7 Р Е Ш Е Н И Е № 264 гр.София, 23 януари 2017 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети ноември две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурорът от ВКП Петър Долапчиев след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 733/2016 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба, депозирана от защитника на подсъдимия С. Д. П., срещу въззивно решение № 104 от 25.05.2016 г., постановено по в.н.о.х.д. № 137/2016 г. по описа на Варненски апелативен съд, НО, на основание чл.348 ал.1 т.1 от НПК. Оплакването за нарушение на материалния закон е свързано с гражданско-осъдителната част на въззивното решение. Твърди се, че изводите на въззивния съд относно момента, от който започва да тече давностния срок за предявяване на граждански иск по чл.45 от ЗЗД, са незаконосъобразни, поради което и неоснователно е бил уважен предявеният иск, понеже е бил погасен по давност. Заявява се неправилност в изводите на съда и относно това,че началото на давността по ЗЗД е свързана с момента на узнаване от увредения, че фактическият състав на деликта е реализиран. Акцентира се на обстоятелството, че знанието е субективно понятие, свързано с конкретни възприятия на конкретно физическо лице, поради което не е ясно как държавата може да реализира „знание за увреждането“. На следващо място се твърди, че съгласно чл.114 ал.3 от ЗЗД вземането възниква от деня на откриването на дееца и към същия момент то става изискуемо. Отбелязва се, че престъплението е довършено на 09.03.2010 г., с подаването на последната справка-декларация по ЗДДС и от този момент дееца е известен. Поради това, от 10.03.2010 г. е започнал да тече петгодишния давностен срок по чл.110 от ЗЗД, в рамките на който е следвало да се предяви гражданския иск за обезвреда от непозволено увреждане. Този срок е изтекъл на 09.03.2015 г., а исковата претенция на министъра на финансите, представляващ държавата, е подадена след изтичането му - на 03.06.2015 г. В подкрепа на това твърдение се цитира решение № 136 от 2009 г, I н.о. на ВКС. Моли се за отмяна на въззивния съдебен акт в гражданската му част и отхвърляне на предявения граждански иск. Срещу касационната жалба е постъпило писмено възражение от процесуалните представители на министъра на финансите в качеството му на законен представител на гражданския ищец - държавата, в което се изтъква, че решението в гражданската му част е правилно, а депозираната жалба - неоснователна. Посочва се, че деянието на подсъдимия е довършено на 09.03.2010 г., от който момент започва да тече давността по НК. Излагат се съображение, че първият момент, от който започва да се отброява давностният срок по ЗЗД, е моментът на узнаването от увредения на извършения деликт. Най-ранният момент е влизането в сила на ревизионния акт, което е станало на 15.10.2010 г. Твърди се, че това е датата, от която е започнала да тече давността, а гражданският иск е депозиран на 03.06.2015 г., т.е в рамките на 5-годишната давност по ЗЗД. Прави се искане за оставяне в сила на решението на Варненски апелативен съд. Пред касационната инстанция жалбоподателят С. Д. П. и неговия защитник – адв. Б., редовно призовани не се явяват, поради което не вземат становище. Гражданският ищец - държавата чрез министъра на финансите, редовно призован, не изпраща представител. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита жалбата на защитника на подсъдимия П. за неоснователна и моли да бъде оставена без уважение. Посочва, че въззивният съд правилно не е приложил института на погасителната давност, тъй като довършването на престъплението е станало на 09.03.2010 г. с юридическия факт, от който започва да тече давността за наказателната отговорност на дееца, но не се покрива с юридическия факт, от който започва да тече давността за реализиране на деликтната отговорност на физическото лице, укрило данъчни задължения. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното : С присъда № 61 от 01.07.2015 г., постановена по н.о.х.д. № 590/2015 г. Варненският окръжен съд е признал подсъдимия С. Д. П. за виновен в това, че в периода от 01.01.2008 г. - 09.03.2010 г. в [населено място], в качеството си на управител на фирма [фирма], при условията на продължавано престъпление, избегнал плащането на данъчни задължения в особено големи размери 157 869.45 лева /данък „Добавена стойност”/, като потвърдил неистина в справки-декларации за данък добавена стойност, които се изискват по силата на Закон за данък добавена стойност, с което е приспаднал неследващ се данъчен кредит, поради което и на основание чл.255 ал.3 вр. ал.1 т.2 и т.7 вр. чл.26 ал.1 вр. чл.58а ал.1 от НК го е осъдил на две години лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл.66 ал.1 от НК е отложил с изпитателен срок от четири години и на конфискация на 1/10 от имуществото му. Със същата присъда подсъдимият е бил осъден да заплати в полза на държавата, представлявана от министъра на финансите, сумата от 157 869.45 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, вследствие на престъплението по чл.255 от НК, извършено във връзка с дейността на [фирма], ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на обвинението 05.04.2014 г. до окончателното изплащане на сумата. На основание чл.189 ал.3 от НПК подсъдимият С. Д. П. е бил осъден да заплати държавната такса върху уважения граждански иск в размер на 793.18 лв., както и направените по делото разноски. По жалба, депозирана от защитника на подсъдимия, против присъда № 61 от 01.07.15 г. на Варненски окръжен съд, е било образувано въззивно производство – в.н.о.х.д. № 290/2015 г. по описа на Варненския апелативен съд, приключило с решение № 176 от 29.10.2015 г., с което е отменена първоинстанционната присъда в гражданско-осъдителната й част и е прекратено производството относно предявения от държавата иск срещу подсъдимия П.. Присъдата в наказателната й част не е обжалвана или протестирана и е влязла в сила. По подадена жалба от процесуалните представители на гражданския ищец срещу въззивния съдебен акт е образувано касационно производство. С решение № 4 от 21.03.2016 г. по н. д. № 1563/2015 г., III н.о. на ВКС е отменено решението на въззивната инстанция, поради допуснато съществено процесуално нарушение, и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав. При второто разглеждане Варненският апелативен съд се е произнесъл с решение № 104 от 25.05.2016 г., постановено по в.н.о.х.д. № 137/2016 г., с което е потвърдил първоинстанционната присъда, с която С. Д. П. е осъден да заплати на държавата обезщетение за имуществени вреди от деяние по чл.255 ал.3 вр. ал.1 т.2 и т.7 вр. чл.26 ал.1 от НК в размер на 157 869.45 лв., ведно със законната лихва, считано от 05.04.2014 г. до окончателното изплащане на сумата. Касационната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА. Оплакването на защитата на подсъдимия П. за това, че към момента на приемане на гражданския иск за имуществени вреди от първостепенния съд, той е бил погасен по давност, е несъстоятелно. Съгласно чл.114 ал.3 от ЗЗД и разрешенията, дадени в ТР № 5/2006 г. по т.д. №5/2005 г. на ОСГК и ОСТК на ВКС, вземането за вреди от непозволено увреждане възниква от деня на откриване на дееца и то става изискуемо от същия този момент, тъй като именно от тогава длъжникът изпада в забава, съгласно чл.84 ал.3 от ЗЗД. В повечето случаи деецът е известен, поради което давността започва да тече от момента на извършване на деликта, т.е ако извършването на деянието и откриването на извършителя съвпадат, началният момент на давностния срок е един и същи. Ако откриването на дееца е станало по-късно, давностният срок тече от този по-късен момент, като въпросът е фактически и се решава във всеки конкретен случай. Веднъж възникнало, вземането на пострадалия за обезщетение от престъплението, трябва да се предяви в петгодишния давностен срок. ВКС приема, че по настоящото дело моментът на извършване на деянието и моментът на откриване на дееца не съвпадат, поради което и давностният срок относно вземането за вреди от непозволеното увреждане в резултат на деянието, започва да тече в един по-късен момент, а не от датата на осъществяване на деянието. И това е така по следните съображения: Безспорно е, че деянието е довършено на 09.03.2010 г., от който момент започва да тече давността за наказателно преследване на дееца по НК. Тази дата не може да бъде обвързана с началото на давността по ЗЗД- за деликтната отговорност на лицето, тъй като деянието, свързано с избягване плащането на данъчни задължения, се отличава със специфика, която има отношение към началото на давностния срок. Непозволеното увреждане е сложен юридически факт, от който възниква облигационно правоотношение, въз основа на което деликвентът -лицето, причинило вредите, следва да ги възстанови, като заплати обезщетение на увредения. Когато деянието съставлява деликт, още към момента на извършването му обективно са причинени вреди, но е напълно възможно към този момент деецът да не е открит, както и увреденото лице да не е узнало, че фактическият състав на непозволеното увреждане е осъществен. В конкретния казус извършеното от подсъдимия, в качеството му на управител на [фирма] деяние осъществява състав на данъчно престъпление и едновременно с това покрива признаците на деликт. Но вземането за вреди не става изискуемо от този момент, тъй като при подаване на справките-декларации по ЗДДС, по презумпция, депозираната от данъчно задълженото лице информация следва да е достоверна ,поради което към този момент не би могло да се установи дори индиция на противоправно поведение. Едва при извършването на данъчна ревизия е възможно да бъде установено, че лицето е проявило неправомерно поведение, в резултат на което за държавата са настъпили вреди, чийто еквивалент е съответно размерът на дължимия и невнесен данък добавена стойност и неправомерно получения данъчен кредит. Поради което, от този момент може да се приеме, че деецът е открит, като той съвпада и с момента, в който увреденото лице е узнало за увреждането. Оттогава започва да тече срока, в който увредения /в случая държавата/ има възможност да претендира обезщетение за причинените му вреди. Независимо, че самоличността на подсъдимия, в качеството му на управител на търговското дружество е била известна още от 16.09.2010 г. /когато е съставен ДРА/, вземането на държавата за причинените щети срещу фиска е станало изискуемо от момента на влизането в сила на данъчно-ревизионен акт. Данъчно-ревизионният акт № 1002253 е съставен на 16.09.2010 г. От материалите по делото е видно наличието на надлежно удостоверяване на връчването по реда на чл.32 от ДОПК. В тази хипотеза, за да е редовно и законосъобразно, връчването следва да е предшествано от най-малко две посещения през 7 дни /или общо 14 дни/ на известния адрес на данъчния субект, което е и сторено. Срокът за търсене на длъжника на адреса е изтекъл на 30.09.2010 г., в какъвто случай следва да се приеме, че актът се счита за надлежно връчен на 01.10.2010 г. Съгласно разпоредбите на ДОПК, от тази дата започва да тече 14-дневен срок за неговото обжалване. В случая, данъчно-ревизионният акт не е обжалван, следователно е влязъл в сила на 15.10.2010 г., от когато давностният срок по ЗЗД е започнал да се отброява и е изтекъл на 15.10.2015 г. От материалите по първоинстанционното съдебно производство е видно, че исковата претенция от гражданския ищец - държавата чрез министъра на финансите, е депозирана в съда на 03.06.2015 г., в рамките на петгодишния давностен срок по ЗЗД, поради което правилно и съобразно разпоредбите на закона въззивният съд е потвърдил първоинстанционната присъда в гражданско-осъдителната част. Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че престъплението е довършено на 09.03.2010 г. с подаването на последната справка-декларация по ЗДДС и от този момент дееца е станал известен, поради което и от следващият ден е започнал да тече давностния срок по ЗЗД, който е изтекъл на 09.03.2015 г., а исковата претенция е подадена на 03.06.2015 г. В тази връзка и в подкрепа на твърдението си, касаторът е цитирал конкретно решение на ВКС. Прочитът на посочения съдебен акт на върховната инстанция сочи на неотносимост към настоящия казус, поради което не може да послужи и за аргументиране твърденията на жалбоподателя. Към момента на подаване на справките-декларации не би могло да се установи дори индикация за неправомерно поведение от страна на лицето, което ги е подало, тъй като в принципен план, както беше посочено и по-горе, отразените в тях данни следва да са верни. Към този момент служителите в съответните учреждения нямат основание за съмнение във верността им, а дори и при наличие на такова –те не разполагат с компетенции да констатират нарушения. Това е възможно в хода на данъчна ревизия от компетентните за това органи по приходите, но не и в по-ранен момент, от което следва, че давностния срок по ЗЗД за деликтната отговорност не би могъл да започне да тече от посочения и твърдян от защитата на подсъдимия момент. Предвид горното, настоящата инстанция не намира да е допуснато нарушение на закона при постановяването на въззивното решение в атакуваната му част, поради което касационната жалба следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 104 от 25.05.2016 г., постановено по в.н.о.х.д. № 137/2016 г. по описа на Варненския апелативен съд. РЕШЕНИЕТО е окончателно и не може да се обжалва. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/