1Р Е Ш Е Н И Е
№ 616
гр. София, 06 март 2012г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на първи декември, две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ
ЧЛЕНОВЕ : КЕТИ МАРКОВА
ПАВЛИНА ПАНОВА
при участието на секретаря ИВАНКА ИЛИЕВА
и в присъствието на прокурора ИСКРА ЧОБАНОВА
изслуша докладваното от съдията КЕТИ МАРКОВА
н. д. № 2792/ 2011 година
Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Л. Г. М., от гр.София, депозирана чрез защитника му- адв. Н. Д., срещу въззивно решение № 76 от 1. 07. 2011г., на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, 3 състав, постановено по ВНОХД № 592/ 2010г., по описа на съда, с което изцяло е потвърдена присъда № 10 от 13. 04. 2010г., на Врачанския окръжен съд, наказателно отделение, по НОХД № 599/ 2009г.
В касационната жалба на подсъдимия Л. Г. М. се релевират доводи за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, довели и до неправилно приложение на материалния закон, а при условията на алтернативност- и за явна несправедливост на наложеното наказание, което жалбоподателят счита за завишено по размер- отменителни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК. Заявява се искане за изменяване на решението, и намаляване размера на наложеното наказание, в случай, че ВКС намери основание за осъждането на дееца, оспорено с жалбата. Касаторът, лично и чрез своите защитници, поддържа жалбата в съдебно заседание пред настоящата инстанция, по изложените в нея съображения, със заявеното искане.
Частните обвинители В. К. Д., действаща лично и като майка и законен представител на малолетното си дете Ц. П. Д., Ц. Г. Д., конституиран в посоченото процесуално качество, както и Г. Ц. Д., на мястото на починалата в хода на процеса частен обвинител Г. П. Д., чрез своя повереник, вземат становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия. Поддържат, че въззивното решение е съобразено с материалния и процесуалния закон, поради което следва да бъде оставено в сила.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна, поради което счита, че решението на въззивния съд следва да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите в жалбата, становищата на страните, и в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба на подсъдимия Л. Г. М. е частично основателна.
С първоинстанционната присъда Врачанският окръжен съд е признал подсъдимия Л. Г. М., от гр.София, за виновен в това, че на 6. 09. 2004г., в гр.София, на главен път Враца- Монтана, при управление на МПС- лек автомобил “Фолксваген Голф” с ДК№ С 29 92 ВМ, нарушил правилата за движение- чл. 15, ал. 1, чл. 16, ал. 1, т. 1, чл. 20, ал. 1, и чл. 21, ал. 1 ЗДвП, и по непредпазливост причинил смъртта на П. Ц. Д. и средна телесна повреда на П. Д. Пандурска, поради което и на основание чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. “б”, алт. 1, ал. 1, вр. чл. 342, ал. 1 НК, и чл. 54 НК, го е осъдил на три години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил, на основание чл. 66, ал. 1 НК, за срок от пет години, считано от влизане в сила на присъдата.
На основание чл. 343г НК е лишил подсъдимия М. от право да управлява МПС за срок от три години.
Присъдил е разноски по делото в полза на държавата и на частните обвинители, възложени в тежест на подсъдимия.
Цитираната присъда е постановена при трето по ред първоинстанционно разглеждане на делото, след като предходните две присъди (по НОХД № 117/ 2005г. и НОХД № 468/ 2007г., по описа на ОС- гр.Враца, съответно оправдателна и осъдителна, втората- при същата правна квалификация на престъплението и с определен идентичен размер на наказанието, последователно са отменяни от Софийския апелативен съд, наказателно отделение, с решения съответно по ВНОХД № 1332/ 2006г. и ВНОХД № 672/ 2008г., и делото е връщано за ново разглеждане от друг състав на първостепенния съд.
Също, при третото поредно разглеждане на делото, с обжалваното въззивно решение Софийският апелативен съд, наказателно отделение, 3 състав, е потвърдил изцяло цитирания първоинстанционен съдебен акт.
Поддържаният пред касационната инстанция довод за нарушение на материалния закон, предвид осъждането на касатора, без същият да е осъществил от обективна и субективна страна престъпно деяние, е бил изтъкван и пред въззивния съд, който мотивирано го е отхвърлил като неоснователен. При установените от инстанциите по същество фактически обстоятелства относно механизма на инкриминираното ПТП, напълно законосъобразно М. е бил признат за виновен и осъден. Доказано е по делото, и е прието от компетентните съдилища, че на инкриминираната дата, през нощта, подсъдимият, управлявайки л.а. “Фолксваген голф”, на Главен път Е- 79, в посока гр.Враца-гр.Монтана , след разклона за с.Бели Искър, със скорост 110- 120 км/ч, в един момент отклонил вниманието си, изгубил контрол върху МПС, пресякъл разделителната линия и навлязъл в лентата за насрещно движение, заемана към момента от пътуващия в срещуположната посока лек автомобил „Рено 19”, управляван от пострадалия П. Д., в който пътувала и сестрата на последния- свид. Г. Д.. Вследствие настъпилия инициален удар между предните леви части на двете превозни средства, лекият автомобил „Рено 19” продължил почти праволинейно движението си, и отклонявайки се последователно леко вдясно, излязъл от очертанията на платното за движение, ударил се с дясната си страна в поставен на мястото пътен знак, и се завъртял на 90 градуса, в посока, обратна на часовниковата стрелка, за да се установи перпендикулярно спрямо своята лента за движение. В същото време, лекият автомобил „Фолксваген Голф” продължил въртеливо движението си напред, като се завъртял също в посока, обратна на часовниковата стрелка, последвал втори удар между предната му част и предната странична част на автомобила на пострадалия, обтриване между десния ъгъл на задната броня и мантинелата, до окончателното установяване на посоченото МПС в покой в посока, обратна на движението му. Съставомерният резултат от инкриминираното ПТП е смъртта на водача на лекия автомобил „Рено” П. Д., вследствие на несъвместимата с живота съчетана травма, и причинената средна телесна повреда на пътуващата в лекия автомобил на подсъдимия П. П..
При така ситуираната фактология, безспорно е, че ако подсъдимият беше изпълнил задълженията си, произтичащи от специалните норми на чл. 20, ал. 1 ЗДвП, а именно да контролира непрекъснато МПС, както и по чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДвП- нарушение на забраната за навлизане в платното за насрещно движение, не би настъпило и процесното ПТП, с установения по делото механизъм, с резултат- смъртта на водача на лекия автомобил „Рено” и средна телесна повреда на пътничката в този на дееца. В този смисъл, посочените нарушения на правилата за движение, уредени в специалния закон, се намират в пряка и непрекъсваща се причинна връзка с инкриминираното ПТП със съставомерни последици. Последното обосновава и наличието на приетите от съдилищата, от правна страна нарушения по чл. 20, ал. 1 и по чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДвП, като елемент от обективната страна на състава на престъплението. Ето защо, изложените от въззивния съд съображения, в подкрепа на извода му за осъществено при условията на несъзнавана непредпазливост престъпно деяние, са съответни на закона.
Подробно са обсъдени доказателствените източници, включително заключенията на назначените по делото множество експертизи: автотехнически и комплексни медико- автотехнически, които апелативният съд е обсъдил детайлно, излагайки изчерпателно и убедително съображенията си кои от тях кредитира, и кои- отхвърля. Касационният съдебен състав намира за неоснователен доводът, че въззивната инстанция е подходила избирателно и фрагментарно при оценката на експертните заключения, позовавайки се само на онези части от тях, които подкрепят изводите на петорната комплексна експертиза, която жалбоподателят и неговите защитници намират за фаворизирана. Известно е, че никое експертно заключение, по дефиниция, не е задължително за съда- чл. 154, ал. 1 НПК, а в неговите правомощия е да прецени дали да го кредитира изцяло, дали отчасти, или мотивирано да отхвърли неговите изводи, в хипотезата на чл. 154, ал. 2 НПК. В този смисъл, втората инстанция задълбочено се е занимала с изясняването на всички противоречия по релевантните факти, възникнали в резултат на колизиите между изводите в заключенията на отделните експертизи, последователно назначавани в хода на досъдебното производство и в съдебната фаза на процеса- пред Окръжен съд- гр.Враца и Софийски апелативен съд.
