Р Е Ш Е Н И Е
№ 449
С о ф и я, 01 н о е м в р и 2013 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 04 о к т о м в р и 2013 година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ
КАПКА КОСТОВА
при секретар Даниела Околийска
и в присъствието на прокурора Кирил Иванов
изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски
наказателно дело № 1419/2013 година.
Делото е инициирано с касационна жалба от повереника на частната обвинителка М. Г. Г. от.... адв.Е.П. от САК и има за предмет присъда № 11 от 13.03.2013 г., постановена по ВНОХД № 1355/2012 г. от Софийския апелативен съд, която се оспорва с доводи по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК. Иска се изменяването й с отмяна на приложението на чл.66, ал.1 от НК за отлагане изпълнението на наказанието лишаване от свобода, алтернативно, за увеличаване на размера на това наказание без отлагане на изпълнението му.
Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба.
Касаторката М.Г. и повереничката й адв.П. поддържат лично жалбата в касационното производство и молят да бъде уважена.
Подсъдимият М. С. С. от П. и защитникът му адв.Ат.П. от АК-П. молят жалбата да бъде оставена без уважение, като настояват ВКС служебно да провери обжалваната присъда, но като я признае за неправилна и незаконосъобразна, да го оправдае.
Върховният касационен съд провери въззивната присъда в пределите на правомощията си по чл. 347 от НПК и за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 335 от 20.11.2012 г., постановена по НОХД № 4695/2012 г. на Софийски градски съд подсъдимият М. С. С. от П. е признат за невинен в това на 07.02.2012 г. в София, при управляване на МПС – лек автомобил “......”, модел „Д.” с рег.№ ...... да е нарушил правила за движение по чл.20, ал.2 и чл.116 от ЗДвП и по непредпазливост да е причинил смъртта на пешеходката К. К. Б. от Б. и е оправдан по предявеното му обвинение за извършено престъпление по чл.343, ал.1, б.”в” вр. чл.342, ал.1 от НК.
Присъдата е била протестирана от градска прокуратура-София и от поверениците на частната обвинителка М.Г. адв.Е.П. и адв.Р.П. от САК с идентични оплаквания за неправилност, необоснованост, неправилно извеждане на правно значимите факти и приложение на материалния закон с искане за отмяната й и постановяване на нова осъдителна присъда по предявеното на подсъдимия обвинение, с налагане на наказание лишаване от свобода около средния на предвидения за престъплението размер на същото.
С атакуваната въззивна присъда № 11 от 13.03.2013 г., постановена по ВНОХД № 1355/2012 г. Софийският апелативен съд е отменил изцяло първоинстанционната присъда и като е признал подсъдимия М. С. за виновен в извършването на престъпление по чл.343, ал.1, б.”в” вр.чл.342, ал.1 от НК, при условията на чл.54 от НК му е наложил наказание от 1 година лишаване от свобода, което е отложено за изпълнение на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 3 години, както и на основание чл.343г от НК е лишен от право по чл.37, ал.1, т.7 от НК – право да управлява МПС за срок от 1 година, считани от влизане на присъдата в законна сила, като го е признал за невинен и го е оправдал да е допуснал и нарушение на правилото за движение по чл.116 от ЗДвП.
Присъдени в тежест на подсъдимия са 450 лв разноски на държавата по водене на делото, както и 500 лв, дължими от него на частната обвинителка Г. като сторени от нея разноски по делото.
В касационната жалба повереникът на частната обвинителка Г. адв.Е.П. навежда оплакване за явната несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода от 1 година и срещу приложението на чл.66, ал.1 от НК, като се прави искане за изменяване на въззивната присъда от ВКС и отмяна на приложението на разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК, алтернативно, завишаване на размера на това наказание, отново без приложение на разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК.
Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение намира касационната жалба за подадена в законния срок, от страна, имаща право на жалба, срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл.346, т.1 от НПК, поради което е допустима.
Разгледана по същество, същата е НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения:
На първо място следва да се отбележи несъобразяването на всички страни в процеса с правомощията на касационната инстанция при инициираното само с жалба на частната обвинителка третоинстанционно производство по делото с искане за отежняване на положението на подсъдимия, но именно от тази инстанция. При липса на протест от прокурора в полза на подсъдимия и/или жалба от него ВКС няма как да извърши отмени или измени „неправилната”, според тях, въззивна присъда, доколкото не се касае за особено съществено нарушение било на процесуални правила, ограничаващи правото на защита на някоя страна в процеса, било заради такова неправилно приложение на материалния закон, възползвайки се от правомощието си по чл.124 от Конституцията на РБ за упражнявания контрол за еднаквото прилагане на законите спрямо всички.
От друга страна, на ВКС не е дадено правомощието да отежни пряко положението на подсъдимия (освен в случаите по чл.354, ал.2, т.4 от НПК само относно приложимото право, но което не води до увеличаване на наложеното от долните инстанции наказание), включително да увеличи размера на алтернативна или кумулативна санкция или да отмени приложението на чл.66, ал.1 от НК, а при съображения в тази насока следва да върне делото на предишната инстанция – чл.354, ал.3 от НПК. Или, претенциите на всички страни, както са заявени от тях в жалбата на частното обвинение и в съдебните прения за постигане на целения резултат с акта на ВКС са процесуално непостижими.
Настоящият състав на ВКС намира, че не само защото е ограничен в правомощията си, но и защото по същество не съзира допуснати процесуални нарушения в доказателствения анализ на въззивната инстанция, чиито изводи по фактите не са оспорени и съответстващите им правни изводи са съобразени с приложимото в случая материално право и съдебната практика. И това е така с оглед на установеното, че за подсъдимия като водач на МПС е била налице техническата възможност да избегне ПТП, ако бе изпълнил задълженията си по чл.20, ал.2 от ЗДвП, за което съдът е изложил убедителни и законосъобразни съображения (стр.6-13 от решението). Дори е било неоснователно оправдаването на подсъдимия за допуснато нарушение на чл.116 от ЗДвП в цитираната от съда редакция към датата на деянието, тъй като чл.20, ал.2, изр.1-во от ЗДвП изисква съобразяване на скоростта на движение от водача на МПС с оглед възможността да спре „пред всяко предвидимо препятствие”, както и „когато възникне опасност за движението” (за каквото нарушение на чл.20, ал.2, изр.2-ро от ЗДвП е осъден), и разпоредбата на чл.116 от ЗДвП също указва на такова задължение на водачите спрямо пешеходците като по-уязвими участници в движението, често с променливо, но предвидимо поведение.
Ангажираното основание за корекция на присъдата по чл.348, ал.5, т.1 вр.ал.1, т.3 от НПК се корени в недоволството на частната обвинителка от размера и начина на изпълнение на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода, но се налага да се проследи последователността на тази й позиция. Участвайки с двама повереници в първоинстанционното производство, жалбоподателката Г. се е солидаризирала с изразеното в съдебните прения от повереника й адв.П. становище при осъждането на подсъдимия да му се наложи наказание „под средния размер, дори отложено при условията на чл.66, би било достатъчно за изпълнение целите на наказанието”, коментирайки и известно съпричиняване на вредоносния резултат от пешеходката. Атакувайки оправдателната присъда, искането във въззивната й жалба е вече за наказание „над средния размер”, без коментар за възможността да се отложи или не изпълнението на наказанието лишаване от свобода. От процесуална гледна точка това би имало значение с оглед разпоредбата на чл.318, ал.4, изр.2-ро от НПК, каквото ограничение не съществува за касационното обжалване, но е от значение за тежестта на наведените сега доводи за неправилност на въззивния съдебен акт.
Безспорно е, че резултатът за частната обвинителка е тежък с оглед загубата на майка й, но смъртта е елемент от състава на престъплението и не може да се отчита повторно за отежняване на налаганата на дееца санкция. В жалбата като отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства се коментират необходимостта от ефективно търпимо наказание лишаване от свобода главно за постигане целите на генералната превенция, а също липсата на „показано съжаление” от него, на „самокритика”, което „категорично изключва възможност за ..... леко наказание при условно осъждане, тъй като явно той не си е поправил поведението и не си е взел поука” и нищо друго. Многократно ВКС е напомнял, че водещо при определяне на наказанието е както преди всичко поправянето и превъзпитанието на дееца, така и че в негова вреда не могат да се ценят обстоятелства, свързани с отношението му към предявеното обвинение.
В случая, при определяне на обема на кумулативната санкция на подсъдимия въззивният съд е отчел наличните главно смекчаващи отговорността му обстоятелства и при техния превес е наложил наказание от 1 година лишаване от свобода и 1 година лишаване от право да управлява МПС, като е отложил изпълнението на първото по вид наказание на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 3 години (по отношение на същото е съобразено изменението на закона, въпреки непосочването на разпоредбата на чл.2, ал.2 от НК в диспозитива и мотивите на присъдата). Като особено силни аргументи в тази насока правилно са възприети както не голямата тежест на допуснатото нарушение и миналото му като водач на МПС, така и значителното съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата. С оглед и на останалите имащи отношение обстоятелства – трудова ангажираност, семейно положение, реабилитиран за деяния, нямащи общо с транспорта, формата на вината законосъобразно е достигнато до извода за приложението на чл.66, ал.1 от НК и ВКС няма основание за противно становище. Не е налице касираното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК.
Искането на жалбоподателката за корекция на присъдата в желаната посока е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение, а атакуваната въззивна присъда следва да бъде оставена в сила.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд – Първо наказателно отделение на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 11 от 13.03.2013 г., постановена по ВНОХД № 1355/2012 г. Софийският апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |