Р Е Ш Е Н И Е № 144 гр.София, 22.07.2014г. в името на народа Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто отделение, в открито съдебно заседание на десети април през две хиляди и четиринадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при секретаря Стефка Тодорова, като изслуша докладвано от съдията Албена Бонева гр.дело № 4053/2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК и е образувано по касационна жалба, подадена от Р. П. Г., чрез адвокат З. Н., против решение № 8229 от 10.12.2012 г. на Софийския градски съд, гражданско отделение, ІV „г” въззивен състав, постановено по гр.д. № 13932/2012 г. Касационното обжалване е допуснато с определение № 73/17.01.2014 г. по въпросите: дължи ли се обезщетение по чл. 200 КТ за вреди от трудова злополука, когато е причинена трайна неработоспособност под 50 % (след изменението на КТ, ДВ бр. 52/2004 г.), тежи ли задължение за увредения работник или служител да полага грижи за ограничаване на вредите от трудова злополука посредством регистрация, като търсещ работа в съответното бюро по труда по неговото местоживеене, съответно при наличие на такова задължение, следва ли увреденият работник или служител да търси работа извън населеното място, съответно – общината, по неговото местоживеене. Първият въпрос е допуснат поради противоречие на разрешението във въззивното решение с постановеното в представените с изложението решения на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК - решение № 633 от 01.11.2010 г. по гр.д.№ 855/2011 г., ІV г.о.; решение № 286 от 16.07.2010 г. по гр.д.№ 69/2009 г., ІV г.о.; решение № 64 от 18.02.2011 г. по гр.д.№ 374/2010 г., ІІІ г.о.; решение № 831 от 08.12.2010 г. по гр.д.№ 603/2010 г., ІV г.о.; решение № 723 от 01.12.2010 г. по гр.д.№ 290/2010 г., ІV г.о.; решение № 380 от 23.07.2009 г. по гр.д.№ 436/2009 г., ІV г.о. и решение № 160 от 17.05.2010 г. по гр.д.№ 29/2009 г., ІV г.о. В тях е прието, че работодателят дължи обезщетение за вреди от трудова злополука или професионално заболяване, довели до трайна нетрудоспособност както над 50%, така и под този процент. Посочено е, че по този въпрос не е имало колебание в съдебната практика до изменението на чл. 200, ал. 1 КТ през 2004 г. (§ 26 от ЗИД КТ, ДВ бр. 52/2004 г.). С изменението на чл. 200, ал. 1 КТ от 2004 г., извършено с цел уеднаквяване на терминологията на КТ с възприетата от КСО и приетите въз основа на него подзаконови нормативни актове, терминът "инвалидност" е заменен с "трайна неработоспособност над 50 %". Двата термина са смислово идентични, поради което не се променя режимът на отговорността на работодателя, който следва винаги да е съобразен с общия принцип за обезвреда при непозволено увреждане, залегнал в чл. 200, ал. 1 КТ, изискващ пострадалият работник да бъде обезщетен пълно. С чл. 47 КСО и чл. 320, ал. 2 ГПК се цели защитата на увредения работник или служител - обезщетяването му да се осъществи веднага след трудоустрояването. С тези разпоредби обаче не се освобождава работодателят от задължението да изплати обезщетения за неимуществени и имуществени вреди от професионално заболяване или трудова злополука, нито се погасява правото на работника или служителя да предяви иск по чл. 200 КТ за обезщетение за всички вреди и за целия период на трудоустрояването. Настоящият състав напълно споделя така обобщеното становище по поставения правен въпрос. В този смисъл могат да се посочат и още съдебни актове, постановени по чл. 290 ГПК, напр. решение № 33/2010 г. на І ГО ВКС по гр.д. № 5146/2008 г., решение № 521/2010 ІV ГО на ВКС по гр.д. № 550/2010 г., Решение № 150/2011 г. ІV ГО на ВКС по гр. д. № 1936/2009 г., решение № 323/2010 г. по гр. д. № 483/2009 г.; решение № 521/2010 г. по гр. д. № 550/2010 г.; решение № 128/2010 г. по гр. д. № 268/09 г. Относно задължението за увредения работник или служител да полага грижи за ограничаване на вредите от трудова злополука посредством регистрация, като търсещ работа, в съответното бюро по труда, съставът на Върховния касационен съд приема следното разрешение: В т. 4 от ППВС № 4/1968 г., която след приемане на Решение № 2 от 11..07.1995 г. на Пленума на ВС, запази сила, е зададено указание, при определяне на обезщетението за имуществени вреди при трета група инвалидност, да се отчита възможността пострадалият да си намери работа като трудоустроен, с позоваване на чл. 83, ал. 2 ЗЗД. (На трета група инвалидност по отменения Закон за пенсиите, отговаря първа степен на неработспособност по КСО, която се определя на лица с намалена работоспособност от 50 до 70 %.) В Постановлението е прието, че работникът или служителят понася имуществени вреди от увреждането само ако размерът на пенсията и на трудовото възнаграждение, получавано за работата, на която е трудоустроен, не покрива размера на трудовото възнаграждение за работата от преди увреждането. Ако не е направил необходимото, за да постъпи на работа, това не му дава правото да търси обезщетение в размер на разликата между действително получаваното трудово възнаграждение и получаваната пенсия. Той е длъжен да положи усилия да постъпи на работа, която не е противопоказна за здравословното му състояние. С оглед на казаното, при разрешаването на въпроса за обезщетяването на такъв пострадал, който не е постъпил на друга работа, съдът трябва да взема предвид и размера на трудовото възнаграждение, което той би могъл да получава, ако постъпи на работа, която преценка съдът трябва да направи с оглед на всички обстоятелства, които са от значение за случая. Пленумът на ВС РБ е изхождал изрично от гарантираната възможност увреденият работник или служител да постъпи на работа, като се е позовал на Наредбата за трудоустрояване на лица с намалена трудоспособност и с утвърдения от Министерския съвет списък на длъжности, които могат да бъдат заемани от трудоустроени лица, и с окръжно № 3730 за положението на лицата, заемащи длъжности, определени за трудоустроени. В решение № 59/1981 г. на І ГО ВС РБ, споделяно в практиката на Върховния съд, е прието, че ако пострадалият не е настанен на работа по реда на Наредбата за трудоустрояване на лица с намалена трудоспособност и не е постъпил на друга работа, нито му е предлагана друга подходяща работа с по-високо от минималното възнаграждение за работа, която би могъл да изпълнява и той да е отказал да заеме, следва да се има предвид минималното възнаграждение за работата, която би могъл да изпълнява съобразно трудовата препоръка на ТЕЛК и тази сума да се приспадне от установената разлика между получаваната пенсия и загубеното трудово възнаграждение. Общественоикономическите условия в страната са променени от времето, когато са постановени цитираните актове. Налице е безработица, която в определени райони е особено висока; значително по-малко са гарантираните възможности за лица с трайно намалена трудоспособност да започнат работа. При сега действащата законодателна уредба, след трудоустрояването, възникват задължения за работника/служителя и за работодателя, трудоустроеният да не изпълнява работата, за която се е договарял, ако тя не отговаря на предписанията на здравните органи. Работодателят е длъжен да му възложи същата работа при облекчени условия, ако е възможно, или да го премести на друга подходяща работа, в срока по чл. 317, ал. 3 КТ, но само ако е в хипотезата на чл. 315 КТ. Когато работодателят, по обективни причини не може да изпълни изискванията по чл. 314 КТ, трудовото правоотношение с работника или служителя се прекратява на осн. чл. 325, ал. 1, т. 9 КТ. По силата на чл. 6 от Наредбата за трудоустрояване, приета с ПМС № 72 от 30.12.1986 г., обн., ДВ, бр. 7 от 27.01.1987 г., в редакцията й след изм. и доп. ДВ, бр. 111 от 28.12.2001 г., трудоустроените лица от първа степен на неработспособност по КСО, които не работят, могат да се регистрират в бюрата по труда по постоянния или настоящия адрес и се насочват към работодатели, които са заявили, че желаят да приемат на работа лица с намалена работоспособност. При така изясненото и с оглед на справедливостта и правната симетрия, както и с правилата на чл. 82 и чл. 83, ал. 2 ЗЗД, следва да се приеме, че лице с трайно нарушена работоспособност е длъжно да прояви грижа за своите работи и си намери работа, подходяща според предписанията на здравните органи. Съгласно чл. 73, ал. 1 от Наредбата за медицинската експертиза на работоспособността, в своите решения ТЕЛК и НЕЛК определят условията на труд, противопоказни за здравословното състояние на освидетелстваните лица. Ето защо, ако трудоустроеният работник или служител откаже да заеме предложената по чл. 314 КТ подходяща работа, той може да търси обезщетение по чл. 200 КТ само за разликата от сбора от пенсията и възнаграждението, което би получил за работата, която му е предложено да заеме и заплатата, която би получавал за работата, която е заемал от преди трудоустрояването. В случаите, когато работодателят не е отправил предложение по чл. 314 КТ, трудоустроеният следва да си потърси сам работа, като най-малкото, трябва да се регистрира в бюрото по труда. Ако не го е сторил, тогава има основание да търси обезщетение за разликата между загубеното трудово възнаграждение и сбора от получаваната пенсия и минималното възнаграждение за работата, която би могъл да изпълнява съобразно предписанията на ТЕЛК, съответно – минималното трудово възнаграждение за страната. В случаите, когато трудоустроеният се е регистрирал в бюрото по труда и му е била предложена работа, подходяща с оглед предписанията на здравните органи, но не я заеме, тогава може да търси обезщетение за причинени имуществени вреди по чл. 200 КТ, само за разликата между заплатата, която би получавал за старата длъжност и сбора от пенсията и трудовото възнаграждение за работата, която е отказал да заеме. Ако трудоустроеният се е регистрирал в бюрото по труда и за исковия период няма предлагане на подходяща за него работа, тогава той понася имуществено увреждане в размер на разликата между получаваната пенсия и загубеното трудово възнаграждение, без да се приспада минималното възнаграждение за работата, която би могъл да изпълнява според трудовата препоръка на ТЕЛК. В Решение № 2 от 11.VII.1995 г. по гр. д. № 1/95 г. на Пленума на ВС, с което обявява за загубили сила точки 2 и 3 от Постановление № 4/1968 г. и т. 7 от Постановление № 4/1975 г. на Пленума на Върховния съд, са дадените разяснения, че принципът на чл. 51 ЗЗД изисква обезщетяване на всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, което налага единен начин на изчисляване имуществените вреди от загуба на доход от трудово възнаграждение, независимо дали увреденият получава пенсия за инвалидност или обезщетение за временна нетрудоспособност. Изхождайки от тези указания и с оглед справедливостта и правната симетрия, се приема, че от значение е размерът на брутното трудово възнаграждение (основна заплата с добавките, които имат постоянен характер), което увреденият или професионално заболелият би получавал през исковия период от време за длъжността, заемана към датата на увреждането/заболяването. В изброените по-горе хипотези, когато съдът следва да вземе предви и заплатата, която увреденото лице би получавало, ако би било приело предложена му работа, също се изхожда от действителното брутно брутно трудово възнаграждение, което би имало то за съответния период от време. Няма законово основание да се изисква от трудоустроения да търси работа, съответно да се регистрира в Бюрата по труда, извън населеното място по своя настоящ или постоянен адрес. По касационните оплаквания: Касаторът твърди неправилност на атакувания съдебен акт поради противоречие с материалния закон – чл. 200 КТ и чл. 51 ЗЗД, чл. 123 КТ и чл. 236л ТЗ, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада и разпределението на доказателствената тежест, необоснованост в извода, че ищецът не бил положил дължимата грижа в намиране на работа, съответстваща на здравословното му състояние. Ответникът по касация Б. [фирма], София е отговорило, че касационната жалба е неоснователна. Счита, че не е материално отговорна страна по иска, защото, след прекратяване на НК „Б.”, дейността по поддържане на железния път и персонала, са преминали към новосъздадената НК „Ж.”. Искът по чл. 200 КТ е неоснователен и поради това, че не са представени доказателства за периода от ЕР № 943/15.04.2004 г. до ЕР № 0114/14.03.2009 г. за трайна неработоспособност на Г.. Работникът не е търсил и активно работа през процесния период, нито се е регистрирал в бюрото по труда по местоживеене. Моли за присъждане на съдебноделоводни разноски, включително юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касация [фирма], представлявано от изпълнителния директор Ч. К. Т., чрез старши юрисконсулт М. И. Атанасова, е отговорило, че жалбата е неоснователна и моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за инстанцията. Ответникът по касация Д.” е отговорило, че жалбата е неоснователна. Счита, че Г. не може да търси обезщетение по чл. 200 КТ, защото има признато трайно намаляване на работоспособността от трудова злополука само за 41%, а законът дава право на обезщетение при поне 50 %. Ищецът не е установил, че за целия исков период от време му е било обективно невъзможно да започне работа, нито е представил доказателства да е търсил такава. Ответникът по касация Б. - П., Е. е изразило становище за неоснователност на касационната жалба в отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, постъпил във Върховен касационен съд. Съставът на Върховния касационен съд, като взе предвид касационните оплаквания, доводите на страните, данните по делото и съобрази материалния закон, намира, че касационната жалба е частично основателна. Въззивният съд установил, че между Р. П. Г. и Н. “Б.” е съществувало трудово правоотношение, по силата на което Г. е изпълнявал длъжността “работник по поддръжка на железния път” към III жп-секция. На 07.06.1996 г. работникът претърпял трудова злополука, при която е получил травматично увреждане на дясното око, вследствие на удар от метален отломък от чука, с който е работил и изхвърчане на камък от подбивката на траверсите, вследствие на което е получил практическа слепота на дясното око и липса на двуочно зрение. Г. бил преосвидетелстван с експертно решение на ТЕЛК през 1999 г., като му била определена трета група инвалидност със срок до 01.02.2001 г. с определяне неподходящата за здравословното му състояние работа - с опасност от нараняване на очите и изискваща добро двуочно зрение, с вдигане на тежести и навеждане. Последователно, с последващи решения на ТЕЛК, срокът на инвалидността бил продължен до 01.03.2004 г. и до 01.04.2007 г. С ЕР на ТЕЛК № 1508/14.05.2007 г. ищецът Г. бил преосвидетелстван, като му била определена 32 % трайно намалена работоспособност, с водеща диагноза – травма на окото и очната орбита, за следното заболяване от трудова злополука – ст. пост вулнус перфоранс корнее ет екстракционем корпус алиенум интрабулбарис ок. дек. И. лазер мембранектомиам ет страбизмус дивергенс ок. идем, като срокът на инвалидността бил продължен до 1.05.2010 г. Констатирано било общо заболяване – радикулитис лумбосакралес декстри, лек болков синдром, без отпадна симпоматика, за което не бил определен процент ТНР. Това решение било отменено от НЕЛК с решение № 90/17.03.2008 г., с което била определена 36,75 % трайно намалена работоспособност, с водеща диагноза – травма на окото и очната орбита, за следното заболяване от трудова злополука – състояние след прон. нараняване, екстракция на вътреочно чуждо тяло, афакция, дивергентен страбизъм и адхерентна левк. на роговицата на дясното око, със срок на инвалидността до 01.05.2010 г. Не бил определен процент ТНР за констатираното общо заболяване – хроничен тубулоинтерстициален нефрит, чернодробна стеатоза, спондилоартроза, дископатия. Това решение било отменено от административния съд с решение от 09.01.2009 г., влязло в сила на 10.02.2009 г., с което преписката била върната на НЕЛК за ново произнасяне. С ново ЕР на НЕЛК № 0114/14.03.2009 г. на Г. била определена сумарно 51 % ТНР, от които 26 % за общото заболяване – хронична бъбречна инфекция на двата бъбрека, спондилоартроза, чернодробна стеатоза, дископатия, и 41 % за заболяването му от трудова злополука – състояние след прон. нараняване, екстракция на вътреочно чуждо тяло, афакция, дивергентен страбизъм и адхерентна левк. на роговицата на дясното око, със срок на инвалидността за 3 години – до 01.05.2010 г. НК „Б.” и НК „ЖИ” били осъдени солидарно да заплатят обезщетения по чл. 200 КТ за имуществените вреди, причинени на Г. и представляващи разликата разликата между трудовото възнаграждение, което ищецът би получавал на длъжността “работник по поддръжка на железния път” и получената пенсия за инвалидност за периода 01.03.1999 г. – 1.03.2004 г., съответно с влезли в сила решения от 11.03.2004 г. по гр. д. № 4531/2001 г. на СРС, 74 състав, и решение от 08.08.2008 г. по гр. д. № 143/2007 г. на САС, 4 състав. С решение от 19.03.2009 г. по гр. д. № 10659/2006 г. на СРС, 65 състав, НК “ЖИ”, НК [фирма], НК [фирма], НК [фирма], и “Б. – Тягов подвижен състав /локомотиви/” Е., били осъдени солидарно да заплатят на Г. обезщетение за причинената му имуществена вреда, представляваща разликата между трудовото възнаграждение, което ищецът би получавал на длъжността “работник по поддръжка на железния път” и получената пенсия за инвалидност, за периода 1.03.2004 г. – 1.04.2007 г. от, заедно със законната лихва от 1.04.2004 г. Посочено, е че липсва тъждественост между приключилите спорове и настоящия, който е за друг период от време и при друг процент трайно намалена работоспособност на Г., поради което не могат да се правят доводи за формирана сила на присъдено нещо за пасивно легитимираните страни по материалното правоотношение. Въззивният съд по делото е приел, че ответниците Холдинг [фирма], Б. – Т., Е. и Б. - П., Е. не са пасивно материалноправно отговорни по иска, защото към датата на трудовата злополука /07.06.1996 г./ ищецът Г. работил на длъжност “работник по поддръжка на железния път”. Тази дейност била свързана изцяло с железопътната инфраструктура, на която дейност правоприемник на прекратената НК “Б.” била единствено създадената от 01.01.2002 г. НК “Ж.” – § 4 ПЗР на Закона аз железопътния транспорт. Прието е, че липсва основание за солидарна отговорност на основание чл. 261, ал. 2 ТЗ /в редакцията до изменението от ДВ бр. 58/2003 г./ – за извършеното разделяне на НК “Б.” през 2002 г. били неприложими правилата на глава 16 ТЗ, които се отнасяли само до преобразуването на търговски дружества, а не и до преобразуване на държавни предприятия по чл. 61, изр. 2 ТЗ. Според съда, неприложима била и хипотезата на чл. 123, ал. 4, г. 2 КТ, доколкото вземането, предмет на настоящото дело не било възникнало преди преобразуването. Посочено е, че предметът на иска е вземане за периода 01.04.2007 г. – 01.05.2010 г., каквото не било съществувало нито преди разделянето на НК “Б.” през 2002 г., нито преди последващото преобразуване на [фирма], за да е налице основание за солидарна отговорност. Съдът приел, че искът е неоснователен и срещу НК „ЖИ”, защото за месец април 2007 г. нямало доказателства за инвалидизиране на Г.. За останалия период от време била определена трайна неработоспособност от трудова злополука - 41%, което правило неприложима хипотезата на чл. 200 КТ. Освен това, степента на увреждане от трудовата злополука била такава, че давала възможност на ищец да полага труд при подходящи за здравословното му състояние условия. Не било доказано, че ищецът бил в обективна невъзможност да започнел работа, нито че бил търсел такава. Нямало и доказателства, че в близки на С. населени места такива подходящи работни места не е имало. При служебно извършената проверка, касационната инстанция не откри пороци, водещи до недопустимост или нищожност на обжалваното решение. Неоснователна е жалбата срещу изводите на въззивния съд относно правоприемството и пасивната легитимация на ответниците. В обжалваното решение законът е точно издирен и приложен. Вземането е за имуществено увреждане на ищеца, възникнало в период след преобразуването (помяната) на работодателя по време на трудовата злополука. Следователно неприложима е хипотезата на чл. чл.123, ал.3 КТ. Правилно, при установените по делото факти, е прието, че материалноправно отговорният ответник по спорното правоотношение е Национална компания „Ж.”, София. Обоснован е и изводът на въззивния съд, че за част от исковия период от време – април 2007 г., ищецът не се ползва от решение на ТЕЛК или НЕЛК, с което да му е призната трайна намалена работоспособност. Експертно решение 0943 е от 15.04.2004 г., за срок до 01.04.2007 г., за три години. От събраните по делото доказателства се установява, че процедурата по последвалото преосвидетелстване е продължила от май 2007 г. до 14.04.2009 г., като окончателно процентът на трайната намалена работоспособност, е определен до 01.05.2010 г., за три годишен срок т.