4
10
Р Е Ш Е Н И Е
№ 112
гр. София, 16.07.2024г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на девети май през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЯН БАЛЕВСКИ
ЧЛЕНОВЕ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
при секретаря Петя Петрова като изслуша докладваното от съдия Христова т.д. №736 по описа за 2023г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба от „Кауфман Трейдинг ЛТД“, Кипър, [населено място], чрез адв.Б. и адв.И. срещу решение №561 от 15.12.2022г. по в.т.д. №20225001000420 от 2022г. по описа на Апелативен съд- Пловдив, с което е потвърдено решение №96 от 16.03.2022г., постановено по т.д. №642/2021г. на Окръжен съд- Пловдив и касаторът /въззивник/ е осъден да плати на ответника разноските за въззивното производство. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от дружеството касатор срещу „Фаст Форуард“ ООД, [населено място] искове с правно основание чл.240 ЗЗД за сумата 152 500 евро, представляваща дължим остатък по договор за заем от 14.12.2017г. и анекс от 17.04.2019г., ведно със законната лихва от предявяването на иска /07.10.2019г./ до окончателното плащане, както и сумата 3 301.26 евро, представляваща възнаградителна договорна лихва за периода 15.12.2017г.-31.08.2019г., и с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 889.58 лева мораторна лихва за периода 03.09.2019г.-23.09.2019г., като на ответника са присъдени разноските по делото.
В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно- постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон и необосновано. Касаторът поддържа, че в нарушение на процесуалните си задължения въззивният съд не е анализирал всички относими доказателства по делото, преди всичко за предаването на процесната сума от ищеца на ответника чрез банков превод и за частичното й връщане по сметка на ищеца- заемодател. Не е обсъдил наведените във въззивната жалба възражения, вкл. че договорът за заем е реален договор; че е налице признание от страна на ответника на неизгодни факти, свързани със сключването на процесния договор. Счита, че съдът не се е произнесъл и по оплакванията за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения- обсъждане на преклудирани възражения на ответника и неправилно приложение на чл.183 ГПК. Касаторът излага подробни съображения и за необосноваността на изводите на въззивния съд, който отхвърля исковете поради недоказано съществуване на заемно правоотношение между страните. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде постановено ново са уважаване на исковете. Претендира разноски за всички инстанции.
Ответникът „Фаст Форуард“ ООД оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е правилно и следва да бъде потвърдено. Претендира разноски
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290, ал.2 ГПК приема следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените от „Кауфман Трейдинг ЛТД“, Кипър, [населено място] срещу „Фаст Форуард“ ООД искове с правно основание чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД за сумата 152 500 евро, представляваща дължим остатък по договор за заем от 14.12.2017г. и анекс от 17.04.2019г., както и дължима договорна лихва за посочения период, въззивният съд стига до извод, че по делото не е доказано твърдяното заемно правоотношение. Приема, че договорът за заем от 14.12.2017г., представен от ищеца в заверен препис съгласно чл.32 Закона за адвокатурата, правилно е изключен от доказателствата по делото по реда на чл.183 ГПК, тъй като не е представен оригиналът на документа. Ищецът е представил оригинал на договор за договор за заем от 14.12.2017г. с идентично съдържание на преписа, приложен към исковата молба, но представляващ друг, различен документ. Решаващият съдебен състав намира, че процесуалната последица от непредставянето на оригиналния документ, от който е копиран приложения към исковата молба препис от договор за заем с дата 14.12.2017г., е изключване на копието от доказателствата по делото съгласно чл.183, ал.1, изр. 2-ро ГПК.
Въззивният съд стига до извод, че представеният с исковата молба препис от договор за заем с дата 14.12.2017г., на осн. чл.183, ал.1, изр. 2-ро ГПК не е годно доказателство за установяване на съществуването на процесното заемно правоотношение; че представеният след срока по чл.372, ал.2 ГПК оригинал на нов/ друг договор за заем от 14.12.2017г. не може да бъде приет като доказателство по делото, за да се преценява въз основа на него основателността на предявените претенции; че дори да се приеме като доказателство този договор, той е непротивопоставим на ответника, оспорил достоверността на датата му. Като приема, че от доказателствата не се установява сключването на договор за заем с дата 14.12.2017г., съдът намира, че не е доказано заемното правоотношение, на което ищецът основава претенциите си, респ. че исковете са неоснователни и правилно са отхвърлени от първоинстанционния съд.
С определение №237/05.02.2024г. по настоящото дело въззивното решение е допуснато до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса - за задълженията на въззивния съд при постановяване на решението да изложи собствени мотиви като с оглед предмета на спора анализира относимите доказателства в тяхната съвкупност и обсъди релевантните доводи и възражения на страните.
По правния въпрос:
Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР№1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че съгласно чл.235 и чл.236 ГПК въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди относимите доказателства, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, да изложи фактическите си и правни изводи, като се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи на страните.
По основателността на касационната жалба:
Настоящият съдебен състав намира, че в нарушение на процесуалните правила въззивният съд не е обсъдил всички релевантни факти, респ. не е анализирал всички доказателства, доводи и възражения на страните, което е довело и до необоснованост на съдебния акт.
Въззивният съд приема, че предмет на делото са искове с правно основание чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 за сумата 152 500 евро- дължим остатък по договор за заем от 14.12.2017г. и анекс от 17.04.2019г., ведно със законната лихва от предявяването на иска /07.10.2019г./ до окончателното плащане, сумата 3 301.26 евро- възнаградителна договорна лихва за периода 15.12.2017г.-31.08.2019г., както и сумата 889.58 лева- обезщетение за забава в размер на законната лихва за посочения период, но без да обсъди част от оплакванията на ищеца /въззивник/ и без да анализира доказателствата в тяхната съвкупност, стига до необоснования извод, че между страните не е възникнало твърдяното заемно правоотношение. По делото се установява, че на 14.12.2017г. между страните „Кауфман Трейдинг ЛТД“, Кипър, [населено място] /заемодател/ и „Фаст Форуард“ ООД /заемополучател/ е сключен договор за заем за сумата 167 500 евро, като заемополучателят се съгласява да плаща годишна лихва в размер на 1.25 % и да върне заетата сума с един транш в срок до 3 години от усвояването. На 15.12.2017г. сумата 167 500 евро е преведена от „Кауфман Трейдинг ЛТД“ по сметка на „Фаст Форуард“ ООД с посочено основание в платежния документ- договор за заем. С анекс от 17.09.2019г. е договорен нов срок за пълно погасяване на заема - 31.08.2019г. С платежно нареждане от 28.02.2018г. ответникът „Фаст Форуард“ ООД превежда на ищеца сумата 15 000 евро /с левова равностойност 29 362.50 лева/, като посоченото с платежния документ основание е частично плащане на кредита/заема. В открито съдебно заседание на 01.06.2020г. процесуалният представител на ответника признава обстоятелството, че ответното дружество е върнало на ищеца 15 000 евро, като твърди, че не било посочено основание.
Основателни са оплакванията в касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил в пълнота възраженията по отношение приложението на чл.183 ГПК. Настоящият съдебен състав констатира, че с отговора на исковата молба ответникът е оспорил като неавтентичен и с недостоверна дата само анекса от 17.04.2019г. към договора за заем от 14.12.2017г. и само по отношение на този документ е направено искане за представяне на оригинал по реда на чл.183 ГПК. Спрямо договора за заем е направено възражение за нищожност /поради сключването му с цел заобикаляне на закона и поради относителна симулативност, като прикриващ договор за поръчка/, но не е оспорен като неавтентичен или с недостоверна дата, нито има искане за задължаване на ищеца да представи оригинал. Едва с отговора на допълнителната искова молба, т.е. след изтичане на преклузивния срок по чл.367, вр. чл.370 ГПК, ответникът заявява, че оспорва истинността на договора за заем, като отново не прави искане за задължаване на ищеца да представи оригинала на този документ по реда на чл.183 ГПК. В нарушение на цитираната разпоредба с определение от 04.04.2020г. първоинстанционният съд задължава ищеца да представи в оригинал и двата документа- договор за заем и анекс от 17.04.2019г. В изпълнение на указанията на съда в открито съдебно заседание на 20.07.2020г. от страна на ищеца е представен в оригинал договор за заем 14.12.2017г. на английски език, като няма спор, че приложеното към исковата молба копие е идентично по съдържание с този оригинал, но се установява, че е снето от друг оригинален екземпляр на договора- има различия в шрифта, местоположението на подписите и печатите. От заключението на приетата в първоинстанционното производство съдебно-почеркова експертиза се установява, че както договорът за заем, така и анексът са автентични документи, подписани от лицата, посочени като автори на волеизявленията. С оглед изложеното, не може да се приеме за законосъобразен изводът на въззивния съд, че с изключването от доказателствата по делото на договора за заем /липсва изрично определение по чл.183, ал.1, изр.2 ГПК, но видно от мотивите на първоинстанционното решение документът е изключен от доказателствата/ и с разглеждането на направено след преклузивния срок възражение на ответника, че договорът за заем е с недостоверна дата, първоинстанционният съд не е допуснал процесуално нарушение. Целта на производството по чл.183 ГПК е да се установи съществуването на оригинала на представен в заверен препис документ, когато това обстоятелство се оспорва. От една страна, в настоящия случай ответникът не е оспорил с отговора на исковата молба подписването на договора за заем и то на посочената в документа дата, а е изложил множество възражения за сключването на договора като привиден и с цел заобикаляне на закона. Предвид изложеното се налага извод, че искането за представяне на оригинал на договора, поддържано в хода на делото, не е свързано с конкретно и своевременно въведено възражение. От друга страна, по делото е представен оригинал на договора, който е с идентично съдържание, но представлява друг екземпляр, в който подписите и печатите са с различно местоположение. Подписването на договор в повече от един оригинален екземпляр /обикновено по един за всяка от страните/ е обичайна практика, особено в търговските отношения. С оглед изложеното и независимо от обстоятелството, че приложеното към исковата молба копие е направено от оригинала на друг екземпляр на договора, не може да се приеме, че изобщо липсва оригинал на договора за заем, респ. да се приложат последиците на чл.183, ал.1, изр.2 ГПК.
Като е стигнал до изводи, че договорът за заем е с недостоверна дата и е непротивопоставим на ответника, въззивният съд имплицитно се е произнесъл, респ. е намерил за неоснователно възражението за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, изразяващо се в разглеждане на преклудирано възражение. Тези му изводи са неправилни, тъй като ответникът не е въвел с отговора на исковата молба възражения относно истинността на договора за заем, а разглеждането на преклудирано възражение е съществено процесуално нарушение /чл.370, вр. чл.367, ал.2 ГПК/.
Налице е и допуснато от въззивния състав съществено процесуално нарушение, тъй като без да има оплаквания във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, е стигнал до извод, че не следва да се цени като доказателство по делото приетия в производството пред първата инстанция оригинал на договор за заем, като е счел, че е представен след изтичане на преклузивния срок по чл.372, ал.2 ГПК. Дори оригиналът на договора за заем да е бил приет в нарушение на процесуалните правила, липсата на оплакване във въззивното производство за допуснато процесуално нарушение, ограничава правомощията на въззивния съд да се произнася по този въпрос. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че между страните на 14.12.2017г. е подписан процесният договор за заем.
Основателни са оплакванията на касатора, че въззивният съд не е обсъдил доводите в жалбата относно реалния характер на договора за заем и не е анализирал останалата част от доказателствата по делото в тяхната взаимна връзка, поради което е достигнал до необоснован извод, че не се доказва валидно заемно правоотношение между страните. Решаващият съдебен състав е игнорирал както факта, че на 15.12.2017г. /деня, следващ подписването на договора за заем/ ищецът „Кауфман Трейдинг ЛТД“ е превел на „Фаст Форуард“ ООД по банков път сумата 167 500 евро с посочено основание в платежния документ „договор за заем“, която сума е получена и усвоена от ответното дружество /писмо от „Банка Пиреос“ АД вх.№445 от 31.10.2019г./, така и обстоятелството, че на 28.02.2018г. ответникът „Фаст Форуард“ ООД е върнал по банков път на ищеца сумата 15 000 евро /с левова равностойност 29 362.50 лева/, като посоченото в платежния документ основание е „частично плащане на кредита/заема“, като нито се твърди, нито се установява съществуване на друго заемно правоотношение между страните. Договорът за заем е реален договор и се счита сключен от момента на предаване на договорената сума от заемодателя на заемателя /чл.240, ал.1 ЗЗД/, като при съвкупната преценка на доказателствата по делото се установява не само сключването между страните на писмен договор на 14.12.2017г., но и реалното предаване на сумата 167 500 евро на 15.12.2017г. и частичното й връщане на 28.02.2018г. Посоченото от самия заемател основание за връщане е „частично плащане на заема“, поради което е неоснователно възражението на ответника, че сумата била върната, но не било ясно на какво основание.
Следва да се отбележи, че и при изключване на писмения договор за заем от 14.12.2017г. от доказателствата по делото, се установява възникването на валидно заемно правоотношение между страните. С превода на сумата 167 500 евро от сметка на ищеца по сметка на ответника с посочено основание „договор за заем“, от една страна и с получаването и усвояването на тази сума от страна на ответника, от друга страна, се доказва възникването на валидно заемно правоотношение. Доколкото в исковата молба са изложени твърдения не само за подписването на договора на 14.12.2017г., но и за реалното предаване на процесната сума на основание договор за заем и получаването й от ответника, не може да се приеме за правилен извода на въззивния съд, че ищецът е предявил иска си на основание писмения договор за заем от 14.12.2017г., а след изключването на този договор от доказателствата по делото, не се установява твърдяното основание.
Неоснователни са и възраженията, че получената от ответника сума не е надлежно осчетоводена и не е декларирана. Осчетоводяването на задължението по договора от страна на ответника би могло да се приеме като признание за съществуването му, но липсата на осчетоводяване, още повече липсата на отразяване на заетата сума в ГДД или в декларация пред БНБ не може да опровергае съществуването на заемното правоотношение и съществуването на непогасено задължение по договора за заем.
Неоснователни са възраженията на ответника за нищожност на договора за заем, като сключен при заобикаляне на закона и симулативен. Възражението за нищожност на основание чл.26, ал.1, пр.2 ЗЗД е общо и формално, изчерпва се с твърдението за заобикаляне на закона, като не са посочени конкретни факти и обстоятелства, от които да се направи извод, че страните, сключвайки договора за заем, са целели постигане на неправомерен краен резултат. Нито има конкретни твърдения, нито има доказателства за постигане на неправомерен резултат като последица от процесния договор, поради което не се установява същият да е сключен при заобикаляне на закона.
Настоящият съдебен състав намира за неоснователно и възражението за нищожност на основание чл.26, ал.2, пр.5 ЗЗД, обосновано с твърдение, че договорът за заем прикрива други правоотношения между страните, по-конкретно договор за поръчка, т.е. че е относително симулативен. Установява се, че пет дни след получаване на процесната сума по сметката на ответника, на 20.12.2017г. той е наредил валутен превод към CHEN-N TEHNOLOGY CO LIMITED, Китай с левова равностойност 327 881.25 лева, както и на 22.01.2018г. сумата 63 881.25 лева към Митница Аерогара София, като основанието за първото плащане е проформа/ инвойс фактура № CHEN-N-1712191 от 27.12.2017г. за доставка на генератор на виртуална валута, а вторият превод е вносно мито по тази доставка. Видно от фактурата и митническата декларация купувач и получател на стоката е ответното дружество „Фаст Форуард“ ЕООД. Обстоятелството, че със сумата, получена на основание процесния договор за заем, по-късно е платена цената по договора за продажба с CHEN-N TEHNOLOGY CO LIMITED, не означава, че купувачът „Фаст Форуард“ ЕООД е действал по поръчка и за сметка на ищеца, а обяснява нуждата на ответника от парични средства за търговската му дейност, респ. необходимостта от сключване на договора за заем. Предаването на генератора на виртуална валута /на основание договор за лизинг, а след прекратяването му поради неизпълнение на задълженията на лизингополучателя- на основание договор за продажба/ от ответника на трети лица, свързани с ищцовото дружество, не води до извод, че „Фаст Форуард“ ЕООД е придобило процесната стока от свое име, но за сметка на ищеца, респективно, че е сключило договора за продажба с китайското дружество в изпълнение на договор за поръчка с ищеца. Ищцовото дружество не е страна нито по договора за лизинг, нито по договора за продажба, сключени от ответника, в качеството му на собственик на генератора, с третите лица – лизингополучател и купувач, респективно не е придобило в своя патримониум закупената от CHEN-N TEHNOLOGY CO LIMITED вещ.
Основателно е обаче възражението за липса на достоверна дата на анекса от 17.04.2019г. към договора за заем от 14.12.2017г., с който срокът за пълно погасяване на заема е определен на 31.08.2019г. Достоверността на датата на анекса е надлежно оспорена от ответника, като не са ангажирани никакви доказателства относно момента на подписване на този документ. За първи път същият е представен по настоящото дело /като приложение към исковата молба/, т.е. на 07.10.2019г., към който момент подписалата го Луси Файс не е била управител и представител на „Фаст Форуард“ ЕООД. Предвид изложеното и с оглед изричното оспорване на документа, като подписан от лице без представителна власт, настоящият съдебен състав намира, че анексът не е подписан от представител и не обвързва ответното дружество. Неоснователни са доводите на касатора, че е налице хипотезата на чл.301 ТЗ, тъй като липсват доказателства за узнаването на анекса от ответното дружество преди получаването му заедно с преписа от исковата молба по настоящото дело.
Независимо от гореустановеното, съобразявайки на основание чл.235, ал.3 ГПК осъществилите се в хода на делото факти и обстоятелства, относими към спорното право, настоящият съдебен състав приема, че е настъпил падежът на процесното вземане за връщане на заетата сума по процесния договор за заем. Съгласно чл.4 от договора заемополучателят се задължава да върне заетата сума в срок до 3 години от усвояването, т.е. до 15.12.2020г. Падежът е настъпил в хода на делото, поради което искът с правно основание чл.240, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответника за плати на ищеца сумата 152 500 евро /останала дължима след частичното връщане на сумата 15 000 евро/ е основателен. Основателна е и претенцията по чл.240, ал.2 ЗЗД за сумата 3 301.26 евро- договорена между страните възнаградителна лихва за периода 15.12.2017г.-31.08.2019г. /чл.2 от договора/.
Неоснователна е претенцията по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумата 889.58 евро обезщетение за забава в размер на законната лихва върху първата главница за периода 03.09.2019г.-23.09.2019г., тъй като падежът за връщане на заетата сума е настъпил на 15.12.2020г., т.е. ответникът е в забава от 16.12.2020г.
С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че следва да бъде потвърдено въззивното решение в частта, с която е отхвърлена претенцията за сумата 889.58 евро обезщетение за забава в размер на законната лихва върху първата главница за периода 03.09.2019г.-23.09.2019г., а в останалата част- да бъде отменено като неправилно и да бъдат уважени предявените искове с правно основание чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД за сумата 152 500 евро – дължима на основание договор за заем от 14.12.2017г., ведно със законната лихва от 16.12.2020г. до окончателното плащане и за сумата 3 301.26 евро- възнаградителна лихва за периода 15.12.2017г.-31.08.2019г.
По разноските:
На основание чл.78, ал.1 ГПК ищецът има право на разноски съответни на уважената част от исковете /99.4 %/, т.е. на сумата 22 629.26 лева – разноски за трите инстанции. Неоснователни са възраженията на ответника по чл.78 ,ал.5 ГПК за прекомерност на разноските на ищеца, представляващи договорено и платено адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и въззивното производство. Същото е в размер на по 2 500 евро или 4 867.50 лева за всяка от инстанциите, като е съобразено с фактическата и правна сложност на делото, броя на съдебните заседания и цената на исковете.
На основание чл.78, ал.3 ГПК ответникът има право на разноски съответни на отхвърлената част от исковете /0.6 %/, т.е. на сумата 44.10 лева- разноски за трите инстанции.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №561 от 15.12.2022г., постановено по в.т.д. №20225001000420 по описа за 2022г. на Апелативен съд- Пловдив, в частта, с която е потвърдено решение №96 от 16.03.2022г., постановено по т.д. №642/2021г. на Окръжен съд- Пловдив, в частта, с която са отхвърлени предявените от „Кауфман Трейдинг ЛТД“, Кипър, [населено място] срещу „Фаст Форуард“ ООД, [населено място] искове с правно основание чл.240 ЗЗД за сумата 152 500 евро, представляваща дължим остатък по договор за заем от 14.12.2017г., ведно със законната лихва до окончателното плащане, както и сумата 3 301.26 евро, представляваща възнаградителна договорна лихва за периода 15.12.2017г.-31.08.2019г., както и в частта за разноските, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Фаст Форуард“ ООД, [населено място], ЕИК[ЕИК] да плати на „Кауфман Трейдинг ЛТД“, Кипър, [населено място] на основание чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД сумата 152 500 евро- подлежаща на връщане главница на основание договор за заем от 14.12.2017г., ведно със законната лихва от 16.12.2020г. до окончателното плащане; сумата 3 301.26 евро, представляваща възнаградителна договорна лихва за периода 15.12.2017г.-31.08.2019г., както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата 22 629.26 лева – разноски за трите инстанции.
ОСЪЖДА „Кауфман Трейдинг ЛТД“, Кипър, [населено място] да плати на „Фаст Форуард“ ООД, [населено място], ЕИК[ЕИК] сумата 44.10 лева- разноски за трите инстанции, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.