5 Р Е Ш Е Н И Е № 58 София, 17.06. 2020 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в публично съдебно заседание на трети юни две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА при секретаря Силвиана Шишкова изслуша докладваното от председателя /съдия/ Татяна Върбанова т.дело № 1131/2019 година Производството е по чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЮРОБАНК БЪЛГАРИЯ АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 32 от 23.01.2019 г. по в.т.д. № 674/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е обезсилено решение № 231 от 13.06.2018 г. по т.д. № 52/2017 г. на Окръжен съд – Смолян в частта за отхвърляне като недопустим на предявен от банката иск за признаване за установено, че Ч. Т. П. дължи, на основание договор за кредит за покупка на недвижим имот № HL 40085 от 11.09.2008 г., следните суми: 76 137.06 швейцарски франка главница; 34 858.95 швейцарски франка – договорни лихви за периода от 09.01.2009 г. до 16.10.2014 г.; 1 611.57 швейцарски франка - такси по договора за същия период, ведно със законната лихва върху главницата и таксите, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане на сумите, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК по ч.гр.д. № 1008/2014 г. на Районен съд- Смолян. Като последица от обезсилване на първоинстанционното решение, производството по делото е прекратено и е обезсилена заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея изпълнителен лист. С определение № 104 от 24.02.2020 г. настоящият съдебен състав е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по следния правен въпрос: Налице ли е процесуалноправна легитимация за банката, в качеството й на кредитор по сключен договор за кредит, да предяви установителен иск по реда на чл.422 ГПК, след като вземането, за което е издадена заповедта за изпълнение, е било цедирано в полза на трето лице, а в последствие отново придобито от страна на банката. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл.293 ГПК, приема следното: При постановяване на атакувания съдебен акт, въззивният съдебен състав на Апелативен съд – Пловдив е приел следното: Наличието на договор за кредит от 11.09.2008 г. за покупка на недвижим имот, по силата на който банката е предоставила на ответника договорените суми; Сключване на договор за цесия от 14.11.2008 г. за прехвърляне на „Бългериън Ритейл Сървисиз“ АД вземанията на банката към ответника; Сключване на договор за цесия от 07.03.2012 г., с който цесионерът по първия договор е прехвърлил обратно на банката същите вземания; Инициирано от банката заповедно производство по реда на чл.417, т.2 ГПК - ч.гр.д. № 1008/2014 г. по описа на Районен съд – Смолян, по което е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист, и е образувано изпълнително производство; В рамките на принудителното изпълнение, на ответника е бил назначен особен представител – адв. В. Р., подала възражение по чл.423, ал.1, т.1 ГПК, уважено от въззивния съд по приложеното в.ч.гр.д. № 221/2017 г. При така възприетата фактическа обстановка, апелативният съд е счел за основателно възражението на ответника за недопустимост на заповедното производство и на исковото производство по чл.422, ал.1 ГПК. Изведен е извод, че възражението касае процесуалноправната легитимация на банката да инициира тези производства, а не нейната материалноправна легитимация, както неправилно е прието от първата инстанция при отхвърляне на иска като недопустим. Решаващият съд е мотивирал становището си с липсата на специално изискуемото се от чл.417, т.2 ГПК качество на заявител на цедента по втория цесионен договор, съответно, с невъзможността и банката да ползва този ред за снабдяване с изпълнително основание и изпълнителен лист срещу кредитополучателя. Позовавайки се и на цитирана в мотивите към решението практика на ВКС, АС-Пловдив е постановил обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на производството по чл.422, ал.1 ГПК поради недопустимостта му, както и обезсилване на издадените, на основание чл.417, т.2 ГПК, заповед за изпълнение и изпълнителен лист. По правния въпрос, обусловил допускането на касационно обжалване, становището на настоящия съдебен състав произтича от следното: Според практиката на ВКС, попадаща в обхвата на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК и послужила като основание за достъп до касационен контрол – решение по т.д. № 2932/2015 г., второ т.о., възприета в постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение по ч.т.д. № 2241/2019 г., второ т.о. : Производството за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, инициирано от субект, който е сред изрично и изчерпателно изброените в чл.417 т.2 ГПК субекти, не е недопустимо; Кредиторът – заявител в заповедното производство, разполага с активна процесуална легитимация да предяви специалния положителен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК; Липсата на предпоставки за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.417, т.2 ГПК е релевантна към законосъобразността на разпореждането за незабавно изпълнение, а не към допустимостта на исковото производство, заведено от заявителя, при спазване на предвидения в чл.415 /сега ал.4/ ГПК едномесечен срок от съобщението на заповедния съд. В цитираното определение са развити съображения и за неотносимост на указанията, дадени в т.4г от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.к. с тях не се отричат правата на цесионера – банка да упражни предоставено й от закона право за снабдяване по облекчен ред с изпълнително основание за вземанията й към ответника, произтичащи от договор за кредит, въз основа на извлечение от счетоводните си книги; Практиката на ВКС, обективирана в определение по ч.т.д. № 506/2010 г. и определение по ч.т.д. № 856/2012 г. на ВКС, II т.о. /съставляваща част от цитираната в мотивите към настоящото въззивно решение/, според която, банката –цесионер не може да иска издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, щом като цедентът не попада в изрично изброените субекти, имащи право да ползват тази защита, е преценена като неотносима към предмета на исковото производство – установяване на вземането, предмет на издадената заповед за изпълнение, още повече, че тя предхожда ТР 4/2013 г. Горните съображения, съдържащи и отговор на поставения правен въпрос, се споделят изцяло от настоящия съдебен състав, т.к. съответстват напълно на процесуалните предпоставки за допустимост на исковия процес по чл.422 ГПК, както и на предмета на производството по чл.419 ГПК. Цитираното от въззивния съд определение по т.д. № 101/2016 г. на ВКС, II т.о. е постановено в производство по чл.288 ГПК и то не формира съдебна практика / т.2 от ТР № 1/2009 г./ Предвид изложеното, атакуваното въззивно решение, с което е прието, че банката – цесионер не разполага с активна процесуалноправна легитимация да инициира заповедно производство по реда на чл.417, т.2 ГПК и да води установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, е неправилно и подлежи на отмяна. На основание чл.293, ал.3 ГПК делото следва да се върне за ново разглеждане по същество от друг състав на Апелативен съд – Пловдив. Преди постановяване на решение по съществото на материалноправния спор, новият въззивен състав дължи произнасяне по поддържаното от банката възражение за недопустимост на исковото производство, основано на доводи за невъзможност за длъжника, чрез особен представител по чл.47, ал.6 ГПК, да предизвика извънинстанционна проверка по реда на чл.423 ГПК - относно правото му на участие в заповедното производство, и съответно доколко е налице потвърждаване на процесуалните действия, извършени от особения представител на длъжника. С оглед възприетата от въззивния съд процесуална недопустимост на заповедното и на исковото производство, това възражение не е преценявано. При произнасяне по него, въззивният съд следва да съобрази обхвата на преценката, извършена от Окръжен съд – Смолян по приложеното ч.гр.д. № 221/2017 г., за да се възприеме за основателно искането за възстановяване висящността на заповедното производство, както и ефектът от успешно проведеното производство по чл.423 ГПК /последният разяснен и в мотивите към т.15 на ТР № 4/2013 г./. Необходимо е да се даде отговор и на доводите, основани на влязлото в сила определение по посоченото ч.гр.дело и в какъв обхват то е задължително за съда, разглеждащ исковото производство по чл.422, ал.1 ГПК, макар и да не е акт, ползващ се със сила на пресъдено нещо и да не разрешава материалноправен спор за съществуване на вземането. При повторното разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе и по разноските за водене на делото във ВКС, на основание чл.294, ал.2 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ изцяло решение № 32 от 23.01.2019 г. по в.т.д. № 674/2018 г. на Апелативен съд – Пловдив. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: