК е необходимо съдът да е направил констатации за наличие на такова множество на смекчаващи отговорността обстоятелства или за изключително такова, които в своята съвкупност да имат значително отражение върху тежестта на престъплението и върху предвидения размер на наказанието, като отнемат на случая характера на едно обикновено, типично проявление на дадения вид престъпления, каквото е имал предвид законодателят при определяне санкциите на закона. Такива, в случая, не са налице. Апелативният съд е приел, че окръжният съд се е позовал, но недооценил правилно съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалата, която според тази инстанция преди да навлезе в пътното платно, не се е съобразила изобщо с разстоянието на приближаващия се към нея автобус, със скоростта му на движение и останалите фактори, създаващи опасност за нея. Посоченото обстоятелство е възприето като изключително по смисъла на чл. 55 от НК и в резултат на това присъдата е изменена, като наказанието на подсъдимия е определено по реда на чл. 55, ал. 1, т. 2, б.”б” НК- в пробация. Това разбиране на съда е незаконосъобразно, защото самият той е приел изцяло установените от първоинстанционния съд фактически положения и правни изводи, че в конкретния случай подсъдимият е имал техническата възможност, но не е спазил и специалното правило на чл. 119 от ЗДвП, като при приближаване на пешеходната пътека не е пропуснал да премине пострадалата чрез спиране или намаляване на скоростта. Безспорно, пешеходецът също следва да се съобразява с правилата за безопасност и отчитайки конкретната пътна обстановка да взима мерки за собствената си безопасност, но доколкото пострадалата е предприела пресичане на пътното платно в съответствие с чл. 113, т. 1 от ЗДвП-на пешеходна пътека, не може да се приеме, че тя значително е допринесла за настъпване на ПТП, което да се счете за изключително смекчаващо обстоятелство за индивидуализиране на наказанието по реда на чл. 55 НК, доколкото тя е била възрастен човек, към когото водачът е бил длъжен да бъде особено внимателен и предпазлив. На следващо място, за приложението на чл. 55 НК не е достатъчно да се направи фактическата преценка за наличие на изключителни или многобройни смекчаващи обстоятелства, защото сами по себе си посочената група обстоятелства не са основание за определяне на наказание под най-ниския предел на предвиденото в закона. Необходимо е още при тяхното наличие съдът да направи и правния извод, че и най-лекото предвидено в закона наказание е несъразмерно тежко при конкретно установената степен на обществена опасност на деянието и тази на личността на подсъдимия. Двете условия са дадени в закона кумулативно. Те трябва да са налице едновременно. В конкретния случай, направената такава преценка от съда е незаконосъобразна, предвид предишното осъждане на подсъдимия за умишлено престъпление от общ характер и укоримото му поведение като водач на МПС за нарушения на правилата на движение, очертаващи го като системен нарушител на закона. Това, наред с изискването наказанието по вид и размер да изпълни целите на специалната и генералната превенции по чл. 36 НК, очертават пределите и на личното и общо предупредително въздействие на наказанието, които въззивният съд не е съобразил в конкретния случай. Констатираното несъответствие между определеното по вид и размер наказание и установените обстоятелства от значение за степента на обществена опасност на деянието и извършеното престъпление, обосновават наличието на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3, във връзка с ал. 5, т. 1 НПК за отстраняване на допуснатото нарушение при индивидуализацията на наказанието. Ето защо, въззивното решение следва да се отмени в частта по приложение на чл. 55, ал. 1, т. 2, б.”б” от НК и делото да се върне на апелативния съд за ново разглеждане от друг състав от стадия на съдебното заседание. С оглед на гореизложените съображения, Върховният касационен съд – трето наказателно отделение на основание чл. 348, ал. 1, т. 3, във вр. чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА решение № 68 от 02.06.2011 год. по внохд № 7/2011 год. на Пловдивския апелативен съд в частта, с която присъда № 134 от 22.11.2010 год. по нохд № 2345/2010 год. на Пловдивския окръжен съд е изменена в санкционната част. ОСТАВЯ В СИЛА същото решение в останалата му част. Връща делото на Пловдивския апелативен съд за ново разглеждане в отменената част от друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание и за изпълнение на дадените по реда на чл. 355, ал. 1, т.т. 1 и 2 НПК указания в съобразителната част на настоящото решение. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: