Р Е Ш Е Н И Е №204 гр.София , 17 юни 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети май две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ:ДАНИЕЛА АТАНАСОВА АНТОАНЕТА ДАНОВА при участието на секретаря Иванка Илиева и прокурора от ВКП Пенка Маринова след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 468/2014 г. и , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационни жалби, депозирани от подсъдимия Г. Л. В., чрез адв.Т. и адв.К., от гражданския ищец и частен обвинител Н. Т. К., чрез повереника й адв.М. срещу решение №429/28.11.2013 г., постановено по внохд 704/2013 г. по описа на САС, НК, 5 състав. В жалбата, изготвена от адв.П. Т.-защитник на подсъдимия В. се релевират касационните основания по чл.348 ал.1 т.1,т.2 и т.3 от НПК. Доводът за нарушение на материалния закон се аргументира с това, че деянието, осъществено от подсъдимия неправилно е квалифицирано като престъпление по чл.115 във вр.с чл.18 ал.1 от НК, вместо като такова по чл.129 ал.1 от НК. Посочва се ,че неправилно възприетата квалификация на деянието е детерминирана от процесуални нарушения ,допуснати от съда в дейността му по оценка на събраните доказателства. В тази насока се застъпва становището, че съдът по недопустим начин е излязъл извън рамката на обвинението, която е била свързана с твърдение за извършен опит да се причини смърт чрез нанасяне на три удара с нож, като няма обвинение за направен опит от страна на подсъдимия да достигне врата на пострадалата с ножа. Твърди се ,че въззивният съд е коментирал действията на В. в подобна насока и ги е поставил в основата на правните си изводи. На следващо място се застъпва становището, че фактите, подкрепящи тезата за умишлено нанесена телесна повреда не са оценени по своето значение. Акцентира се на това ,че фактическите действия на подсъдимия сочат на преустановено нападение и причините за него са отказа му от по-нататъшно засягане на пострадалата. Оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание, на първо място се обосновава с твърденията за допуснати от съда нарушения, касаещи основанията по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК, а в условията на алтернативност се посочва ,че дори и при квалификация на деянието по чл.115 във вр.с чл.18 от НК е възможно приложението на чл.66 от НК. Моли се да бъде отменено въззивното решение. В допълнението към тази касационна жалба, оплакванията са насочени и към уважения размер на гражданския иск, като са развити съображения, че с оглед приложимата в случая правна квалификация по чл.129 от НК, би следвало да се стигне до намаляване на присъденото обезщетение по гражданската претенция. На следващо място се твърди ,че обясненията на подсъдимия В. ,дадени пред първоинстанционния съд не са били обективно и безпристрастно обсъдени от въззивната инстанция.Изложени са и подробни съображения, аргументиращи явната несправедливост на наложеното наказание при възприетата от съдилищата квалификация по чл.115 във вр.с чл.18 от НК. В касационната жалба, изготвена от адв.Р. К.-другият защитник на подсъдимия В. се претендира наличието на касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НК. Като цяло се акцентира на това, че въззивният съд е изградил част от изводите си въз основа на предположения, неподкрепени от доказателствата,събрани по делото.На следващо място се посочва ,че съдът е напуснал установената рамка на обвинителния акт, което изменение е съществено, накърняващо правото на защита на подсъдимото лице; че като не са допуснати до разпит исканите от страна на защитата свидетели, се е стигнало до опорочено право на защитата на подсъдимия. Оспорва се приетото от въззивната инстанция ,че подс.В. е целял причиняването на смъртта на пострадалата,като се навеждат доводи и в подкрепа на твърдението ,че той се е отказал да продължи нападението си.С конкретни съображения се обосновава и оплакването за завишен размер на присъденото обезщетение на гражданския ищец,както и размера на наложеното на подсъдимия наказание.Моли се да бъде отменено атакуваното съдебно решение. В жалбата на частния обвинител и граждански ищец се релевира оплакване за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, в посока необоснованото му занижаване от страна на въззивния съд, като се излагат конкретни аргументи. Изразява се несъгласие и с извода на САС, че гражданският иск в неуважената част следва да бъде отхвърлен като недоказан по размер.Претендира се от ВКС да бъдат възложени в полза на гр.ищец направените от него разноски пред въззивната инстанция за заплащане на адвокатско възнаграждение, доколкото последната е пропуснала да стори това.Моли се да бъде отменено въззивното решение. Постъпило е възражение от адв.П. Т. и отговор от подсъдимия Г. В.,чрез адв.К. относно касационната жалба, подадена от повереника на гражданския ищец и частен обвинител,в които се излагат подробни съображения за неоснователността й. В хода по същество на делото пред ВКС , повереникът на гражданския ищец и частен обвинител –адв.М. моли да бъде уважена касационната жалба по изложените в нея съображения,както и да им бъдат присъдени направените по делото разноски. Защитникът на подсъдимия –адв.К. отправя молба за уважаване на касационната им жалба и за оставяне без уважение на тази , депозирана от гр.ищец и частен обвинител.Пледира за наличието на допуснати нарушения на процесуалните правила ,свързани с отказът на съда да допусне поискани от защитата свидетели, както и с обстоятелството, че решението на САС почива на предположения. Адв.Т.,защитник на подсъдимото лице моли касационния съд да приеме,че жалбата им и посочените в нея оплаквания са основателни. Акцентира на това ,че основният спор по делото е свързан с правната квалификация на деянието и в тази насока излага съображения, относими към приетата от въззивната инстанция СМЕ-за. Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на касационните жалби и като такива предлага да бъдат оставени без уважение. Намира, че решението на въззивния съд е правилно и законосъобразно, а наложеното наказание справедливо. Подсъдимият Г. Л. В. ,редовно призован,не се явява пред ВКС,поради което не взема становище по жалбите. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето наказателно отделение като обсъди доводите, релевирани в касационните жалби, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда №79 от 07.03.2013 г.,постановена по нохд 3777/2012 г., Софийски градски съд ,Наказателно отделение,1 състав е признал подсъдимия Г. Л. В. за виновен в това ,че на 22.01.2012 г. ,около 18 часа ,в [населено място],[жк],[жилищен адрес] , на асансьорна площадка направил опит умишлено да умъртви Н. Т. К., като й нанесъл с нож две прободни наранявания в областта на гърдите дорзално, непроникващи в гръдната кухина и прободно –порезно нараняване на лявата ръка с установена морфологична находка на прерязан голям клон на лявата подмишична артерия,която е магистрален артериален съд,довело до тежък кръвозагубен шок с недолавящо се артериално кръвно налягане,без пулс на крайните артерии и лабораторно доказана тежка животозастрашаваща кръвозагубна анемия-разгънат хеморагичен шок,причинил на пострадалата животозастрашаващо състояние,довело до постоянно общо разстройство на здравето,опасно за живота, като деянието е недовършено, поради независещи от дееца причини, поради което и на основание чл.115 във вр.с чл.18 ал.1 във вр.с чл.55 ал.1 т.1 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода в размер на осем години,което да се изтърпи при първоначален строг режим. На основание чл.45 от ЗЗД предявения от Н. К. граждански иск за обезщетение за неимуществени вреди е уважен за сумата от 20 000 лв.,ведно със законната лихва от датата на деянието до окончателното изплащане на сумата ,като до пълният му предявен размер от 100 000 лв. е отхвърлен като неоснователен. С присъдата в тежест на подсъдимия са възложени и направените по делото разноски, както и тези ,сторени от гражданския ищец и частен обвинител. По въззивна жалба на подсъдимия В ,чрез неговия защитник е било образувано пред САС,НО внохд 704/2013 г.,което на 28.11.2013 г. е приключило с решение №429,с което първоинстанционната присъда е била изменена като е било намалено по реда на чл.58 б. „а”във вр.с чл.55 ал.1 т.1 от НК наложеното на подсъдимия Г. Л. В.наказание за извършеното от него престъпление по чл.115 във вр.с чл.18 ал.1 от НК от осем години на шест години лишаване от свобода.Присъдата е била изменена и в гражданската й част, като гражданският иск в неуважената част е отхвърлен като недоказан по размер. С решението първоинстанционната присъда е била потвърдена в останалата й част. Касационните жалби на подсъдимия и на граждански ищец и частен обвинител са НЕОСНОВАТЕЛНИ. Във връзка с оплакването за съществено нарушение на процесуалните правила. Извършената от ВКС проверка на въззивния съдебен акт не намери да са допуснати съществените нарушения на процесуалния закон,сочени в жалбите на защитниците на подсъдимия В, които да са основание за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Не се констатира въззивната инстанция да е нарушила и принципа за обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, закрепен в чл.14 от НПК. По реда и със средствата, предвидени в Кодекса са били взети мерки за разкриване на обективната истина, като вътрешното убеждение на САС по отношение релевантните фактите, не е изградено на базата на превратна интерпретация на доказателствата, подценяване или надценяване на едни за сметка на други или оценка на доказателствата не според действителното им съдържание.Не е игнорирано нито едно доказателство или доказателствено средство по делото, обсъждането на което би довело до фактически изводи, различни от направените констатации на инстанциите по фактите. Липсват нарушения при формиране на вътрешното убеждение на съдилищата при оценката на показанията на св.К., които въззивната инстанция е приела за добросъвестно дадени, доколкото са в корелация с данните от медицинските заключения за обективно установените по пострадалата наранявания и механизма на тяхното причиняване, както и предвид обстоятелството ,че те намират потвърждение и в показанията на св.М. по отношение на факти, отнасящи се до събития, случили се непосредствено преди и след инцидента. Обсъдени са били и обясненията на подсъдимия В., като е отчетена тяхната двояка роля-на източник на доказателства и средство за защита. В обобщение следва да се отбележи,че оценъчната дейност на въззивния съд в доказателствения процес е съобразена с изискванията на закона, като липсват игнорирани или недооценени доказателства. Във връзка с оплакването за допуснати от въззивната инстанция съществени процесуални нарушения,защитата сочи ,че решаващият съд по недопустим начин е излязъл извън рамката на обвинението,описана в обвинителния акт , като е добавил факти- „че подсъдимият се опитал да оголи врата на пострадалата ,за да го пререже” и които факти са поставени в основата на правните му изводи, както и ,че е променил част от фактическите обстоятелства /че при срещата на свидетелите К. и М. с подсъдимия на партерния етаж ,В. е излизал от асансьора ,а те са се опитвали да се качат в него/ , като това е довело до нарушаване правото на защита на подсъдимото лице. Действително фактическите данни ,описани в обвинителния акт сочат на това, че пострадалата К. и св.М. , слизайки от асансьора на партерния етаж са били пресрещнати от подсъдимия В ,като тези факти не съответстват на приетите от въззивния съд. Следва да се отбележи ,че установената от съдебния състав промяна се отнася до детайли от фактическата обстановка и не я променя съществено, поради което и констатираното несъответствие с фактологията по обвинителния акт, не представлява съществено процесуално нарушение. От значение в случая е , че на инкриминираната дата такава среща /между подсъдимия от една страна и свидетелите К. и М. от друга/ е осъществена и тя е станала на партерния етаж, пред асансьора. Впрочем коментираното несъществено разминаване във фактите по обвинителния акт и възприетите от съда факти, изведени на базата на показанията на св.К. и св. М. и на обясненията на подсъдимия В. са били предмет на обсъждане и във въззивното решение /л.82 от съд.дело/ , където са намерили убедителна аргументация . Във връзка с възражението на защитата на подсъдимия, че въззивният съдебен състав в мотивите си е добавил и нови факти към описаните в обстоятелствената част на обвинителния акт, като по този начин недопустимо е разширил обвинението, касационната инстанция намира следното: прочитът на мотивите на въззивното решение сочи на това ,че действително решаващият съд е включил при описанието на фактическата обстановка и някои фактически констатации, които стоят вън от описаните в обстоятелствената част на обвинителния акт- такива са фактите , свързани с поведението и репликите на подсъдимия В. в хода на осъщественото от него нападение спрямо пострадалата / „В същия този момент подсъдимият В. се опитвал да оголи врата на пострадалата, за да го пререже, казвайки й „Дай врата тука”/. Действително обстоятелствената част на обвинителния акт е от изключително важно значение, не само защото очертава рамката на обвинението, но и защото подсъдимото лице се защитава по фактите, така както те са отразени в процесуалния документ и при различни фактически обстоятелства, неговата защитна позиция би могла да има различно изражение. От друга страна , в рамките на фактите по обвинението,съдът е длъжен да прецени на базата на доказателствения материал, дали те са доказани , по начина , по който закона изисква. Доколкото всички останали релевантни факти, свързани с причинените наранявания на пострадалата К. и механизма на осъществяването им са установени от решаващия съд по начина, по който са били възприети от държавното обвинение в обвинителния акт, то касационната инстанция следва да направи преценка единствено на това ,дали материалният закон е бил приложен правилно на базата на съвпадащите фактически обстоятелства, като се изключат допълнително установените от САС факти, и в тази насока изрично уточнява ,че няма да се позовава на последните при проверка на изводите по правото, направени в контролираното решение. Междувпрочем посочените по-горе обстоятелства /че подсъдимият се е опитвал да оголи врата на пострадалата, за да го пререже” са били заявени от св.К. още на досъдебното производство, като за съда буди недоумение причината, поради която те не са залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт. Независимо от горното,в заключение следва да се отбележи,че основните факти от предмета на доказване, са установени от решаващите съдилища в рамките на възведената с обвинителния акт фактология. Не е налице и претендираното от защитата на подсъдимия несъответствие в обвинителния акт по отношение описанието на мястото от тялото на пострадалата, в което са констатирани двете прободни наранявания – „в областта на гърдите дорзално” и в „лявата горна част на гърба”.Цитираното възражение е било правено и пред въззивната инстанция, която мотивирано го е отхвърлила./ л.83 от съд.дело/. На следващо място следва да се отбележи, че по отношение на обстоятелствата, включени в предмета на доказване, съобразно разпоредбата на чл.102 от НПК, въззивната инстанция не си е служила с предположения и хипотези, а ги е извела на базата на съществуващите доказателствени материали, които е обсъдила както по отделно ,така и в тяхната логическа връзка и съвкупност. Действително приетия от съда доминиращ мотив „ревност” е изведен на базата на предположение и в тази насока възражението, направено от защитата е резонно. При посегателства срещу личността ,мотивът за тяхното извършване също има значение за изясняване субективната страна на деянието, но той в никакъв случай не трябва да се абсолютизира. В настоящият случай е много вероятно възприетия от решаващия съд мотив да е действителния, но доколкото той не е намерил стабилна доказателствена основа, остава само една от възможните причини за събитията ,случили се на инкриминираната дата. Независимо, че по делото не е установена по несъмнен начин конкретната причина за поведението на подсъдимия спрямо пострадалата в процесната вечер, значимото за делото обстоятелство е, че подсъдимият е нападнал св.К. и й е нанесъл три удара, по начина и със средството ,очертани във фактическата обстановка ,приета от двете съдебни инстанции ,както и че в генезиса на събитията стоят техните влошени отношения. Оплакването на защитата на подсъдимия ,че неоснователно е отказано от първоинстанционния съд да допусне поискани от тях свидетели, не се споделя от касационната инстанция. Следва да се посочи, че изцяло е в компетенциите на решаващите съдилища да преценят дали са налице основания за допускане до разпит на свидетели,поискани от която и да е било страна в процеса. Отказът на първата инстанция да допусне двамата свидетели /Ал.Г. и В.В./ е мотивиран с това ,че обстоятелствата ,за които се иска техния разпит не са свързани с предмета на доказване по смисъла на чл102 от НПК.И действително фактите касаещи момента ,от който подсъдимият е носел нож в себе си и какъв е бил поводът за това, са ирелевантни, още повече, че обвинение за предумишлено убийство по делото няма, при каквато правна квалификация би имало значение в кой момент и по какъв повод деецът се е въоръжил .Следва да се отбележи и ,че коментираното искане не е било подновено пред въззивния съд нито с въззивната жалба ,нито в съдебните заседания ,проведени пред САС. Във връзка с твърдението за наличие на основанието по чл.348 ал.1 т.1 от НПК. Касационната инстанция не намира да е допуснато нарушение на материално правните разпоредби на НК. Приетите фактически обстоятелства от въззивната инстанция, касателно дейността на подсъдимия В./като се изключат тези, несъдържащи се в обвинителния акт/ правилно са били подведени под състава на престъплението по чл.115 във вр.с чл.18 ал.1 от НК. Чрез съответните доказателствени способи са били установени всички елементи от обективната и субективна страна на престъплението, ангажирало наказателната отговорност на подсъдимия В. Всъщност акцентът в жалбите ,депозирани от защитата на подсъдимия е сложен върху това ,че според тях, деянието следва да се квалифицира по чл.129 ал.1 от НК,тъй като подсъдимият не е целял да причини смъртта на Н. К., т.е ,че не е налице пряк умисъл за убийство /доколкото опитът за убийство може да се извърши само при пряк умисъл/. Напълно правилно решаващият съд е приел ,че се касае за пряк умисъл за убийство,а не за причиняване на телесна повреда. В принципен план, исканите от дееца обществено опасни последици-да бъде лишен от живот пострадалия, както и причините , поради които това престъпление е останало недовършено следва да бъдат изведени след внимателна преценка на всички събрани доказателства , отнасящи се до средството,с което се действа, броя на нанесените удари, насоката им към уязвимо място от човешкото тяло, обективните телесни увреждания и причините за спасяване живота на пострадалия, т.е. следва да се има предвид обективните данни по делото. В конкретния случай подсъдимият В. е нанесъл със средство годно да причини смърт-нож с остър връх и режещ ръб три удара, два от които в гръдния кош ,откъм гърба ,в ляво,представляваща жизнено важна област от човешкото тяло,тъй като в нея се намира сърцето, без което човешкия организъм не може да функционира и един удар в лявата мишнична област със засягане в дълбочина на задната обиколна раменна артерия /арт.циркумфлекса хумери постериор/, като последното нараняване е довело до остра кръвозагуба и хеморагичен шок. Това нараняване по своята медико-биологична характеристика е довело до разстройство на здравето,временно опасно за живота, наложило извършването на спешна оперативна интервенция за ревизия и хирургична обработка на раните. В приетата от въззивния съд тройна СМЕ категорично е посочено, че в конкретния случай само своевременната и висококвалифицирана медицинска помощ е предотвратила настъпването на леталния изход. Независимо от медико-биологичните характеристики на обективно причинените телесни увреждания, съвкупната оценка на посочените по-горе обстоятелства, сочи на това ,че деецът нанасяйки три удара с хладно оръжие, годно да причини смърт,като два от тях- в гръдния кош в ляво, е искал да причини смъртта на пострадалата. В случая са без значение ,твърденията на подсъдимия ,че не е целял причиняването на смъртта й ,доколкото обективните данни по делото сочат на противния извод. Лишена от основание е и тезата на защитата,че подсъдимият по собствени подбуди се е отказал да довърши изпълнението на престъплението. За да е налице тази хипотеза е необходимо от обективна страна изпълнението на престъплението да не е довършено и деецът действително да се е отказал да го довърши и от субективна страна-отказът да е резултат на собствени подбуди, изразяващи се в осъзнаване на обществено опасния характер на намисленото и неговата наказуемост , макар и да е била налице обективна възможност за осъществяването му. /Р №54-85-ІІ; Р №218-82-ІІ; Р №191-79-І /. При довършения опит изпълнителното деяние е завършено, но исканите от дееца и предвидени в закона обществено опасни последици не са настъпили по обективни причини , независещи от неговата воля. Затова отказът от довършване на престъплението по собствена подбуда е обективно невъзможен. Съдебната практика е категорична,че е налице довършен опит за убийство и когато е нанесен само един удар със средство годно да причини смърт,ако този удар е бил смъртоносен.В тези случай отказът на дееца да нанесе повече удари не представлява отказ от довършване изпълнението на престъплението по собствена подбуда,а отказ да повтори изпълнителното деяние. / в този смисъл Р №29-85-ІІ/. В конкретния казус, подсъдимият е нанесъл три удара с нож-средство ,годно да причини смърт, като едно от нараняванията е могло да доведе до настъпване смъртта на пострадалата , която смърт в случая не се е реализирала само благодарение на обективния факт, стоящ вън от волята на подсъдимия, а именно оказаната своевременно висококвалифицирана медицинска помощ. Касае се за довършен опит за убийство /обществено опасните последиците не са настъпили единствено поради медицинската помощ, оказана на К./ ,при който опит, отказ от довършване на престъплението е невъзможен. Ето защо , ненанясянето на допълнителни удари по пострадалата не може да се свърже с доброволен отказ от довършване на деянието и в този смисъл причините, поради които подсъдимият е избягал от местопроизшествието , са без правно значение. По оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. Във връзка с касационното основание по чл.348 ал.1 т.3 от НПК , жалбите както на подсъдимия ,така и на частния обвинител са неоснователни. При определяне на наказанието ,което подсъдимият В. следва да понесе ,правилно апелативния съд е приложил разпоредбата на чл.58 б. „а” във вр.с чл.55 ал.1 т.1 от НК. Конкретно отмереното от въззивната инстанция наказание от шест години лишаване от свобода не е завишено, нито пък прекалено либерално ,а е съобразено с обществената опасност на деянието и дееца. В пълнота са били отчетени смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства, като с относително висока тежест към кръга на смекчаващите отговорността обстоятелства правилно са преценени характеристиките на причинените телесни увреждания на пострадалата К.. Личните характеристични данни на подсъдимия , отношенията му с пострадалата, чистото му съдебно минало и актуалната му степен на образование, на които акцентира защитата , са били съобразени и отчетени при преценката за размера на наказанието, което подсъдимия следва да изтърпи.От друга страна, доводите на повереника на частната обвинителка ,че не следва да се оценяват в полза на подсъдимия доброволното му предаване на органите на полицията, съжалението му за извършеното и поведението му спрямо пострадалата след инцидента и по време на наказателното производство, тъй като той не е взел самостоятелно решение да се предаде на органите на властта, а това е сторено, понеже адвоката му го е склонил ; че изказаното от В.съжаление е насочено към самият него ,за да възбуди състрадание и му се намали присъдата; че отношението му към пострадалата след инцидента, не е личен избор и резултат от освобождаването му от „обсесивното му желание за контакт с нея”,а е последица от обстоятелството ,че е бил с мярка за неотклонение „домашен арест”, са лишени от основание. Никъде в контролираното въззивно решение не е отчитано като обстоятелство , смекчаващо отговорността на В. начинът ,по който той се е предал в полицията след извършване на деянието, а и изказаното от повереника е само едно предположение. Хипотези представляват и твърденията му за причините , поради които подсъдимият е изказал съжаление /впрочем такова съжаление подсъдимият многократно е заявявал/ и е съблюдавал коректно поведение спрямо пострадалата след инцидента. На подсъдимия многократно му е било разрешавано да напуска адреса си, на който е изтърпявал „домашен арест”, за да се явява на изпити във Висшето учебно заведение,където е бил студент , като обективен факт е, че в тези случай той никога не е притеснявал по какъвто и да е начин пострадалата, което пък сочи на това, че е преодолял натрапчивото си желание за контакт с нея, като причините за това, са без значение. С оглед на горното,се налага извода, че наложеното наказание от шест години лишаване от свобода не е явно несправедливо, а съобразено както с действителната тежест на извършеното и данните за личността на подсъдимия ,така и с целите по чл.36 от НК. Въззивното решение касаещо гражданско- осъдителната част на присъдата не е постановено в нарушение на материалния и процесуален закон и в този смисъл претенцията на частното обвинение е неоснователна. Направената от САС корекция е намерила своята аргументация в съдебния акт. От решаващите инстанции са съобразени всички обстоятелства , имащи отношение към справедливото отмерване на присъденото обезщетение. Изложени са подробни съображения, с които ВКС се съгласява, и поради тяхната изчерпателност, не намира за необходимо да ги преповтаря. Що се отнася до оплакването на частното обвинение за това ,че въззивният съд не се е произнесъл по искането им за възлагане в тежест на подсъдимия направените от Н. К. разноски за адвокатско възнаграждение, то този въпрос следва да намери разрешение в производство по реда на чл.306 ал.1 т.4 от НПК. По отношение разноските, направените от Н. К. пред настоящата инстанция ,подсъдимият следва да бъде осъден. По изложените съображения и като не намери основания за уважаване на касационните жалби на подсъдимия Г. В. и частния обвинител и граждански ищец Н. К., настоящият касационен състав прие,че въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №429 от 28.11.2013 г. , постановено по внохд 704/2013 г. по описа на Софийски апелативен съд, Наказателно отделение. ОСЪЖДА подсъдимия Г. Л. В. да заплати направените от частния обвинител и граждански ищец Н. Т. К. пред ВКС разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 /петстотин/ лв. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/