Р Е Ш Е Н И Е № 145 София, 30.10.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в съдебно заседание на осемнадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав: Председател:Маргарита Соколова Членове:Светлана Калинова Гълъбина Генчева При секретаря Емилия Петрова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 779/2018 г., и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК /в редакция съгласно публикацията в ДВ, бр. 86 от 27.10.2017 г./. С решение № 1412 от 07.04.2017 г. по гр. д. № 2507/2016 г. Варненският районен съд признал за установено спрямо [фирма] [населено място], че К. Г. Г. не е собственик на: 1/. 121.19 кв. м. ид. ч. от ПИ № 10135.2555.2569 по КП на [населено място], р. „П.”,[жк], м. „С.”, с площ по скица 696 кв. м.; и 2/. 128.81 кв. м. ид. ч. от ПИ № 10135.2555.2570 по КП на [населено място], р. „П.”,[жк], м. „С.”, с площ по скица 722 кв. м. С решение № 1578 от 27.10.2017 г. по в. гр. д. № 1291/2017 г. на Варненския окръжен съд това решение е отменено частично и искът е отхвърлен за признаване на установено, че ответникът не е собственик на: 1/. 24 кв. м. ид. ч. от ПИ № 10135.2555.2569 и 2/. 28 кв. м. ид. ч. от ПИ № 10135.2555.2570; първоинстанционното решение е потвърдено в останалата част, с която е прието, че ответникът не е собственик на разликата над 24 кв. м. ид. ч. до общо 121.19 кв. м. от първия имот и на разликата над 28 кв. м. ид. ч. до общо 128.81 кв. м. от втория имот. Срещу въззивното решение в отхвърлената част на иска е подадена касационна жалба от ищеца с искане то да бъде отменено като неправилно. Ответникът по касация - ответник по иска, оспорва касационната жалба. Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе, взе предвид следното: С н. а. № 7/04.01.2013 г. ищецът [фирма] закупил от [фирма] поземлен имот с идентификатор № 10135.2555.2569 по действащата КК на [населено място] с площ по скица 696 кв. м., а по документ за собственост - 700 кв. м., а с н. а. № 6/04.01.2013 г. закупил от [фирма] поземлен имот с идентификатор № 10135.2555.2570 по действащата КК на [населено място] с площ по скица 722 кв. м., а по документ за собственост - 700 кв. м. Спорните имоти произхождат от един общ имот пл. № 2645, като поземлен имот с идентификатор № 10135.2555.2569 е идентичен с УПИ ХХІХ-2645, а поземлен имот с идентификатор № 10135.2555.2570 е идентичен с УПИ VІІІ-2645 по плана от 1995 г. Двата урегулирани поземлени имота са били продадени на праводателите на ищеца с н. а. № 23/23.06.2008 г. и с н. а. № 25/23.06.2008 г. Продавачи по двете сделки са наследниците на Н. Р.: М. и С. Р., и техните съпруги К. и Б. Р.. Ответникът се легитимира за собственик на 250 кв. м. ид. ч. от недвижим имот № 2645, целият с площ 1 650 кв. м., който придобил с н. а. № 141/07.06.2007 г. по дарение от [фирма]. От своя страна дарителят закупил същия имот с н. а. № 292/27.12.2000 г. от наследниците на Б. Р.: А. Й. Р. и А. Б. Р.. При сключването на този договор е представена декларация по чл. 33 ЗС от 13.12.2000 г. на наследниците на Н. Р., които изразили съгласието си наследниците на Б. Р. да продадат собствените им реституирани 250 кв. м. от имот с площ от 1 650 кв. м. и с пл. № 2645, възстановен с решение № 196/16.07.1992 г. на кмета на [община], която част да бъде по дължината на вътрешнорегулационната граница между парцели 2644 и 2645. Данните по делото сочат и това е прието за установено, че имотите произхождат от М. Р., която е притежавала имот с площ от 7.5 дка. С три договора за дарение, сключени с н. а. №№ 66, 67 и 68 от 24.10.1962 г., тя се разпоредила с части от имота в полза на синовете си Н., Б. и И. Р., като дарила на всеки от тях по 2 дка, разположени по следния начин: частта на Н. е най-южната, северно от нея е частта на Б., северно от последната е частта на И., а най-северно е останалата на М. Р. част. Всяка от дарените части е индивидуализирана с описание на четири граници, като от две от тях съвпадат: дере и път, а останалите две са съответните съседи на съответната част. Целият имот с площ от 7.5 дка е заснет с пл. № 11866 по кадастрален план от 1956 г., по плана от 1969 г. е с пл. № 9, а с кадастралния план от 1973 г. за отделните части за първи път са отредени самостоятелни имоти: № 2642 - на А. Р., № 2643 - на И. Р., № 2644 - на Т. Н., закупил от Б. Р. лозе с пространство от 1 500 кв. м. през 1969 г. /с н. а. № 127 от 12.11.1969 г./ и № 2645 - на Н. и Б. /Б./ Р.. От протокол № 89/28.12.1970 г. на комисията по пар. 85 от ППЗПИНМ /отм./ е установено, че със заповед № 194/05.12.1969 г. на председателя на ИК на ГОНС от дарените на Н. Р. 2 дка, част от имот пл. № 9, са отчуждени 1 400 кв. м. за изграждане на ВМИ, а от дарения на Б. Р. имот от 2 дка, част от имот пл. № 9, са били отчуждени 250 кв. м. за изграждане на ВМИ. На основание чл. 1, ал. 1 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС отчуждаването е отменено, като с решение № 92/10.06.1992 г. на кмета на [община] са реституирани 1 400 кв. м. на наследниците на Н. Р. и същите, с протокол № 377/04.04.1994 г. са въведени във владение на реституирания терен с отбелязването, че възстановените 1 400 кв. м. се намират в имот пл. № 9, идентичен с имот пл. № 2645. С решение № 196/16.07.1992 г. на кмета на [община] на Б. Р. са реституирани 250 кв. м. и с протокол № 380/04.04.1994 г. същият е въведен във владението им, като е записано, че те са част от целия имот пл. № 9 - имот пл. №№ 2642, 2643, 2644 и 2645. Въззивният съд приел, съобразявайки заключенията на техническите експертизи, че към момента на отчуждаването на имотите на двамата братя Н. и Б. Р. е действал кадастрален план от 1969 г., по който отчуждените квадратни метри земя не са били обособени в отделни имоти, а са част от цял имот с пл. № 9. Съдът съобразил и двете решения на кмета на общината, издадени на основание чл. 4 ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС, и записите в тях относно реституираните имоти, и посочил, че актовете на административния орган не са оспорени по надлежния административен ред, поради което и записаното в тях следва да се приеме за действителното състояние на възстановените квадратни метри и към настоящия момент. За първи път имот пл. № 9 е разделен на четири реално обособени имота с пл. № 2642, 2643, 2644 и 2645 с плана от 1973 г., като в разписния лист е посочено, че собственици на новообразувания имот пл. № 2645 са Н. и Б. Р.. Макар разписният лист да няма доказателствена стойност, съдът посочил, че същият е поредната индиция за обстоятелството, че Н. и Б. Р. са били съсобственици на общ имот, а не собственици на отделно обособени имоти. Към изложеното добавил, че с подписването на декларация с нотариална заверка на подписите, чрез която е дадено съгласие за продажба на 250 кв. м., част от целия имот пл. № 2645, наследниците на Н. Р. са направили извънсъдебно признание, че новообразуваният имот пл. № 2645 по плана от 1973 г. е бил съсобствен между двамата братя. Предвид действието на решение № 196/16.07.1992 г. на кмета на общината, Б. Р. е въведен във владение на реституираните му 250 кв. м. част от целия терен № 9 - имот пл. № 2642, 2643, 2644 и 2645, следователно и реституцията е породила ефект върху всички имоти, включени в имот № 9, като реституираните 250 кв. м. ид. ч. са измежду всеки от имотите № 2642, № 2643, № 2644 и № 2645. С оглед изложеното въззивният съд заключил, че след като праводателите на страните в настоящия спор са били съсобственици, то и страните по делото също са съсобственици на процесния терен. Съобразно с данните по делото за площите на отделните имоти и намалението на размера на имот пл. № 2645 с влизане в сила на уличната регулация от 1995 г., съдът определил и съотношението в съсобствеността между страните в квотите, при които и приел, че отрицателният установителен иск за собственост е частично неоснователен. С определение № 295 от 04.06.2018 г. на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: при условие, че от един юридически акт /нотариален акт за сделка/ могат да се установят границите на един недвижим имот и е възможно този имот да се разграничи от друг имот, може ли да се приеме, че същият съставлява самостоятелно обособена вещ и без да е нанесен в кадастралния план. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира следното: Реалното съществуване на определена вещ е предпоставка за съществуването на вещни права върху нея, защото без обект, към който да са насочени, е невъзможно възникването и упражняването на вещни права. Собствеността като вещно право винаги се свързва с реалното съществуване на конкретна вещ като обект, по отношение на който субектът на правото влиза в правоотношения с други лица. С пар. 5, т. 2 от ДР на ЗУТ и чл. 24, ал. 2 ЗКИР е дадено определение на понятието „поземлен имот”. Това е част от територията /земната повърхност/, включително и тази, която трайно е покрита с вода, определена с граници съобразно правото на собственост. С т. 2 ТР № 8/23.02.2016 г. по тълк. д. № 8/2014 г. на ОСГК на ВКС е прието, че за да бъде разграничен един поземлен имот от друг имот, не е нужно границите му да бъдат нанесени материално, чрез поставяне на ограда или други гранични знаци или чрез нанасяне в кадастрален или регулационен план или в кадастралната карта. Достатъчно е един юридически акт да ги посочва така, че те да могат да бъдат определени. С тълкувателния акт е прието още, че липсата на техническо отразяване на границите на един реституиран имот в действащите подробни устройствени планове и/или в кадастралната карта, не прави имота негоден обект на правото на собственост, респективно негоден предмет на иск за защита на вещни права, когато границите на имота могат да бъдат определени въз основа на посоченото в акта за собственост. Това разрешение следва да се приложи и в случай като разглеждания, когато имотът - предмет на спора, първоначално е бил част от по-голям имот с един собственик, който се е разпоредил с отделни части в полза на различни лица в предвидената от закона форма - нотариален акт, като във всеки от нотариалните актове прехвърлените части са били определени с посочване на четири граници. Конкретно, в н. а. № 67/24.10.1962 г. дарените на Н. Р. 2 дка от лозе, цялото от 7.5 дка, са отграничени от останалите дарени части чрез съседите на подарената част: Ф. П. Б., дере, останалата част от същото лозе, която се подарява на Б. А. Р., и път. По същия начин, чрез описание на съседите, в н. а. № 68/24.10.1962 г. е отграничена дарената на Б. Р. част от 2 дка: Н. А. Р., на когото е подарена другата част от същото лозе, дере, останалата част от същото лозе, подарена на И. А. Р., и път. Съобразявайки описаните граници в нотариалните актове за дарение и записите на собствениците на имотите по кадастралния план от 1973 г., е установено, че дареният на Н. Р. имот е ситуиран в най-южната част на общото лозе, а на север от него е частта, дарена на Б. Р.. Следователно, дарените през 1962 г. части от имота от 7.5 дка, заснет с пл. № 11866 по кадастралния план от 1956 г., съставляват самостоятелно обособени вещи, независимо, че към момента на разпоредителните сделки същите не са били нанесени в кадастралния план като отделни имоти. При тези данни по делото и с оглед разрешението на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, следва да се приеме, че е налице прехвърляне на реално обособени части от общия имот, т. е. на самостоятелни вещи, без оглед на обстоятелството, че дарените части не са били нанесени като самостоятелни имоти в кадастралния план от 1956 г., при чието действие са сключени договорите за дарение. С решение № 173 от 07.04.2010 г. по гр. д. № 527/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че отразяването на даден имот в кадастралния план или кадастралната карта няма пряко действие върху действително притежаваните вещни права. Вярно е и обратното - че когато един имот не е заснет в кадастралния план като самостоятелен, това обстоятелство не се отразява на правото на собственост върху незаснетия имот. Ето защо при извършеното чрез три дарения разпореждане с конкретни части, индивидуализирани с четири граници, от един общ на дарителя имот, вещно-прехвърлителното действие на даренията е настъпило върху всяка отделна, реална част от имота, определена като самостоятелна вещ, поради което не може да се приеме, че е налице съсобственост между тримата приобретатели върху придобитите три имота, а всеки от тях е придобил в изключителна собственост дарената нему реална част от имота. По делото е установено също, че южният имот, съставляващ по кадастралния план от 1973 г. пл. № 2645, е записан на Н. и Б. Р., а имотът на север от него с пл. № 2644 е записан на Т. Н., тъй като е взета предвид разпоредителната сделка по н. а. № 127/12.11.1969 г., с която Б. Р. е продал на Т. Н. лозе от 1 500 кв. м. при граници: Н. Р., И. Р., дере и път. Записването в разписния лист е преценено от въззивния съд като индиция, че Н. и Б. Р. са били съсобственици на общ имот пл. № 2645, а не собственици на отделно обособени имоти. Изводът противоречи както на приетото по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, така и на трайната съдебна практика за информиращото значение на записването по разписния лист. Основната функция на разписната книга /по Закона за единия кадастър на НРБ от 1979 г. - отм./, а при действието на ЗКИР - на кадастралния регистър, е информационно-оповестителна - той не доказва и не създава вещни права. Записването в разписната книга на недвижим имот на името на друг собственик, различен от титуляра на това право, или невписване на някой от съсобствениците не лишава последния от правото му на собственост /решение № 867/20.11.2009 г. по гр. д. № 5397/2008 г. на ВКС, І-во г. о., по чл. 290 ГПК/. Съдебната практика приема още, че записванията в редица случаи се отчитат като косвено доказателство за собствеността, например за установяване идентичността на един имот чрез съпоставка на съседите, наред с другите доказателства по делото /решение № 131/13.06.2011 г. по гр. д. № 1602/2009 г. на ВКС, І-во г. о./. В разглеждания случай неправилно въззивният съд е придал решаващо доказателствено значение на записването в разписния лист към кадастралния план от 1973 г., тъй като същото е лишено от основание - южната част на имот пл. № 11866 по кадастралния план от 1956 г., а по плана от 1969 г. - пл. № 9, е била дарена само на Н. Р., а не на него и на Б. Р., който е получил съседния от север имот, записан в плана от 1973 г. с пл. № 2644. При отчуждаването по реда на ЗПИНМ /отм./ през 1969 г. отчуждените части отново са третирани като несамостоятелни части от общия имот. Това е станало предвид липсата на отделното им нанасяне в кадастралния план от 1969 г., при действието на който отчуждаването е извършено. С оглед самостоятелните обекти, които дарените през 1962 г. са придобили, неправилен е изводът на въззивния съд, че реституцията по ЗВСВНОИ по З., ЗПИНМ, ЗБНМ, ЗДИ и ЗС е породила ефект върху всички имоти, включени в терена на имот пл. № 9, като реституираните 250 кв. м. ид. ч. са измежду всеки от имотите с пл. №№ 2642, 2643, 2644 и № 2645. На декларацията по чл. 33 ЗС от наследниците на Н. Р. не може да се придаде правно значение, тъй като липсва правопроизводящ факт за възникване на права в лицето на Б. Р. върху южната част от общия имот, индивидуализирана като пл. № 2645 по кадастралния план от 1973 г. В обобщение на всичко изложено, неправилно с обжалваното решение е прието, че праводателите на страните в настоящия спор са били съсобственици, поради което и страните по делото също са съсобственици на процесния терен. С н. а. № 23/23.06.2008 г. и с н. а. № 25/23.06.2008 г. наследниците на Н. Р.: М. и С. Р., и техните съпруги К. и Б. Р., са се разпоредили с пълния обем права върху имот пл. № 2645, поради което и ищецът е придобил целия поземлен имот, а не идеални части от него. Ответникът не се легитимира за собственик на 250 кв. м. ид. ч. от имот пл. № 2645, тъй като праводателят му по н. а. № 141/07.06.2007 г. [фирма] не е придобил права по договора за покупко-продажба, сключен с н. а. № 292/27.12.2000 г. с наследниците на Б. Р., съобразно принципа, че никой не може да прехвърли права, каквито не притежава. Предявеният отрицателен установителен иск е изцяло основателен, поради което обжалваното въззивно решение, с което същият частично е отхвърлен, е неправилно. При касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК то следва да се отмени, а делото да се реши по същество от Върховния касационен съд, като искът бъде уважен и бъде признато за установено, че ответникът не е собственик на 24 кв. м. ид. ч. от ПИ № 10135.2555.2569 по КП на [населено място], р. „П.”,[жк], м. „С.”, и на 28 кв. м. ид. ч. от ПИ № 10135.2555.2570 по КП на [населено място], р. „П.”,[жк], м. „С.”. С оглед изхода на делото - уважаване изцяло на отрицателния установителен иск, на ищеца се следват разноските за водене на делото и в трите инстанции. За първата инстанция те са в размер на 3 682.05 лева, от които заплатеното от ищеца възнаграждение за един адвокат възлиза на 2 900 лева. По размера му не е направено възражение за прекомерност. Такова е направено във връзка с адвокатското възнаграждение от 1 500 лева за въззивната инстанция, но след съпоставка с фактическата и правна сложност на делото и предвид минималния размер на възнаграждението съгласно чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и по аргумент от чл. 9, ал. 1 от наредбата и осъщественото процесуално представителство във въззивната инстанция, то не следва да бъде уважено. По възнаграждението за един адвокат за касационната инстанция, което възлиза на 3 500 лева, не е направено възражение за прекомерност и същото следва да бъде присъдено, както и внесената държавна такса от общо 55 лева. Или общият размер на дължимите на ищеца разноски възлиза на 8 737.05 лева. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о. Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивното решение № 1578 от 27.10.2017 г. по в. гр. д. № 1291/2017 г. на Варненския окръжен съд В ЧАСТТА, с която решение № 1412 от 07.04.2017 г. по гр. д. № 2507/2016 г. на Варненския районен съд е отменено частично и предявеният от [фирма] [населено място] отрицателен установителен иск е отхвърлен за 24 кв. м. ид. ч. от ПИ № 10135.2555.2569 и за 28 кв. м. ид. ч. от ПИ № 10135.2555.2570, както и ИЗЦЯЛО в частта за разноските, и вместо това ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от [фирма] [населено място] отрицателен установителен иск за собственост, че К. Г. Г. не е собственик на 24 кв. м. ид. ч. от ПИ № 10135.2555.2569 по КП /от 2008 г., изменен със заповед от 01.07.2010 г./ на [населено място], р. „П.”,[жк], м. „С.”, с площ по скица 696 кв. м., а по документ за собственост - 700 кв. м.; и на 28 кв. м. ид. ч. от ПИ № 10135.2555.2570 по КП /от 2008 г., изменен със заповед от 01.07.2010 г./ на [населено място], р. „П.”,[жк], м. „С.”, с площ по скица 722 кв. м., а по документ за собственост - 700 кв. м. ОСЪЖДА К. Г. Г. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [улица], вх. В, ет. 1, ап. 7, да заплати на [фирма] със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], разноските за водене на делото във всички инстанции в размер на 8 737.05 /осем хиляди седемстотин тридесет и седем лв. и 05 ст./ лева. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: