Р Е Ш Е Н И Е №......... гр.София, ..............2020г. Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шести юли две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Татяна Кънчева ЧЛЕНОВЕ: Теодора Стамболова Петя Шишкова в присъствието на секретаря Илияна Рангелова и прокурора от ВКП Кирил Иванов, като разгледа докладваното от съдия Шишкова КНД № 433 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.346, т.1 от НПК. Образувано е по повод на постъпили касационен протест, жалба от частния обвинител С. Н., и жалба с допълнение към нея от подсъдимия Е. П. срещу присъда № 49 от 24.02.2020г., постановена по ВНОХД № 354/19г. по описа на Великотърновския апелативен съд. С атакувания съдебен акт е отменена изцяло присъда № 23 от 21.05.2019г. по НОХД № 342/17г. на Плевенския окръжен съд и е постановена нова, с която подсъдимият Е. Йосифов П. е признат за виновен в това, че на 15.09.2014г. в землището на гр. Кнежа, на път III-306, управлявал моторно превозно средство – зърнокомбайн „John Deere 96801“ с ДК № ЕН 06491 с прикачен хедер, в нарушение на чл.44, ал.1 и чл.140, ал.6 от ЗДвП, чл.1, ал.4 от Наредбата за реда за движение по пътища, отворени за обществено ползване на колесни трактори, тракторни ремаркета и друга самоходна техника, чл.5, ал.1, т.1,б.“а“, чл.8, ал.2, чл.10, ал.1,вр.чл.8, ал.2, чл.22 и чл.23, ал.1, вр. чл.19, ал.1 и чл.20, ал.2 от Наредбата за движение на извънгабаритни и/или тежки пътни превозни средства по път за обществено ползване, и по непредпазливост причинил смъртта на П. Л. Н.. На основание чл.343, ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1 от НК е осъден на лишаване от свобода за срок от две години, като изпълнението на наказанието е отложено за тригодишен изпитателен срок. Лишен е от право да управлява МПС за срок от две години. Осъден е да заплати на „Б. Трейд“ЕООД, представлявано от С. М. Б. обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 11 532лв., в едно със законната лихва. Възложени са му разноските по делото и държавна такса върху присъдената сума по гражданския иск. Със същата присъда подсъдимият Х. Т. К. е признат за невиновен и оправдан по обвинението по чл.343, ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1 от НК за това, че по същото време и на същото място, при условията на независимо съизвършителство управлявал моторно превозно средство – л.а. Марка „Дачия Л.“ с ДК рег.номер ........ в нарушение на чл.21, ал.2 и чл.139, ал.1, т.1 от ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на П. Л. Н.. Предявеният срещу него граждански иск от „Б. Трейд“ЕООД за обезщетение за претърпени от деянието имуществени вреди е отхвърлен. Доводите в касационния протест касаят оправдаването на подсъдимия К.. Твърди се допуснато нарушение на материалния закон, изразяващо се в неправилна преценка, че деянието е случайно по смисъла на чл.15 от НК, както и съществено процесуално нарушение, поради недооценка на наличните доказателства за вината му. Иска се отмяна на присъдата и връщане на делото за ново разглеждане. В жалбата от името на частния обвинител се релевират касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Изразява се несъгласие с възприетите от въззивната инстанция различни правни изводи в сравнение с тези на първата, при непроменена фактическа обстановка. Защитникът на подсъдимия П. също е сезирал касационния съд с отменителните оплаквания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Твърди, че съществените процесуални нарушения се изразяват в отказа на съда да изследва въпроса за друг възможен момент на възникване на опасността за движението на подсъдимия К., както и в некредитирането на показанията на св.К., че се е движел с включени аварийни светлини. Според него въззивният съд е приложил неправилно материалния закон, като е вменил във вина на П. нарушението на чужди задължения, както и като е извел причинна връзка между допуснати от него нарушения и настъпилото ПТП. Твърди, че вината за катастрофата е изцяло на подсъдимия К.. Счита, че уважаването на гражданския иск по отношение на П. е било процесуално недопустимо при липса на жалба срещу отхвърлянето му от първата инстанция, а по същество е неправилно, поради несъставомерност на имуществените вреди. Постъпило е възражение от гражданския ищец, в което се обосновава тезата, че на обезщетение в наказателното производство подлежат всички преки вреди, независимо дали са съставомерни. В съдебно заседание представителят на ВКП изразява становище, че протестът следва да бъде уважен, а жалбата на подсъдимия П. – отхвърлена. Изтъква, че скоростта на подсъдимия К. е била несъобразена, а ударът е настъпил в лентата за движение на П.. Споделя оплакването за нарушения на чл.13, чл.14 и чл.107 от НПК. Повереникът на частния обвинител също поддържа жалбата. Намира, че съществува пряка причинна връзка между превишената скорост на подсъдимия К. и смъртта на Н., тъй като независимо от малката вероятност за безопасно разминаване, ако нямаше навлизане в насрещната лента за движение и се беше стигнало до удар в лентата на К., то той не би бил челен. Защитникът на подсъдимия К. счита, че въззивният съд е изяснил правилно значимите обстоятелства и присъдата следва да бъде оставена в сила. Защитникът на подсъдимия П. поддържа жалбата и допълнението към нея, намира и протеста за основателен. Моли за оправдаване или за връщане на делото за ново разглеждане. Подсъдимият П. моли да бъде оправдан. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните, и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: Приоритетно следва да бъде обсъдено отменителното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, тъй като правилното приложение на материалния закон е възможно само към конкретна фактическа обстановка, изяснена изчерпателно и по предвидения процесуален ред. Независимо че отменителното основание съществено нарушение на процесуалните правила е релевирано и от прокурора и представителя на частния обвинител, конкретна аргументация е изложена единствено от защитника на подсъдимия П.. Доколкото касационната инстанция контролира въззивния акт само в рамките на направени конкретни оплаквания, подкрепени с доводи, отговор следва да получат само формулираните в неговата жалба възражения. Те се свеждат до твърдения за некоректен анализ на гласните доказателствени средства, установяващи дали св.А. К. се е движел с включени аварийни светлини, както и до отказът на съда да провери как би се променил изводът за предотвратимост на удара от страна на подсъдимия К., ако за момент на възникване на опасността се възприеме появата на съпровождащия автомобил, вместо на комбайна. В тази връзка настоящият състав намира за необходимо да отбележи, че евентуално допуснати процесуални нарушения при установяването на даден факт, могат да се квалифицират като съществени и да представляват отменително основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, само когато този факт е част от предмета на доказване по делото. Въпросът дали св.А. К. се е движел с включени аварийни светлини, е ирелевантен за ангажиране на наказателната отговорност на подсъдимия К.. Развитата от защитника на П. теза, че при вида на автомобил с такава сигнализация другият подсъдим е следвало да го възприеме като опасност за движението и съобразно предписанието на чл.20, ал.2 от ЗДвП да намали скоростта и дори да спре, не намира нормативна опора. Законът предвижда употребата на аварийни светлини в различни случаи. Те могат да са свързани с необичайна ситуация, в която е изпаднал сигнализиращият автомобил – за тези хипотези се отнасят разпоредбите на чл.22, ал.3 от ЗДвП за движението с твърде ниска скорост, на пр.2 и пр.3 на чл.74а от ЗДвП за аварирало или катастрофирало превозно средство, на чл.151 от ППЗДвП за теглено превозно средство. Възможно е да са по повод възникнало друго, несвързано със сигнализиращия автомобил усложнение на пътната обстановка и тогава са приложими пр.1 на чл.74а от ЗДвП и чл.80, ал.3 от ППЗДвП. Включените аварийни светлини предупреждават водачите за опасност, но не създават за тях задължение, отделно и различно от установеното в чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП. Сама по себе си едновременната употреба на всички пътепоказатели не представлява опасност за движението, при възникването на която трябва да намалят скоростта си или да спрат, а сигнализира за такава. В някои случаи моментът на възприемането на аварийната сигнализация съвпада с този на възприемане на опасността за движението, каквато е напр. хипотезата на внезапно повредило се и спряло в същата лента за движение превозно средство. В други предупреждението е за това, че в близък участък от пътя е възникнала необичайна ситуация. Смисълът е да концентрира вниманието на водачите и да предотврати изненадата, с което се намалява времето за реакция. Но самата реакция не се налага да бъде предприета, преди опасността бъде възприета. Автомобилът на св.