О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 126 София, 15.03.2013 година Върховният касационен съд,Второ гражданско отделение,в закрито заседание на седми март през две хиляди и тринадесета година,в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ:Красимир Влахов ЧЛЕНОВЕ:Светлана Калинова Зоя Атанасова при секретар като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова частно гражданско дело № 1193 от 2013 година и за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.274,ал.3 ГПК. С определение №5,постановено на 03.01.2013г. от Окръжен съд-Добрич по в.ч.гр.д.№935/2012г. е потвърдено определение №217/14.11.2012г. по гр.д.№359/2011г. на Тервелския районен съд,с което е оставено без уважение искането на М. К. Т. за връщане на внесената по делото държавна такса в размер на 40.00лв. като неоснователно. Определението е обжалвано от М. К. Т. с оплаквания,че е неправилно и незаконосъобразно и с искане да бъде отменено. Поддържа,че неправилно и необосновано съдът е приел при тълкуване на чл.71,ал.1 ГПК,че таксата се дължи за всички действия,които съдът предприема по повод на исковата молба както и че дължимостта й не е обвързана от крайния резултат на производството,като не е зачел установения в чл.56 от Конституцията на Република България принцип, както и действието на разпоредбата на чл.6,т.1 и чл.13 от КЗПЧОС,в резултат на което не му е бил осигурен достъп до съд и до обективен и справедлив процес в производството по водене на делото по съществото на предявените искове,доколкото при прекратяване на производството те не са били разгледани. Поддържа също така,че след като производството по делото е било прекратено поради недопустимост на предявените искове,то по същество дължимата правосъдна услуга,за която е внесена държавна такса,не е била извършена и таксата следва да му бъде върната. Позовава се на застъпеното в Решение №10/26.06.2003г. на Конституционния съд на Република България по к.д.№12/2003г. становище,че поначало такса се заплаща срещу извършена услуга,като задължението да се плати се поражда от волята на гражданина,който желае да се ползва от дадена услуга,а законът,който въвежда таксата,посочва за какво,за какви действия и услуги и кому следва да се плаща. Излага съображения,че щом производството по делото е прекратено още на старта му,то не му е била предоставена съдебна защита в пълен обем като поддържа,че тези негови съображения не са били изслушани от съда. По отношение на основателността на този свой довод се позовава на Решение на ЕСПЧ от 12.02.2004г. по делото П. срещу Ф.,в което е прието,че най-доброто разрешение,гарантиращо ефективното приложение на изискването за достъп до съд и до обективен и справедлив съд е правото всички доводи на страната да бъдат действително чути. Поддържа също така,че обжалваното определение е неправилно,тъй като са игнорирани разпоредбите на чл.4,ал.1 КРБ и на чл.6,т.1 ЕКЗПЧОС и не му е дадена адекватна защита. Излага съображения,че след като не е налице правна възможност за реституиране на държавната такса според разпоредбите на ГПК и ЗДТ,то следва да намери директно приложение разпоредбата на чл.56 КРБ като последна правна възможност според тълкуването,дадено в Решение №3 на Конституционния съд на Република България от 19.05.1994г. по к.д.№1/1994г. Поддържа,че отказът да бъде възстановена внесената от него държавна такса представлява посегателство върху субективните му права и законни интереси на гражданин на Република България и на европеец,както и че обжалваният съдебен акт противоречи на Решение №11/30.04.1998г. на КС на Република България по к.д.№10/1998г. и на Решение №5 от 18.04.2003г. по к.д.№5/2003г. като не е съобразено даденото от Конституционния съд тълкуване. Твърди,че е нарушено и правото му на защита и достъп до обективен и справедлив съд по причина,че не са били приложени директно разпоредбите на ЕКЗПЧОС, както и установените от конвенцията европейски правозащитни стандарти. Поддържа,че жалбата следва да бъде допусната до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК,тъй като с обжалваното определение съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и на Конституционния съд по въпроса налице ли е водене на делото в производството по предявени обективно съединени искове /за установяване на съдебна грешка от лошо правораздаване в предходно съдебно производство и за обезщетяване на причинените от нея вреди по реда на ЗОДОВ/,щом надлежният решаващ съд е прекратил производството по тях поради квалифицирането им като процесуално недопустими с оглед липсата на защитимо правно основание по вътрешното национално право; по въпроса следва ли да бъде реституирана и върната обратно на ищеца внесената и платена от него държавна такса за производството в такава хипотеза; по въпроса следва ли в този случай да намери директно приложение разпоредбата на чл.56 КРБ като пряко приложимо право; по въпроса следва ли в този случай да намери директно приложение разпоредбата на чл.6,т.1 във вр. с чл.13 ЕКЗПЧОС като пряко приложимо право и принципа на директния ефект в аспекта за достъп до обективен и справедлив съд,както и по въпроса дали е налице причиняване на имуществена вреда в неговия патримониум в резултат от отказа за реституиране на внесената държавна такса в съдебно производство,което още в началото е било прекратено поради недопустимост на предявените искове,по който съдът е следвало да се произнесе в съответствие с решение №37/20.04.2009г. по т.д.№667/2008г. на ТК на ВКС и да подложи на изследване дали квалифицирането на исковете му като недопустими не му е причинило вреда. Поставя и въпроса дали е налице обогатяване на бюджета на съдебната система чрез придобиване на платените държавни такси за производство по искове, което е било прекратено,ако внесените такси не бъдат върнати,както и въпроса имат ли предимство общностните правни актове на ЕК пред вътрешното национално право,било ли е ограничено правото му на достъп до съд и правото на защита от гледна точка на общностното право,бил ли е длъжен съдът при наличие на противоречие между конституционна норма с чл.71,ал.1 и чл.73,ал.2 ГПК да даде предимство на заявеното лично право на защита в съответствие с разпоредбите на КРБ и ЕКЗПЧОС; съотносима ли е платената от него проста държавна такса от 10лв. по иска с правно основание чл.1,ал.1 ЗОДОВ и платената от него проста държавна такса от 30лв. по установителния иск за извършена съдебна грешка с необходимите материално-технически и административни разходи по производството, щом това производство не е довършено поради прекратяването му поради недопустимост на иска и подлежи ли на връщане такава такса щом производствата не са довършени. Частната жалба е подадена в срока по чл.275,ал.1 ГПК и е допустима по смисъла на чл.280,ал.3 ГПК. Налице са и предпоставките за допускане на касационното обжалване по реда на чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпроса следва ли да бъде върната внесена държавна такса,ако производството по делото е било прекратено поради недопустимост на предявените искове по причина,че законът не предвижда основание за ангажиране отговорността на ответниците по посочения от ищците ред. Касационно обжалване следва да бъде допуснато поради липса на съдебна практика и с оглед необходимостта да бъде дадено тълкуване за правомощията на съдилищата да връщат внесени държавни такси с оглед разпоредбите на чл.3 и чл.4бЗДТ и чл.71 и чл.73,ал.2 ГПК. По така поставения въпрос настоящият състав приема следното: Съгласно разпоредбата на чл.4б ЗДТ по искане на заинтересованата страна се връщат само недължимо платените държавни такси,т.е. само таксите,по които исково или охранително производство не е било образувано или таксите са били събрани въпреки че ищецът е бил освободен от заплащането им,както и надвнесените такси. Само в тези хипотези таксите следва да се приемат като недължимо платени,т.е. платени без да е налице основание за това по смисъла на чл.3 ЗДТ. Разпоредбата на чл.3,ал.1 ЗДТ изрично предвижда,че държавната такса,която се събира от органите на съдебната власт,се заплаща при предявяване на искането за извършване на действието и/или при издаването на документа,за който се плаща такса,както е указано в тарифата, одобрена от Министерски съвет. Основанието за внасянето на държавната такса следователно е отправяне на искане до съдилищата за защита на лични или имуществени права чрез провеждане на съдебно производство,респ. за издаване на определен документ в изрично предвидените случаи. Законът не свързва в първата хипотеза основанието за внасяне на държавна такса със задължението на съда да постанови определен съдебен акт,т.е. основанието за внасяне на таксата не е обвързано с очакван от вносителя правен резултат,както в хипотеза на издаване на документ,при която таксата се заплаща само ако документът бъде издаден. Понятието “услуга” по смисъла на чл.13,ал.4 Д. следва да се разбира като изпълнение на задължението на съда по чл.2 ГПК по предвидения в този процесуален закон ред,т.