е., инвалидизацията е за време от 01.05.2007 г. до 01.05.2010 г. Правилно, поради това, е отхвърлен искът за месец април 2007 г. срещу всички ответници. Разрешението в обжалваното решение по повдигнатите правни въпроси, противоречи да дадените от състава на Върховния касационен съд отговори по чл. 290 ГПК. Неправилно е прието, че ищецът не може да търси обезщетение по чл. 200 КТ, защото само 41% от определената трайна намалена работоспособност е от трудова злополука, както и, че той е следвало да търси подходяща работа в населените места, намиращи се в близост до това, в което живее. Въззивното решение в частта срещу НК „Железопътна инфраструктура” и за времето 01.05.2007 – 01.05.2010 г. следва да бъде касирано и спорът разрешен по същество от състава на Върховния касационен съд, тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия. По делото е установено, че ищецът Р. П. Г. не се е регистрирал в Бюрото по труда – С., където живее и е неговият постоянен и настоящ адрес. Приложено е писмо от Дирекция „Бюро по труда”, С., че за периода 01.04.2007 – 01.05.2010 г. не са обявявани свободни работни места за лица с намалена работоспособност. Този документ не установява, че не е имало свободни, обявени в Бюрото работни места, подходящи за заемане от Г., съобразно предписанията на ТЕЛК и НЕЛК, макар и да не са били заявени като такива за лица с намалена работоспособност. Освен това, възможно е да е имало и подходяща програма за хора с увреждания или такава мярка по Закона за насърчаване на заетостта, към която да бъде насочен Г. от трудовия посредник в бюрото по труда. При тези данни и с оглед отговора по поставения въпрос по чл. 290 ГПК, Г. може да претендира за имуществени вреди, съставляващи разликата между брутното трудово възнаграждение, което би получавал на длъжността „Работник по поддръжка на железен път” и сбора от получаваната пенсия и брутното трудовото възнаграждение, което би получавал при основна заплата, равна на минималната за страната през съответния период. От заключението на съдебносчетоводната експертиза се установява помесечно размерът на брутното трудово възнаграждение, което е загубил Г., процентът за прослужено време и размерът на получаваната пенсия, с изключение за месец май, за който страната не е представила доказателства на вещото лице. Заключението не е оспорено от сраните, а и съдът го кредитира като обективно и компетентно дадено. Минималната работна заплата за страната за 2007 г. е определена на 180 лв. с ПМС № 324/06.12.2006 г., за 2008 г. е определена на 220 лв. с ПМС № 1/11.01.2008 г. и за 2009 и 2010 г. е определена на 240 лв. с ПМС № 1/10.01.2009 г. и съответно ПМС № 326/30.12.2009 г. Брутното трудово възнаграждение (основно възнаграждение плюс процент за прослужено време), което Г. би получавал на тази база, за исковия период от време, е по 216 лв. за 2007 г., по 266,20 лв. за 2008 г., по 292,80 лв. за 2009 г. и по 295,20 лв. за 2010 г. При тези данни, поради неустановен размер на получена от Г. пенсия за месец май 2007 г., съдът приема за недоказано твърдението му, че е претърпял през този месец имуществена вреда от загубеното трудово възнаграждение за заеманата до инвалидизацията длъжност. Искът в тази част е неоснователен. За следващите месеци, включени в исковия период от време, след аритметични изчисления на базата на указаното по-горе, съдът установява, че за месец юли, август и септември 2007 г. няма отрицателна за Г. разлика между пропуснатите и възможните доходи. За другите месеци, се установява разлика и тя е, както следва: 05,27 лв. за юни 2007 г., 129,50 лв. за октомври 2007 г., 132,87 лв. за ноември 2007 г. и 120,50 лв. за декември 2007 г. За 2008 г., разликата е, както следва: януари 83,05 лв., февруари 95,11 лв., март 83,05 лв., април 86,42 лв., май 104,42 лв., юни 110,62 лв., юли 131,45 лв., август 135,45 лв., септември 134,82 лв., октомври 156,86 лв. ноември 160,23 лв., декември 156,86 лв.; за 2009 година: януари 134,62 лв., февруари 144,73 лв., март 130,96 лв., април 135,88 лв., май 128,30 лв., юни 131,88 лв., юли 128,30 лв., август 128,30 лв., септември, октомври, ноември и декември – по 239,12 лв.; за 2010 г.: януари 216,08 лв., февруари, март и април – по 241,08 лв. Общият сбор на установеното имуществено увреждане е 4565,17 лв. Искът е основателен в този размер, на осн. чл. 200 КТ. Г. търси още и обезщетение в размер на законната лихва, считано от 01.04.2007 г. до окончателното изплащане на главницата. Тя, обаче е формирана като сбор от дължими месечни суми по чл. 200 КТ, което означава, че вземането за всеки месец е изискуемо от първо число на следващия го. От тогава се дължи лихва, но само за съответното месечно задължение. Върху цялото задължение се дължат лихви едва от 01.06.2010 г. Натрупаната до тогава лихва, по указания по-горе начин, изчислена от съда с помощта на публична автоматична програма за изчисляване на законна лихва, е в размер общо на 672 лв. Предвид крайния резултат по материалноправния спор, въззивното решение следва да бъде частично отменено. По разноските по делото: Ищецът не е направил искане по чл. 78, ал. 1 ГПК. Ответниците Холдинг „Б. д.” [фирма], [фирма], не са надлежни страни по спорното материално правоотношение и имат право на съдебноделоводни разноски за всички инстанции. Въззивното решение, в частта, с която ищецът Г. е осъден да им заплати съдебноделоводни разноски – за първа и въззивна инстанция, следва да бъде оставено в сила. В касационното производство [фирма] и [фирма] са поискали присъждане на съдебноделоводни разноски в размер на юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 150 лв. за всяка от посочените страни. Ответникът Национална компания „Железопътна инфраструктура” е направил искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за касационна инстанция, като следва да получи 96 лв. съразмерно отхвърлената част от исковете. МОТИВИРАН от горното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 8229 от 10.12.2012 г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV „г” въззивен състав, постановено по гр.д. № 13932/2012 г.в частта, с която са отхвърлени исковете на Р. П. Г. против Държавно предприятие „Н.”, София до размера на 4565,17 лв., представляваща обезщетение за причинени му имуществени вреди от разликата между пропуснат и възможен доход за периода 01.05.2007 г. – 01.05.2010 г., на осн. чл. 200 КТ, както и за 672 лв. - натрупана законна лихва върху месечните дължими суми по чл. 200 КТ, считано от датата на забава на всяка по всяка от тях до 01.06.2010 г., както и за законната лихва върху главницата от 4565,17 лв., считано от 01.06.2010 г. до окончателното й изплащане, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД и вместо това ПОСТАНОВИ ОСЪЖДА Д.”, София да заплати на Р. П. Г. сумата в размер на 4565,17 лв., представляваща обезщетение за причинени му имуществени вреди от разликата между пропуснат и възможен доход за периода 01.05.2007 г. – 01.05.2010 г., на осн. чл. 200 КТ, както и 672 лв. - натрупана законна лихва върху месечните дължими суми по чл. 200 КТ, считано от датата на забава на всяка по всяка от тях до 01.06.2010 г., както и законната лихва върху главницата от 4565,17 лв., считано от 01.06.2010 г. до окончателното й изплащане, на осн. чл. 86, ал. 1 ЗЗД ОСТВЯ В СИЛА решението в останалата му част. ОСЪЖДА Р. П. Г. да заплати съдебноделоводни разноски за касационна инстанция, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК на [фирма] в размер на 150 лв., на [фирма] в размер на 150 лв. и на Д.”, София 96 лв. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: