1 Р Е Ш Е Н И Е № 392 София, 10 февруари 2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на десети ноември две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА АНТОАНЕТА ДАНОВА при секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурор Атанас Гебрев като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 1255/2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на адвокат С., защитник на подсъдимия Т. Р. М., срещу въззивно решение № 111 от 16.06.2015 г. по внохд № 137 от 2015 г. по описа на Апелативен съд – гр. Варна. В касационната жалба се изтъкват касационните основания по чл.348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. Претендира се неправилно приложение на закона с оглед квалификацията на деянието като „особено тежък случай“ и се прави съответно искане за преквалификация. Довод за допуснато нарушение на закона се навежда и във връзка с определения режим на изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода. Заявява се явна несправедливост на наказанието, като се сочи, че при индивидуализацията на наказателната отговорност неправилно са били ценени като отегчаващи вината на подсъдимия обстоятелства, които са взети предвид при определяне на престъплението като „особено тежък случай“. Иска се намаляване размера на наказанието лишаване от свобода и определянето му към предвидения в закона минимум. В съдебното заседание пред касационната инстанция, представителят на ВКП изразява становище, че жалбата е неоснователна, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Подсъдимият и неговият защитник не се явяват, редовно призовани. В писмено становище защитникът заявява, че поддържа касационната жалба. Частните обвинители Ш. И. и Ф. И. и повереникът им адвокат Н. Д. не се явяват, редовно призовани. Частните обвинители С. Р. и Р. Р., представлявани от особен представител Б. Б., не се явяват, редовно призовани. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Първоинстанционното производство се е развило по реда на Глава двадесет и седма от НПК в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК. С присъда № 24 от 26.03.2015 г. по нохд № 38/2015 г. по описа на Окръжен съд – гр. Разград, подсъдимият Т. Р. М. е признат за виновен в това, че на 26.05.2014 г., по път ІV – 49014, км 26 + 483 м в землището на [населено място], /област/, при управление на моторно превозно средство – лек автомобил марка „марка”, модел „модел” с ДК [рег.номер на МПС] е нарушил правилата за движение по пътищата- чл. 5, ал. 3, т. 1, пр. 1 от ЗДвП, чл. 20, ал. 1 и ал. 2 от ЗДвП, чл.21, ал. 1 от ЗДвП, чл. 73 от ППЗДвП, чл. 150 от ЗДвП и чл. 150а, ал. 2, т. 6, вр. ал. 1 от ЗДвП и причинил по непредпазливост смърт на Е. Ф. А., средни телесни повреди на Р. Т. Р., които довели до разстройство на здравето с временна опасност за живота на пострадалия и лека телесна повреда на С. Р., довела до временно разстройство на здравето без опасност за живота на пострадалата, като деянието е извършено в пияно състояние, без необходимата правоспособност за управление на моторно превозно средство и представлява особено тежък случай, поради което и на основание чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, пр. 1 и пр. 7, б. „б”, вр. ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 от НК, вр. чл. 373, ал. 2 от НПК, вр. чл. 58а, ал. 4, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от четири години и шест месеца, което да изтърпи при първоначален строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. С присъдата съдът се е произнесъл по веществените доказателства и е осъдил подсъдимия да заплати направените в досъдебното производство по делото разноски. С решение № 111 от 16.06.2015 г. по внохд № 137 от 2015 г., Апелативен съд – гр. Варна е изменил горепосочената първоинстанционна присъда, като е оправдал подсъдимия за това да е нарушил разпоредбите на чл. 20, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП; на основание чл. 58а, ал.1 от НК е определил на подс.М. наказание лишаване от свобода за срок от девет години, което е редуцирал с една трета на шест години, при първоначален строг режим на изтърпяване. В останалата част присъдата е потвърдена. Касационната жалба на подсъдимия е процесуално допустима, а разгледана по същество е и частично основателна. Доводите за допуснато нарушение на закона, предвид квалифицирането на деянието като „особено тежък случай“ са неоснователни. При безспорно установената фактическа обстановка, въззивната инстанция е приложила правилно материалния закон, като е приела, че подсъдимият с действията си е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъплението по чл.343, ал. 4, вр. ал. 3, пр. 1 и пр. 7, б. „б“, вр. ал. 1, б. „в“ от НК. Изводите на предходните съдебни инстанции, че извършеното от подсъдимия деяние следва да се квалифицира като „особено тежък случай“ съответстват на заложените критерии в законовата дефиниция по чл. 93, т. 8 от НК. Определението предпоставя извършване на конкретна преценка при всеки отделен случай, тъй като гласи, че особено тежък е този случай, при който с оглед настъпилите вредни последици и други отегчаващи обстоятелства престъплението разкрива изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца. В конкретния случай, установените по делото факти сочат, че в резултат от деянието е настъпила смърт по отношение на едно лице - Е. А. и са причинени телесни повреди на други две лица - средни телесни повреди на Р. Р. и лека телесна повреда на С. Р. /последната макар и несъставомерна/. По делото е установено, че се касае за квалифицирано на няколко основания престъпление, тъй като освен причинената смърт и средни телесни повреди, деянието е извършено в пияно състояние и при липса на необходимата правоспособност. Едновременното наличие на три квалифициращи обстоятелства повишава обществената опасност на деянието и дееца до степен, която значително надхвърля характерната за този вид престъпления. Също така, данните по делото сочат, че подсъдимият многократно е санкциониран по административен ред за нарушения на ЗДвП, включително за идентично свое поведение, както и е освобождаван от наказателна отговорност с налагането на административно наказание по чл.78а от НК за извършено престъпление по 343б от НК. Освен, че е санкциониран по административен ред, той е и осъждан по нохд № 57 от 2014 г. по описа на Районен съд – гр. Кубрат за престъпление по чл.343б от НК, като му е било наложено наказание лишаване от свобода за срок от пет месеца, чието изпълнение е било отложено за срок от три години. Само два месеца по-късно подсъдимият извършва деянието по настоящото дело. Наличието на тези обстоятелства на свой ред разкриват завишена степен на обществена опасност на личността му, тъй като поведението му сочи на системност при управление на моторно превозно средство в пияно състояние и без правоспособност. При преценката на личната обществена опасност трябва да бъде взето предвид и това, че с действията си подсъдимият е причинил смъртта на жената, с която е живял на съпружески начала и телесни увреждания на двете си деца, което несъмнено сочи към укоримо поведение, проявено дори по отношение на най-близките хора. Независимо, че пияното състояние е квалифициращ елемент от състава на престъплението, установената концентрация от 1,79 на хиляда значително надвишава критерия от 0,5 промила, което също следва да бъде ценено като отегчаващо обстоятелство, при преценката за наличие на предпоставките на чл.93, т.8 от НК. Изложеното дава основание да се направи извод, че настъпилите вредни последици и конкретно посочените отегчаващи обстоятелства, преценени в своята съвкупност разкриват изключително високо степен на обществена опасност на деянието и дееца, поради което правилно престъплението извършено от подсъдимия е било квалифицирано като “особено тежък случай”. Горните изводи не се променят от факта, че въззивната инстанция неправилно е изтъкнала като аргумент в подкрепа на изводите си за завишена степен на обществена опасност на деянието “лавината от подобни инциденти по пътищата, причинили безброй човешки жертви”. Това обстоятелство е ирелевантно относно квалификацията на конкретното престъпление. Не само доктрината, но и практиката на ВКС/ ППВС № 1 от 17.01.1983 г. по дело № 8/1982 г./ са последователни в разбирането си, че квалификацията на деянието като особено тежък случай „следва да се конкретизира по своето съдържание във всеки отделен случай с оглед законното определение, дадено в чл. 93, т. 8 от НК“. Поради това, горното би могло да има значение единствено при индивидуализацията на наказанието с оглед осъществяването на индивидуалната и генерална превенции. Също така, настоящият състав не намира за правилен извода на въззивния съд, че подсъдимият е извършил множество нарушения на правилата за движение, което в допълнение да сочи на завишена степан на обществена опасност на деянието. Действително на подсъдимия са инкриминирани редица нарушения на правилата за движение по пътищата, но от една страна въззивната инстанция правилно го е оправдала по обвинението да е нарушил разпоредбата на чл.20, ал.1 и 2 от ЗДвП, а от друга страна нормите на чл.5, ал.3, т.1, пр.1 от ЗДвП, чл.150 от ЗДП, чл.150а, ал.2, т.6, вр. ал.1 от ЗДП визират правила за движение, които законодателят е криминализирал като квалифициращи признаци от състава на престъплението по чл.343, ал.4, вр. ал.3, вр. чл.342 от НК, каквото обвинение е инкриминираното на подсъдимия. Поради факта, че същите са елементи от състава на престъплението, визирани в разпоредбите на НК, те не могат да запълнят бланкетния състав на инкриминираното престъпление. Решаващите съдилища е следвало да признаят подсъдимия за невиновен по тези обвинения. Единственото нарушение на правилата за движение, реализирано от подсъдимия, което да е в причинна връзка с настъпилия резултат е управлението на автомобила с превишена скорост. Касационната инстанция няма правомощия за подобно оправдаване/единствено може да оправдава при предпоставките на чл.24, ал.1, т.1 от НПК/, но доколкото това не рефлектира по отношение правилността на крайния извод, касателно приложението на материалния закон, не са налага връщане на делото за ново разглеждане. Ето защо, въззивният съдебен акт не страда от твърдяния в касационната жалба порок – нарушение на материалния закон, което да е допуснато с оглед квалификацията на деянието като „особено тежък случай“. Касационният съд намира оплакванията в касационната жалба за явна несправедливост на наказанието за основателни. Решаващите съдилища правилно са индивидуализирали наказанието на подсъдимия при условията на чл.58а от НК. Първият съд е приложил разпоредбата на чл.58а, ал.4 от НПК, приемайки, че са налице многобройни смекчаващи обстоятелства. За разлика от него въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл.55 от НК и е определил наказанието при предпоставките на чл.58а, ал.1 от НК/наложил е наказание лишаване от свобода в размер на девет години, и го е редуцирал с една трета на шест години/. Определеното наказание е около средния размер, т.е. при баланс между смекчаващите и отегчаващи вината на подсъдимия обстоятелства.Това е така независимо, че средният размер на лишаването от свобода е десет години, тъй като принципно смекчаващите и отегчаващи обстоятелства не могат да бъдат разгледани като един механичен сбор от величини. Оплакването, че едни и същи обстоятелства не могат да бъдат отчитани един път като квалифициращи обстоятелства, обуславящи възникването на наказателната отговорност и втори път като отегчаващи обстоятелства, значими при индивидуализацията на тази отговорност е основателно. В тази насока съдебната практика е категорична, че всички елементи, които квалифицират деянието, независимо по основен или квалифициращ състав не следва да бъдат ценени при индивидуализацията на наказателната отговорност като отегчаващи вината обстоятелства, поради което единственото отегчаващо обстоятелство, което може да бъде отнесено към вината е динамичната тенденция на разпространение на престъпленията против транспорта. Смекчаващите вината на подсъдимия обстоятелства са следните: добри характеристични данни от представените характеристики и свидетелските показания; обстоятелството, че се грижи за едно от децата си, както и за свой възрастен родител; изразеното съжаление във връзка със стореното и оказаното пълно съдействие на органите в досъдебното производство. Всичко това сочи на превес на смекчаващите вината обстоятелства, поради което и размерът на наложеното наказание лишаване от свобода следва да бъде определен към предвидения в закона минимум, а именно лишаване от свобода за срок от седем години. Това наказание съответства на конкретната обществена опасност на деянието и дееца и на наличните смекчаващи и отегчаващи вината на подсъдимия обстоятелства и ще способства за постигане на целите по чл. 36 от НК. На основание чл. 58а, ал.1 от НК същото следва да бъде намалено с една трета на четири години и осем месеца лишаване от свобода. Неоснователно е искането на защитата за определяне на наказание в размер на три години, тъй като това предполага приложението на чл.55 от НК, а случая не са налице основанията затова. С оглед на изложеното, касационният състав намира, че въззивното решение на АС-Варна следва да бъде изменено в частта относно наложеното наказанието лишаване от свобода, като същото бъде намалено, респективно редуцирано, в посочени по-горе размери. Основателно е възражението на касатора за допуснато нарушение на закона при определяне на първоначалния режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода и вида пенитенциарно заведение-строг режим в затворническо общежитие от закрит тип. Съгласно чл. 59, ал. 1 от ЗИНЗС осъдените за престъпления, извършени по непредпазливост, какъвто е настоящият случай, се настаняват за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода в затворнически общежития от открит тип. Определянето на типа затворническо заведение е предопределящо за първоначалния режим на изтърпяване на наказанието по чл. 61 от ЗИНЗС. Съобразно разпоредбата на т. 3 от този текст, подсъдимият Т. Р. М. следва да изтърпи наложеното му наказание е затворническо общежитие от открит тип при първоначален общ режим, поради което въззивният съдебен акт следва да бъде изменен в тази му част. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК, ВКС, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение № 111 от 16.06.2015 г. по внохд № 137 от 2015г. по описа на Апелативен съд – гр. Варна, в частта относно наложеното на подсъдимия Т. Р. М. наказание лишаване от свобода, като намалява размера на същото от девет на седем години и го редуцира с една трета на четири години и осем месец лишаване от свобода. ИЗМЕНЯВА решението и в частта относно първоначалния режим на изтърпяване на наказанието и типа затворническо общежитие, като на основание чл.61, т. 3, вр. чл. 59, ал. 1 от ЗИНЗС определя затворническо общежитие от открит тип и първоначален общ режим. Оставя в сила решението в останалата му част. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.