е. чрез образуване на исково производство,в което да бъде извършена преценка за допустимостта и основателността на заявеното от страна на ищеца искане за защита и съдействие на лични и имуществени права,при което следва да се има предвид,че разпоредбата на чл.2 ГПК не касае защита само правата на ищеца, но и на правото на ответника да получи съдействие за неговите права, чието съществуване ищецът оспорва. Същият извод следва да бъде направен по отношение на всички разпоредби,вкл. и разпоредбата на чл.56 от Конституцията на Република България,на която жалбоподателят се позовава,предвиждащи защита правата и интересите на гражданите, доколкото законът гарантира защита на правата и интересите и на двете страни в исковия процес. Прекратяването на производството по делото поради недопустимост на иска по причина,че законът не предвижда основание за ангажиране отговорността на ответника по посочения от ищеца ред брани правото на ответника срещу недопустимо посегателство върху неговата правна сфера по смисъла на чл.2 ГПК и в съответствие с разпоредбите на чл.56 КРБ,както и на чл.6,т.1 и чл.13 ЕКЗПЧОС. В този смисъл е и тълкуването,дадено в решение №10/26.06.2003г. на КС на РБ по к.д.№12/2003г. досежно начина,по който се определят таксите,които се събират от съдилищата. Разпоредбата на чл.4,буква”а” ЗДТ изрично предвижда,че държавната такса се заплаща за искови молби,т.е. предявяването на иск чрез подаване на искова молба до съда,а не извършването на определено съдопроизводствено действие от страна на съда е основание за заплащането й. Разпоредбата на чл.2,ал.2 ЗДТ установява само механизма, по който простите такси следва да бъдат определени от Министерския съвет по предвидения в чл.1,ал.2 от същия закон ред,но не и действията, които задължително следва да бъдат извършени от съда при подадена искова молба срещу внесената държавна такса. Държавните такси, събирани от съдилищата се определят от Министерския съвет общо по всички дела от определен вид на основата на установените в чл.3 ЗДТ критерии,а не конкретно по всяко дело според извършените по същото действия или необходимите именно по това дело материално-технически и административни услуги. Държавните такси не представляват цена ,която гражданинът заплаща само ако получи услугата,която желае,т.е. съдебен акт уважаващ заявената претенция,респ. извършването на определен брой съдопроизводствени действия. ЗДТ и издадената от Министерски съвет Тарифа за държавните такси,събирани от съдилищата по ГПК не предвиждат заплащане на такса за всяко съдопроизводствено действие и то само ако то бъде извършено. По изложените съображения следва да се приеме,че подадената от М. К. Т. частна жалба е неоснователна. Правилно въззивният съд е приел,че внесената от жалбоподателя държавна такса от 40лв. е дължимо платена при образуване на делото,че съдът е изпълнил задължението си по чл.2 ГПК,поради което тази такса не подлежи на връщане. Правилно е прието също така,че при прекратяване на производството въпросът за вече внесената държавна такса касае приложението на чл.78,ал.4 ГПК,а именно отговорността за разноските,в който смисъл е и становището,изразено в постановеното по реда на чл.274,ал.3 ГПК определение №590/13.07.2010г. по ч.т.д.№383/2010г. на ТК, І ТО на ВКС,в който смисъл за неоснователни следва да бъдат приети оплакванията на жалбоподателя за нарушаване на законно признати негови права. С оглед на становището,изразено в решение №10/26.06.2003г. на КС на РБ по конст.д.№12/2003г. за неоснователни следва да се приемат и доводите за наличие на противоконституционност и несъответствие между разпоредбите на чл.71,ал.1,изр.1 и чл.73,ал.2,изр.1 ГПК с тези на чл.2,ал.2, изр.3 и чл.3,ал.1 ЗДТ,чл.4,ал.1,чл.56,чл.58,ал.1,чл.58,ал.2,чл.60, ал.1,чл.117, ал.1 и чл.121,ал.2 от Конституцията на Република България. Неоснователни са и доводите за нарушено право на достъп до обективен и справедлив съд по смисъла на чл.6,т.1 и чл.13 ЕКЗПЧОС, доколкото конвенцията не обвързва осъществяването на това право с начина,по който се определят дължимите държавни такси,събирани от съдилищата,нито основанията за тяхното връщане. Неоснователни са и оплакванията на жалбоподателя,че е налице съществено нарушение на съдопроизводствените правила по причина,че наведените от него доводи не са били чути от съда. Въззивният съд е обсъдил всички наведени от жалбоподателя доводи досежно наличието на основание за връщане на платената от него държавна такса,но ги е приел за неоснователни. Останалите съображения и оплаквания,които жалбоподателят излага, както и поставените от него въпроси,не касаят съществото на спора за възможността внесената при образуване на исково производство държавна такса да бъде върната на вносителя,ако производството бъде прекратено, поради което и не следва да бъдат обсъждани. По тези съображения настоящият състав приема,че обжалваното определение е правилно по същество и следва да бъде потвърдено. Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение О П Р Е Д Е Л И : ПОТВЪРЖДАВА определение №5/03.01.2013г.,постановено по ч.гр.д.№935/2012г. по описа на Добричкия окръжен съд. Определението е окончателно. Председател: Членове: