Р Е Ш Е Н И Е № 51 София, 09.02.2015 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми януари през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: 1. БИЛЯНА ЧОЧЕВА 2. БИСЕР ТРОЯНОВ при участието на секретаря Надя Цекова и в присъствието на прокурора Димитър Генчев разгледа докладваното от съдия Троянов наказателно дело № 1916 по описа за 2014 г. Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Ж. И. П., чрез адвокат А. Г. С., против решение № 141 от 17.10.2014 г. по в.н.о.х.д. № 131/ 2014 г. на Варненски апелативен съд, с искане за отмяна на съдебния акт и постановяване на оправдателна присъда. Жалбоподателят се позовава на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК с довод, че не бил данъчно задължено лице по закон да декларира търговската дейност на [фирма] за инкриминирания му данъчен период, тъй като бил упълномощен да подава документи. Неправилно приложеният материален закон е следствие на допуснатото от съдилищата съществено нарушение на процесуалните правила, породено от липсата на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. В съдебно заседание подсъдимият не взема становище. Неговият защитник адвокат А. Г. С. поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна и пледира за нейното отхвърляне. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на жалбата, изложените от страните съображения в открито съдебно заседание и извърши касационната проверка в законоустановените предели, намери следното: С решение № 141 от 17.10.2014 г. по в.н.о.х.д. № 131/ 2014 г. Варненският апелативен съд потвърдил присъда № 17 от 20.02.2014 г. по н.о.х.д. № 1229/ 2013 г., по описа на Варненски окръжен съд, с която подсъдимият Ж. И. П. бил признат за виновен в това, че през месец октомври 2003 г., в качеството си на пълномощник на [фирма], избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери – 357 021,17 лв., като подал пред ТДД- В. справка-декларация по ЗДДС с № 0304-808902 от 14.11.2003 г. за данъчен период месец октомври 2003 г., в която потвърдил неистина – несъществуващо право на данъчен кредит, поради което и на основание чл. 257, ал. 1, във вр. с чл. 255, ал. 1, пр. 2 (ред. ДВ, бр. 57/ 1997 г.) от НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК бил осъден на наказание от шест месеца лишаване от свобода, изпълнението на което било отложено за изпитателен срок от три години, на основание чл. 66 от НК. Подсъдимият П. бил оправдан за останалата част от обвинението, касаеща продължавана престъпна дейност през месец ноември 2003 г., както и да е избегнал данъчно задължение за същия месец в размер на 12 547,33 лв. Окръжният съд не приложил разпоредбата на чл. 55, ал. 3 от НК. Предявеният от Министерството на финансите граждански иск за причинени имуществени вреди в размер на 369 568,50 лева бил отхвърлен като недоказан. Със същата присъда са признати за виновни в самостоятелна престъпна дейност подсъдимите В. М. К. и А. В. Д.. Касационната жалба на подсъдимия Ж. И. П. е основателна. Въззивният съд допуснал отстранимо нарушение на процесуалните правила, с които накърнил правата на подсъдимия. Доказателственият анализ и приетите за установени факти по делото са възприети изцяло от мотивите към първоинстанционния съдебен акт. Нарушението на процесуалните правила е допуснато при обсъждане на възраженията на защитата, според които подсъдимият П. не е бил данъчно задължено лице и справката-декларация за месец октомври 2003 г. подал като приносител. Лаконичният отговор на апелативния съд се основал на представителната власт на подсъдимия, от която била изведена субективната страна на престъплението. Изводът не е подкрепен с аргументи и съждения, проследяващи вътрешната убеденост на решаващия съд и правилността на взетото решение. Посочено е само, че подсъдимият е разполагал с правомощия да представлява и подписва управителя на дружеството и носи отговорност за съдържанието на подписаните от него документи, защото е изразил собствена воля, и като пълномощник отговаря наравно с данъчно-задълженото лице (решение, л. 49-50 от в.н.о.х.д.). Въззивният съд формално е изпълнил правомощията си да вземе решение по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото. Нарушил е залегналия в чл. 14 от НПК основен принцип на наказателния процес. Позовал се е на представителната власт на подсъдимия Ж. П., но не е разгледал правната същност на упълномощаването като едностранна правна сделка и не е дал отговор на свързаните с това въпроси създават ли се задължения за пълномощника и може ли упълномощителят да прехвърли нему свои задължения (в т см. вж. Р 314-2011-І). Не е разгледал съответните данъчни закони, регулиращи обществените отношения по установяване и плащане на данъчни задължения, както и кръга от данъчно задължените лица. Пренебрегнат е въпросът може ли финансови задължения, създадени по силата на закон, да се прехвърлят с правна сделка и попада ли този случай под изключението на правния принцип delegatus non potest delegare. Съдът не е съпоставил законовите разпоредби с обема на конкретната представителна власт, за да обоснове тезата си, че подсъдимият е бил данъчно задължен да декларира възникналия за търговското дружество [фирма] данък добавена стойност за месец октомври 2003 г. Не е защитена съдебната теза, че полагайки подписа си върху справка-декларация № 0304-808902/ 14.11.2003 г. подсъд. Ж. П. е поел данъчно задължение, вместо управителя на дружеството подсъд. А. Д. (привлечен към наказателна отговорност за последващ период: декември 2003 г. – януари 2004 г.) и от чието име е издаден документът. Накрая – липсва анализ на осъществяваната от подсъд. П. работа във фирмата и доколко е бил запознат с търговска дейност на дружеството, за да декларира данъчните й задължения пред държавата (вж. Р 22-2014-ІІ; Р 15-2012-ІІ); може ли с факта са полагане на подпис под инкриминираната справка-декларация да встъпи в задълженията на управителя и лично да носи наказателна отговорност. Излагането на отговор по всички тези въпроси е бил необходим с оглед направените от подсъдимия П. и неговата защита възражения за несъставомерност на деянието. Липсата на аргументирани правни съображения във въззивното решение е довело до накърняване на процесуалните права на подсъдимия да научи какво престъпление виновно е извършил (чл. 348, ал. 3, т. 1, във вр. с чл. 55, ал. 1 от НПК). За отстраняване на това съществено процесуално нарушение обжалваният съдебен акт следва да бъде отменен, а делото – върнато за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд. Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 141 от 17.10.2014 г. по в.н.о.х.д. № 131/ 2014 г., по описа на Варненски апелативен съд и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на същия съд, от стадия на съдебното заседание. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.