Р Е Ш Е Н И Е № 200 гр. София, 21 май 2014 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на дванадесети май две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна Кънчева ЧЛЕНОВЕ: Юрий Кръстев Елена Авдева при участието на секретар К. Павлова и в присъствието на прокурора П.Маринова изслуша докладваното от съдията Елена Авдева наказателно дело № 574 / 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството по делото е образувано на основание чл.346, т.1 от НПК по жалба на защитника на подсъдимия Т. Р. Х. против решение № 115 / 26.02.2014 г., постановено по внохд № 4/2014 г. от Пловдивския апелативен съд. В жалбата се сочи, че въззивният съдебен състав е допуснал нарушения, представляващи касационни основания по чл. 348, ал.1, т.1-3 от НПК. Последователно се атакуват законосъобразността на правната квалификация на деянието, пълнотата и прецизността на повдигнатото обвинение и справедливостта на наложеното наказание. Отправя се искане да отмяна на обжалвания съдебен акт и ново разглеждане на делото от друг въззивен съдебен състав или, алтернативно, за смекчаване на определената санкция. Прокурорът пледира за отхвърляне на жалбата, тъй като не съзира посочените в нея касационни основания. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите на чл. 347 , ал.1 от НПК , установи следното : Окръжният съд в гр. Кърджали с присъда № 28 от 27.11.2013 г . по нохд № 189/2013 г. признал подсъдимия Т. Р. Х. за виновен в това, че на 18.02.2013 г. в гр.К., в жилищно помещение, държал повече от три археологически обекта, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред – чл.97, ал.1 вр. с чл.96, ал.3, вр. с ал.2 вр. с ал.1 от Закона за културното наследство/ЗКН/ и чл. 4 от Наредба № Н-3 от 03.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация и за водене на регистъра за движими културни ценности, поради което и на основание чл. 278, ал.6, пр.2 от НК му наложил наказание една година и два месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване отложил съгласно чл. 66, ал.1 от НК за срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила. Инкриминираните обекти били отнети в полза на държавата по силата на чл.278а, ал.7 във вр. с чл.53, ал.1, б.”б” от НК. Апелативният съд в гр. Пловдив с решение № 115 от 26.02.2014 г. по внохд № 4/2014 г. потвърдил първоинстанционната присъда. Касационната жалба против така постановения въззивен акт е основателна само в частта, с която се оспорва справедливостта на наложеното наказание. Останалите аргументи на касатора настоящият съд отхвърля поради следното: 1.Наказателното производство не е опорочено от съществени процесуални нарушения, довели до ограничаване правото на защита на подсъдимия. Доводите на жалбоподателя в противната насока, на първо място, обосновават твърдение за неконкретизирано и неясно обвинение. Според защитата прокурорът е посочил ред за идентификация и регистрация, неотносим за държането на инкриминираните вещи. Така поддържано оплакването касае приложението на материалния закон и ще бъде обсъдено в светлината на касационното основание по чл.348, ал., т.1 от НПК. В отговор на интерпретацията му като съществено отклонение от процесуалния стандарт за информираност на подсъдимия относно престъплението, в което е обвинен, следва да се отбележи, че както обстоятелствената, така и заключителната част на обвинителния акт съдържат достатъчно ясни данни, очертаващи престъпния състав на чл.278, ал.6 от НК. Т. Р. Х. е обвинен в държането на повече от три археологически обекти /подробно изброени монети и бронзови фрагменти/, които не са идентифицирани и регистрирани по съответния ред , описан чрез препратка към специалното законодателство. Ето защо за подсъдимия не е съществувала никаква пречка да организира и проведе своята защита като релевира правопогасяващи обстоятелства, свързани с материалноправните аспекти на обвинението. Прегледът на развилият се пред двете предходни инстанции процес показва, че касаторът се е възползвал изцяло от тази възможност, без да търпи неблагополучия поради неясна правна квалификация на инкриминираната дейност. На второ място жалобоподателят отправя упрек за липса на обективност, всестранност и пълнота при изследване на обстоятелствата, относими към фактическата власт върху вещите – предмет на обвинението. Настоящият съдебен състав не споделя тази оценка за доказателствения анализ на предходната инстанция. Въззивният съд внимателно проверил версията на подсъдимия. Според нея инкриминираните обекти били оставени в обитаваното от Т. Х. жилище без негово знание от свидетелката Ф., която ги била получила от свидетеля А., а той, на свой ред, ги открил чрез металотърсач, с който непознати лица му услужили, докато си почивали. Втората инстанция отказала да верифицира това обяснение за намерените при извършеното претърсване монети и фрагменти със съображения, базирани на целия доказателствен материал. Съдът не е пренебрегнал конфронтацията между данните от обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите Ф. и А. от една страна и данните от показанията на свидетелите Б., Д., Д. и К., които присъствали при откриване на кутийката с монети, от друга. За да кредитира втората група гласни доказателства въззивният съдебен състав се позовал на тяхната еднопосочност за разлика от показанията на свидетелите Ф. и А., за които правилно установил, че взаимно си противоречат и се опровергават както от останалите гласни доказателствени източници, така и от съдържанието на протокола за претърсване и изземване. При установените факти, че предметите са намерени в стая, която подсъдимият обитавал, в кутийка, при намирането на която заявил, че съдържа лични вещи със сантиментална стойност, съдът не е имал основание да даде вяра на свидетелите Ф. и А., които съобщили взаимно изключващи се дати за получаването на монетите. 2.Основният акцент в касационната жалба е поставен върху два обективни признака на престъплението по чл.278, ал.6 от НК- квалификацията на намерените вещи като археологически обекти и задължителността на тяхната идентификация и регистрация. Според защитата намерените монети и фрагменти не са археологически обекти, тъй като не са открити при теренни проучвания, а не са и културна ценност, подлежаща на задължителна идентификация и регистрация,тъй като това качество не е установено по надлежен ред. Настоящият съдебен състав не споделя подобен прочит на ЗКН и Наредба № Н-3 от 03.12.2009 г. за реда за извършване на идентификация и за водене на регистъра на движими културни ценности. Легалната дефиниция за археологически обект се съдържа в чл.146, ал.1 от ЗКН. Това са всички движими и недвижими материални следи от човешка дейност от минали епохи, намиращи се или открити в земните пластове, на тяхната повърхност, на сушата и под вода, за които основни източници на информация са теренните проучвания. По силата на чл. 146 , ал.3 от ЗКН движимите археологически обекти имат статут на културни ценности с категория национално богатство до установяването им като такива.Тази законова презумпция е въведена с цел опазването и контрола върху археологическите обекти, за които все още не е извършена идентификация. Законът извежда качеството археологически обект от материалната характеристика на вещта и нейната връзка с човешка дейност от минали епохи, без да ограничава по задължителен начин способа за откриването й. Теренните проучвания като правнорегламентирана дейност са основен, но не единствен източник на информация за археологическите обекти, които могат да бъдат намерени и при строителни, земеделски, добивни, благоустройствени, подводни или други дейност, свързани с нарушаване на земната повърхност, или след разкопки, проведени без разрешение по чл. 148,ал.1 от ЗКН / вж. чл.7,ал.2 от Наредба № Н-2 от 6.04.2011 г. /ДВ, бр.32 от 2011 г./ . В настоящия случай по експертен път е установено, че инкриминираните вещи имат характеристиката на движими археологически обекти и подлежат на задължителна идентификация и регистрация /арг от чл.4 от Наредба № Н-3 от 03.12.2009 г. и пар.5 и 6 от ПЗР на ЗКН/.За този вид културни ценности законодателят е предвидил изключение от принципа зца доброволност на процедурите по идентификация и регистрация на вещи- частна собственост по ЗКН, воден от разбирането за високата ценност за обществото на движимите археологически обекти и обществената необходимост за поставянето им под засилен контрол. Безспорно е, че подсъдимият не е предприел действия за идентификация въпреки съзнанието за естеството и древността на предметите. Ето защо въззивният съд правилно е отхвърлил възраженията за обективна и субективна несъставомерност на инкриминираната дейност на подсъдимия. За пълнота на изложение и поради поддържането на оплакване, че съдът неправилно е дефинирал престъплението по чл.278, ал.6, пр.2 ,вместо по пр.3 от НК, тъй като обвинението е за държане на повече от три археологически обекта, а не за обекти, представляващи национално богатство ,следва да се отбележи , че действително предходните инстанции са допуснали неточност в цифровото изписване на престъпния състав. Принципно съгласно чл.26 , ал.1 и 2 от Указ № 883 за прилагане на Закона за нормативните актове всеки нормативен акт се състои членове ,членът може да се състои от алинеи, алинеята – от точки , а точката – от букви. Не са предвидени други, по-малки структурни единици на правните норми, от рода на предложения или хипотези. Наложилата се практика да се извършва допълнително уточняване на приложения закон чрез позоваването на предложения или изречения не оказва влияние върху точно дефиниране на правната квалификация на престъплението, стига тя да е конкретизирана с останалите легални атрибути. Важно е също да се подчертае, че в конкретния казус по отношение на подсъдимия е повдигнато обвинение единствено за държане на повече от три археологически обекти,предходните инстанции са се произнесли в тези рамки, като в нито един момент не е обсъждан въпроса за допълнителна квалификация на предмета на престъплението като национално богатство. Допуснатото нарушение не е съществено, тъй като неточно цитираното предложение не е иманентен цифров елемент от иначе правилно приложената норма на чл.278, ал.6 от НК. 3. Касационната жалба е основателна в частта й, с която се съдържа оплакване за явна несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода. Макар санкцията да е определена при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, тя очевидно не съответства на обществената опасност на деянието предвид ниското качество на обектите, техния брой /27/ и ниската им стойност. Поради лошото състояние на монетите те са оценени по пет лева на екземпляр / изключение прави закопчалка за 10 лева /. С тази характеристика предметът на престъплението не засяга така дълбоко обществените отношения, свързани с опазване на културното наследство, за да оправдае лишаване от свобода за срок от една година и два месеца. Апелативният съд е надценил и степента на обществена опасност на дееца, подчертавайки предходните му осъждания, за които обаче той бил реабилитиран. С тези съображения настоящият съдебен състав намира за справедливо да намали наложеното на подсъдимия Т. Р. Х. наказание лишаване от свобода от една година и два месеца на шест месеца, без изменение на определения по чл.66 ал.1 от НК изпитателен срок. Кумулативната санкция глоба е в минималния размер, предвиден в чл.278 , ал.6 от НК и не подлежи на последващо смекчаване. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.2, т.1 във вр. с чл.348,ал.1,т.3 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение № 115 от 26.02.2014 г. по внохд № 4/2014 г. на Пловдивския апелативен съд, като намалява срока на наложеното на подсъдимия Т. Р. Х. наказание лишаване от свобода от една година и два месеца на шест месеца. Оставя в сила решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.