Р Е Ш Е Н И Е № 72 гр. София, 07.07. 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в откритото съдебно заседание от единадесети май две хиляди и седемнадесета година в състав: Председател: Маргарита Соколова Членове: Гълъбина Генчева Геника Михайлова при секретаря Емилия Петрова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 3056 по описа за 2016 г. Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. До касационно обжалване е допуснато решение № 1313/ 12.02.2016 г. по гр. д. № 7821/ 2015 г., с което Софийски градски съд след отмяна на решение № II-54-29/ 13.03.2015 г. по гр. д. № 9839/ 2014 г. отхвърля иска за делба на един апартамент в [населено място], предявен от Б. В. Г. срещу Т. Б. А.. Решението е допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност при основанията от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по процесуалноправни въпроси, отнасящи се до вида доказване (пълно или непълно), което е необходимо за оборване на презумпцията от чл. 21, ал. 3 СК, при насрещни твърдения за трансформация на лично имущество при придобиването на недвижим имот по време на брак на страните; за предпоставките от чл. 23 СК, установяването на които оборва презумпцията и за възможността съдът да ги приеме за осъществени чрез обсъждането на доказателства, които косвено засвидетелстват относимите факти. Касаторът Б. Г. чрез заявените касационни основания се оплаква, че презумпцията по чл. 21, ал. 3 СК се прилага в отношенията между страните по иска за делба, а в обжалваното решение въззивният съд неправилно приема за проведено обратното доказване по нея. Според него, обратното доказване не е успешно, тъй като преки доказателства за влагането на лични средства на неговата бивша съпруга при покупката на процесното жилище няма, а събраните косвени не са категорични. Поради това решението е и необосновано. Претендира направените разноски. Ответникът Т. А., ответник и по касация, възразява, че решението е правилно. Претендира и разноските пред настоящата инстанция. По повдигнатите процесуалноправни въпроси. Те са обсъждани в решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК. Даденият отговор в решение № 581/ 02.08.2010 г. по гр. д. № 1329/ 2009 г. на ВКС, ГК, I-во отд. е, че законовата презумпция за съвместен принос е оборима, като в тежест на съделителя, който поддържа, че имотът е придобит изцяло с негови лични средства, е да установи наличието на пълна трансформация на лично имущество по категоричен начин, като обратното доказване на имащите правно значение за трасформацията факти трябва да бъде пълно и пряко. Даденият отговор в решение № 249/ 27.12.2011 г. по гр. д. № 1037/ 2010 г. на ВКС, ГК, II-ро отд. е, че по установителния иск за трансформация на лични средства по отношение на придобит по време на брака на страните недвижим имот в тежест на ищеца е да докаже следните факти: 1) придобивната стойност на имота (според вида на възмездната сделка с вещно-правен ефект); 2) размерът на вложените средства, които имат личен по смисъла на чл. 20 СК от 1985 г. произход и са еквивалентни на придобивната стойност на имота и 3) влагането на тези средства при придобиването на имота. Отговорът е от значение и при иска на делба на имущество, придобито в режим на имуществена общност, между бивши съпрузи, когато бракът е прекратен поради развод, а ответникът по иска е направил възражение, че имотът е лична негова собственост поради пълна трансформация. Решение № 226/ 12.07.2011 г. по гр. д. № 921/ 2010 г. на ВКС, ГК, IV-то отд, решение № 198/ 10.08.2014 г. по гр. д. № 5252/ 2014 г. на ВКС, IV-то ГО, решение № 223/ 16.11.2016 г. по гр. д. № 1626/ 2016 г. на ВКС, I-во ГО и много други последователно провеждат практиката на ВКС, съгласно която е правилно решението, в което съдът приема за доказан относим факт и само според събраните косвени доказателства, стига съвкупната тяхна преценка до обосновава еднозначно извода, че фактът от значение за изхода на делото е бил осъществен. Настоящият състав на Върховния касационен съд споделя отговорите и ги съотнася към тези, по които въззивното решение е допуснато до касационен контрол. Изложеното изключва необходимостта да излага мотиви към възприетите отговори. С оглед отговора и въведените касационни основания от чл. 281, т. 3, пр. 2 и 3 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд намира решението правилно като резултат. Съображенията са следните: Касаторът предявява иска за делба на апартамента в [населено място], обосновавайки го с твърдения, че по време на брак с ответницата по касация, в резултат на съвместен принос и в режим на имуществена общност страните са придобили собствеността върху апартамента (договор за покупко-продажба по н. а. № 34/ 27.11.1997 г.); имуществената общност е прекратена на 15.10.2013 г. (влязло в сила решение № III-117-177/ 01.10.2013 г. по гр. д. № 6814/ 2012 г. за развод) и дяловете на бившите съпрузи са равни. Ответницата по касация оспорва иска с възражението, че тя е собственикът на апартамента. Макар и придобит по време на брака, неговата цена е платена със средствата, които е получила от продажбата на други два, лична нейна собственост (договори за покупко-продажба по н. а. 180/ 08.06.1995 г. и по н. а. № 60/ 11.11.1997 г.). Касаторът е признал, че двата апартамента са били лична собственост на бившата му съпруга, но при покупката на процесния тя не е вложила средствата от продажбите. В обжалваното решение въззивният съд квалифицира брака, който съделителите са сключили през 1990 г., като заварен по смисъла на § 4 ПЗР на СК от 2009 г. Съобразява, че към датата на придобивното основание – 27.11.1997 г. - СК от 2009 г. не е част от действащото право, а това означава, че законовият режим на разделност или брачния договор са неприложими за имуществените отношения на страните по повод придобитото право на собственост върху делбения имот. Предвиденото в § 4, ал. 2 ПЗР на СК е неосъществимо. Зачита възмездния характер на договора за покупко-продажба по н. а. № 34/ 27.11.1997 г. и с предвиденото в § 4, ал. 1 ПЗР обосновава приложението на чл. 21, ал. 3 СК – съвместният принос на съделителите за придобитото право на собственост се предполага, освен ако събраните доказателства не сочат на друго. Възражението на ответницата по касация срещу делбения иск въззивният съд квалифицира по чл. 23 СК, като отчита, че установяването на законовите предпоставки на преобразуването на лично (на ответницата) имущество от продажбата на други два апартамента, за които страните не спорят да са били лична нейна собственост, би оборило презумпцията от чл. 21, ал. 3 СК. При тази изходна позиция пристъпва към обсъждане на събраните доказателства. Въззивният съд съобразява също, че спорът между съделителите по фактите е концентриран върху това, дали средствата, които ответницата получава от продажбата на личните свои два апартамента (цената от 125 309 лв. по договора по н. а. № 180/ 08.06.1995 г. и цената от 605 203 лв. по договора по н. а. 60/ 11.11.1997 г.), са вложените при покупката на процесния – придобитият по време на брака с договора по н. а. № 34/ 27.11.1997 г. на цена от 613 000 лв. Въззивният съд възприема релевантния факт за доказан. Позовал се е на материалната доказателствена сила на нотариалните актове и на показанията на свидетеля В. Б.. Достигнал е до извод, че предпоставки на чл. 23 СК, доказани от събраните доказателства, оборват презумпцията от чл. 21, ал. 3 СК, а предявеният иск е неоснователен. Обобщението е, че касаторът иска делбата на апартамент, собственост на ответницата в резултат на преобразуване на личното нейно имущество. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че следващата от чл. 179 ГПК материална доказателствена сила на нотариалните актове по трите договора е задължила въззивният съд да приеме за осъществени следните факти, които се съотнасят под хипотезиса на чл. 23 СК: 1) на 08.06.1995 г. при продажбата на своя апартамент в [населено място], [улица]ответницата е получила от купувачите цена от 125 309 лв.; 2) на 11.11.1997 г. при продажбата на втория свой апартамент в [населено място],[жк]ответницата е получила от купувачите цена от 605 203 лв. и 3) на 27.11.1997 г. при покупката на процесния апартамент ответницата по касация е платила на продавачите цената от 613 000 лв. Гласните доказателства, събрани чрез разпита на свидетеля В. Б., не установяват пряко влагането на средствата от продажбата на личното на ответницата имущество при покупката на процесния апартамент. Нейните показания са, че за влагането на тези средства съди от това, което знае от ответницата по касация и от нейните родители, а към 27.11.1997 г. отношенията й с ответницата не са толкова близки, колкото стават впоследствие. Следователно изводът за осъществяването на спорния факт от значение за предпоставките на чл. 23 СК въззивният съд е базирал на доказателствата, събрани от разпита на свидетеля В. Б., чието обсъждане във връзка с фактите, следващи от материалната доказателствена сила на трите нотариални акта, не го установяват категорично. Основателни са касационните оплаквания, че тези доказателства не провеждат обратното доказване на презумпцията от чл. 21, ал. 3 СК, а решението е необоснована. Повтарянето или извършването на други съдопроизводствени действия не се налага, а касационната инстанция е длъжна да обсъди в съвкупност събраните доказателства, за да реши спора по същество. Договорът от 27.11.1997 г., с който делбения апартамент е придобит по време на брака между страните, е сключен 16 дни след договора от 11.11.1997 г. Цената от 613 000 лв., платена при придобиването на делбения, е с висока себестойност. Подобна е и себестойността на цената от 605 203 лв., която ответницата получава от продажбата на личния си апартемент в [населено място],[жк]. По времето на брака на страните касаторът почти не работи (за кратко през 1994 – 1995 г. е бил автомонтьор), а грижата за материалните нужди на семейството е върху ответницата (аргумент от съвкупна преценка на всички свидетелски показания). Не само свидетелят Б., но и свидетелят Е. Г., дъщерята от прекратения брак, дава показания, в семейството да се е говорило, че делбеният апартамент е придобит със средства, получени от продажбата на лично имущество на ответницата. Не свидетелства баща й да е възразявал. Показанията на свидетеля Г., преценени според изискванията на чл. 172 ГПК, са достоверни. Те кореспондират с тези на Б. и никое друго доказателство по делото не ги опровергава. Няма доказателства, че в периода между 11.11.1997 г. – 27.11.1997 г. семейството е имало друг значителен разход или че сумата от 605 203 лв. ответницата е разходвала за друго или предоставила някому. Тъй като сумата е с висока себестойност, подобен факт, ако бе осъществен, е лесно доказуем. В договора от 27.11.1997 г. като купувач е посочена само ответницата. Съвкупната преценка на така събраните косвени доказателства еднозначно води до извода, че цената от 605 203 лв., която ответницата получава от продажбата на своя апартамент в [населено място],[жк], тя влага при покупката на делбения. Следователно последният е също лична нейна собственост, а са излишни разсъжденията, каква е съдбата на средствата, които тя е получила на 08.06.1995 г. от продажбата на другия свой апартамент (в [населено място], [улица]). Разликата между платеното при придобиването на делбения апартамент и цената от продажбата по договора от 11.11.1997 г. възлиза на сумата 7 797 лв. и представлява 1. 27 % от цената за делбения апартамент. Подобна разлика е незначителна по смисъла на чл. 23 СК, а е налице пълна трансформация на личното имущество на ответницата. Това са мотивите, при които делбеният иск е неоснователен. Касационната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното решение, защото е правилно като резултат. По разноските. При този изход на делото в тежест на касатора следва да се поставят разноските, които ответникът по касация е направил в настоящото производство. С касационната жалба правният спор е пренесен за решаване пред настоящата инстанция. Жалбата е неоснователна, а е причината ответникът по касация да плати адвокатското възнаграждение за процесуално представителство. Изложеното изключва предвиденото в чл. 355, изр. 1 ГПК, но обосновава отговорността за разноски, предвидена в чл. 78, ал. 3 ГПК. В тежест на касатора остават разноските, направени пред настоящата инстанция (арг. от обратното на чл. 78, ал. 1 ГПК). При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1313/ 12.02.2016 г. по гр. д. № 7821/ 2015 г. на Софийски градски съд. ОСЪЖДА Б. В. Г. да заплати на Т. Б. Г. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 1 100 лв. – разноски пред касационната инстанция. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.