1 Р Е Ш Е Н И Е № 318 гр.София, 02 юли 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осми юни две хиляди и дванадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Евелина Стоянова ЧЛЕНОВЕ: Капка Костова Пламен Петков при секретар Даниела Околийска и в присъствие на прокурора Явор Гебов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова касационно дело № 880/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на Глава ХХХІІІ от НПК и е образувано по искане на осъдената А. Б. П., чрез защитника й адв. А. Д. от Адвокатска колегия – [населено място], за отмяна по реда на възобновяване на наказателните дела на решение № 349 от 30 септември 2011 година на Плевенския окръжен съд, по внохд № 710/2011 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 261 от 14 юни 2011 година на Плевенския районен съд, постановена по нохд № 2818/2010 година по описа на този съд. В молбата на защитата за възобновяване на наказателното дело формално са заявени всички отменителни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, към които препраща нормата на чл. 422, ал. 1, т. 5 от НПК, само и доколкото допуснатите нарушения са съществени. Всъщност, конкретните възражения в искането сочат на оспорване на изводите на редовните съдебни инстанции по фактите и по приложението на правото, което ангажира основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК. С искането се претендира отмяна на постановената присъда и оправдаване на осъдената П. в хипотезата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК и в рамките на правомощията на ВКС по чл. 425, ал. 1, т. 2 от НПК. В съдебно заседание пред ВКС осъдената А. П. и процесуалният й представител адв. Д. от ПлАК не участват лично, редовно призовани. Не са представили писмени бележки по съществото на делото. Представителят на Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на искането и оставяне в сила на атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, обсъди доводите на страните и извърши проверка по делото, при което установи следното: С влязлата в законна сила присъда (втора поред, след отмяна на постановена по делото присъда № 345 от 27. 04. 2010 година по нохд № 2794/2009 година на ПлРС, с решение № 322 от 29. 07. 2010 година по вонхд № 667/2010 година на ПлОС) е ангажирана наказателната отговорност на А. Б. П. за това, че през периода 27. 09. 2006 година – 16. 09. 2008 година, в [населено място], при условията на продължавано престъпление, чрез използване на неистински официални документи – Уверение № 015/05. 01. 2006 година и Уверение № 0129/...2006 година, издадени от Нов български университет – [населено място], е получила без правно основание чуждо движимо имущество – парична сума от държавния бюджет в размер на 2002.48 лева, с намерение да я присвои, поради което и на основание чл. 212, ал. 1 във вр. чл. 26, ал. 1 от НК и при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, е осъдена на шест месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено за срок от три години от влизане на присъдата в законна сила. Присъдени са направените по делото разноски, като са възложени в тежест на осъдената П.. В производство, инициирано по жалба на осъдената, е постановено атакуваното сега по реда на извънредния способ за проверка на наказателните дела решение на въззивния съд, с което присъдата е потвърдена изцяло. Искането за възобновяване на делото е процесуално допустимо, тъй като е направено от надлежно легитимирано за това лице по чл. 420, ал. 2 от НПК и в срока по чл. 421, ал. 3 от НПК, по отношение на съдебен акт, който не подлежи и не е проверяван по касационен ред. Разгледано по същество, искането е неоснователно. ВКС констатира, че релевираните в искането отменителни основания и доводите в тяхна подкрепа, са идентични с тези във въззивната жалба на осъдената П.. В тази връзка намира за необходимо да отбележи, че очакването ВКС да пререши делото по същество е неоправдано, защото възложената му от закона компетентност принципно изключва такава възможност. В правомощията на въззивния (а не на касационния) съд е да провери фактическата правилност на издадената присъда и правилността на възприетата квалификация, което в случая този съд е сторил по предписания от закона начин. От съдържанието на искането се извеждат възражения за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила в следните насоки: недостатъци в съдържанието на обвинителния акт, довели до липса на яснота относно фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване по делото съгл. чл. 102 от НПК, което е рефлектирало и върху съдържанието на диспозитива на присъдата и мотивите към нея относно естеството на инкриминираните документи и тяхната „неистинност”; неправилна оценка на съдържанието на инкриминираните документи и обвързаността им с естеството на преподавателската дейност на осъдената и получаваното от нея трудово възнаграждение; неправилен извод на съда за субективната съставомерност на инкриминираното поведение на осъдената П.; недостатъци на въззивния съдебен акт във връзка с изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК. В останалата си част искането съдържа доводи, които биха могли да бъдат отнесени към обосноваността на фактическите изводи на редовните съдебни инстанции, което е извън предмета на настоящата проверка. Възражението относно съдържанието на атакуваното решение и неговата съобразеност с изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК, следва да бъде обсъдено преди останалите възражения в искането, защото наличието на нарушение като заявеното би предпоставило отмяната на този съдебен акт. Вярно е, че решението се характеризира с известна лаконичност на изложението, но въпреки това съдържа отговори на всички направени във въззивната жалба оплаквания по доказателствата и по приложението на закона. Не би могло да бъде споделено направеното в тази връзка твърдение, че съдът превратно е „тълкувал” съдържанието на част от доказателствата (допълнителните трудови споразумения) и тяхната обвързаност с инкриминираните неистински документи. Изложените в решението съображения (л. 16 от въззивното дело) са част от доказателствения анализ и доколкото са съответни на действителното съдържание на тези доказателствени източници и на правилата на формалната логика, няма причини да не бъдат споделени. Възражението относно качеството на обвинителния акт също е било предмет и на въззивната проверка по делото и е получило надлежен отговор (л. 15 от делото). Правилно е преценено като неоснователно, като изложените за това съображения съответстват на данните по делото, на закона и на съдебната практика (ТР № 2/2002 година на ОСНК). Проведеното разследване и изготвеният обвинителен акт са очертали надлежно рамката на наказателното преследване срещу подсъдимата П. чрез формулиране на обвинението по начин, който ясно определя предмета на доказване от гледна точка на извършеното престъпление и участието на подсъдимата в него, което да гарантира осъществяване на правото й на защита, а това именно е същността на изискванията към формата и съдържанието на обвинителния акт. В конкретния случай те са изпълнени и не пораждат никакво съмнение за обстоятелствата, визирани в чл. 102 от НПК. Когато е инкриминирано ползване на „неистински” документи при подробно описание в обстоятелствената част на обвинителния акт на проверените относно авторство и истинност техни реквизити (текст, подписи, печати и пр.), не би могло да се твърди съмнение относно яснотата на обвинението и предмета на доказване по делото. В тази връзка може би е необходимо да се акцентира върху обстоятелството, че документите са инкриминирани по делото като „неистински” (дефинирани в чл. 93, т. 6 от НК), при които доказателствено значение има не тяхното съдържание (за разлика от документа като доказателствено средство), а видът им (почерк, подписи, печати), поради което именно те представляват интерес за процеса. Тяхната неистинност се извежда по несъмнен начин от съдържанието на писмата от Нов български университет (л. 83-84, 95-97 от съдебното дело), от заключението на графологическата експертиза по делото (експерт Ц.). Обстоятелството, че тези документи са ползвани от подсъдимата пред училищните власти се установява не само от самата нея в обясненията й от 22. 02. 2011 година (протокол на л. 74 от съдебното дело), но и от показанията на свидетелите Р. и А. (протокол от с. з. от 14. 01. 2011 година, л. 51 от съдебното дело), от заключенията на съдебно-счетоводната и съдебно икономическата експертизи (Костова, В., И.). Твърдението в искането, че промяната в трудовото възнаграждение на осъдената не е обвързана с промяната в нейния образователен статус, отразена в тези документи, а само с промени в нормативната уредба на МОН, не кореспондира с доказателствата по делото. Разграничението ясно е направено в СИЕ, а основанието за тази промяна през м. септември 2006 година, се установява и от показанията на свидетелите Р. и П. (протокол от с. з., л. 52, 54 от съдебното дело). Показанията на посочените свидетели са източници на преки доказателствени факти, като тяхната достоверност се потвърждава и от съдържанието на писмените доказателства и от заключенията на СИ и графологичната експертизи по делото. Същественото в случая е, че двата документа (приложени в оригинал на л. 60-61 от сл. д.) са неистински, като им е придаден вид на изхождащи от Нов български университет, че това обстоятелство е било съзнавано от осъдената (...”не се обадих до университета да попитам ... през цялото това време не съм се обаждала... две години не съм стъпвала в университета...” – обяснения на осъдената на л. 78 от делото), че въпреки това те са представени от нея по местоработата й и в продължение на две години тя е получавала възнаграждение, каквото не й се следва поради липса на съответната учителска правоспособност (чл. 124, ал. 1 от ППЗНП). Такава правоспособност осъдената е придобила едва през 2009 година (копие от диплома на л. 72 от съдебното дело). Възражението за несъставомерност на деянието от субективна страна се дължи вероятно на схващането, че въпросите за вината са такива само по приложение на правото, но не и на фактите, което е неправилно. Въпросите за наличието и формата на вината се решават най-напред в дейност по установяване на фактическите положение (по доказването) и след това – по приложение на материалния закон (по правната квалификация), защото тези елементи от състава на престъплението се извличат от поведението на дееца, а не от субективната му преценка за деянието и резултата. Установените по делото факти сочат на съзнаване от осъдената на обществено-опасния характер на извършеното и на неговите последици и пряко насочване към настъпването им. Претенцията на осъдената П. за оправдаване по повдигнатото й обвинение няма как да бъде удовлетворена, тъй като от надлежно установените по делото факти и обстоятелства, в рамките на които ВКС извършва проверката си, не следва извод за несъставомерност на деянието, поради което хипотезата на чл. 425, ал. 1, т. 2 във вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК, в случая е неприложима. При изложените съображения искането на осъдената П. за възобновяване на делото следва да бъде оставено без уважение като неоснователно. Поради това, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на осъдената А. Б. П., чрез защитника й адв. А. Д. от Адвокатска колегия – [населено място], за отмяна по реда на възобновяване на наказателните дела на решение № 349 от 30 септември 2011 година на Плевенския окръжен съд, по внохд № 710/2011 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 261 от 14 юни 2011 година на Плевенския районен съд, постановена по нохд № 2818/2010 година по описа на този съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.