Р Е Ш Е Н И Е № 59 гр. София, 07.01.2020 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети май през две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТОНЕВА ПЕТЯ КОЛЕВА при секретар ..………...…… ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА …...…......…… и с участието на прокурор ……………….. АТАНАС ГЕБРЕВ ………….……........……… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 39/2020 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на адв. М. Р., защитник на подсъдимия Р. М. С., и на адв. К. С., повереник на частните обвинители Е. Ц. А. и М. А. М., срещу решение № 151 от 09.10.2019 г. на Бургаския апелативен съд (БАС), наказателно отделение, постановено по ВНОХД № 169/2019 г. по описа на същия съд. С бланковата касационна жалба на защитника са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК, като се претендира отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаване на подсъдимия С. или, алтернативно, отмяна на решението на БАС и връщане на делото за ново разглеждане на друг състав на въззивната инстанция за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. В условията на евентуалност се предлага прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление, намаляване на наложеното на жалбоподателя наказание лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл. 66 от НК да бъде отложено с подходящ изпитателен срок, както и намаляване на наказанието лишаване от права. В допълнението към касационната жалба защитникът е изложил подробни съображения за наличие на противоречие в мотивите на обжалваното решение относно извода за допуснато от подсъдимия нарушение по чл. 58, т. 3 от ЗДвП, което не позволявало да бъде изведена действителната воля на съда. Твърди, че приетите за установени от въззивния съд констатации открито противоречали на правните изводи относно допуснатото нарушение на закона. Касаторът развива доводи, че инкриминираното нарушение по цитирания текст не можело да се осъществи чрез бездействие, а можело да бъде допуснато само в резултат на съзнателна и волева дейност на водач, който знае, че не следва да се движи в лентата за принудително спиране и въпреки това нарушава забраната. Нарушението по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП изключвало нарушението по чл. 58, т. 3 от ЗДвП и обратно, като доводите на защитата в тази насока били игнорирани. След като водачът не е упражнил контрол над превозното си средство, както е приел въззивният съд, то единственото нарушение, което се намирало в причинна връзка с резултата, било това по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП и само то запълвало бланкетната диспозиция на чл. 343 от НК. Въз основа на изтъкнатите аргументи, защитникът заключава, че подсъдимият следва да бъде оправдан за нарушението по чл. 58, т. 3 от ЗДвП. В допълнението към жалбата са развити множество оплаквания за пропуски по чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК при формиране на вътрешното убеждение на съда, довели до погрешен извод, че оказаната от подсъдимия помощ на пострадалите била ненавременна (тъй като те били мъртви), а оттам – и до неправилно приложение на материалния закон, свързан с неприлагането на привилегирования състав на чл. 343а от НК. Според защитата цялостното поведение на подсъдимия сочело, че в конкретния случай, той направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалите приживе, насочена към съхраняване на техния живот и здраве. В този смисъл се твърди, че съдът не се е съобразил с ППВС № 1/1983 г. и решение № 187/07.10.2016 г. на ВКС, II н.о. Инвокирано е възражение, че отказът на въззивния съд да преквалифицира деянието по чл. 343а от НК бил неоснователен и изведен в резултат на предположения, тълкуване на доказателствата в разрез с действителното им съдържание и необсъждане на доводите на защитата. Сочи се, че нито една от трите аутопсионни съдебномедицински експертизи не позволявала извод, че смъртта на някой от тримата пострадали е настъпила мигновено в резултат на пътния инцидент. Напротив, според вещото лице Т. Ч. смъртта на Е. А. и Е. А. се дължала на получените тежки травматични увреждания при възникналото ПТП и настъпилите усложнения; показанията на свид. Ч. били тълкувани превратно, тъй като от същите се установявало, че пострадалите явно са били в тежко състояние, кома или травматичен шок, но не и че са били мъртви; необективно били тълкувани и показанията на свидетелите С. Ч., полицейски служител, и С. С., служител на РСПБЗН, като не били съпоставени с другите доказателствени източници с цел изясняване на часа на пристигането на екипа на ЦСМП – Сливен на местопроизшествието и установяване на обстоятелството дали смъртта на пострадалите е била мигновена. Защитникът акцентира, че в обвинителния акт моментът на настъпване смъртта на пострадалите не бил конкретизиран, като според прокурора пристигналият на място екип на ЦСМП – Сливен констатирал смъртта на тримата. В тази връзка съдът не изпълнил задължението си да анализира гласните, писмените и веществените доказателства (аудиозаписите от тел. 112), поради което пропуснал да установи, че медицинският екип се е отзовал на повикването и е пристигнал на местопроизшествието след продължителен период от време (с оглед техническото отработване на постъпилия на 112 сигнал, отдалечеността на инцидента от регионалния ЦСМП и обичайното време за изминаване от специализирания автомобил на разстояние от близо 30 км). Защитникът възразява, че апелативният съд неоснователно отказал да приеме наличието на съпричиняване на резултата от страна на водача З. С., тъй като автомобилът „Рено“ бил неправомерно спрян в лентата за принудително спиране на магистралата на фарове и с включени аварийни светлини, поради предполагаем „възникнал краткотраен проблем с детето“. В обвинителния акт обаче било записано, че „по неизвестни причини, вероятно поради възникнал проблем с детенцето, пострадалият С. спрял за кратко автомобил в аварийната лента, успоредно на платното за движение“. Според защитника, след като в обвинителния акт не били изложени конкретни причини за преустановяване движението на автомобила „Рено“, а производството е протекло в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК, въззивният съд не е имал правомощие и основание да допълва обвинителната теза с нови факти, нито е следвало да обосновава решаващите си изводи с предположения. Касаторът лансира теза, че приетата от съда причина за спиране на автомобила на магистралата не била извинителна, тъй като при извършения оглед на процесния автомобил от вещо лице – автоексперт не са били констатирани технически неизправности. При възникнал проблем с детето, водачът е бил длъжен да придвижи автомобила до първото разрешено на магистралата място за спиране и престой, тъй като лентата за принудително спиране можело да бъде използвана само при техническа неизправност по автомобила, при която е невъзможно придвижването на разрешените за спиране места (арг. от чл. 58 и чл. 59 от ЗДвП). Без правно значение бил и времевият престой на автомобила в лентата за принудително спиране, както и сигнализирането му, които доводи въззивната инстанция не обсъдила. Посочените принципни постановки относно съпричиняването, отнесени към конкретиката на случая сочели, че предприетото от водача С. безпричинно спиране в лентата за принудително спиране на магистралата довело до инцидента, оттам и до резултата. Поведението на водача било противоправно, тъй като било в разрез с изискванията на чл. 58 и чл. 59 от ЗДвП. При положение, че водачът на лекия автомобил „Рено“ не е бил спрял на аварийната лента на магистралата, то при приетото противоправно поведение на подсъдимия С. до инцидент не би се стигнало. Съпричиняването не било отчетено, поради необсъждане на възраженията на защитата, игнориране на събраните доказателства, заместване на дължимия доказателствен материал с предположения, както и заради неправилно тълкуване и прилагане на чл. 58 и чл. 59 от ЗДвП. В подкрепа на касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК са развити съображения, че при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия не намерили адекватно отражение многобройните смекчаващи отговорността му обстоятелства: чистото съдебно минало, добрите характеристични данни, критичното отношение към извършеното, искреното разкаяние, семейното положение – грижовен баща и съпруг, трудовата ангажираност, влошеното му здравословно състояние след ПТП, непрестанните грижи, които полагал към своята тежко болна и неподвижна майка. Цитираните смекчаващи обстоятелства обуславяли превес над отегчаващите, поради което следвало да се определи значително по-нисък – към минималния – размер на наказанието. Въззивният съд не съобразил принципните постановки на ТР № 1/2009 г., т. 7 и не отчел самопризнанието на подсъдимия като смекчаващо отговорността обстоятелство. Неправилно била завишена обществената опасност на деянието с аргумент, че била причинена смъртта на цяло семейство, както и незаконосъобразно били отчетени като отегчаващи обстоятелства причинените несъставомерни имуществени вреди по МПС, обстоятелството, че подсъдимият бил професионален шофьор, както и предходните му наказания за нарушения на ЗДвП. Изложените съображения водели до извод за необходимост от преквалификация на деянието по чл. 343а, ал. 1, б. „г“ НК и индивидуализация на наказанието при условията на чл. 55 от НК. Зaщитникът поддържа, че целите на генералната и индивидуалната превенция можели да се постигнат и чрез условно осъждане на подсъдимия, в каквато насока са цитирани множество решения на Върховния касационен съд. В касационната жалба на повереника на частните обвинители Е. А. и М. М. са релевирани възражения за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание. Изложени са съображения, че фактическата обстановка по делото била правилно установена, но наложеното наказание не било съобразено с обществената опасност на деянието и неговите противоправни последици, като не постигало целите на специалната и генералната превенция. Повереникът изразява несъгласие с изводите на съда, че след като повече от 8 години на подсъдимия не били налагани наказания по ЗДвП, то същият се бил поправил, че шофирането с превишена скорост не можело да бъде отчетено като отегчаващо отговорността обстоятелство, както и че скоростта на движение на подсъдимия от 155 км/ч. действително надвишавала определената от закона максимална граница от 140 км/ч, но превишаването не било съществено и значително, за да се отчете като отегчаващо обстоятелство. Повереникът поддържа диаметрално противоположно становище, като оспорва посочения във въззивното решение аргумент, че за такова се приемало нарушение, което било „извършено умишлено и грубо нарушавало правилата за движение“. Постановеното от БАС изменение на присъдата с намаляване на наложеното на подсъдимия наказание от шест години лишаване от свобода на пет години не кореспондирало със събраните по делото доказателства относно смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. С такъв нисък размер на наказанието не можели да бъдат постигнати целите на генералната превенция по смисъла на чл. 36 от НК, като у пострадалите и обществото се създавало чувство за безнаказаност, за липса на справедливост и липса на адекватно правораздаване. Общественият интерес при пътнотранспортни произшествия с тежък резултат изисквал налагането на по-високи наказания. Въз основа на тези съображения повереникът на частните обвинители отправя към ВКС искане да отмени въззивното решение на БАС в частта относно размера на наложеното на подсъдимия наказание и да върне делото за ново разглеждане на въззивната инстанция за увеличаването му. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимият Р. С. и неговият защитник адв. М. Р. поддържат касационната си жалба и отправените с нея искания. Частните обвинители Е. Ц. А. и М. А. М. и техният повереник адв. К. С. поддържат своята касационната жалба по изложените в нея съображения. Частните обвинители А. С. Т., М. З. Т. и техния повереник адв. З. К. считат доводите на адв. С. за основателни и молят исканията му да бъдат уважени. Частният обвинител М. З. С. лично и със съгласието на законния си представител (майка) С. А. А., редовно уведомена, не се явява в съдебно заседание, като също се представлява от адв. К.. Прокурорът от ВКП изразява становище за неоснователност на жалбите и предлага на съда да остави в сила атакуваното решение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 9 от 22.04.2019 г., постановена по НОХД № 134/2019 г., Сливенският окръжен съд е признал подсъдимия Р. М. С. за виновен в това, че на 12.04.2018 г. на АМ „Т.“, км. 267, в общ. С., при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „Пежо 406“ с peг. [рег.номер на МПС] – нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 20, ал. 1, чл. 21, ал. 1 и чл. 58 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице – З. А. С., Е. М. А. и Е. Е. А., поради което и на основание чл. 343, ал. 3, пр. 4, б. „б”, пр. 1, вр. ал. ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 от НК и чл. 58а, ал. 1 от НК го е осъдил на шест години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване. На основание чл. 343г от НК съдът е лишил подсъдимия Р. С. от право да управлява МПС за срок от шест години. На основание чл. 189 от НПК в тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски. По въззивна жалба на частните обвинители Е. Ц. А. и М. А. М. чрез техния повереник адв. С., жалба на частните обвинители М. З. С., А. С. Т. и М. З. Т. чрез повереника им адв. К. и жалба на защитника на подсъдимия срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 169/2019 г. по описа на Бургаския апелативен съд. С решение № 151 от 09.10.2019 г. на основание чл. 337, ал. 1, т. 1 и 2 и чл. 338 от НПК въззивният съд е изменил присъдата на окръжния съд, като е оправдал подсъдимия Р. С. по обвинението за нарушение на правилото за движение по пътищата по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП, намалил е наложените на подсъдимия С. наказания лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС от шест години на пет години, а в останалата част е потвърдил първоинстанционната присъда. Решението на БАС е съобщено на страните по реда на чл. 340, ал. 2 от НПК, както следва: лично на подсъдимия и на неговия защитник – на 24.10.2019 г., а на частните обвинители Е. А. и М. М. – на 14.10.2019 г. Техните касационни жалби са подадени, съответно, на 08.11.2019 г. (от защитника на подсъдимия, като в указания му срок е депозирал допълнение) и на 23.10.2019 г. (от повереника на частните обвинители), поради което ВКС намира, че са допустими – подадени от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2, съответно, т. 3 от НПК в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок. По същество, касационните жалби на защитника на подсъдимия Р. С. и на частните обвинители Е. А. и М. М. чрез техния повереник са неоснователни. С оглед естеството на посочените в жалбите възражения, настоящият съдебен състав обсъди първо доводите на защитника на подсъдимия, отнасящи се до касационните поводи по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Възраженията на частните обвинители и на подсъдимия, свързани с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явната несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание, могат да бъдат разгледани само при извод за процесуално правилно установени факти и законосъобразна квалификация на деянието. 1. Относно оплакването на защитника на подсъдимия Р. С. за допуснати при разглеждане и решаване на делото съществени процесуални нарушения: 1.1. При проверката на атакувания съдебен акт настоящият състав на ВКС не констатира наличието на претендираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. От гледна точка на процесуалната законосъобразност на изготвения съдебен акт на БАС не съществуват причини за критика към въззивния съдебен състав. Атакуваното решение е подробно аргументирано както във фактическата, така и в юридическата му част. Съдържанието на въззивното решение в пълна степен е съобразено със заложените в чл. 339, ал. 2 от НПК стандарти и със спецификата на проведената диференцирана процедура по чл. 371, т. 2 от НПК. Нито едно обстоятелство от значение за правилното решаване на делото не е убягнало от инстанцията по фактите, поради което логическата дейност при формирането на вътрешното убеждение на съда може да бъде безпрепятствено проследена, а е и напълно обезпечено правото на страните да узнаят въз основа на какви именно съображения са формирани крайните изводи по същество. В мотивите на атакувания съдебен акт надлежно са изложени съображения по всеки от оспорените от защитника въпроси: на стр. 21 – 22 – относно извода за допуснато от подсъдимия нарушение по чл. 58, т. 3 от ЗДвП; на стр. 23 – 25 – относно отказа на въззивния съд за преквалификация на деянието по чл. 343а от НК; на стр. 25 – относно липсата на съпричиняване от страна на водача на л. а. „Рено К.“, пострадалия З. С.; на стр. 27 – 34 – относно индивидуализацията на отговорността, която подсъдимият следва да понесе. Ето защо изтъкнатите в касационната жалба на защитника оплаквания за допуснати при разглеждане и решаване на въззивното дело процесуални нарушения по чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК на практика тангират с оплаквания за необоснованост. Съдържанието на самите възражения обуславя извод, че касаторът всъщност не е съгласен с крайните изводи на решаващия съд, които, според оплакванията в касационната жалба, били направени, без да бъдат взети предвид възраженията на защитата. Съдът е длъжен да обсъди релевираните от съответните страни доводи и да обоснове защо ги възприема, респ. отхвърля, но няма процесуално задължение да ги приема. Отделен е въпросът относно правилността на правната интерпретация на приетите за установени факти, който е предмет на разглеждане на плоскостта на касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. 1.2. Съществено е да се отбележи, че в разглеждания случай първоинстанционното съдебно производство е протекло по специфичния процесуален ред на глава 27 от НПК – по чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 НПК. В тези хипотези проверката за допуснати процесуални нарушения при установяването на фактологията на деянието се концентрира върху процесуалната законосъобразност на проведеното съкратено съдебно следствие. Нарушения по чл. 13, чл. 14 и чл. 107 от НПК могат да се претендират и съответно разглеждат в аспекта на преценката по чл. 372, ал. 4 от НПК – дали действително самопризнанието е подкрепено от събраната на досъдебното производство доказателствена съвкупност или заключението на съда по този въпрос почива на логически неверен анализ, превратно или едностранчиво тълкуване, изопачаване на доказателствата и пр. В настоящото производство касационната инстанция не констатира допуснати от първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения при провеждане на диференцираната процедура по чл. 372, ал. 4 вр. чл. 371, т. 2 от НПК, изрични оплаквания в каквато насока жалбоподателят С. и защитникът му нямат. Личните волеизявления на подсъдимия са направени пред Сливенския окръжен съд при спазване на процесуалните изисквания, изпълнението на които гарантира, че отразяват свободната му воля и пълното съзнаване на съответните правни последици, като в производството е бил компетентно защитаван от професионален защитник. Извършена е надлежно и необходимата съпоставка между направеното от подсъдимия признание и годно събрания на досъдебното производство материал, поради което изводът, че самопризнанието не е изолирано, е изведен правилно в процесуален план. 1.3. При законосъобразно проведена диференцирана процедура на основание чл. 373, ал. 3 от НПК в мотивите на присъдата си съдът е длъжен да приеме за безусловно установени залегналите в обстоятелствената част обвинителния акт фактически обстоятелства, обхванати от самопризнанието по чл. 371, т. 2 от НПК и проверени съобразно изискванията на чл. 372, ал. 4 от НПК. Страните не могат да оспорват приетите в съответствие с изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт релевантни факти, а съдебните инстанции не разполагат с процесуална възможност да събират доказателства за съставомерните факти на деянието. В контекста на тези ограничения на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК, формулирани в т. 8 от ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2008 г. на ОСНК на ВКС, не може да бъде възприета изцяло последователно застъпваната пред всички инстанции теза на защитника, че признанието на фактите по обвинителния акт в процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК не препятствало възможността да се установяват нови факти и обстоятелства, невключени в обвинението, пряко свързани с правната квалификация на деянието или индивидуализацията на наказанието. Изложеното е вярно само частично – досежно фактите и обстоятелствата, пояснени в т. 8.1. от мотивната част на цитираното тълкувателно решение: „правопроменящи и правопогасяващи обстоятелства, свързани с приложимия материален закон, с предпоставките и съдържанието на наказателната отговорност“, които са съвместими с „фактологията по обвинителния акт“ и не внасят „съществени изменения в нейните очертания“. В този смисъл могат да бъдат установявани факти и обстоятелства, свързани с индивидуализацията на наказанието на подсъдимия. Изключена е обаче възможността за установяване и противопоставяне на нови и/или различни съставомерни факти, несъвместими с признатите от подсъдимия фактически положения по обвинителния акт, или надхвърлящи изложената фактология по обвинителния акт. Аргументите във връзка с обективните и субективни признаци на престъпния състав и обоснованата от тях правна квалификация не могат да разширяват рамките на обстоятелствената част на обвинителния акт. Цитираният от защитника съдебен акт – решение № 325 от 16.04.2018 г. по к. д. № 1145/2017 г. по описа на ІІ н. о. – не отстъпва от развитото по-горе разбиране на ВКС. В него изрично е отразено, че: „…възраженията на жалбоподателите не са свързани с признатата от подсъдимите фактическа основа на инкриминираните деяния, а имат изцяло процесуален и материалноправен характер – насочени са срещу правните изводи на предходните съдебни състави. Известно е, че при съкратено съдебно следствие признанието на фактите, залегнали в обстоятелствената част на обвинителния акт, не лишава подсъдимите и защитниците от възможността да спорят по юридическата интерпретация на признатите факти, поради което възраженията им е следвало да бъдат обсъдени и да получат отговор“. В светлината на изложеното ВКС отчита като неточна аргументацията на Бургаския апелативен съд по повод допуснатото при въззивното разглеждане на делото допълнително доказване на обстоятелствата „дали подсъдимият е оказал и ако да – каква конкретна помощ на пострадалите след ПТП“, тъй като се касаело до изцяло нови факти, по които прокурорът не изложил обратни фактически твърдения в обстоятелствената част на обвинителния акт. Допустимостта за допълнително допускане и събиране на доказателства се определя от характера и съдържанието на фактите, доказването на които се цели – дали те са съставомерни или не, дали те са съвместими с фактическите положения, залегнали в обвинителния акт, дали с тях се внасят съществени изменения във фактологията по обвинителния акт. При провеждането на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК е недопустимо възивният съд да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от изложената в обстоятелствената част на обвинителния акт. А с въвеждането на нови факти от значение за съставомерността на деянието изложената в обстоятелствената част на обвинителния акт фактическа обстановка обективно се променя. Затова при съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК не могат да бъдат установявани други съставомерни факти – не само различни, взаимно изключващи се с признатите фактически положения по обвинителния акт, но и нови такива, които не са били третирани въобще в обстоятелствената част на обвинителния акт. Обобщено казано, страните могат да претендират, а съдът – да променя квалификацията на деянието, когато се констатира „несъответствие между възприетите от съда фактически положения, отразени в обвинителния акт, и правната квалификация на деянието“ (решение № 718 от 30.11.2007 г. на ВКС по н. д. № 547/2007 г., III н. о.). В същия смисъл могат да бъдат цитирани още решение № 294 от 24.06.2008 г. на ВКС по н. д. № 134/2008 г., III н. о., НК; решение № 236 от 30.10.2017 г. на ВКС по н. д. № 739/2017 г., ІІ н. о., НК; решение № 222 от 6.12.2018 г. на ВКС по н. д. № 837/2018 г., I н. о., НК; решение № 289 от 4.01.2019 г. на ВКС по н. д. № 1131/2018 г., I н. о., НК и др. В случай, че в обстоятелствената част на обвинителния акт не са отразени съществени факти, значими за правилната квалификация на деянието, очевидно не са налице законовите предпоставки за провеждане на съкратено съдебно следствие. Наличието на евентуален порок в тази насока следва да се установява и отстранява по линия на преценката на процесуалната законосъобразност на определението на съда по чл. 372, ал. 4 от НПК. 1.4. В разглеждания казус обаче с разкриването на допълнителни обстоятелства, свързани с поведението на подсъдимия след катастрофата, в частност потърсената първо от него помощ на тел. 112, съставът на БАС не е допуснал съществено процесуално нарушение. Установената от съда информация, че подсъдимият С. е съобщил първи (в 2:07 ч. на 12.04.2018 г.) за настъпилото транспортно произшествие, законосъобразно е била преценена в аспекта на обстоятелствата по чл. 102, т. 3 от НПК. Не са приети нови съществени фактически положения, конфронтиращи се с изложения в обстоятелствената част на обвинителния акт (стр. 4) факт, признат от подсъдимия, че „тримата пострадали починали на място в автомобила, непосредствено след произшествието“. 2. Относно релевирания от адв. Р. касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК: 2.1. На л. 7 – л. 12 от мотивите на атакуваното решение съставът на БАС е дал законосъобразна оценка на цялостното поведение на подсъдимия, като се е съгласил с дадената от първоинстанционния съд квалификация на деянието по чл. 343, ал. 3, б. „б”, пр. 1, вр. ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 от НК. Въз основа на установените факти съдилищата са приложили правилно и точно закона, приемайки, че при движението си по прав участък и в дясната лента на автомагистрала „Т.“ в района на км. 267.2. подсъдимият С. е допуснал нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП – не осъществил контрол върху управлявания от него автомобил „Пежо“, като поради отклоняване на вниманието на водача (възможно заспиване) автомобилът плавно напуснал дясната лента за движение, навлязъл в аварийната лента и катастрофирал в задната част на спрелия там автомобил „Рено“ с тримата пострадали. Наред с нарушението на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, въззивният съд е споделил заключението на първоинстанционния съд, че общественоопасните последици са настъпили в резултат и на друго самостоятелно допуснато от водача нарушение на чл. 58, т. 3 от ЗДвП, забраняващ движението в лентата за принудително спиране. Обобщено, съдът е приел, че „щом поведението на подсъдимия, довело до загубата на контрол над МПС е довело до извършването на престъпното деяние и е в причинно-следствена връзка с вредоносния резултат, то с още по-голяма сила следва да се приеме, че е налице причинно-следствена връзка между поведението на подсъдимия и извършените от него други нарушения на правилата за движение по пътищата, докато управляваният от него автомобил се е движил безконтролно“ (стр. 22 от атакуваното въззивно решение). Т. е. съдът е третирал като отделни нарушения както неупражняването на контрол върху управлението на превозното средство за известен период от време от страна на подсъдимия, така и последващата промяна на посоката на движение на автомобила и навлизането в аварийната лента следствие безконтролния му ходВ подкрепа на застъпената теза първоинстанционният съд в мотивите на присъдата си се е позовавал на практика на ВКС, в частност решение № 205 от 4.01.2017 г. по н. д. № 687/2016 г., ІІ н. о. В тази връзка следва да се уточни, че за разлика от инстанциите по фактите, касационният съд не извършва всеобхватен служебен преглед на обжалваните съдебни актове, а съгласно чл. 347, ал. 1 от НПК се произнася единствено по отправените от страните доводи, които по посоченото дело са се изчерпвали единствено с възражения за явна несправедливост на наказанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. С оглед на това съдебният акт на ВКС не съдържа аргументация във връзка с правоприлагането на разпоредбата на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП и няма основания да се счете, че защитава становището на СлОС и БАС. . Въпросът за съответното нарушение/я, запълващо/и бланкетната диспозиция на чл. 343 от НК се решава отделно за всеки конкретен казус в зависимост от установените факти. Възможни са и случаи, когато резултатът може да настъпи от съчетаното действие на различни фактори. С оглед фактологията на настоящия казус обаче възражението на адв. Р., че водачът е извършил нарушение само на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, се явява основателно. Подсъдимият С. не е извършвал целенасочени манипулации с волана за неправомерно навлизане и движение в аварийната лента в нарушение на забраната на чл. 58, т. 3 от ЗДвП, без да гарантира безопасността на намиращите се пострадали в спрелия там лек автомобил „Рено К.“. Въз основа на приетите и от двете инстанции факти, признати от касатора, той първоначално се е движил в дясната лента в посоката на движението си, като поради отклоняване на вниманието му, възможно заспиване, автомобилът се е отклонил вдясно от праволинейното си движение, навлязъл е в аварийната лента и, без каквато и да е реакция на водача за намаляване на скоростта от 155 км/ч. или опит за аварийно спиране, се е врязал в спрялата в аварийната лента кола с тримата пострадали. Техният автомобил е бил в покой, сигнализиран с включени фарове и аварийни светлини и е бил обективно видим като препятствие за останалите участници в движението, вкл. и водача на лекия автомобил „Пежо“. Тези фактически положения недвусмислено сочат, че деецът въобще не е възприел колата с пострадалите, нито пък е доловил и схванал отклонението на превозното средство от праволинейното му движение, за да противодейства на изменението на разположението на автомобила спрямо пътя и останалите участници в движението. Такава типична пътна ситуация се обхваща от правилото за движение по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, доколкото не е свързана с нарушения на други правила за движение – напр. относно режима на скоростта, извършването на маневри, движението по автомагистрала и др. Именно липсата на осъществен контрол (разсейването или отклоняването на внимание, както и възможното заспиване на водача) е основната и в случая – единствена причина за настъпването на тежкото произшествие. Цитираното правило от ЗДвП задължава водача да следи непрекъснато пътната обстановка и във всеки един момент да владее управляваното от него превозно средство, контролирайки го чрез органите му за управление. Известно е, че отсъствието на постоянно упражняван контрол върху автомобила е самостоятелно нарушение на правилата за движение, което се дължи на заспиване на водача, отклоняване на вниманието му, разсейването му, в резултат на което превозното средство осъществява хаотично, безразборно движение или преустановява движението си. Като резултат от отсъствието на контрол, МПС може да се отклони от праволинейното си движение, да навлезе в лентата за насрещно движение, да напусне очертанията на пътя, да скъси дистанцията с движещо се странично или пред него превозно средство, да се установи в покой или да излезе от положение на покой и пр. Това неуправляемо движение се дължи на недопустимото бездействие на водача поради различни външни и вътрешни фактори, които пречат на необходимата му концентрация за пълна и вярна преценка на пътната обстановка и нарушават реакциите му при управлението на МПС. Всички обективно установени факти за механизма на произшествието и произволното преместване на автомобила в пространството след заспиването на подсъдимия са неминуема последица от невладеенето на управлението, като сами по себе си не са негови съзнателно целенасочени действия. Всяко деяние (както под формата на действие, така и на бездействие) дефинитивно е конкретен човешки съзнателен волеви акт. Ако човешката проява не е осъществена под контрола на съзнанието, то липсва деяние въобще. При отклоняване на вниманието по каквито и да е причини, включително заспиване, водачът е в обективна невъзможност изобщо или правилно да възприема измененията в пътната обстановка и да ги контролира, като отговаря за това, че сам виновно се е поставил в състояние на пасивност по отношение на задължението си активно да владее и насочва управлението на МПС. По изложените съображения ВКС счита, че инкриминираното на подсъдимия С. нарушение по чл. 58, т. 3 от ЗДвП няма отношение към съставомерността на извършеното от него и не запълва бланкетната диспозиция на чл. 343 от НК. Изрична корекция на атакуваното решение на БАС не се налага, тъй като се касае до прилагане на закон за същото престъпление, в който случай за касационната инстанция не са предвидени изрични правомощия за изменение на присъдата или решението. 2.2. Неоснователна е претенцията на защитника на подсъдимия С. за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление, а именно по чл. 343а, ал. 1, б. „г“, пр. 1 вр. ал. чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр. 1 от НК. Не е спорно, че разпоредбата на чл. 343а, ал. 1, б. „б“, респ. б. „г“ от НК намира приложение и в случаите, когато с оглед получените при пътното произшествие тежки поражения, водещи до неминуема смърт, не са били налице реални перспективи за запазване на живота на пострадалия/те, ако по делото се установи, че към момента на оказване на помощта той/те (или някой от тях) е бил жив. При осъществяването на действия за оказване на помощ на пострадалия от транспортно произшествие за подсъдимия поначало не е известно дали усилията му ще се окажат успешни, но поведението му обективно представлява проява на хуманно поведение, което се стимулира от закона. Обстоятелството, че смъртта на пострадалия е била „неизбежна и неминуема“, че животът му е бил „неспасяем“ (каквито формулировки са използвани в заключенията на назначените съдебномедицински експертизи на труповете на пострадалите от конкретното деяние З. С., Е. А. и Е. А. и съответно възпроизведени в мотивите на съдебните инстанции) не е основание да се откаже приложението на привилегирования състав. Също така и бързият темп на настъпване на леталния изход не е основание за отказ от квалификацията по чл. 343а, ал. 1, б. „б“, респ. б. „г“ от НК. Ключово за правилното прилагане на този привилегирован състав е разбирането, че оказаната на всеки пострадал помощ оправдава приложението му, стига към момента на оказването на помощта пострадалият да е проявявал признаци на живот. Намалената отговорност се обуславя от задължителното условие да е оказана помощ на още жив човек, независимо от тежестта на състоянието му. Оказаната помощ на пострадалото лице може да бъде преценена като необходима, само когато то реално се е нуждаело от нея и осъществените от дееца спасителни мероприятия обективно са били насочени към облекчаване на състоянието му и спасяването на живота му. В разглеждания случай за правилната квалификация на деянието по чл. 343, ал. 3 от НК е решаващ признатия от подсъдимия С. факт, че тримата пострадали са починали още на място в автомобила, веднага след произшествието. Възраженията на защитника за редица допуснати от въззивния съдебен състав процесуални нарушения при формулирането на констатация в този смисъл (превратно тълкуване на съдебномедицинските експертизи, изготвени от вещото лице Т. Ч., и на показанията на свидетелите Ч., Ч. и С., игнориране на данните във връзка с изтеклия продължителен период от време до пристигането на медицинския екип до местопроизшествието и др.) няма как да бъдат споделени, защото надхвърлят допустимата защита на подсъдимия, която винаги е ограничена в рамките на признатите фактически положения по обвинителния акт. Освен това, оспорването е неоснователно и по същество, защото всички доказателствени материали еднопосочно сочат, че след сблъсъка никой от пострадалите не е показвал каквито и да е признаци на живот. Съдилищата с основание са се позовали, в частност, на показанията на св. Ч., който се е движил по същото време в същия район на автомагистралата и е спрял на местопроизшествието непосредствено след катастрофата, като е възпроизвел наблюденията си относно местонахождението на пострадалите в колата „Рено“ и обстоятелството, че „хората в нея не помръдваха“. Съгласно установените от въззивния съд факти във връзка с обаждането на подсъдимия на тел. 112 самият той е съобщил на оператора, че „в другата кола хората не мърдат“. При обективното отсъствие на манифестирани признаци за живот у жертвите на транспортното произшествие в съчетание с данните от съдебномедицинските експертизи относно тежестта на уврежданията им, не може да се изведе обоснована фактическа констатация в съответствие с чл. 303 от НПК, че към момента на обаждането на подсъдимия пострадалите (или някой от тях) са били живи и са се нуждаели от помощ. 2.3. ВКС не споделя възраженията на защитника за незаконосъобразна правна оценка на поведението на водача на лекия автомобил „Рено К.“ З. С., разгледано на плоскостта на т. н. „съпричиняване“. За да се отчете принос на пострадалия за настъпването на общественоопасните последици, неговото поведение задължително трябва да се характеризира с противоправност. При анализа на поведението на пострадалия С. и двете предходни съдебни инстанции са достигнали до еднозначен законосъобразен отговор относно липса на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия С., с който настоящият съдебен състав изцяло се солидаризира. На л. 25 от въззивното решение съставът на БАС убедително е изяснил, че в разглеждания случай в обстоятелствената част на обвинителния акт са отразени достатъчно факти, по косвен път изключващи неправомерно поведение на пострадалите: автомобилът „Рено К.“ е бил изцяло ситуиран в аварийната лента; в състояние на покой; сигнализиран с включени фарове и аварийни светлини; водачът С. е бил на предната лява седалка със свален обезопасителен колан; пострадалата Е. А. се е намирала на задната седалка, също без колан; детето е било в скута на майка си, извън детското столче. Тези данни предпоставят убедителен извод за възникнал проблем с детето по време на движението, наложил кратковременно спиране в лентата за принудително спиране. Такава хипотеза е изрично предвидена от разпоредбата на чл. 58, т. 3 от ЗДвП като допустимо изключение от забраната за движение или спиране в аварийната лента. Без значение е обстоятелството, че както в обвинителния акт, така и в мотивите на въззивния съд констатациите относно причината за спиране на лекия автомобил „Рено К.“ са изказани неточно и двусмислено, по начин, който позволява тълкуването им като предположение: „… по неизвестни причини, вероятно поради възникнал проблем с детенцето…“; „… вероятно е възникнал проблем с него [детенцето]“; „… което предполага възникнал краткотраен проблем с детето“; „…липсата на категорични данни, че именно проблем с детето е наложил спирането …“. Непрецизните формулировки се дължат на неправилното разбиране за необходимост от пряко доказване на фактите относно причината, наложила спирането на водача С. в аварийната лента. Използването на такъв подход в случая е невъзможен поради смъртта на всички лица в автомобила. Въпреки това по делото по несъмнен начин са установени отделните изброени по-горе факти, които в съвкупността си и в логическата си взаимовръзка обуславят верен извод за повода за спиране на л. а. „Рено К.“. Доказателства, макар и косвени, са налице само в подкрепа на тази хипотеза, поради което като краен извод същата правилно от процесуална гледна точка е включена във фактологията на деянието, обхваната от самопризнанието на подсъдимия С.. При прегледа на приетата фактическа установка настоящата инстанция не съзира факти, които биха могли да се субсумират под състава на нарушение по чл. 59 от ЗДвП. Тази разпоредба преди всичко обхваща случаи на техническа повреда на превозното средство, каквато в случая е изключена. Освен това при спирането си водачът С. е изпълнил предвидените изисквания за сигнализиране на спряното в лентата за принудително спиране превозно средство. 3. По доводите за явна несправедливост на наложеното наказание, релевирани в жалбите на частните обвинители Е. А. и М. М. и на защитника на подсъдимия: Касационната инстанция се солидаризира с изводите на БАС по отношение на индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимия Р. С.. При проверката на атакуваното въззивно решение ВКС не констатира нарушения на правилата за определяне на наказанието по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, нито наличие на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК – явна несправедливост на наложеното наказание. Отмереното от въззивния съд по отношение на подсъдимия наказание лишаване от свобода преди редукцията по чл. 58а от НК – седем години и шест месеца лишаване от свобода – е съобразено с относителната тежест на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства. Наказателната отговорност на дееца законосъобразно е индивидуализирана при условията на чл. 58а, ал. 1 вр. чл. 54, ал. 1 от НК под средния размер на предвидените в чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр. 1 от НК санкционни рамки (9 години). 