4 Р Е Ш Е Н И Е №394 София,9 ноември 2015 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито заседание на деветнадесети октомври две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: МИНА ТОПУЗОВА СПАС ИВАНЧЕВ при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдия Евелина Стоянова дело № 1070 по описа за 2015 година. Производството е по реда на глава двадесет и трета от НПК, образувано по касационна жалба на подсъдимия Г. Б. А. против решение на Апелативния съд-гр.София, постановено по внохд № 160/15 г. Жалбоподателят счита, че наложеното му от САС наказание е явно несправедливо и иска намаляването му до размера, определен от първоинстанционния съд. Пред ВКС подсъдимият и защитата му, редовно призовани, не се явяват. Частните обвинители, редовно призовани, също не се явяват. Повереникът на В. Г., Ц. Ц., М. Г., чрез законния й представител В.Г. и В. Н. – адв.Ч. Т., изразява становище за неоснователност на жалбата. Същият повереник от името на Н. е депозирал писмен отговор на касационната жалба на подсъдимия, в който е застъпено идентично становище по основателността й. Повереникът на Б. Н., Н. Н., Т. Н. и Р. А. – адв.Х. И., редовно призована, не се явява. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура не намира основания за изменение на оспорения съдебен акт. За да се произнесе Върховният касационен съд взе предвид следното: С присъда по нохд 529/14 г. Окръжният съд-гр.Враца осъдил подсъдимия А. на основание чл.343, ал.4, във връзка с ал.3, б.”б” и чл.58а, ал.1 НК на четири години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип. Със същата присъда съдът се произнесъл по веществените доказателства и деловодните разноски. С решение № 148 от 28.04.2015 г. по внохд № 160/15 г., образувано по жалба на частните обвинители Н. Н., Т. Н. и Б. Н., САС изменил присъдата, като оправдал подсъдимия по обвинението за това да е извършил престъплението при допуснато нарушение на правилата за движение по пътищата по чл.20, ал.1 от ЗДП и увеличил размера на наказанието на шест години и осем месеца лишаване от свобода. В останалата част присъдата е потвърдена. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка в пределите по чл.347, ал.1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение установи: Жалбата е неоснователна. Данните по делото указват, че производството пред първоинстанционния съд е протекло по реда на глава двадесет и седма от НПК, в частност по чл.371, т.2 от НПК. ВОС след като установил, че направеното от подсъдимия самопризнание по реда на чл.371, т.2 от НПК се подкрепя от доказателствата, събрани в досъдебното производство с определение по чл.372, ал.4 от НПК обявил, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието, без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, а по-късно изготвил мотивите в съответствие с указаното в чл.373, ал.3 НПК и определил наказание на подсъдимия при условията на чл.373, ал.2 НПК, във връзка с чл.58а НК. ВКС не установи процедурата по особените правила на глава двадесет и седма от НПК да е проведена незаконосъобразно. В рамките на фактите, приети за установени от съда по същество, тези изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, законът правилно е приложен, след намесата на САС. Както се посочи, жалбоподателят е недоволен от размера на наложеното наказание лишаване от свобода. В тази насока претендира, че обстоятелствата относно направеното от него самопризнание, чистото му съдебно минало, добрите характеристични данни и семейното положение, свързано с грижи да едно дете, са били недооценени от САС. От друга страна поддържа, че съдът не е имал право да цени на плоскостта на отегчаващите отговорността обстоятелства липсата на правоспособност, високата скорост и концентрацията на алкохол в кръвта, доколкото същите обстоятелства са съставомерни. Отправените упреци към дейността на съда по оценка на обстоятелствата смекчаващи и/или отегчаващи отговорността на дееца, не намират опора в данните по делото. Мотивите на въззивното решение дават основание да се приеме, че при индивидуализацията на наказанието на подсъдимия, САС не е пренебрегнал обстоятелства от посочения кръг, нито пък е ценил такива неадекватно на обективното им значение. Още по-малко да е допуснато нарушение на чл.56 НК. Не се установява обстоятелствата, взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление, на които е поставен акцент от подсъдимия, да са отчетени от съда в кръга на отегчаващите отговорността на жалбоподателя. Всички съображения на САС, в коментираната посока, изцяло се възприемат от ВКС, като не необходимо, нито наложително преповтарянето им тук. В допълнение може да се посочи, че въззивният съд не имал причина да акцентира върху направеното от подсъдимия самопризнание по реда на чл.371, т.2 НПК, в която връзка е съобразил указанията, дадени от ОСНК с Тълкувателно решение №1/09 г. Данните по делото не сочат на наличието на самопризнание на подсъдимия в досъдебното производство, което съществено и своевременно да е допринесло за разкриване на инкриминираното деяние и неговия автор, в който единствен случай то би могло да се цени самостоятелно като смекчаващо отговорността на дееца обстоятелство. Що се отнася до характеристичните данни, които според жалбоподателя са добри и недостатъчно отчетени от решаващия съд, ВКС припомня, че данни за дееца произтичат и от конкретно извършеното от него деяние, а те в настоящият случай не позволяват подобна положителна оценка за неговата личност. Достатъчно е да се укаже, че предприетите спрямо подсъдимия неколкократно административни мерки за възпиране и внасяне на коректив в поведението му не са довели до такъв и както правилно е извел САС, деянието, предмет на настоящото производство е логична последица тъкмо от това. Чистото съдебно минало е оценено съответно, като само то няма как да предопредели друга степен на обществена опасност на дееца, различна от възприетата от САС. Все в тази посока, очевидно е, че резултатът от престъплението е изключително тежък, тъй като значително надхвърля минимално необходимото за съставомерност по чл.343, ал.4, във връзка с ал.3 НПК (настъпили смърт на едно лице и телесна повреда на едно лице). На плоскостта на изложеното дотук, ВКС не установи основания за изменение на оспорения съдебен акт. Наложеното наказание на подсъдимия, след намесата на въззивния съд, е съответно по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 НПК и като такова е справедливо. Намаляването му злепоставя постигането на целите на наказанието, което ВКС не може да си позволи. Определено в размер среден от предвиденото в закона, редуцирано по реда на чл.58а, ал.1 НК, наложеното наказание е съответно на степента на обществена опасност на конкретните деяние и деец, способства постигането на целите по чл.36 НК. Водим от горното, като не намери причини за изменение или отмяна на обжалваното въззивно решение, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, на основание чл.354, ал.1, т.1 НПК Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 148 от 28.04.2015 г., постановено по внохд № 160/15 г. на Апелативния съд-гр.София. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: .