2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 308
гр. София, 24.04. 2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети април през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев частно гр. дело № 1773 по описа за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2, пр. 1 от ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Т. Г. Г. срещу определение № 2737/31.10.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 1565/2012 г. на Бургаския окръжен съд (БОС). С него е потвърдено решение № 745/06.06.2012 г. по гр. дело № 3969/2008 г. на Бургаския районен съд (БРС) – в частта, имаща характера на определение, с която жалбоподателят е осъден да заплаща на С. П. П. обезщетение за ползването на допуснатия до делба по делото процесен магазин (подробно описан) с идентификатор ... и с административен адрес: [населено място],[жк], [улица], партер, ведно с 4.722 % идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху терена, в размер 530 лв. месечно, считано от момента на предявяване на претенцията – 13.10.2008 г. до окончателното извършване на делбата; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
С определение № 475/17.07.2013 г. по частно гр. дело № 2258/2013 г. на Върховния касационен съд, ІV-то гр. отделение (ВКС, ІV-то гр. отд.) е отменено частично определение № 278/17.01.2013 г. по същото въззивно гр. дело № 1565/2012 г. на БОС за връщането на частната касационна жалба на Т. Г. Г. срещу определението № 2737/31.10.2012 г. – в частта относно потвърждаването на първоинстанционното решение № 745/06.06.2012 г. в частта, с която е присъдено обезщетението в размер 530 лв. месечно за времето от 13.10.2008 г. до влизането в сила на това определение. В останалата част определението № 278/17.01.2013 г. е оставено в сила с определението № 475/17.07.2013 г. на състава на ВКС, ІV-то гр. отд.
С горното е очертан предметът и на настоящото частно касационно производство, а именно – частната касационна жалба, която е подадена в срок и от процесуално легитимирано за това лице, е процесуално допустима в невърнатата й част (по отношение на която определението за връщането й е отменено) – срещу подлежащата на касационно обжалване част от определението № 2737/31.10.2012 г. на въззивния съд, с която, като е потвърден първоинстанционният съдебен акт, жалбоподателят е осъден да заплаща обезщетение в размер 530 лв. месечно за минал период от време, а именно - „от момента на предявяване на претенцията” – 13.10.2008 г. до влизането в сила на това определение, т.е. – до 31.10.2012 г. На последната дата е влязло в сила, съгласно чл. 296, т. 1, във вр. с чл. 278, ал. 4 от ГПК въззивното определение № 2737/31.10.2012 г. – в останала, неподлежаща на касационно обжалване част, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 745/06.06.2012 г. в частта му, имаща характера на определение по чл. 344, ал. 2 от ГПК, с която обезщетението в размер 530 лв. месечно е присъдено занапред във времето.
В частната касационна жалба се излагат оплаквания за недопустимост и за неправилност на обжалвания акт на въззивния съд – относно присъждането на обезщетението за минал период от време и относно неговия размер.
Ответницата по частната касационна жалба С. П. П. в отговора си излага становище за неоснователност на жалбата. Прави и искане делото да не се разглежда от ІV-то гр. отд. на ВКС, като се обосновава с това, че определение № 681/18.06.2010 г. и решение № 129/04.05.2011 г. по гр. дело № 89/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, както и посоченото по-горе определение № 475/17.07.2013 г. по частно гр. дело № 2258/2013 г. на ВКС, ІV-то гр. отд., са не в нейна полза, а в полза на жалбоподателя.
Съдиите от настоящия съдебен състав на ІV-то гр. отд. на ВКС не са участвали при постановяването на никой от тези съдебни актове, като не е налице и никое от основанията за отвод по чл. 22 от ГПК, поради което настоящият съдебен състав не следва да се отвежда от разглеждането на делото.
Допускането на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК, предпоставя произнасяне с обжалвания акт на въззивния съд по правен въпрос, от разрешаването на който зависи изходът на частното производство, и по отношение на който правен въпрос е налице и някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1-3 от ГПК.
В изложението на жалбоподателя на основанията за допускане на касационното обжалване (което изложение е инкорпорирано в частната касационна жалба), като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК са изведени следните два правни въпроса: 1) кой е началният момент на привременната мярка по чл. 344, ал. 2 от ГПК – моментът на искането за постановяването й или моментът на влизане в сила на съдебния акт за постановяването й; и 2) следва ли съсобственикът да заплаща на другия съсобственик обезщетение за ползване на целия имот, без да са вземат предвид квотите им в съсобствеността.
Жалбоподателят поддържа, че първият правен въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с определение № 184/03.05.2011 г. по частно гр. дело № 395/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС и определение № 531/28.12.2010 г. по частно гр. дело № 526/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС. Тъй като тези две определения са постановени не по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК, а по реда на чл. 274, ал. 2 от ГПК, те не съставляват задължителна практика на ВКС, поради което наведеното от жалбоподателя допълнително основание за допускане на касационното обжалване по първия изведен от него въпрос следва да се квалифицира, не по т. 1, а по т. 2 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Първият изведен от жалбоподателя правен въпрос има отношение и към процесуалната допустимост на обжалвания акт на въззивния съд, за която касационната съдебна инстанция следва да следи и служебно.
По отношение на втория изведен от него правен въпрос, жалбоподателят по никакъв начин не е навел никое от допълнителните основания по т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Поради това, и тъй като този втори правен въпрос е от значение единствено за правилността на обжалваното определение, касационното обжалване не следва да се допуска по този правен въпрос.
Както беше посочено и по-горе, с тази част от определението си № 2737/31.10.2012 г., която е предмет на обжалване в настоящото частно касационно производство, въззивният съд, като е потвърдил в тази негова част първоинстанционния съдебен акт, е постановил осъждане на жалбоподателя да заплаща на ответницата по частната жалба обезщетение в размер 530 лв. месечно за ползването на допуснатия до делба по делото процесен магазин, за вече изминал период от време, а именно - „от момента на предявяване на претенцията” – 13.10.2008 г. В мотивите към обжалваното определение в тази връзка не са изложени никакви съображения – в отговор на изричните оплаквания и доводи, наведени от жалбоподателя пред въззивния съд.
От друга страна, в посоченото от жалбоподателя, определение № 184/03.05.2011 г. по частно гр. дело № 395/2010 г. на І-во гр. отд. на ВКС е прието, че определението по чл. 344, ал. 2 от ГПК има временен характер и урежда отношенията между съсобствениците в периода от момента на постановяване на решението по допускане на делбата до влизане в сила на решението по извършването й. В другото посочено от жалбоподателя, определение № 531/28.12.2010 г. по частно гр. дело № 526/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС е прието, че с оглед същността на плащането на определена парична сума като привременна мярка по чл. 282, ал. 2 от ГПК от 1952 г. (отм.) (идентична с чл. 344, ал. 2 от ГПК от 2007 г.) - до извършване на делбата, тя няма характер на обезщетение за лишаване от ползуването на съсобствената вещ за определен предходен период от време, както и че с оглед целта на тази привременна мярка, началният момент на плащането е влизането в сила на решението по допускане на делбата.
Видно от горното, по първия изведен от жалбоподателя правен въпрос е налице противоречива съдебна практика, поради което касационното обжалване следва да се допусне по този правен въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 2, във вр. с чл. 274, ал. 3 от ГПК.
Настоящият съдебен състав намира за правилно разрешението на този правен въпрос, възприето в определението № 531/28.12.2010 г. по частно гр. дело № 526/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС. Съображенията за това са следните:
По реда на чл. 344, ал. 2 от ГПК съдът може да постанови кой от съделителите от кои от делбените имоти ще се ползува до окончателното извършване на делбата или какви суми ще следва да бъдат заплащани между съделителите срещу ползуването, като по този начин се извършва привременно разпределение на ползуването на имотите, предмет на делбата, до приключване на делбеното производство. Така определените суми, които следва да бъдат заплащани между съделителите по реда на чл. 344, ал. 2 от ГПК, уреждат отношенията им по повод ползуването само по време на висящността на делбеното производство и имат характер на привременна мярка досежно ползуването. Съдебният акт, постановен по реда на чл. 344, ал. 2 от ГПК, има действие и значение само за делбеното производство и с него съответната привременна мярка може да бъде постановена само занапред във времето и само до окончателното приключване на делбеното производство. Един от съделителите може да бъде осъден да заплаща по този ред на друг съделител суми срещу ползуването на имота, следователно, винаги и само занапред във времето, т.е. - от момента на влизане на постановения по реда на чл. 344, ал. 2 от ГПК акт в сила. От друга страна, претенцията за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване по чл. 31, ал. 2 от ЗС е допустимо да бъде предявена и да бъде разгледана от съда за период от време, предхождащ делбеното производство или следващ предявяването на иска за делба, но предхождащ влизането в сила на определението по чл. 344, ал. 2 от ГПК (включително, когато то е инкорпорирано в решението по допускане на делбата). Тази материалноправна претенция за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС обаче е допустимо да бъде разгледана единствено и само по реда на чл. 346 от ГПК - във втората фаза на делбеното производство, дори и тя да е предявена още с иска за делба. Правната квалификация на отправено до съда искане за присъждане на обезщетение се основава на изложените при предявяването му факти и обстоятелства. Ако искането касае обезщетение за ползване за минал период от време, то е налице самостоятелна претенция по чл. 31, ал. 2 от ЗС за заплащане на обезщетение за ползване на имота за този период, т.е. – претенция по сметките между съделителите, която следва да се разгледа по реда на чл. 346 от ГПК. Ако обаче в делбеното производство се претендира от съсобственика заплащане на суми срещу ползването на имота от другите съсобственици занапред до окончателното извършване на делбата, следва да се приеме, че е налице искане за постановяване на привременни мерки по чл. 344, ал. 2 от ГПК. Възможно е един съделител да предяви още преди постановяване на решението по допускане на делбата, както искане за постановяване занапред на привременни мерки по чл. 344, ал. 2 от ГПК, така и претенция за обезщетение за изминал период от време по чл. 31, ал. 2 от ЗС. За да постанови процесуално допустими съдебни актове, съдът следва да разгледа тези искания и да се произнесе по тях съобразно посочените императивни процесуални норми – по искането за привременни мерки – най-рано с решението си по допускането на делбата (което има характера на определение в тази част и може да бъде изменено от същия съд - чл. 344, ал. 2 и ал. 3 от ГПК, като в него съдът не необходимо да сочи периода, за който се постановяват привременните мерки), а по материалноправната претенция за обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС – най-рано с решението си по чл. 346 от ГПК (аргум. и от чл. 351 от ГПК, като в него съдът следва да посочи изминалия период от време, за който се присъжда обезщетението). Когато има неясноти и противоречия при предявяването на тези искания на съделителите, те следва да се отстранят чрез даване на указания от съда за уточняването им.
При така възприетото разрешение на поставения по делото правен въпрос следва, че както първоинстанционният, така и въззивният съд в случая са постановили процесуално недопустими съдебни актове, като са осъдили жалбоподателя да заплати по реда на чл. 344, ал. 2 от ГПК обезщетение за ползването на процесния магазин за вече изминал период от време, т.е. –преждевременно са се произнесли по претенцита по чл. 31, ал. 2 от ЗС, предявена от ответницата по частната жалба. Поради това, както обжалваното въззивно определение № 2737/31.10.2012 г., така и потвърденото с него първоинстанционно решение № 745/06.06.2012 г. – в процесуално недопустимата им част, с която жалбоподателят е осъден да заплати обезщетение в размер 530 лв. месечно за периода от 13.10.2008 г. до 31.10.2012 г., следва да бъдат обезсилени.
Както вече беше посочено, въззивното определение и първоинстанционното решение – в частта им, с която жалбоподателят е осъден да заплаща на ответницата по частната жалба обезщетение в размер 530 лв. месечно от датата на постановяването и влизането в сила на въззивното определение в тази негова част - 31.10.2012 г. до окончателното извършване на съдебната делба по отношение на процесния магазин, са процесуално допустими, като в тази негова част въззивното определение, потвърждаващо първоинстанционния акт, не е и предмет на разглеждане в настоящото касационно производство.
След връщането на делото на първоинстанционния съд, същият - във втората фаза на делбеното производство следва да разгледа по реда на чл. 346 от ГПК и претенцията на ответницата по частната жалба за присъждане на обезщетение по чл. 31, ал. 2 от ЗС, но след като й даде указания по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК за уточняване на конкретния период на тази претенция, който следва да е съобразен с изложеното по-горе, респ. - и за уточняване на размера на претенцията, съобразно уточнения период. При разглеждането на претенции на съделителите по чл. 31, ал. 2 от ЗС първоинстанционният съд следва да съобрази и че обезщетението по тази материалноправна норма се дължи съобразно дяловете в съсобствеността, и за минал период от време, за какъвто по делото не е слушано заключение на вещо лице.
Преди да бъде върнато делото на първоинстанционния съд, то следва да се докладва на председателя на ІV-то гр. отд. на ВКС – по повод подадената от С. П. П. молба за отмяна на друга, влязла в сила част от първоинстанционното решение.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 2737/31.10.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 1565/2012 г. на Бургаския окръжен съд – в частта, с която Т. Г. Г. е осъден да заплаща на С. П. П. обезщетение за ползването на допуснатия до делба магазин с идентификатор ..... в [населено място], в размер 530 лв. месечно, считано от 13.10.2008 г. до 31.10.2012 г.;
ОБЕЗСИЛВА същото определение № 2737/31.10.2012 г. по въззивно гр. дело № 1565/2012 г. на Бургаския окръжен съд и потвърденото с него решение № 745/06.06.2012 г. по гр. дело № 3969/2008 г. на Бургаския районен съд – в частта, с която Т. Г. Г. е осъден да заплаща на С. П. П. обезщетение за ползването на допуснатия до делба магазин с идентификатор 07079.617,155.1.13 (подробно описан) в [населено място], в размер 530 лв. месечно, считано от 13.10.2008 г. до 31.10.2012 г.;
Делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на Върховният касационен съд – по подадената от С. П. П. молба за отмяна на друга, влязла в сила част от посоченото първоинстанционно решение;
След приключването на производството по молбата за отмяна, делото да се върне на Бургаския районен съд за разглеждането му във втората фаза на производството по допуснатата съдебна делба, при съобразяване на указанията, дадени с мотивите към настоящото определение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. |