3.1. Изтъкнатите в касационната жалба на касаторите А. и М. съществени по значение отегчаващи обстоятелства – броят на жертвите от катастрофата, професионалната ангажираност на подсъдимия като водач на МПС, общата му характеристика като шофьор, очертана от данните за предишни санкции за нарушения на правилата за движение, наложени по административен ред – са взети предвид при конкретизирането на срока на определеното му наказание. Наличието и значението на всяко от тях е подробно мотивирано от съставя на БАС, като ВКС споделя преобладаващата част от обоснованите оценки на относителната им тежест. В частност, по отношение на наложените на водача предходни административни наказания, въззивният съд е направил дължимия точен и изчерпателен анализ на характера и тежестта на отражението върху безопасността на движението на всяко от нарушенията, довели до санкционирането на водача, както и на тяхната давност. В тази насока с основание са отчетени обстоятелствата, че макар и многобройни – общо 12, и преимуществено свързани със сериозен риск за настъпване на ПТП, допуснатите нарушения са с голяма отдалеченост във времето от момента на причиняването на процесното транспортно произшествие – датират в периода 30.10.1995 г. до 2.02.2010 г. Обективен факт е, че в течение на продължителен период от време – повече от осем години до тежката катастрофа, въпреки активната си професионална дейност по управление на МПС, подсъдимият не е допуснал никакви нарушения на правилата за движения, което сочи на обща положителна промяна в характеристиката му на водач. При това, внимателният прочит на съображенията на въззивния съд (стр. 31 от атакуваното решение) разкрива, че данните за предходните санкции на подсъдимия не са игнорирани, а адекватно преценени като недостатъчни на самостоятелно основание да обусловят основателността на претенцията на частните обвинители за завишаване на срока на наложеното от първоинстанционния съд наказание лишаване от свобода. Касаторите частни обвинителни неоснователно възразяват и срещу включването на данните за поведението на подсъдимия след деянието – съобщаването му първи за произшествието на тел. 112 – в съвкупността от смекчаващи обстоятелства. Този факт е специално обсъден в мотивите на въззивния съдебен акт (стр. 31 – 32), като липсва необходимост да бъдат преповтаряни изчерпателните съображения на съда. Достатъчно е само да се акцентира върху обстоятелството, че от съдържанието на записа на разговора недвусмислено е изяснено, че освен, че е съобщил за собствено си състояние, подсъдимият е предоставил конкретна информация за наличието на пострадали и в другия автомобил, като многократно е настоял да бъдат изпратени линейки именно за тях. Такова поведение разкрива състрадание, отзивчивост и разкаяние на дееца още към първоначалния шоков момент от събитието и няма как да бъде игнорирано при индивидуализацията на наказанието му. ВКС застъпва различно становище по отношение на относителната тежест и значение на фактите във връзка с превишената скорост, с която се е движел подсъдимия С. – 155 км/ч. Настоящият съдебен състав се съгласява със залегналите в жалбата на частните обвинители доводи, че макар в случая това нарушение на скоростта да не запълва бланкетната диспозиция на инкриминирания чл. 343 от НК, по естеството си то е отегчаващо обстоятелство. Въззивният съд също не е отрекъл, че нарушението на режима на скоростта отегчава отговорността на дееца (стр. 31 от въззивното решение). С оглед обаче изложените аргументи за величината на превишаването на скоростта (15 км/ч.) при конкретните пътни условия (движение по автомагистрала, по прав участък, извън времето за трафик) съдът е оценил нарушението като такова с неголяма относителна тежест и значение, което не обосновава необходимост от допълнително увеличение на срока на наказанието, тъй като нарушението не е било извършено „умишлено и грубо“. По мнението на този съдебен състав нарушенията на режима на скоростта поначало се отличават с много висока степен на риск от настъпване на произшествие. Контролираната инстанция е преценявала преимуществено конкретната стойност на превишаването на скоростта и обстоятелството, че съгласно експертното заключение по назначената автотехническа експертиза произшествието би настъпило и при движение с разрешената скорост от 140 км/ч., както и със скорост далеч под максимално разрешената за този пътен участък. На това обстоятелство обаче се основава законосъобразно изведеният извод за липса на причинна връзка между допуснатото нарушение по чл. 21, ал. 1 от ЗДвП и настъпилите общественоопасни последици. При оценката на установените факти относно скоростта на движение на подсъдимия в контекста на обстоятелствата, обуславящи индивидуализацията на наказанието, следва да се държи сметка преди всичко за прякото изпълнение на задълженията на водача при осъществяване на дейността по управление на МПС в конкретния случай и при конкретните обстоятелства. От тази гледна точка значението на допуснатото нарушение на режима на скоростта съвсем не е маловажно, защото демонстрира проявено от водача пренебрежение към регламентацията за безопасност на движението, а това завишава личната му обществена опасност. Видно е от данните по делото, че в разглеждания случай подсъдимият не просто е надвишил с 15 км/ч. максимално допустимата скорост за движение в конкретния пътен участък, а изобщо се е движил в тъмната част на денонощието със скорост, непозволяваща му да спре в рамките на осветената от десния фар зона пред автомобила. Технически подходящата скорост при установената видимост от 80 м. е била около 86 км/ч., така че несъответствието между избраната от подсъдимия скорост на движение и необходимата съобразена такава, е било от порядъка на 69 км/ч. 3.2. Като смекчаващи обстоятелства на стр. 28 от въззивното решение са приети чистото съдебно минало на подсъдимия С., положителните данни за личността му, добрата му трудова характеристика, грижите, които полага за възрастната си и болна майка, влошеното му здравословно състояние след ПТП, изразените критичност и разкаяние за извършеното, фактът, че веднага след деянието е съобщил за произшествието на тел. 112. В касационната жалба на защитника не са посочени други обстоятелства, които обективно да влияят на индивидуализацията на наказателната отговорност и да не са били отчетени от БАС, а и при извършената от касационния съд проверка не се установява наличието на такива. Измежду съобразените от съда смекчаващи обстоятелства липсват отделни, които по характер и значение да бъдат оценени като изключителни, а броят и относителната им тежест не формират действителна многобройна съвкупност, която да обуслови приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Независимо от констатацията, че в разглеждания случай е допуснато нарушение единствено на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП, а не и на чл. 58, т. 3 от ЗДвП, не са налице основания за изменение на атакуваното решение в санкционната му част. Това обстоятелство не може да се противопостави на факта, че с деянието си подсъдимият е причинил смърт на три лица (след като за правната квалификация, по която е признат за виновен, е достатъчно да е причинена смърт на две лица). Преди всичко утежненият съставомерен резултат в рамките на квалификацията по чл. 343, ал. 3, пр. 2, алт. 2 от НК (настъпила смърт на повече от едно лице), както и тежестта на допуснатото нарушение на важно правило за движение, определят високата обществена опасност на инкриминираното деяние, поради което целите нито на индивидуалната, нито на генералната превенции биха се постигнали с наказания, определени към минималния размер, предвиден в закона (три години лишаване от свобода), а още по-малко - под този размер. В тази връзка жалбоподателят неоснователно оспорва заключението на съда за по-висока обществена опасност на деянието на подсъдимия, поради причиняването на смъртта на „цяло семейство“. Въпреки използвания в мотивите словесен израз, изводът на съда за завишена обществена опасност на деянието е обусловен не от семейните връзки между пострадалите (което обстоятелство може да има значение в аспекта на гражданската отговорност), а от броя на загиналите лица – трима, поради което е верен. При осъществената касационна проверка ВКС не съзира основания в подкрепа на твърденията за проявен необективен подход при оценката на поведението на подсъдимия с оглед неговата професионална ангажираност с управление на МПС. В атакувания съдебен акт (стр.26 и стр. 29) съставът на БАС е мотивирал убедително позицията си, че в рамките на приетата непредпазливост под формата на небрежност, подсъдимият като професионален шофьор с нужните умения и продължителна практика в много по-висока степен е могъл да предвиди опасността от намаляване на концентрацията и заспиване при движение нощно време, с намалена видимост, по прав и равен монотонен пътен участък, които обстоятелства с оглед персоналния му опит е следвало да завишат вниманието му. Това разбиране не е проява на неравноправно третиране, както неоснователно счита защитникът, а белег на стриктна индивидуализация на отговорността при отчитане на специфичните особености на интелектуалния компонент на вината в разглеждания казус. Досежно причинените при катастрофата щети по МПС, приети за отегчаващо обстоятелство, предходните инстанции не са изложили подробни съображения, като очевидно са изхождали от обстоятелството, че те се явяват реална, макар и несъставомерна, последица от произшествието. Доколкото по силата на закона последиците по б. „а“ на чл. 343, ал. 1 от НК изцяло се поглъщат от причиняването на тежка или средна телесна повреда, респ. смърт по б. „б“ и б. „в“, настъпилите материални вреди сами по себе си не се отразяват допълнително върху обществената опасност на извършеното деяние. Защитникът на подсъдимия оправдано твърди, че такъв подход не следва да бъде толериран, особено когато не са ангажирани доказателства за стойностния размер на вредите, в обвинителния акт липсват съответни констатации в тази насока и подобни обстоятелства не са обхваната от самопризнанието на подсъдимия. Законосъобразна е дадената от предходните съдебни инстанции оценка на самопризнанието на подсъдимия С.. Редукцията на определеното наказание представлява законодателна гаранция за значително по-благоприятно третиране на направилия “признание за виновност” подсъдим, като самият закон е дал оценка на самопризнанието на дееца, придавайки съществено значение на процесуалното му поведение. Задължителните постановки на ОСНК на ВКС, залегнали в т. 7 на ТР № 1 от 6.04.2009 г. по т. д. № 1/2008 г., указват, че в хипотезите на съкратеното съдебно следствие по чл. 371, т. 2 от НПК самопризнанието може да се третира като отделно смекчаващо обстоятелство със съответната тежест, само ако е спомогнало своевременно и съществено за разкриване на престъпното посегателство и неговия извършител. В разглеждания казус съдилищата мотивирано са приели, че по делото е била осъществена пълноценна и ефективна дейност от страна на компетентните органи, като процесът на доказване на осъщественото деяние с оглед конкретната му специфика обективно не е бил съществено подпомогнат от обясненията на подсъдимия. В тази насока с основание е отчетено, че при първия му разпит му като обвиняем, проведен на 17.04.2018 г., той не е направил самопризнание за извършеното деяние. Обясненията, съдържащи самопризнание, са били депозирани при втория му разпит като обвиняем, едва на 21.01.2019 г., повече от осем месеца след привличането му в това му процесуално качество (на 16.04.2018 г.), когато вече са били събрани в достатъчен обем обвинителни доказателства. Този втори разпит на подсъдимия се е състоял след извършването на редица действия по разследването – оглед на местопроизшествие, разпити на свидетели, назначаване и изготвяне на автотехническа и съдебномедицински експертизи. С оглед на тези обстоятелства категоричното установяване на авторството на деянието, на неговия механизъм и причините за настъпването му е било възможно и сигурно и без самопризнанието на подсъдимия. Затова въззивният съд не е подценил реалното значение на самопризнанието на подсъдимия С., доколкото то обективно не е подпомогнало в значителна степен разкриването на обективната истина. Следователно в разглеждания случай законоустановената от чл. 58а, ал. 1 от НК благоприятна последица от самопризнанието е достатъчна за правилната индивидуализация на наказанието. Възраженията за отчитане на съпричиняването на вредоносния резултат като смекчаващо обстоятелство са неоснователни, тъй като с оглед вече изложените доводи в обхвата на приетите факти липсват такива, които да бъдат третирани като противоправно поведение на пострадалия водач на лекия автомобил „Рено К.“ С.. В обобщение, въпреки внесените от касационната инстанция корекции на мотивите на атакуваното решение, при индивидуализацията на срока на лишаването от свобода БАС на практика адекватно е съобразил реалната обществената опасност на деянието и дееца, като не се налага изменение на въззивното решение в частта му за наказанието. По размер то е справедливо, отмерено е при лек превес на смекчаващите обстоятелства под средния размер на предвидената санкция за извършеното транспортно престъпление и съответно е редуцирано съгласно чл. 58а, ал. 1 от НК. Съобразявайки различната оценка на относителната тежест на нарушението на режима на скоростта, невключено в бланкетната диспозиция на инкриминираното престъпление, и изключването на причинените материални вреди, неправилно отчетени за отегчаващи, ВКС също достига до извод, че с наложеното наказание е постигнат необходимия баланс между посочените в чл. 36 от НК цели – поправянето и превъзпитанието на осъдения и общопревантивната функция на наказанието. С оглед на изложените съображения настоящият състав на ВКС счита, че в рамките на възложената компетентност и предоставените от закона правомощия следва да остави в сила атакувания съдебен акт на БАС, постановен по ВНОХД № 169/2019 г. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 151 от 09.10.2019 г., постановено по ВНОХД № 169/2019 г. по описа на Бургаския апелативен съд, наказателно отделение. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.