Същественият спорен въпрос по делото, е този за мястото на възникване на инициалния удар между двете участващи в процесното ПТП превозни средства и механизмът на неговото възникване, с който предходните инстанции задълбочено са се занимали. В тази връзка въззивният съд правилно е заключил, че за решаването му, включващо точното определяне на мястото на удара, за всеки конкретен случай, следва да бъдат съобразени множество фактори и данни, чиято съвкупна оценка формира крайният му отговор. Безусловната необходимост от специални знания в областта на науката и техниката по този въпрос, е предпоставила ползването на компетентната експертна оценка на съществуващите фактически данни, изведени от доказателствените източници- протокол за оглед на местопроизшествие, фотоснимки, свидетелски показания и т.н., за изясняване на възникналите процеси, свързани с движението на телата, както и възможният механизъм за взаимното им въздействие. Изключително подробно, професионално и същевременно разбираемо, експертът от състава на новата съдебно- автотехническа и комплексна експертизи, назначени от САС, в производството по ВНОХД № 672/ 2008г., въз основа на всички изчисления и оценки, инж. С. А. е обяснил, при разпита си пред ОС- Враца, при новото разглеждане на делото (Вж. протокол от съд. заседание на 13. 04. 2010г., НОХД № 599/ 2009г., л. 344- 350), че определянето на мястото на удара е резултат от разглеждането и обсъждането на всички налични данни, съобразно конкретния механизъм на ПТП, поради което същият не може да бъде определен само на базата на изолирани детайли, каквито са напр. откъснат „М.”, изпаднала джанта, или маслени петна по пътната настилка, на които основно се позовава подсъдимото лице, аргументирайки своята защитна теза. Цитираният експерт подробно е изяснил, че по принцип, при самото възникване на инициалния удар, най- напред изпадат или се отделят по- леките детайли от автомобилите като стъкла, части от мигачи, фарове, декоративни решетки и др. подобни. Поради това, тяхното разположение и концентрация на пътното платно определят сравнително точно и самото място на удара. В конкретния случай, разположението на по- леките детайли от обсъжданата категория обективира локализация изцяло в лявата лента за движение, считано по посоката на движение на подсъдимия, т.е. в тази, заемана напълно правомерно от л.а. „Рено 19”, управлявано от пострадалия П. Д., за когото и ударът е непредотвратим от техническа гледна точка. Разяснил е, че по- тежките детайли са и по- здраво закрепени, поради което и те обичайно се откъсват в един по- късен момент, съобразно конкретната динамика, включително под влиянието на множество фактори: постъпателни движения, ротация, последващи удари между самите автомобили, както и такива с намиращи се в непосредствена близост до платното обекти- пътни знаци, мантинели, стълбове и т.н. Възможно е по- едрогабаритни предмети да бъдат намерени и на значително- по- голямо разстояние от мястото на възникване на удара, поради което и те не биха могли да служат като индикатор за определянето му.
В една значителна част, предложената в депозираната касационна жалба аргументация, доколкото същата формулира конкретни възражения срещу приетите за установени фактически положения и тяхната доказателствена обезпеченост, по своето същество сочи на необоснованост. Известно е, че необосноваността е изцяло извън кръга на лимитативно регламентираните с нормата на чл. 348, ал. 1, т. 1- 3 НПК отменителни основания. ВКС следва да упражни контролните си правомощия, когато намери, че инстанциите по същество са изградили фактическите си констатации на базата на негодни доказателствени средства, на несъществуваща доказателствена основа, или доказателствените източници са били оценявани едностранчиво, изопачено или тенденциозно, в разрез с принципните норми на процесуалния закон, регламентиращи доказателствената дейност на съда- чл. 13, чл. 14, чл. 18 и чл. 107 НПК. Процесуални нарушения от посочената категория по настоящото дело не са допуснати, и следователно, отсъства претендираното основание за отмяна на проверявания въззивен съдебен акт по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Освен това, всички релевирани възражения, отнасящи се до приетите по делото фактически положения, тяхната доказателствена обезпеченост и годността на отделните доказателствени източници, са изтъквани и поддържани и пред втората инстанция, която като последна по фактите, с обжалваното решение им е дала подробен, задълбочен и аргументиран отговор. Доколкото същите се възпроизвеждат отново и в касационната жалба, ВКС намира, че не следва да преповтаря съображенията на САС, които изцяло споделя, намира за съответни на закона, и изложени при спазване на установените изисквания за формата и съдържанието на проверявания съдебен акт, по чл. 339, ал. 2 НПК.
В този смисъл не може да се заключи, че в случая, в рамките на формираната доказателствена съвкупност, обвинителната теза е останала недоказана, каквито са твърденията в касационната жалба. Обратното означава да се приеме, че за касатора е налице “случайно деяние” по чл. 15 НК, а последното би се оказало в драстично противоречие с приетите за установени по делото фактически положения, обосноваващи законосъобразния извод на съдилищата за допуснати от водача М. нарушения правилата за движение, касаещи контрола над превозното средство, в комплекс с напускането на собствената лента, и навлизане в тази за насрещно движение. В случая деецът е бил длъжен и е бил в обективна възможност да предвиди настъпването на общественоопасните последици, доколкото не са налице други фактори от вида на внезапно възникнала техническа неизправност, повреди и недостатъци на пътното платно, или други подобни, поставени в основата на причинно- следствения процес на възникване на ПТП.
Правните изводи, касаещи нарушенията на правилата за движение, регламентирани в чл. 16, ал. 1, т. 1 и чл. 20, ал. 1 ЗДвП, намиращи се в пряка причинна връзка с инкриминираното ПТП със съставомерни последици- смъртта на пострадалия П. Д. и средна телесна повреда на П. П., са съответни на закона и се споделят изцяло от касационния съдебен състав. Останалите нарушения на правилата за движение, за които касаторът е осъден обаче- по чл. 15, ал. 1 и чл. 21, ал. 1 ЗДвП, предвид изложените по- горе съображения, нямат собствена причинно- следствена връзка с настъпилото ПТП, поради което и възраженията на М., в тази им част, се явяват основателни. Това е така, защото навлизането на управляваното от дееца МПС в лентата за насрещно движение, е в корелация с подробно обсъденото нарушение по чл. 20, ал. 1 ЗДвП, обективирано в конкретния случай с отклоняване на вниманието на водача, и дефинирано от експертите- автоинженери (петорна комплексна автотехническа експертиза, л. 7- 15, т. ІІ, сл. дело и нова тройна автотехническа експертиза ( л. 37- 47, ВНОХД № 672/ 2008г., на САС) като причина за настъпване на ПТП. Особено отчетливи, ясни и категорични за изясняването на делото от фактическа страна, са устните обяснения на експерта инж. С. А., който при разпита си в съдебно заседание пред ОС- Враца на 13. 04. 2010г. (л. 346, НОХД № 599/ 2009г.), е разяснил, че ударът между двата автомобила въобще не би настъпил, при условие, че л.а. „Фолксваген” не е навлязъл в насрещната лента за движение. При това положение скоростта, избрана от подсъдимия, каквато и да е тя като стойностно изражение, ако сама по себе си не се оказва причина за промяната на посоката на движение, с отклонение на траекторията на автомобила към лентата за насрещно движение и навлизането в нея, без значение дали е превишена, несъобразена и т.н., не може да бъде поставена в причинно- следствения процес на възникналия транспортен инцидент, а следователно и да запълни бланкетната диспозиция на нормата на чл. 343 НК. Очертавайки разграничителния критерий между невладеенето на автомобила като самостоятелно нарушение по чл. 20, ал. 1 ЗДВП, и хипотезата, когато това е в резултат на друго нарушение, свързано с режима на скоростта, съдебната практика е последователна и категорична, че в първия случай деецът следва да носи отговорност по чл. 20, ал. 1 ЗДвП- когато изгубването на контрола възниква поради заспиване на водача, отклонение на вниманието, разсейване и др. Когато обаче загубата на контрол е във връзка и в резултат на нарушение на режима на скоростта, то правилната квалификация на нарушението на правилата за движение е по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, а не по чл. 20, ал. 1 ЗДвП. В този смисъл, касационната инстанция намери, че съдилищата са решили незаконосъобразно въпроса за съотношението между отделните нарушения на правилата за движение (респ. тяхната взаимна съвместимост), с оглед фактическата специфика на конкретния казус. Кумулирането в случая на нарушенията по чл. 20, ал. 1 и чл. 21, ал. 1 ЗДвП, съобразно приетите за установени фактически положения, от гледище на закона е неправилно. Предвид констатацията на инстанционните съдилища, че при правия пътен участък в района на инкриминираното ПТП, непосредствената причина за възникване на последното е навлизането в лентата за насрещно движение на управлявания от дееца автомобил, в резултат на отклоняване на вниманието му, със загуба на контрола над управляваното МПС, липсва основание да се приеме, че наказателната отговорност на касатора, законосъобразно е била ангажирана и за нарушението, касаещо режима на скоростта по чл. 21, ал. 1 ЗДвП. Вярно е, че това нарушение в действителност е било допуснато от подсъдимия- при разрешена скорост до 90 км/ч, той е управлявал МПС със 110- 120 км/ч. Същото обаче се оказва формално, и извън причинно- следствения процес, поради което следва да се обсъжда единствено при отмерване на следващата му се наказателна санкция, но не и като елемент от обективната страна на инкриминираното непредпазливо транспортно престъпление. При тези данни е очевидно, че не високата скорост, а отклоненото внимание на водача е непосредствената причина за загуба на контрол над превозното средство. В този смисъл, разсъжденията на