Ключови фрази

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 295

гр. София, 30.06.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито заседание на шести април, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА
РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

като изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 5041/2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 3040/27.08.2021 г. на М. С. П. и Б. П. П., [населено място], подадена чрез адвокат Л. П., срещу въззивно решение № 24/12.07.2021 г. по в. гр. д. № 252/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив.
В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към подадената касационна жалба се поддържа, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. В случай че титулярът на вещното право на ползване на жилище /апартамент/, придобито чрез съдебно признато добросъвестно давностно владение сам и със собствени средства е извършил всички необходими строително-монтажни работи, превърнали апартамента от състояние „в груб строеж“ до напълно завършено жилище, годно да бъде ползвано по предназначение, има ли той право да търси обезщетение от собственикa на вещта за подобренията в имота и от кой момент. Посочва се противоречие с т. VI от ППВС № 6/27.12.1974 г.; 2. При реализиране от страна на носителя на вещното право на ползване на строително-монтажни работи, превърнали процесния имот от обект в степен на завършеност „груб строеж“ в напълно завършен и годен за ползване жилищен имот, тези действия на ползвателя представляват ли само и единствено изпълнение на задължението му „…да поддържа вещта в състоянието, в което я е приел…“ и то в случай, че вещта не е предадена от настоящия собственик на носителите на вещното право на ползване дори в степен „груб строеж“, а правото на ползване е придобито чрез съдебно признато добросъвестно давностно владение, или му дават и правото да търси обезщетение; 3. При реализиране от страна на носителя на вещното право на ползване на недвижима вещ на всички строително-монтажни работи, превърнали процесния имот от апартамент в степен на завършеност „груб строеж“ в напълно завършен и годен за ползване като жилищен имот, следва ли да се приеме, че само той се ползва от извършените подобрения, при положение че стойността на имота вследствие на тези подобрения се е повишила значително и няма законова пречка настоящият собственик да продаде вещта на трети лица на цена значително по-висока, отколкото на етап „груб строеж“.
Ответниците по касационната жалба Д. С. С. и М. Н. С., [населено място], са подали отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който се твърди, че не са налице основания за допускане на решението до касация, като жалбата се оспорва и по същество. Претендира се присъждане на сторените по делото съдебни разноски.
Касационнaтa жалбa e подаденa срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустимa.
При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното:
С обжалваното решение е потвърдено решение № 260394/17.03.2021 г. по гр. д. № 2471/2018 г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от М. С. П.и Б. П. П. против Д. С. Д. /С./ и М. Н. С. иск с правно основание чл. 72, ал. 1 ЗС за осъждане на ответниците да заплатят в полза на ищците 39 003,67 лева, представляващи увеличената стойност на собствения на ответниците недвижим имот в резултат на извършени от ищците подобрения през периода от 01.08.2006 г. до 31.12.2007 г., който имот представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***** по КККР на [населено място], с адрес: [населено място], [улица], който се намира в сграда № 1, разположена в поземлени имоти с идентификатори № ***, № *** и принадлежи към поземлен имот № ***, с предназначение на самостоятелния обект - жилище, апартамент, с площ 70.66 кв. м. ведно с изба № 18, с площ от 6.46 кв. м. и 5.24 % ид. части от общите части на сградата. Отхвърлен е и предявеният от М. С. П. и Б. П. П. против Д. С. Д. и М. Н. С. иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на 39 003,67 лева, с които ответниците са се обогатили за сметка обедняването на ищците, в резултат на направени от последните подобрения в имота през периода от 01.08.2006 г. до 31.12.2007 г.
Въззивният съд е приел, че с договор за покупко-продажба от 01.08.2006 г., обективиран в н.а. № 14/01.08.2006 г.ищцата М. П. по време на брака й с ищеца Б. П. е придобила възмездно от лицето С. Й. С. пожизнено вещно право на ползване върху процесния недвижим имот. Със същия договор правото на собственост върху имота е продадено от С. С. на дъщерята на ищците - А. Б. П.. С влязло в сила на 12.11.2013 г. решение № 371/24.09.2009 г. по гр. д. № 1616/2006 г. на Районен Съд - Пловдив е признато за установено по отношение на А. П., че Д. Д. и М. С. са собственици нa недвижимия имот на основание учредено в тяхна полза през 1997 г. и реализирано през 2005 г. право на строеж върху същия, съответно А. П. е закупила имота от несобственик. С решение № 11/13.07.2018 г. по гр. д. № 1451/2017 г. на ВКС, I г. о. е признато за установено по отношение на Д. С. Д. и М. Н. С., че М. С. П. и Б. П. П. притежават ограниченото вещно право на ползване - пожизнено, по отношение на този имот на основание изтекла кратка придобивна давност - като добросъвестни владелци на това право, с начален момент на владението 01.08.2006 г. От свидетелските показания и съдебно-техническата експертиза е прието за установено по делото наличието на претендираните подобрения в апартамента.
Въззивният съд е посочил, че ищците са извършили процесните подобрения в чуждия имот в периода от 01.08.2006 г. до края на 2007 г., през който са имали качеството на добросъвестни владелци на ограниченото вещно право на ползване върху имота. Съобразно и приетото в решение № 11/2018г. на ВКС, на основание така осъществяваното непрекъснато и необезпокоявано добросъвестното владение те са придобили ограниченото вещно право на ползване на имота - пожизнено, с изтичането на краткия 5- годишен срок на владението. След 01.08.2011 г. ищците са продъжили да владеят това свое право непрекъснато и несмущавано. Така към момента на предявянето на настоящите искове имат качеството на титуляри на пожизнено вещно право на ползване върху имота. Макар ищците да са извършили подобренията в течението на давностния срок, предвид последващото придобиване на ограниченото вещно право на ползване, предявените искове следва да се разгледат именно с оглед качеството на ищците на титуляри на това право. В случая не е налице нито една от хипотезите на прекратяване на вещното право на ползване на ищците. Ползвайки имота, те се ползват изцяло и от подобренията в него - които са извършили в свой, а не в чужд интерес. Собствениците на имота не се ползват от тях, съответно към момента на завеждане и приключване на делото не са се обогатили неоснователно. Докато упражнява правото на ползване върху вещта, ползвателят няма изискуеми вземания по чл. 72 - чл. 74 ЗС, нито по чл. 59 ЗЗД към собственика за извършените в имота подобрения. Този извод не се променя от факта, че в случая вещното право на ползване не е учредено на ищците от собствениците на имота с правна сделка и съответно имотът не им е предаден от последните в годен за ползване по предназначението му вид - за жилище. Собствениците са лишени от правомощието да ползват имота си, това им правомощие принадлежи единствено на титулярите на правото по чл. 56 ЗС, които ползват имота изцяло за себе си, ведно с подобренията в него.
Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК.
Не е налице твърдяното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с първия формулиран от касатора въпрос относно правото на ползвателя, извършил строително-монтажни работи със собствени средства, да претендира обезщетение от собственика на вещта за извършените подобрения, и момента, в който вземането му става изискуемо. Съгласно цитираната от касатора съдебна практика /т. VІ от ППВС № 6/27.12.1974 г./, вземането на владелеца за извършени подобрения има облигационен характер и по отношение на него са приложими правилата за погасяването му, поради изтичане на погасителната давност. Правоотношенията, които възникват между владелеца и собственика на имота, върху който първият е извършил подобренията, дават основание да се приеме, че изискуемостта на вземането за подобрения върху чужд имот не съвпада с извършването , а се отнася към по-късен момент. По време на извършването на подобренията владелецът живее в имота и се ползва от тях. Погасителната давност за вземане на владелеца за подобрения в чужд имот започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласието на собственика или от момента, когато то бъде смутено от собственика с предявяването на иск за имота. Цитираното ППВС не е относимо към настоящия случай, тъй като въззивният съд е приел, че към момента на предявянето на настоящите искове ищците нямат качеството на добросъвестни владелци на имота, чието владение да е прекъснато или да е смутено чрез предявяване на иск за имота от собствениците. Ищците са само титуляри на пожизнено вещно право на ползване /придобито по давност/, поради което, докато упражняват това свое право, същите нямат изискуеми вземания по чл. 72 - чл. 74 ЗС, нито по чл. 59 ЗЗД към собственика на процесния недвижим имот за извършените в него подобрения. Ищците не упражняват владение върху имота по смисъла на чл.68 ЗС. Като титуляри на ограничено вещно право на ползване нямат права по чл.72 ЗС. Следователно, доколкото в цитираната от касатора съдебна практика е разгледан въпрос, различен от този, обусловил решаващите изводи на въззивния съд, не е налице твърдяното в изложението към касационната жалба противоречие, обосноваващо приложимост на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Вторият и третият въпрос за извършването на строително-монтажни работи в имота, с оглед изпълнението задължението на ползвателя да поддържа вещта в състоянието, в което я е приел, и възможността собственикът да продаде вещта на трети лица на значително по-висока цена, вследствие на извършените подобрения, не могат да се приемат за относими. Те не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, съгласно които ползвайки имота, ищците се ползват изцяло и от подобренията в него, които са извършили в свой, а не в чужд интерес. Те са ползватели с правата и задълженията по чл.56 и чл.57 ЗС. Направените от тях разноски за поддържане на имота и за ползването му във вид, в който те са намерили за добре, не могат да се възложат на собственика. За разлика от необходимите разноски, които са наложителни за запазване на вещта,подобренията представляват разходи, които нямат такъв характер и обективно повишават стойността на имота. От разпоредбата на чл.57 ЗС следва, че собственикът – учредител на правото на ползване, цели запазване на имота в състояние, в което го предава на ползвателя и търси връщането след прекратяване на ползването в състояние, в каквото е предал вещта – нито по-лошо, нито по-добро. Дали в случая ползвателят е завладял правото на ползване върху имот, който е в „груб вид“, дали е извършил дейности по привеждането му в обитаемо жилище /за ползване в негов интерес/, е без значение от гледна точка на отговорността на собственика, както за подобрения, така и по чл.59 ЗЗД, след като имотът се ползва от носителя на ограниченото вещно право и то не е прекратено. Ето защо и по втория и третия въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението.
С оглед изложеното, съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.
Предвид изхода на спора, касаторите М. С. П. и Б. П. П. следва да заплатят на Д. С. С. и М. Н. С. сумата от 1200 лева, представляваща сторени по настоящото дело съдебни разноски.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.
ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 24/12.07.2021 г. по в. гр. д. № 252/2021 г. на Апелативен съд - Пловдив.
ОСЪЖДА М. С. П. и Б. П. П. да заплатят на Д. С. С. и М. Н. С. сумата от 1200 лева - разноски по делото.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: