5 Р Е Ш Е Н И Е № 112 гр. София, 28.06.2022 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в съдебно заседание на втори юни две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ ЧЛЕНОВЕ: 1. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ 2. ДЖУЛИАНА ПЕТКОВА при участието на секретаря Албена Рибарска като изслуша докладваното от съдия Владимиров гр. дело № 2983/2019 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Т. Г. У. чрез адв. П. срещу решение № 71/25.04.2019 г. по гр. д. № 165/2019 г. на Окръжен съд – Сливен. В жалбата се правят оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска се постановяване на решение от касационния състав съобразно установения порок на въззивното решение, като при неправилност се претендира отмяна и връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд, респ. решаване на спора по същество. Ответникът Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ (ГДИН) при Министерство на правосъдието (МП), чрез гл. юрк. Н. оспорва касационната жалба и поддържа подадения отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Изразява становище за правилност и законосъобразност на обжалваното решение. Претендира разноски. Предмет на разглеждане е жалба срещу посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 13/04.01.2019 г. по гр. д. № 4022/2018 г. на Районен съд - Сливен в частта, с която е отхвърлен предявеният от Т. Г. У. против ГДИН при МП иск по чл. 212, ал. 5, т. 2, предл. 2, във вр. чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8 с ДВ, бр. 17/2003 г.) ЗМВР от 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 4, във вр. с ал. 1, т. 3 и с чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 2 ЗМВР от 2006 г. (отм.) - за заплащане на обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд над 50 часа на тримесечие за 2010 г., 2011 г. и 2012 г. - за разликата над присъдените 2 704. 46 лв. до претендираните 5 010 лв. и на ответника са присъдени разноски. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че претендираното право на обезщетение е възникнало при прекратяване на служебното правоотношение и от този момент започва да тече тригодишен давностен срок, в който служителят има право да потърси обезщетението си. Установил е, че служебното правоотношение с ищцата е прекратено на 10.08.2015 г. и давността за вземането е изтекла на 10.08.2018 г., като преди тази дата – на 09.08.2018 г. е подадена исковата молба, поради което то не е погасено по давност. Изтъкнато е, че в разглежданата хипотеза следвало да се съобрази и обстоятелството, че част от правото на допълнителен платен годишен отпуск към момента на прекратяване на правоотношението между страните е било погасено по давност, но на друго основание. В тази връзка са изложени съображения за приложение на разпоредбата на чл. 59а, ал. 1 ЗДСл (в сила от 01.03.2011 г.), с която е въведено правилото, че когато платеният годишен отпуск или част от него не бил използван до изтичане на две години до края на годината, за която се полагал, независимо от причините за това, правото на ползване се погасява по давност. Така второинстанционният съд е приел, че за възникналите права на отпуск до момента на влизане в сила на посочената разпоредба, а именно - 01.03.2011 г., двугодишния давностен срок не може да намери приложение, за разлика от правото на отпуск възникнало след въпросната дата, по отношение на което е приложим. Посочено е, че при разглежданата хипотеза във времево отношение се оформяли два периода. Първият процесен период е от 01.01.2003 г. до 01.03.2011 г., а вторият - от 01.03.2011 г. (01.01.2011 г.) до 30.06.2014 г., по отношение именно на който следва да се съобрази и разпоредбата на чл. 59а, ал.1 ЗДСл за двугодишната давност. Така претенцията за обезщетяване за периода от 2011 г. до 30.06.2014 г. е приета за неоснователна и отхвърлена като погасена по давност, след зачитане на направеното в този смисъл правопогасяващо възражение на ответната дирекция. С определение № 269 от 07.04.2022 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение за проверка съответствието на въззивното решение с практиката на ВКС, изразена в решение № 235 от 08.11.2016 г. по гр. д. № 2082/2016 г. на III г. о. и решение № 243 от 05.10.2016 г. по гр. д. № 1513/2016 г. на IV г. о. по въпроса дали е приложима разпоредбата на чл. 59а ЗДСл към правото на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 г. (отм.) и ако да - при какви условия предвид наличието на специална уредба по чл. 212, ал. 5 от закона за ползването му. По така повдигнатия въпрос е формирана последователна съдебна практика на ВКС, обективирана в цитираните по – горе решения, както и в решение № 197 от 07.10.2019 г. по гр. д. № 786/2019 г. по описа на IV г.о., която следва да бъде съобразена и по настоящото дело. Според дадените там правни разрешения правото на допълнителен отпуск е по своето естество компенсация за положен от съответния държавен служител в МВР извънреден труд. Това следва от законодателната уредба, създадена със ЗИД на ЗМВР от 1997 г. (обн. ДВ бр. 17 от 21.02.2003 г.), в сила от 25.02.2003 г., която урежда последиците от полагането на труд от държавните служители в МВР, работещи на смени, превишаващ нормативно установеното работно време след сумираното му изчисляване за тримесечен период. Положеният от такива служители труд, надвишаващ нормативно установеното работно време, се компенсира при условията на чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР от 1997 г. (отм.), съответно чл. 211, ал. 5, т. 2 ЗМВР от 2006 г. (отм): до 50 часа на отчетен период се заплаща възнаграждение за извънреден труд, а разликата над 50 часа – допълнителен отпуск. Забранено е изрично този отпуск да се компенсира с парично обезщетение (чл. 229, ал. 4 ЗМВР от 1997г. - отм. и чл. 212, ал. 4 ЗМВР от 2006г. - отм.), освен при прекратяване на служебното правоотношение. Ако обаче органът по назначаването не осигури на съответния служител, за когото е възникнало право на допълнителен отпуск, възможността да ползва такъв до прекратяването, от датата на прекратяването за този служител възниква право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Давността за това вземане също тече от датата на прекратяване на служебното правоотношение, защото не е възможно да се погаси по давност вземане, което не е възникнало – тъй като до прекратяването служителят (кредитор по правоотношението) е възпрепятстван със законови разпоредби да предприеме действия по упражняване на разглежданото право. Разпоредбите на чл. 59а ЗДСл, както и на чл. 176а КТ не са приложими по аналогия по отношение на правото на допълнителен отпуск по чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР 2006 г. (отм.). Случаите са различни, тъй като правото на отпуск по КТ и ЗДСл може да бъде упражнено едностранно, а за правото на отпуск по цитираните закони не е предвидена такава възможност. Тя е обусловена от обстоятелството, че работното време на държавните служители в МВР (съответно - ГДИН) при даването на дежурства се отчита съгласно специалните норми на закона. В обобщение, отговора на поставения въпрос е, че по отношение на вземане за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск на служител от МВР, работещ на смени и положил труд над законоустановеното работно време (над 50 часа на тримесечие) не е приложима разпоредбата на чл. 59а ЗДСл. Правото на допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд продължава да съществува (макар да е възникнало по силата на отменените закони за МВР), но не може да бъде упражнено едностранно и поради това за него давност не тече докато съществува правоотношението между държавния служител и МВР. Когато такъв не е предоставен на служителя до прекратяване на служебното му правоотношение правото на отпуск се е трансформирало във вземане за обезщетение. Погасителната давност за него започва да тече от момента, в който правоотношението е прекратено. По съществото на касационната жалба. Предвид отговора на въпроса, по който е допуснат касационният контрол въззивното решение е неправилно. Основателно е касационното оплакване, че то е постановено в нарушение на материалния закон. Инстанцията по същество е приела, че в полза на ищцата е възникнало вземане за допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа на отчетен период (тримесечие), което обаче се явява погасено по давност за исковия период в настоящото производство (2010 г. – 2012 г. вкл.) с оглед приложението по аналогия на чл. 59а, ал. 1 ЗДСл по спорното правоотношение. Този извод не съответства на даденото по-горе тълкуване на закона, според което за процесното вземане не е приложима разпоредбата на чл. 59а ЗДСл. То не е погасено по давност, поради което възражението на ответника в тази насока е неоснователно. Установено е по делото, че в исковия период ищцата е работела по служебно правоотношение на длъжността „надзирател“ в затвора в [населено място] при ответника до 10.08.2015 г., когато то е прекратено. За това време тя е полагала извънреден труд над 50 - тия час до 56 часа в календарната 2010 г. и над 50 – тия час до 96 часа за 2011 г. и 2012 г., за който труд е имала право на допълнителен платен годишен отпуск. Поради отсъствие на данни такъв да е предоставен от работодателя и ползван от служителя до прекратяване на служебното правоотношение правото на отпуск на ищцата се е трансформирало във вземане за обезщетение, което се дължи за положения извънреден труд над 50-тте часа на всяко тримесечие. Налице е касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. 1 ГПК и обжалваното решение следва да бъде отменено частично. Естеството на порока не налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция – арг. чл. 293, ал. 3 ГПК. Предвид на установените по делото факти, че трудът на ищцата, положен над нормативно предвиденото работно време за исковия период в настоящото производство (календарните 2010 г., 2011 г. и 2012 г.) надхвърля 50 часа, за разликата тя има право на допълнителен отпуск. Размерът на дължимия отпуск е регламентиран в нормите на чл. 229, ал.1, т. 9 (предишна т. 8) ЗМВР от 1997 г. – отм. и в чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 г. – отм., които препращат към чл. 212, ал. 5 ЗМВР от 1997 г. – отм. и чл. 211, ал. 5 ЗМВР от 2006 – отм. единствено за обозначаване на вида отпуск. По отношение на периода, за който той се полага следва да се приеме, че това е една година – арг. от чл. 156 КТ, доколкото липсва изрична законова регламентация в правната уредба на допълнителния платен годишен отпуск за служители в МВР. Така допълнителния платен годишен отпуск в очертаните хипотези е ограничен до 12 работни дни годишно, а не се полага в размер на 12 работни дни на тримесечие. За първата от горепосочените години (2010 г.) надхвърлящият 50 часа извънреден труд е 56 часа, а за останалите (2011 г. и 2012 г.) той възлиза на 96 часа, поради което за всяка тези две години ищцата е имала право на допълнителен платен годишен отпуск от 12 работни дни, а за третата (2010 г.) – от 7 работни дни. С прекратяването на служебното й правоотношение правото на отпуск се е трансформирало във вземане за обезщетение, изчислено в съответствие с приложимите по аналогия текстове на чл. 225 във вр. с чл. 177 КТ, доколкото ЗМВР от 2006 г. (отм.) не съдържа специални правила за определяне размера на дължимото обезщетение. Съобразно релевантната база за изчисляването му (за месеца предхождащ прекратяването на служебното правоотношение с ищцата – м. юли 2015 г.) при получено среднодневно брутно възнаграждение от 38. 10 лв. (по данни от назначеното по делото вещото лице) и 31 дни неизползван допълнителен платен годишен отпуск по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР от 2006 г. (отм.), на който е имала право в периода от 2010 г. до 2012 г. вкл. ищцата има вземане за обезщетение от 1 181. 10 лв. над вече присъденото с влязлото в сила решение по настоящия спор (от 2 704. 46 лв.). Така искът се явява основателен до размер общо за 3 885. 56 лв. за исковия период, а за разликата до претендираните 5 010 лв. подлежи на отхвърляне. Сумата от 1 181. 10 лв. ще следва да бъде присъдена ведно със законната лихва върху нея, считано от 09.08.2018 г. до изплащането й. В частта за отхвърляне на иска над 3 885. 56 лв. до 5 010 лв. решението на въззивния съд е правилно и ще следва да бъде оставено в сила. С оглед на този изход на делото ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимата държавна такса по иска при материален интерес от 1181. 10 лв. (сега присъдения) за производството в трите инстанции. В полза на ищцата пък ответната дирекция следва да заплати разноски за адвокатска защита и представителство върху същата част от иска за три инстанции в размер на 938 лв., определени по реда на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения и при предпоставките на чл. 78, ал. 5 ГПК съобразно направеното възражение от насрещната страна за прекомерност, което този състав намира за основателно. Дължимите върху уважената част от иска разноски за адвокатски хонорар, сторени пред първата и пред втората съдебна инстанция, следва да бъдат поискани и съответно присъдени с крайния акт, с който е приключило производството пред тях – арг. чл. 81 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, III г. о. Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 71/25.04.2019 г. по гр. д. № 165/2019 г. на Окръжен съд – Сливен в частта, с която е потвърдено решение № 13/04.01.2019 г. по гр. д. № 4022/2018 г. на Районен съд - Сливен в частта за отхвърляне на предявения от Т. Г. У. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието иск по чл. 212, ал. 5, т. 2, предл. 2, във вр. чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8 с ДВ, бр. 17/2003 г.) ЗМВР от 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 4, във вр. с ал. 1, т. 3 и с чл. 211, ал. 5, т. 2, предл. 2 ЗМВР от 2006 г. (отм.) за разликата над присъдените 2 704. 46 лв. до 3 885. 56 лв. - обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд над 50 часа на тримесечие за 2010 г., 2011 г. и 2012 г. и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието – [населено място], [улица] да заплати на Т. Г. У. с ЕГН [ЕГН] и адрес [населено място], [улица] сумата от още 1 181. 10 (хиляда сто осемдесет и един лв. и 10 ст.) лева - обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд над 50 часа на тримесечие за 2010 г., 2011 г. и 2012 г., ведно със законната лихва върху сумата от 09.08.2018 г. до изплащането й, както и 938 (деветстотин тридесет и осем) лева - разноски за адвокатско възнаграждение за три инстанции върху така уважения размер на иска. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 71/25.04.2019 г. по гр. д. № 165/2019 г. на Окръжен съд – Сливен в частта за отхвърляне на предявения иск над 3 885. 56 лв. до претендираните 5 010 лв. ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието – [населено място], [улица] да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Върховния касационен съд сумата от 125 (сто двадесет и пет) лева – дължима държавна такса по иска за трите инстанции. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.