апелативния съд по приложението на чл. 21, ал. 1 ЗДвП, в мотивите на проверяваното решение (л. 79 от въззивното дело) се оказват колебливи, а в известна степен и вътрешно противоречиви. От една страна съдът правилно е приел, че удар между двата автомобила, предвид установената по делото фактология, би настъпил и ако скоростта на движение беше в порядъка на разрешените 90 км/ч, и същевременно, от друга е заключил, че въпреки това, ако водачът беше спазил на правилата, отнасящи се за скоростта, настъпилите поражения не биха се оказали толкова тежки. Последното обаче остава изцяло в сферата на предположенията, и дефинитивно не би могло да бъде поставено в основата на осъждане, включващо и конкретното нарушение. От принципното положение, че нарушаването на специалните норми на правилата за движение, изключва приложението на общите, следва и изводът, че нарушаването в случая на специалната норма, регламентираща разположението на нерелсовите превозни средства върху пътя- по чл. 16, ал. 1, т. 1 ЗДвП, дерогира общата- по чл. 15, ал. 1 ЗДвП. Поради това въззивният съд, упражнявайки контролните си правомощия, е следвало, при условията на чл. 334, т. 3, вр. чл. 337, ал.1, т. 2 НПК, да измени присъдата и частично да оправдае подсъдимия относно посочените по- горе нарушения, но в случая няма процесуална пречка това да стори касационната инстанция, в изпълнение на правомощието си по чл. 354, ал. 2, т. 2 НПК, в рамките на поддържания от жалбоподателя довод за нарушение на материалния закон. Ето защо, подсъдимият следва да бъде частично оправдан по предявеното му обвинение, в частта му за нарушенията на правилата за движение по чл. 15, ал. 1 ЗДвП и чл. 21, ал. 1 ЗДвП, подробно коментирани по- горе.
На основание чл. 354, ал. 2, т. 2 НПК въззивното решение следва да бъде изменено и в частта му за правната квалификация на престъплението. Незаконосъобразно предходните инстанции са приели, че подсъдимият е осъществил състава на престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. “б”, предл. 1, вр. ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 НК. Съгласно обвързващите предписания по тълкуването и прилагането на закона, дадени с Постановление № 1/ 83г. на Пленума на ВС (т. 4, б. “е”) точната правна квалификация е по чл. 343, ал. 3 (предишна ал. 2), б. “б”, предл. 1, вр. ал. 4 (предишна ал. 3), вр. ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 НК, а не обратното, както са заключили инстанциите по същество.
В останалата си част материалният закон е приложен правилно от апелативния съд, като в мотивите му са обсъдени всички елементи на обективната и субективна страна на престъплението, за което деецът е признат за виновен и осъден.
Доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила са поддържани и пред втората инстанция, която със своя съдебен акт, съответен на изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК, им е дала мотивиран и съответен на закона отговор.
Касаторът възразява срещу отказа на въззивния съд да уважи искането му за допускане на нова комплексна автотехническа експертиза- допълнителна или повторна, както в разпоредително, така и в открито съдебно заседание. Касационната инстанция намира, че второинстанционният съд не е нарушил закона, оставяйки без уважение заявеното от защитника на подсъдимия така формулираното доказателствено искане. Това е така, защото законът не задължава въззивния съд да допуска събирането на всички доказателства, посочени от страните, а е поставил изцяло в дискрецията му решаването на въпроса доколко поисканата нова експертиза (както е в случая), е от значение за правилното решаване на делото, с оглед степента на конкретната изясненост на правнорелевантните факти по делото- чл. 327, ал. 4 НПК. Инстанциите по същество не са нарушили задълженията си, произтичащи от принципната норма на чл. 13 НПК, за разкриване на обективната истина в процеса, като са събрали всички доказателства, относими към предмета на доказване, очертан с нормата на чл. 102 НПК. Стриктно са спазени и правилата за тяхната проверка и оценка и за формиране на вътрешното съдийско убеждение, съгласно чл. 14, чл. 1 и чл. 107 НПК. Няма данни за игнориране на доказателства, за изопачаването им, за изолираното им или фрагментарно обсъждане от съдилищата.
Неоснователен е и доводът, че протоколът за оглед на местопроизшествие, е негодно доказателствено средство, поради което и същият не може да представлява източник на доказателства. Същият е правен и пред втората инстанция, която с решението си му е дала подробен, убедителен и съответен на закона отговор, поради което и механичното възпроизвеждане на изложените от САС съображения, настоящият съдебен състав намира за безпредметно. Ето защо, при безспорните данни, че обсъжданият протокол е бил съставен по реда и при условията на НПК, същият е годно доказателствено средство, по смисъла на чл. 131 НПК, а следователно и източник на доказателства.
По отношение на наказанието, наложено на подсъдимия, в жалбата му се поддържа, че инстанциите по същество са подценили част от релевантните обстоятелства, които биха обосновали по- нисък размер на наказанието, включително и чрез приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК. Този довод касационната инстанция намира за изцяло неоснователен. В съответствие с изискванията на чл. 54 НК, въззивният съд е подложил на обстоен анализ всички смекчаващи и отегчаващи обстоятелства, при което правилно е заключил, че наложеното на М. наказание, е съответно на установените законови критерии. Чистото съдебно минало и добрите характеристични данни на подсъдимия, наред с младата му възраст и обстоятелството, че самият той е пострадал вследствие на инкриминирания пътен инцидент, правилно са отчетени като смекчаващи отговорността му обстоятелства. Не могат обаче да бъдат игнорирани изключително грубите нарушения на правилата за движение, както и наличието на допуснати такива, извън формиращите обективната страна на престъплението, основно касаещи избора на една твърде висока за конкретната пътна ситуация скорост, преценявана и като рискова, в контекста на минималния стаж на водача като такъв, при движение през нощта, на светлини, и при наличието на пътници в автомобила, чиято безопасност в случая се е оказала сериозно неглижирана. При тези данни, наложеното наказание- три години лишаване от свобода, в размер на фиксирания специален минимум, е съобразено с обществената опасност на деянието и дееца, смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, целите на наказанието, визирани в чл. 36 НК, и принципа за съответствието му с извършеното престъпление, въплътен в нормата на чл. 35, ал. 3 НК. Казаното се отнася и за кумулативното наказание по чл. 343г НК- лишаване от права по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК, за срок от три години, също отмерено в законосъобразен и справедлив размер. Няма основание за определяне на наказанието при условията на чл. 55 НК, тъй като в случая не са налице многобройни смекчаващи обстоятелства, а и никое от тях няма характера на изключително. Прегледът на данните за движението на делото, предвид неговата специфика, не показва продължителността на конкретния наказателен процес да сочи на сериозни отклонения от критерия за разумност на срока на наказателното производство. Пред различните инстанции са събирани и проверявани множество доказателства, както по искане на обвинението, така и на подсъдимото лице и неговата защита. Последните обаче безусловно са били необходими за разкриване на обективната истина в един казус, отчетливо съдържащ белезите на повишена фактическа сложност, изискващ и осъществяването на обемна доказателствена дейност, с оглед постановяване на законосъобразен съдебен акт по същество. Наред с това, не е налице и втората кумулативна предпоставка за приложението на цитираната норма- и най- лекото, предвидено в особената наказателноправна норма наказание (в случая три години лишаване от свобода), да се оказва несъразмерно тежко.
Предвид горните съображения, ВКС прие, че извън обсъдените основания за изменение на проверяваното въззивно решение, в останалата си част, като постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон, същото следва да бъде оставено в сила.
Воден от изложените съображения, и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и 3, вр. ал. 2, т. 2 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение
Р Е Ш И :
ИЗМЕНЯВА въззивно решение № 76 от 1. 07. 2011г., на Апелативен съд- гр.София, наказателно отделение, 3 състав, постановено по ВНОХД № 592/ 2010г. по описа на съда, В ЧАСТТА, с която подсъдимият Л. Г. М., от гр.София, е признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 343, ал. 4, вр. ал. 3, б. „б”, алт. 1, вр. ал. 1, б. “в”, вр. чл. 342, ал. 1 НК, и чл. 54 НК, като:
ПРЕКВАЛИФИЦИРА престъплението- по чл. 343, ал. 3, б. “б”, предл. 1, вр. ал. 4, вр. ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 НК;
ПРИЗНАВА подсъдимия Л. Г. М. за НЕВИНЕН и го ОПРАВДАВА по обвинението, в частта му за допуснати нарушения на правилата за движение по чл. 15, ал. 1 ЗДвП и чл. 21, ал. 1 ЗДвП.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :
|