К., дори и да е бил с включени аварийни светлини, не е препятствал движението на подсъдимия К. и за него е възникнало задължение да намали или да спре. Употребата им би намерила логично обяснение с прекомерно ниската му скорост от около 24км/ч. Различно би било, ако той ясно обозначаваше, че е следван от извънгабаритно превозно средство. Тогава насрещнодвижещият се водач би възприел по-рано приближаващата се опасност, макар и не визуално. От изложеното следва, че обстоятелството с какви светлини се е движел св.К., е неотносимо към съществените въпроси за дължимото поведение на двамата водачи, за допуснатите от тях нарушения и за причинната връзка с настъпилата смърт на П. Н.. Въззивният съд е положил значителни усилия за изясняване на фактическата обстановка, но не е отчел в достатъчна степен необходимостта от изясняване на дължимото поведение от страна на подсъдимия К.. Същевременно, въз основа на редица изчерпателно и прецизно изяснени обстоятелства е направил погрешни правни изводи. Констатира се неправилно приложение на закона при оценката на осъщественото от всеки един от двамата подсъдими. По отношение на подсъдимия К.: За него е установено, че се е движел по път с една лента за движение във всяка посока, с единична непрекъсната линия между тях, с мокра напукана настилка, в дъждовно време. Участъкът бил сигнализиран със знаци, предупреждаващи за последователни опасни завои, за участък с концентрация на ПТП и със знаци забраняващи изпреварването и движението със скорост по-висока от 70км/ч. Навлязъл в десен завой със скорост 82км/ч. Завоят бил с наклон. Десният банкет по посока на движението на подсъдимия бил гъсто обрасъл с дървета и храсти. След като преодолял първата част от завоя, той възприел насрещнодвижещото се извънгабаритно превозно средство и реагирал с натискане на спирачка. Автомобилът му загубил напречна устойчивост и се насочил странично със задната си част към другата лентата. Ударил се челно в предното ляво колело на комбайна. Сблъсъкът е настъпил в лентата за движение на комбайна. За да оправдае подсъдимия К., Великотърновският апелативен съд е приел, че превишаването на скоростта от негова страна не е в причинна връзка с настъпилото произшествие. Този извод е аргументиран неразбираемо, на места изложените съображения са неясни и не кореспондират със законодателната и житейска логика. Многократно съдът е разсъждавал освен за разрешената, и за съобразената скорост. На стр.33, абз.3 от мотивите е посочил, че „За да се отговори на въпроса, дали избраната от К. скорост е в причинна връзка с настъпилото ПТП и съставомерния резултат, следва да се установи, би ли имал водачът възможност да предотврати ПТП при движение с технически съобразената или разрешената за участъка скорост.“ Този подход е напълно правилен и законосъобразен, доколкото е процесуално допустимо служебно приложение на закон за еднакво наказуемо престъпление без съществено изменение на фактите. В обстойно възпроизведеното заключение на назначените в съдебната фаза и кредитирани от въззивната инстанция повторна и допълнителни експертизи, са установени следните параметри: Скоростта, с която К. е управлявал е 82км/ч.; Разрешената скорост е 70км/ч.; Критичната скорост, с която е възможно да преодолее завоя е 83км/ч.; Скоростта, с която е възможно да предприеме спиране без да напусне своята лента за движение е 75км/ч. Апелативният съд установява, че и при четирите изброени величини на скоростта, ударът е непредотвратим за водача на лекия автомобил. Това е така, защото при движение дори с най-ниската от тях – 70км/ч., опасната зона за спиране би била 62,3м., което е по-малко от зоната на видимостта – 50-53м. Относно така направените изчисления следва да се отбележи и обстоятелството, че опасната зона е измерена до хипотетичната точка на сблъсък в лентата на подсъдимия К., при положение че двете превозни средства не променят траекториите си на движение в кривата на завоя. Не се държи сметка за реалното място на удара, на което автомобилът се е озовал, тъкмо защото водачът е превишил скоростта от 75 км/ч., при която е било възможно безопасно да употреби спирачки. При горното е видно, че извода на съда, че съобразената скорост е 75км/ч. е резултат от неправилно приложение на закона. Факторите, с които водачът следва да се съобразява при избора на скорост, далеч не се свеждат единствено до възможността да употреби спирачка, без да навлезе в насрещната лента. Те са многобройни и в обобщен вид са изброени в чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП. Един от тях са „конкретните условия на видимост“. В завой видимостта е ограничена, съгласно §6, т.56 от допълнителните разпоредби на ЗДвП. Това налага скоростта на движение да е такава, че когато водачът възприеме внезапно възникнала опасност на пътя и реагира със задействане на спирачната уредба, автомобилът да може да преустанови движението си преди да е настъпил удар. Ако това не е възможно, то ударът би бил непредотвратим поради допуснатото от водача превишаване на съобразената скорост. За правилното решаване на въпроса за вината на подсъдимия К. е необходимо да се изясни каква би трябвало да бъде съобразената скорост на движение на управлявания от него автомобил, и дали при движение с такава ударът би бил предотвратим. Касационната инстанция не притежава компетентност да установява нови факти, което налага присъдата да бъде отменена по отношение на този подсъдим и делото да бъде върнато за ново разглеждане. По отношение на подсъдимия П.: Оплакването на П., че са му вменени във вина чужди задължения, е получило адекватен отговор в мотивите към присъдата. По начало не се спори, че са допуснати нарушения на Наредба № 11/2003г. за движение на извънгабаритни и/или тежки пътни превозни средства. Изяснено е, че подаването на заявление за разрешение за движение по път за обществено ползване и осигуряването на съпровождащ обозначен автомобил с водач с нужните качества е следвало да бъде осъществено от собственика на машините /търговско дружество, чрез управителя/. Същевременно правилно е изтъкнато, че неизпълнението на тези изисквания от страна на управителя не освобождава подсъдимия от собственото му задължение да спазва правилата за движение. Отговорността за незачитане на установения ред за управление на пътно превозно средство, надвишаващо нормите за размери, маса или натоварване, е на водача, тъй като той е участник в движението и адресат на общото задължение за съблюдаване на безопасност. При неизпълнение на специалните изисквания за придвижване на извънгабаритни машини, ако извършеното не съставлява престъпление, именно той подлежи на санкциониране по чл.177, ал.3, т.1 от ЗДвП. На следващо място, изяснена е и причинно-следствената връзка между нарушението на чл.22 и чл.23, ал.1 от Наредба №11 и настъпилото произшествие, довело до смъртта на П. Н.. Катастрофата е настъпила, защото лекият автомобил е навлязъл в лентата за насрещно движение и се е ударил в комбайна. Водачът К. не е очаквал появата на комбайн с широк 4,45м. хедер, не е намалил скоростта, и е продължил да се движи с такава, при която не може да спре в своята лента за движение. Правилно апелативният съд установил, че конкретната реакция на К. не е в резултат на негов самостоятелен погрешен субективен избор, а е провокирана от допуснатите от другия подсъдим нарушения. Възражението в касационната жалба, че разминаването е било възможно, е неоснователно. Ползвайки експертното становище, въззивната инстанция е изяснила, че за безопасно разминаване при движение с разрешената в този участък скорост, е необходимо подсъдимият К. да притежава професионални качества, каквито законът не изисква от него. При това положение, употребата на спирачка е била обективно обусловена. Подсъдимият П., навлизайки в път, отворен за обществено ползване без съпровождащ автомобил, е добил качеството на опасност, препятстваща движението на насрещните превозни средства, внезапна и непредвидима за водачите им, законосъобразната реакция на която е намаляване на скоростта. Различно би било положението, ако пред комбайна се движеше пилотен автомобил с мигаща или проблясваща светлина и табела известяваща приближаването на извънгабаритно превозно средство. В такава ситуация насрещно движещите се водачи биха разполагали с достатъчно време за постепенно намаляване на скоростта, без опасност да загубят контрол върху автомобила. С оглед изложеното, настоящата инстанция намира, че преценката на въззивния съд за ангажиране на отговорността на подсъдимия П. за престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“ от НК е в съответствие с материалния закон и почива на изчерпателно и точно изяснени факти. Въпреки това, присъдата подлежи на изменение по отношение на разпоредбите, с които е запълнена бланкетната норма. За част от вменените му нарушения на правилата за движение П. следва да бъде признат за невиновен и оправдан. Не съществува процесуална пречка това да бъде сторено от касационната инстанция, тъй като приложимият закон е за еднакво наказуемо престъпление. Подсъдимият П. е управлявал превозно средство, което представлява „самоходна техника“ по смисъла на §6, т.16 от ЗДвП. За реда, по който тя може да се движи, инкриминираният чл.140, ал.6 от ЗДвП препраща към Наредба № 15 от 07.04.2008г. От своя страна чл.1, ал.4 от Наредба № 15 гласи, че движението по пътищата, отворени за обществено ползване, на колесни трактори, тракторни ремаркета и друга самоходна техника с размери, маса и натоварване на ос, надвишаващи определените норми по реда на чл.139, ал.1, т.2 от ЗДвП, се извършва по реда на Наредба № 11 от 2001г. за движение на извънгабаритни и/или тежки пътни превозни средства. Ясно е, че редът за движение на извънгабаритна самоходна техника е специален по отношение на общия ред за движение на самоходна техника, и тъй като в причинна връзка с произшествието е именно наличието на монтиран пред комбайна хедер с прекомерна широчина, относимите разпоредби са на Наредба № 11, а не на препращация към нея текст на чл.1, ал.4 от Наредба № 15. В ЗДвП съществува чл.139, ал.3, който директно препраща към Наредба № 11, и подсъдимият П. следва да отговаря именно за неговото нарушение, а не за неспазване на чл.140, ал.6 от ЗДвП. Неправилно във вина на П. е вменено и нарушение на чл.5, ал.1, т.1 от Наредба № 11. Тази разпоредба не съдържа правило за поведение, а заедно с чл.2 дефинира понятието „извънгабаритни превозни средства“ и няма как да бъде нарушена. Действително осъщественото от подсъдимия нарушение е на чл.10, ал.1 от Наредба № 11. Особеност на тази разпоредба е, че въвежда две самостоятелни изисквания за движението на извънгабаритна самоходна техника: за разрешително по чл.8, ал.2 и за съпровождане съгласно раздел VI, от който инкриминирани са разпоредбите на чл.22 и чл.23, ал.1. В конкретния случай са нарушени и двете изисквания, но в причинна връзка с настъпилата смърт е само второто нарушение, поради което бланкетната норма на чл.343, ал.1, б.“в“ от НК следва да бъде запълнена именно с позоваване на чл.139, ал.3 от ЗДвП, вр. чл.10, ал.1, вр. чл.22 и чл.23, ал.1 от Наредба № 11. Предприемането на движение без разрешително по чл.8, ал.2 от Наредба № 11 може да бъде ценено единствено като отегчаващо обстоятелство. Възражението на жалбоподателя срещу признаването на подсъдимия за виновен за нарушение на чл.44, ал.1 от ЗДвП е основателно. Произшествието, при което е настъпила смъртта на Н. не се е случило при разминаване на двете превозни средства. Освен това разпоредбата е обща и не касае извънгабаритните превозни средства, които по обективни причини са в невъзможност да осигурят достатъчна странична дистанция. На стр.5 от обвинителния акт е описано дължимото поведение на водач на извънгабаритно превозно средство при разминаване – „да вземе извънредни мерки за безопасно разминаване, включително чрез излизане на банкета или преустановяване на движението до преминаване на насрещно движещото се ППС“. От фактическа страна съдът е установил, че след произшествието десните гуми на комбайна са били върху банкета, както и, че дори без напускане на пътното платно, двете превозни средства са разполагали със странично разстояние от 60см. Съществували са достатъчно предпоставки за безопасно разминаване, но до такова не се е стигнало, тъй като с липсата на съпровождащ автомобил водачът П. е създал опасност за движението, на която водачът К. не е могъл да реагира адекватно поради висока скорост. По гражданския иск: Възраженията на подсъдимия П. срещу гражданско-осъдителната част на въззивната присъда са напълно основателни. Недопустимо и напълно в противоречие с разпоредбата на чл.88, ал.1 от НПК е въззивната инстанция служебно, без жалба от гражданския ищец, да отмени решение за отхвърляне на предявения срещу него иск. Видно от изложените мотиви, апелативният съд е бил наясно с ограничението, произтичащо от субсидиарното приложение на гражданско-процесуалните правила, но е преценил, че може да го преодолее. Изложил е съображения, че от ищеца не би могло да се очаква да подаде жалба, поради липса на правен интерес, тъй като претенцията на „Б. Трейд“ ЕООД е била изцяло удовлетворена, макар и само срещу подсъдимия К.. Така изградената теза е категорично неправилна. Кредиторът винаги има правен интерес от възможността да събере вземането си от повече от един длъжник. Ако двамата подсъдими бяха осъдени солидарно да заплатят обезщетението, при липса на средства у някой от тях, ищецът би могъл да се удовлетвори от имуществото на другия. Правен интерес съществува и поради обстоятелството, че актът, с който гражданският иск е уважен изцяло срещу един от подсъдимите, не е влязъл в законна сила. Евентуалната му бъдеща отмяна представлява възможно и предвидимо развитие на процеса. Аргументът, че претенцията на гражданския ищец е напълно удовлетворена, е изказан преждевременно. Аналогично, липсва жалба срещу решението на въззивната инстанция за отхвърляне на гражданския иск, предявен срещу подсъдимия К.. При това положение следва извод, че поради неупражняване на диспозитивни процесуални права от страна на гражданския ищец, решенията за отхвърляне на претенцията му са влезли в законна сила - по отношение на подсъдимия П. с изтичане на срока за въззивно обжалване, а по отношение на подсъдимия К., с изтичане на срока за касационно обжалване. С оглед изложеното, решението на Великотърновския апелативен съд следва да бъде отменено и производството прекратено в частта, с която подсъдимият П. е осъден да заплати обезщетение за причинени имуществени вреди, и оставено в сила в частта, с която предявеният граждански иск срещу подсъдимия К. е отхвърлен. Въпреки наличието на процесуална пречка гражданският иск да се разгледа по същество, за пълнота на изложението следва да получи отговор поставеният с жалбата и възражението въпрос дали само съставомерните вреди подлежат на обезщетение в наказателния процес. Той е решен еднозначно със задължителна съдебна практика. Съгласно т.III.1 от ТР № 1/2013г. на ОСНК на ВКС на обезщетение подлежат вредите, които са пряка и непосредствена последица от инкриминираното деяние, независимо дали са елемент от престъпния състав. Във връзка с решението по гражданския иск следва да бъде отбелязано и съществуващото противоречие относно авторството на деликта. В мотивите към присъдата /стр.29 и 30/ е прието, че в пряка и непосредствена причинна връзка с настъпилото произшествие е липсата на разрешително за движение по път за обществено ползване на извънгабаритното превозно средство, както и липсата на съпровождащ, надлежно обозначен автомобил. Действително, задължението за осигуряването им е възложено с чл.15, ал.3 от Наредба №11 на собствениците на извънгабаритните превозни средства или на превозвача. Тези изводи на съда са в противоречие с крайното решение по гражданския иск, тъй като претенцията на „Б. Трейд“ ЕООД е уважена в пълен размер, без да е отчетено съпричиняване. Водим от горното, и на основание чл.354, ал.1, т.1, ал.4 и ал.5 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И : Отменя присъда № 49 от 24.02.2020г., постановена по ВНОХД № 354/19г. по описа на Великотърновския апелативен съд, с която подсъдимият Х. Т. К. е признат за невиновен и оправдан по обвинението по чл.343, ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1 от НК и връща делото за ново разглеждане в тази му част от друг състав на въззивната инстанция. Изменя присъдата по отношение на подсъдимия Е. Й. П., като го признава за виновен в осъществено престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1 от НК, вр. чл.139, ал.3 от ЗДвП, вр. чл.10, ал.1, вр. чл.22 и чл.23, ал.1 от Наредба №11 за движение на извънгабаритни и/или тежки пътни превозни средства по път за обществено ползване, и го признава за невиновен и го оправдава по обвинението да е нарушил правилата за движение чл.44, ал.1 и чл.140, ал.6 от ЗДвП, чл.1, ал.4 от Наредба № 15 за реда за движение по пътища, отворени за обществено ползване на колесни трактори, тракторни ремаркета и друга самоходна техника и чл.5, ал.1, т.1от Наредба № 11 за движение на извънгабаритни и/или тежки пътни превозни средства по път за обществено ползване. Отменя присъдата в частта, с която Е. Й. П. е осъден да заплати на „Б. Трейд“ ЕООД, представлявано от С. М. Б. обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 11 532лв., в едно със законната лихва, както и държавна такса върху уважения граждански иск, и прекратява производството по предявения граждански иск. Оставя в сила присъдата в останалата й част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.