5 Р Е Ш Е Н И Е № 121 С., 21.07.2016 година В И МЕ Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, ТК, първо търговско отделение, в съдебно заседание на шести юни две хиляди и шестнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ:РОСИЦА БОЖИЛОВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА При участието на секретаря: М. М. изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева т.дело № 1622/2015 година, за да се произнесе взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. [фирма] – [населено място] е подал касационна жалба против решение №3210 от 05.08.2013г. по гр.д. 440/13г. на Благоевградски окръжен съд. Дружеството касатор, чрез пълномощника си – адв. А.С. е поддържал оплаквания за нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т.3 ГПК. По –конкретно е изложил разбирането си за неправилност на решението, поради приетото от съда за недоказаност на сключен между страните договор, въпреки двустранното осчетоводяване на фактурата, съгласно която е претендирано вземането, въпреки частичните плащания, предприети по нея от противната страна и ползването на данъчен кредит и въпреки липсата на каквито и да било възражения или противопоставяне от страна на ответника за целия период от издаване на фактурата до подаване заявлението по чл.417 ГПК.Направен е още довод за това, че възражението на ответника за свързаност не влияе върху тези доказателства, дотолкова, доколкото следва да бъдат взети предвид не само първоначалните осчетоводявания на процесната фактура, но и последващите, т.е. тези направени след 03.11.2011г. – датата, на която е бил освободен управителя И., обстоятелства изяснени от експертизата и разгледани от касатора подробно, с оглед твърденията на противната страна за това, че сумите са били преосчетоводени т.е. прехвърлени в друга счетоводна сметка от сметка „Доставчици„ в сметка „Условни вземания и провизии”.Страната изрично е посочила, че предаването на стоката от продавача на купувача не е задължителен елемент от търговската продажба, като такъв елемент не е и нуждата от дадена стока, поради което и изводите на съда са неправилни и едностранчиви.В тази връзка страната е обсъдила доказателствата, определящи възприетата от съда фактическа обстановка и е направила извод, че същите не мотивират основателност на иска. Ответникът по касация – „Р ІІ” Е., [населено място] е на становище, че касационната жалба е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: С определение № 225 от 11.03.2016г. на ВКС, І т.о., въззивното решение е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Касаторът е посочил като релевантен въпрос, този - „относно произтичащите правни последици от извършено в счетоводството на купувача осчетоводяване на неподписани от последния фактури и осъществено от него получаване на данъчен кредит по ДДС за същите, както и за приложно поле на чл.301 ТЗ, с оглед вложения от законодателят смисъл в понятието противопоставяне на търговеца.”. За да постанови обжалваният резултат, както по първоначалния така и по насрещния иск и мотивира правилност на решението на първостепенния съд, съответно неоснователност на иска по отношение дължимост на сумите по приложената фактура, въззивният съд е приел, че тя не е била подписана, от дружествата – издател и получател, била съставена от И. Х. без да е установено в какво нейно качество, при липса на отбелязване в същата, че са предадени материалите към датата на издаването й. От тези данни е изведен и извод, за това, че между страните не е съществувала облигационна връзка, изразяваща се в сключен договор за покупко- продажба, тъй като липсвало съгласие. Прието е още, че било установено по делото от графологичната експертиза, че и другите документи, на които се позовава ищецът – спецификация на предадени материали, също били подписани от Ж. И. – управител на дружеството- продавач, който бил син на управителя на дружеството – купувач. Въпреки изричното оплакване във въззивната жалба, за това, че съобразно експертното заключение процесната фактура е двустранно надлежно осчетоводена и по нея е ползван данъчен кредит и по същата е извършено частично плащане, въззивният съд не е разгледал това оплакване, като не е съобразил и счетоводната експертиза при постановяване на неговия акт. С решенията, в това число и тези посочени от касатора, постановени по реда на чл.290 ГПК и поради това обективиращи задължителна за съдилищата практика, а именно: решение №51 от 10.12.2012г. по гр.д. №962/11г. на ВКС, решение № 166/26.10.2010г. по т.д. 991/09г. на ВКС, ІІ т.о., решение №96/26.11.2009г по т.д. 380/2008г. на ВКС, І т.о., решение № 46 от 27.03.2009г. по т.д. №546/08г. на ВКС, ІІ т.о., решение №42/19.04.2010г. по т.д. №593/09г. на ВКС, ІІ т.о. и др., е прието, че фактурата може да бъде приета като доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба между страните доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката по вид стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване. Само по себе си, обаче, отразяването на фактурата в счетоводството на ответника – купувач, включването й в дневника за продажбите по ДДС и ползването на данъчен кредит по нея представляват признание на задължението и доказват неговото съществуване / решение № 42/10 на ВКС, ІІ т.о./. С решение № 30/08.04.11г по т.д. №416/10 на ВКС, І т.о. и цитираното от касатора решение № 46 от 27.03.2009г. по т.д. №546/08г. на ВКС, ІІ т.о.също така е прието, че макар и подписите върху фактурите да са положени от лица, за които не може да бъде установено, че са били упълномощени от страната да получат стоката, то търговеца е узнал за получаването й по смисъла на чл.301 ТЗ като това не се презюмира, а е установено по безсъмнен начин от отразяването на фактурите в счетоводството му. С оглед така изложеното, съставляващо задължителна за съдилищата практика, следва да се приеме, че въззивният съд е направил своите изводи по поставения релевантен въпрос в отклонение от нея, което води до извод за неправилност на обжалвания съдебен акт и е основание за неговото касиране. Съставът на Благоевградски окръжен съд е обосновал решението си с мотиви, интерпретиращи неправилно релевантните и установени по спора факти, които са формирали правно необоснованата фактическа обстановка по спора. Така е достигнал до извод за неоснователност на претенцията, съобразявайки неотносими към възникване и удовлетворяване на задължението факти – като например – липсата на подпис под спецификацията, липсата на облигаторна връзка между страните, липсата на необходимост от стоката / отново съобразно същата спецификация/, както и това, че тази стока е била доставена след приемане на обекта. От друга страна несъобразени са останали релевантните по спора факти.Такива факти са изслушаната от първостепенния съд счетоводна експертиза, по която експерта е констатирал, че процесната фактура е осчетоводена при ответника по иска в месечния дневник за покупки за м. 09.20010г.,взети са счетоводни операции, отразена е в счетоводните книги и в справка –декларация за ДДС за м.09.2010г., осчетоводени са и извършените плащания по нея, подробно описани от вещото лице. Както бе отбелязано вече, съобразно трайната и непротиворечива практика по чл.290 ГПК на ВКС, фактурата може да се приеме като доказателство за сключен договор за търговска продажба и да установи задължението, ако отразява съществени елементи от съдържанието на сделката. Процесната фактура съдържа необходимите реквизити, доколкото в нея са посочени продавача и купувача, мястото и датата на съставянето й, цената на стока и вещите които са родово определени – материали. Установеното, че спецификацията не носи подпис на купувача е без правно значение, тъй като в самата фактура е отбелязан рода. Индивидуализацията е съществен елемент само при индивидуално определените престации. Т.е. освен, че съдържа всички необходими реквизити, обективиращи съществените елементи на сделката, фактурата е и двустранно осчетоводена и по нея е ползван данъчен кредит по ЗДДС.При родово определени вещи, правото на приспадане на данъчен кредит възниква и е законосъобразно упражнено при постигнато от страните определяне на вещите / определяне им от рода / или с фактическото им предаване, поради което упражняване на правото на приспадане на данъчен кредит от купувача, при доставката на родово определени вещи има правното значение на признание за получаването на стоката/ решение по т.д. 2741/14г. на ВКС, І т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК/. Следователно с ползване на данъчен кредит по ЗДДС по процесната фактура е налице и установеност на предаване на стоката. Във връзка с тази фактура е установено и това, че по нея е осъществено и частично плащане. Следователно, съобразно вече изложеното, претендираното вземане е валидно установено. Не се спори, че ответника не е заплатил остатъка от цената на стоката, поради което иска следва да бъде уважен. Уважаването на насрещният иск е в пряка зависимост от решението по първоначално предявения, с оглед изясняване на действителните права и задължения на страните. Ето защо и във връзка с изложеното се налага извод, че насрещният иск следва да бъде отхвърлен, поради това, че при наличие на валидна сделка за покупко-продажба, осъщественото по нея частично плащане е изпълнение именно по тази сделка и не е платено без основание. На ищеца в производството- сега касатор следва да бъдат присъдени разноски, съобразно уважената част от исковете в размер на 3087.12лв. за всички съдебни инстанции. По тези мотиви Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение №3210 от 05.08.2013г. по гр.д. 440/13г. на Благоевградски окръжен съд. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иска на [фирма] [населено място], че „Римска баня ІІ”О., [населено място] дължи на „ Д І”О., [населено място] сумата 12094.45лв. – главница, неизплатен остатък по фактура № [ЕГН] от 10.09.2010г., ведно със законната лихва върху същата, считано от 15.03.12012г.до окончателното изплащане, 1879.57лв.- обезщетение за забавено изпълнение за периода 11.09.2010г.-12.03.2012г. и 1080лв. разноски за заповедното производство. ОТХВЪРЛЯ предявеният от „Р ІІ”О., [населено място] против „ Д І” О., [населено място] за сумата 20418.89лв. – платени без основание по фактура № [ЕГН] от 10.09.2010г. ОСЪЖДА „Р ІІ” О., [населено място] да заплати на „ Д І” О., [населено място] направените по делото разноски за всички съдебни инстанции в размер на 3087.12лв. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: