20 Р Е Ш Е Н И Е №444 гр. София, 7 март 2016 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на единадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ:МИНА ТОПУЗОВА ВАЛЯ РУШАНОВА при участието на секретаря Мира Недева и в присъствието на прокурора Искра Чобанова изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 1296/2015 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на осн. чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на защитника на подсъдимия В. Н. Г. срещу присъда № 5 от 27.04.2015г. по внохд № 200/2014г. по описа на Апелативен съд-гр. Пловдив. В жалбата се релевират касационните основания по чл. 348, ал.1, т.1 - 3 от НПК. Акцент се поставя на допуснатите съществени процесуални нарушения при формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд на плоскостта на неправилна оценка на доказателствените източници, игнорирането на част от тях и липсата на активност за разкриване на релевантната фактология. На базата на процесуалната си дейност по събиране и оценка на доказателствата, съдът приложил и неправилно материалния закон. Наложеното наказание било несправедливо, тъй като не съответствало на обществената опасност на деянието и дееца и не били отчетени според действителната им тежест констатираните смекчаващи отговорността обстоятелства. Иска се при условията на алтернативност- отмяна на въззивната присъда и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане или изменяване на въззивната присъда с намаляване размера на наложеното наказание и прилагане института на условното осъждане по чл. 66, ал.1 от НК. В допълнение към касационната жалба по чл. 351, ал. 3 от НПК се изтъкват подробни доводи, подкрепящи заявените касационни основания: - по обвинението по чл. 219 НК, за което е признат за виновен и осъден подсъдимия Г. - липса на мотиви относно изпълнителното деяние и неяснота относно това за какво действие, респ. бездействие е признат за виновен подсъдимия; вътрешна противоречивост и неяснота в извода на съда относно това в какво качество е действал подсъдимия и респ. признат за виновен – като изпълнителен директор на [фирма] или член на Съвета на директорите; изводът на съда, че подсъдимият е давал разпореждане за експедиция за износ бил изграден изцяло на предположения, а от доказателствата се установявало несъмнено, че други лица са разпореждали износа на стоките; без анализ останали правните норми, посочени в обвинителния акт и дали те по естеството си създават задължения за изпълнителния директор и членовете на Съвета на директорите, които задължения да не са изпълнени или пък да са били нарушени; правото на защита на подсъдимия било нарушено, доколкото бланкетната норма на чл. 219 НК не била запълнена с конкретно съдържание; липсвали и мотиви относно признака „значителни щети”; присъдата била постановена при превратно тълкуване на доказателствата - необсъдени останали обясненията на подсъдимия, както и обстоятелството, че на писмените доказателства, установяващи продажбата и предаването на стоката липсвал подпис на подсъдимия; в нарушение на процесуалните изисквания било отхвърлено споразумението между [фирма] и „Е.”Л. относно признаване на задължението и поемането на ангажимента за изплащането му до 30.12.2010г; игнорирани останали и показанията на представляващите „Е.”Л., приобщени по реда на съдебна поръчка; не бил изследван въобще въпросът относно това дали след 2008г. е проявена активност за събиране на вземането; въззивният съд не констатирал и че обвинителния акт не отговаря на изискванията на чл. 246, ал.2 НПК относно време, място и начин на извършване на деянието по чл. 219 НК; при несъобразяване на ТР № 30/79г. на ОСНК съдът признал подсъдимия за виновен по чл. 219 НК, без да отчете, че се касае до граждански сделки, вземанията по които не са били погасени по давност нито към момента на освобождаване на подсъдимия от длъжност, нито към момента на повдигане на обвинението срещу него. - по обвинението по чл. 220 НК- присъдата била постановена при превратно тълкуване обясненията на подсъдимия; за да приеме „неизгодност” на инкриминираната сделка съдът се е базирал единствено на разликата в номиналната цена на акциите; при липса на мотиви относно наличието на признака „особено тежък случай”, както и при липсата на мотиви относно субективната страна на деянието; при несъобразяване на обстоятелството, че решението за сключване на сделката е взето от колективен орган за управление. Изтъкват се и редица съображения относно справедливостта на отмерените наказания, като се поставя акцент за изтеклия период от време от извършване на деянията. Поддържат се и исканията за отмяна на присъдата и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане или изменяване на присъдата са намаляване размера на наказанията и приложение на чл.55 НК и чл. 66 от НК. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия Г. изтъква в касационната жалба и допълнението към нея аргументи относно заявената неправилност и незаконосъобразност на постановения съдебен акт. Подсъдимият Г., в лична защита, поддържа заявеното от защитника си. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна и моли присъдата да бъде оставена в сила. В последна дума подс. Г. моли присъдата да бъде отменена. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите в жалбата, изложените от страните съображения и извърши касационна проверка в пределите по чл. 347 НПК, намери следното: С присъда № 39 от 21.10.2013г. по нохд № 515/2012г. по описа на Окръжен съд - гр. Пазарджик подс. В. Н. Г. е признат за : - виновен в извършване на престъпление по чл. 219, ал.4 във връзка с ал. 3 във връзка с ал.1 във връзка с чл. 26, ал.1 НК (пункт І на обвинението), извършено в периода от 16.10.2001г. до 02.12.2004г. в [населено място], в нарушение на чл.237, ал.2 от ТЗ и чл.38, ал.3, т.2 от Устава на [фирма]-гр. Пазарджик, от което е последвала щета в особено големи размери-1 503 436,42 лв. и деянието представлява особено тежък случай, за което при условията на чл.57, ал.1 и чл.2, ал.2 от НК е осъден на пет години лишаване от свобода. - виновен в извършване на престъпление по чл. 220, ал.2 във връзка с ал.1 НК (пункт ІІ на обвинението), извършено в периода 10.06.2003г.- 20.06.2003г., и изразило се в съзнателно сключване на неизгодна сделка с [фирма]-гр.С. баня - замяна на пакет акции- 226 000 бр., собственост на [фирма] в размер на 4 702 111, 74лева и случаят е особено тежък. При условията на чл.57, ал.2 и чл.2, ал.2 от НК на подсъдимия за това престъпление е наложено наказание шест години лишаване от свобода. - виновен в извършване на престъпление по чл. 219, ал. 4 във връзка с ал.3 във връзка с ал.1 във връзка с чл. 26, ал.1 от НК (пункт ІІІ на обвинението), извършено в периода от 17.01.2005г. до 04.04.2006г. в [населено място] и [населено място] и изразило се в умишлено неполагане на достатъчно грижи в нарушение на чл. 237, ал.2 от ТЗ и чл.38, ал.3, т.2 от Устава на [фирма]- непредприемане на действия по събиране на вземания на длъжници и непредприемане на действия по установяване на реалната стойност на търговското дружество, като общият размер на последвалата за [фирма] вреда е в особено големи размери - 7 389 587,16 лева и случаят е особено тежък. На подсъдимия е наложено наказание при условията на чл.57, ал.1 и чл.2, ал.2 от НК в размер на седем години лишаване от свобода. - невиновен относно обвинението да е извършил престъпленията по чл.219, ал.4 във връзка с ал.3 във връзка с ал.1 от НК ( пункт І и пункт ІІІ от присъдата) в качеството му на длъжностно лице - член на Съвета на директорите на [фирма]- [населено място]. - на осн. чл. 23, ал.1 от НК първоинстанционният съд определил общо най-тежко наказание на подс. Г. в размер на 7(седем) години лишаване от свобода, като постановил на осн. чл.60, ал.1 във връзка с чл. 61, т.2 от ЗИНЗС същото да се изтърпи при строг режим в затвор. По протест срещу оправдателната част на присъдата и относно неприлаганего на нормата на чл. 37, ал.1, т. 6 и т. 7 НК и по жалба на подсъдимия Г. срещу осъдителната част на акта е образувано внохд № 200/2014г. по описа на Апелативен съд- гр. Пловдив. С атакуваната пред ВКС присъда № 5 от 27.04.2015г. по внохд № 200/2014г. Пловдивски апелативен съд упражнил правомощията си по чл. 336, ал.1, т. 2 и т. 3 от НПК, като отменил първоинстанционната присъда в частта, касаеща пункт І по чл.219, ал. 4 във връзка с ал.3 във връзка с ал.1 и вместо нея признал подс. Г.: - за виновен в извършване на престъпление по чл. 219, ал.4 във връзка с ал. 3 във връзка с ал.1 във връзка с чл. 26, ал.1 НК, извършено в периода 16.10.2001г. - 02.12.2004г. в [населено място], в качеството на длъжностно лице - изпълнителен директор на [фирма] умишлено не положил грижи за повереното му имущество, съобразно изискванията на чл. 237, ал.2 от ТЗ и чл.38, ал.3, т.2 от Устава на дружеството и изразяващо се в даване на разпореждане за извършване на експедиции за износ на стоки за фирма „Е.” Л.- К. и за фирма „П. Р.”-Х. без обезпечено плащане и при системно неплащане на извършени предходни доставки- общо по 28 бр. фактури, като общият размер на последвалата щета е в особено големи размери – 1 503 436,42 лева и случаят е особено тежък. При условията на чл.54, ал.1 във връзка с чл. 57, ал.2 и чл.2, ал.2 от НК на подсъдимия за това престъпление е наложено наказание 5 (пет ) години лишаване от свобода, а на осн. чл.37, ал.1, т.7 НК и наказание- лишаване от права за срок от 5 години; - за невиновен и съответно го оправдал по обвинението да е извършил престъплението по чл.219, ал.4 (пункт І, посочен по-горе) „без договор, регламентиращ начина и срока на плащане на доставките”. - за виновен в извършване на престъпление по чл. 220, ал.2 във връзка с ал.1 НК, извършено в периода от 10.06.2003г. до 20.06.2003г. в [населено място] и изразило се в това, че като изпълнителен директор на [фирма] сключил неизгодна сделка с [фирма]-гр.С. баня за замяна на пакет акции, в резултат на което настъпила значителна вреда за [фирма]-гр.Пазарджик в размер на 193 060 лева, като случаят е особено тежък, поради което при условията на чл. 54 и чл.2, ал.2 от НК го е осъдил на 4(четири) години лишаване от свобода и лишаване от права по чл. 37, ал.1, т.7 от НК за срок от 4( четири години). -частично го оправдал по този пункт на обвинението за разликата от 193 060 лева и 4 702 111,74 лева. - отменил първоинстанционния съдебен акт в частта относно пункт ІІІ на обвинението (по чл. 219, ал. 4 във вр. ал. 3 във връзка с ал.1 във връзка с чл. 26, ал.1 НК, относно непредприемане на действия по събиране на вземания на дружеството и непредприемане действия по установяване реалната стойност на актив на същото), като изцяло оправдал подсъдимия по обвинението да е извършил това престъпление. - изменил първоинстанционната присъда в частта относно приложението на чл. 23 НК, като определил подсъдимия да изтърпи най-тежкото измежду наложените му наказания, а именно 5 (пет) години лишаване от свобода и присъединил към него наказанието по чл. 37, ал.1, т.7 НК-лишаване от права за срок от 5 ( пет ) години. - потвърдил присъдата в останалата й част. Жалбата на подс. Г. е срещу съдебен акт по чл. 346, т. 1 НПК – присъда на въззивната инстанция, с която на подсъдимия е наложено наказание „лишаване от свобода”. Депозирана е в законоустановения 15-дневен срок от постановяване на присъдата и е допустима. Разгледана по същество е частично основателна. На първо място е необходимо да се посочат пределите на касационната проверка, очертани не само от процесуалното средство, с което е сезирана настоящата инстанция, но и от конкретно ангажираните касационни основания. Въззивният съдебен акт е атакуван единствено от подсъдимия, останал недоволен от наказателно-осъдителната му част, с която е бил признат за виновен и наказан за престъпление по чл. 219, ал.4 във връзка с ал. 3 във връзка с ал.1 НК и по чл. 220, ал.2 от НК. В оправдателната част присъдата на ПАС не е протестирана със съответен протест. Това предопределя и рамките на настоящата касационна проверка, предизвикана за проверка единствено в осъдителната част на въззивната присъда. На второ място известно е, че констатациите относно правилното приложение на материалния закон логически следват констатациите за липса на пороци в процесуалната дейност на инстанциите по същество, досежно извеждане на значимата за процеса фактология. За да се направи вярно заключение по правото и в частност - за да се отговори налице ли е престъпление и по коя материално-правна норма от наказателния закон - е необходимо фактите да са установени вярно, пълно и по начина, очертан в процесуалния закон - чрез допустими и годни доказателствени източници, които да са оценени комплексно и според действителното им съдържание. Това налага при осъществяване на контролните си правомощия касационната инстанция да се произнесе първоначално по законосъобразния начин на формиране на вътрешното убеждение на контролираната инстанция, пълнотата на извършената от него доказателствена дейност, а едва след това и относно правилното приложение на материалния закон. По пункт І на въззивната присъда, касаещ признаването на подсъдимия за виновен в извършване на престъпление по чл. 219, ал.4 във връзка с ал.3 във връзка с чл.26, ал.1 НК. На първо място, не може да се сподели оплакването на защитата, че въззивният съд не констатирал съществени процесуални нарушения при изготвянето на обвинителния акт, доколкото в него не се съдържало ясно описание на обстоятелствата във връзка с начина на извършване на престъплението. Участващият пред първата инстанция прокурор е предприел действия по изменение на обвинението по чл. 219 НК и в съответствие с процедурата по чл. 287 НПК същото е прието с определение от 27.05.2013г. (л. 267, т.1 от нохд № 515/2012г. по описа на ПОС). Принципно е положението, че обвинението срещу едно лице, придобива окончателния си вид в обвинителния акт. Именно той предопределя както предмета на доказване, така и фактическите и правни параметри, по които подсъдимият може ефективно да се защитава. Когато обаче в хода на съдебното следствие се установят основания за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението е допустимо, съгласно изричната регламентация на института на „изменение на обвинението” по чл. 287 НПК, прокурорът да промени тези рамки при известни ограничения, касаещи невъзможността по този процесуален ред да се повдигне качествено ново обвинение, различно от това, по което поначало е било образувано наказателното производство. Поради това е недопустимо разширяването на обвинението с включване в него на нови лица и/или на нови деяния. Ефектът на изменението на обвинението по чл. 287 от НПК е в две насоки: 1) първоначалното обвинение, формулирано с обвинителния акт, престава да съществува; 2) предмет на установяване и квалифициране са фактите по измененото обвинение, поради което и решаващият съд дължи произнасяне по въпросите по чл. 301 НПК именно по измененото обвинение. В конкретния случай, проявявайки инициатива по чл. 287 НПК, прокурорът е изменил обвинението единствено по отношение длъжностното качество на подсъдимия, като е посочил, че същият освен като изпълнителен директор на дружеството е нарушил задължението си по чл. 237, ал.2 от ТЗ като член на Съвета на директорите да изпълнява функциите си с грижата на добър търговец в интерес на дружеството и на всички акционери. Еднозначно обаче от формулировката на измененото обвинение се извлича информация относно периода, мястото и последици на престъплението по чл. 219, ал.4 във връзка с ал.3 във връзка с ал.1 във връзка с чл. 26, ал.1 НК, за което подсъдимият е бил надлежно уведомен, така че своевременно и адекватно да организира защитата си. Нещо повече - повече от ясна е тезата на прокурора, че инкриминираното деяние е осъществено чрез действие от подсъдимия – като е давал разпореждане за извършване на експедиции за износ на стоки за „Е.”Л. - К. и „П. Р.” - Х. чрез „Е. „Л.- К., без договор, регламентиращ начина и срока на плащане на доставките, без обезпечено плащане и при системно неплащане на извършените предходни доставки. Следователно, на плоскостта на твърдяните фактически параметри на обвинението, липсват основания, за да се приеме, че подсъдимият се е защитавал по неясно формулирано обвинение, което да е затруднило адекватната му защита, а оттам и правото му да получи справедлив процес. Развитите в касационната жалба доводи относно неправилна процесуална дейност на контролираната инстанция не намират опора в материалите по делото, а възражението за едностранчиво и превратно тълкуване на доказателствата са без основание. Обясненията на подсъдимия са били подложени на задълбочена проверка в контекста на останалите доказателствени източници и убедително е заключено, че износът на стоките се е извършвал именно по негово разпореждане. С основание по този въпрос са били кредитирани като еднозначни показанията на св. Д., Т., С., А. и С.. Независимо от липсата на подпис на подсъдимия върху 24 от фактурите, се касае до фактическо разпореждане за износ на стоките, поради което тази липсата на подпис върху част от инкриминираните фактури не е от решаващо значение за неговата отговорност. Известно е, че безстопанствеността, с оглед конкретната форма на изпълнително деяние, може да се осъществи както с фактически, така и с правни действия, които ощетяват конкретния стопански субект. В конкретния случай се касае именно до фактически действия - даване на разпореждания за експедиция на продукция, поради което е без значение, че не той е подписвал съответните инвойс фактури, с които стоките са напускали патримониума на дружеството и са отивали към купувачите „Е.” Л. - К. и „П. Р.”. Предвид това, не може да се сподели възражението, че изводите за поведението на подсъдимия, изразило се в даване на разпореждания за експедиция, почивало на предположения. На л. 94 - 95 от внохд № 200/2014г. въззивният съд е изтъкнал редица съображения защо е кредитирал показанията на свидетелите Д., Т., С., А. и С., като касационната инстанция не намира при оценката на същите да са допуснати нарушения на чл.14 НПК. Въззивната инстанция е изпълнила и задължението си да обсъди представеното от защитата писмено споразумение от 24.03.2006г.между Каучук 97”АД и „Е.” Л. ( л.744 - л.748, т.3 от нохд № 837/2010г. на ОС - Пазарджик) за удължаване срока на плащане на сумата от 346 615,40щ.д. и 549 761, 90 евро. Част от съображенията на решаващия съд касаят допустимостта на цитираното писмено доказателство (относно липсата на заверка на датата; „репутацията” на офшорните фирми като „синоним на финансови спекулации”; моментът на представянето му - едва в хода на съдебното следствие) и не се споделят от настоящата инстанция, доколкото се касае за облигационно-правно споразумение между страни по договорни отношения, за което липсва законово изискване за форма и съдържание. Друг е въпросът, че цитираното споразумение за удължаване срока на плащане, както и показанията на св.К. и св. Ф. (приобщени по реда на чл.281, ал.10 НПК) са оценени според действителното им съдържание, като се споделят аргументите на апелативния съд, че те не рефлектират на обективната съставомерност на извършеното от подсъдимия престъпление по чл. 219, ал. 4 във връзка с ал. 3 във връзка с ал.1 НК престъпление. Това е така, доколкото подсъдимият е обвинен не за свое бездействие, довело в крайна сметка до погасяване на вземанията от „Е.” Л., а за реализирани от подсъдимия конкретни действия, изразили се в даване нареждания за експедиция на стоки без обезпечено плащане и при системно неплащане на извършени предходни доставки. Фактическите обстоятелства по проявената от дееца активност по събиране на вземането, респ. уговарянето на нов срок за плащане биха се явили оневиняващо обстоятелство в случаите, когато обвинението срещу него е за проявено престъпно бездействие, довело до погасяването на тези вземания. Допълнително следва да се посочи също, че независимо от възможността да се събере вземането, това не може да се отрази на наказателната отговорност на подсъдимия. За обективната съставомерност на безстопанствеността е достатъчно да се установи, че в момента, когато се осъществява изпълнителното деяние, изразило се в неполагането на достатъчно грижи от длъжностното лице по управлението, ръководенето, стопанисването или запазването на повереното му имущество или възложената му работа, е настъпила значителна вреда за съответния стопански субект. Евентуалната възможност в бъдеще да се съберат някакви суми, които да намалят вредата, не може да оневини дееца, тъй като съставът на чл. 219, ал. 1 е вече осъществен, респ. деецът носи както наказателна, така и гражданска отговорност (Решение № 153 от 22.III.1974 г. по н. д. № 103/74 г., I н. о.). В рамките на изтъкнатите доводи очевидна е несъстоятелността на наведеният довод и относно това, че контролираната инстанция не е проявила активност за разкриване на обективната истина, чрез изследване на обстоятелството дали след 2008г. е проявена активност по събиране на вземанията от „Е.”Л.. Не се констатират и допуснати от въззивната инстанция съществени нарушения на процесуалните правила, изразили се в липса на мотиви относно приетата фактология и във връзка с наведените от страните доводи. Присъдата и изготвените към нея мотиви отговарят на изискванията на процесуалния закон - в нея ясно е отразено в какво се е изразило противоправното поведение на подсъдимия, защо то притежава качествените характеристики на престъпление, като по всяко от възраженията на защитата е даден аргументиран и задълбочен отговор. При приетите за установени чрез способите и средствата на НПК фактически обстоятелства, правилно решаващият орган е квалифицирал извършеното от подс. Г. деяние като умишлена безстопанственост по чл. 219, ал. 4 във връзка с ал.3 във връзка с ал.1, пр.1 във връзка с чл.26, ал.1 НК, представляваща особено тежък случай. Известно е, че като безстопанственост може да се разглежда и ненадлежното изпълнение на такива действия, които са били в кръга на служебните обязаности на дадено длъжностно лице. В конкретния случай в продължение на над 3 години (в периода от 16.10.2001г. до 02.12.2004г.) подсъдимият като изпълнителен директор на [фирма] е разпореждал регулярно продължаващ износ на стоки, въпреки липсата на каквито и да са било плащания от страна на контрагентите. По този начин е била изнесена продукция на дружеството, която не е била заплатена, в резултат на което за дружеството е настъпила вреда в размер на 1 503 436, 42 лева. „Неполагането на достатъчно грижи” по смисъла на чл.219, ал.1 от НК може да се прояви при ръководенето, управлението, стопанисването или запазването на повереното на дееца имущество или при осъществяване на възложената му работа. Извършените от дееца действия могат да са от различно естество, като необходимо условие за обективната съставомерност на деянието е от тях пряко да е последвало разпиляване, повреда, унищожаване на повереното имущество или пък друга значителна щета. За ангажиране отговорността на дееца е необходимо да се установи несъответствието на конкретно реализираното от дееца поведение (при форма на изпълнително деяние „действие” както е в настоящия случай) с определени нормативни изисквания, регулиращи съответната стопанска сфера, така и с други създадени в практиката правила от технологическо, научно, общопризнато и житейски оправдано естество. Предвид изложеното правилно въззивният съд е приел, че подсъдимият в качеството си на длъжностно лице- изпълнителен директор на [фирма] не е положил достатъчно грижи за ръководенето, управлението и стопанисването на повереното му имущество, съгласно изискванията за неговата длъжност, предвидени в чл. 38, ал.3, т.2 от Устава на дружеството- „Изпълнителния директор организира дейността на дружеството, осъществява оперативното му ръководство и осигурява стопанисването и опазването на неговото имущество”. Макар и общо формулирана, тази разпоредба очертава рамките на дължимото от страна на подсъдимия поведение, насочено към управляването и стопанисването на повереното му имущество, поради което е достатъчно да запълни бланкетната норма на чл. 219 от НК. В контекста на този въпрос без основания са наведените от защитата доводи, че обвинението срещу подсъдимия е неясно формулирано и изначално не може да доведе до ангажиране на наказателната му отговорност. За задължението на подсъдимия при стопанисване на повереното му имущество, имплицитно съдържащо и задължението продукцията да не се изнася и предава на друг субект при системното незаплащане на нейната стойност, не е необходимо да има съответна правна норма или позитивна правна регламентация, тъй като то произтича от естеството на възложената работа на подсъдимия да се грижи за стопанисването на имуществото. Що се касае до обвинението, че подсъдимият при реализиране на стопанската дейност на управляваното от него дружество, е действал в разрез с нормата на чл. 237, ал.2 от ТЗ, в мотивите на въззивния съдебен акт действително се наблюдава непрецизност, която обаче не е от решаващо значение за неговата правилност. В диспозитива на присъдата словесно и цифрово е посочено, че подсъдимият е действал в разрез с предписанието на чл. 237, ал. 2 ТЗ „ Членовете на съветите са длъжни да изпълняват функциите си с грижата на добър търговец в интерес на дружеството и на всички акционери”. Приетите от инстанциите по същество факти обаче касаят единствено действията му като изпълнителен директор на дружеството и именно те се явяват в каузална връзка с вредоносния резултат. При това положение не е налице процесуална пречка за касационната инстанция да оправдае подсъдимия относно обвинението, че е осъществил престъплението по чл. 219, ал. 4 във връзка с ал.3 във връзка с ал.1 НК при нарушение на чл. 237, ал. 2 ТЗ, доколкото фактическите обстоятелства, установени по делото не касаят дейност на подсъдимия в качеството му на член на съвета на директорите. Значим за отговорността на подсъдимия е и въпросът относно наличието на вреда, нейният размер и генезиса на причиняването й. Престъплението по чл. 219 НК е резултатно - то е довършено с причиняване на посочения в матералноправната норма резултат, изразяващ се в значителна повреда, унищожаване или разпиляване на имуществото или други значителни щети за предприятието или стопанството. В съответствие с разпоредбата на чл. 327, ал.1 от ТЗ убедително въззивният съд е защитил извода си, че при отсъствие на изрично уговорен между страните друг срок за плащане, то срокът на плащане по отделните 28 бр. фактури е бил денят, следващ датата на издаване на фактурите. По този начин, от момента в който купувачът ”Е.” е получавал продукцията (наредена за износ от подсъдимия) вземането за „Каучук 97” за извършените доставки е станало изискуемо и вредата е генерирана от незаплатената стойност на продукцията по отделните фактури. Вярно е, че съобразно установените в съдебната практика принципни положения, неизпълнението на договорни задължения не всякога може да обуслови извод за реализиран състав на безстопанственост. Именно в тази насока са концентрирани и основните възражения в касационната жалба, обосноваващи тезата, че в случая се касае до несъставомерно деяние, тъй като са криминализирани гражданско-правни сделки. Съществената отлика обаче между гражданско-правната сделка и неизпълнението на нейните клаузи и проявената чрез сключване на сделка безстопанственост се състои в противоправността на реализираното от дееца поведение, довело до постигане на престъпния резултат, спрямо който деецът има определено психическо отношение. В конкретния случай фактическите обстоятелства, ангажиращи отговорността на подсъдимия за проявената от него умишлена безстопанственост не са единствено тези, касаещи дадените от него нареждания за експедицията на продукцията. Друг неразривно свързан с тези обстоятелства важен факт е този, че в продължение на над три години, обсъжданите нареждания са давани от него, без да са постъпили каквито и да било плащания по извършените доставки и без предприемане на каквито и да било действия от подсъдимия във връзка с предоставяне обезпечение на плащанията по доставките. Предвид това е очевидна противоправността на поведението на подсъдимия, действал в разрез с позитивно уреденото му задължение да действа в интерес на управляваното от него дружество, като осигурява и необходимите мерки за стопанисването и управлението на неговото имущество. С основание въззивния съд е счел, че в резултат на противоправното поведение на подсъдимия е настъпила и вредата, изразила се в намаляване патримониума на дружеството с неплатената цена на експортираната продукция, поради което са неоснователни възраженията на защитата, че вреда липсва щом вземанията не били погасени по давност. Изчерпателно посочените при доказателственото обсъждане по делото фактически положения, обуславят и убедителните изводи на АС-Пловдив в атакувания съдебен акт за субективната съставомерност на инкриминираното престъпление по 219, ал.4 във връзка с ал.3 във връзка с ал.1, пр.1 във връзка с чл.26, ал.1 НК - пряк умисъл. Обективно установеното във връзка с конкретните измерения на представното съдържание у подсъдимия позволява несъмнено да се заключи, че същият е съзнавал, че с „неполагането на достатъчно грижи” за повереното му имущество настъпват значителни вреди, намиращи се в пряка и непосредствена причинна връзка с неговото поведение и е искал постигането на престъпния резултат- ощетяването на управляваното от него дружество. Ясните представи у подсъдимия, че „Е.”Л. продължително и системно не заплаща доставената по изричното му разпореждане стока, липсата на каквито и да било действия по уреждане на отношенията с длъжника по време на тригодишния период на износ, липсата на преустановяване на износа за „Е.”Л., въпреки обстоятелството, че е бил регулярно (ежедневно, ежемесечно, тримесечно и в края на годината) уведомяван чрез счетоводни справки за размера на погасените и непогасените задължения сочат на интелектуалните и волеви характеристики на изискуемата се вина - съзнаване опасността на деянието и на накърнените обществени отношения, и указващи на желание за постигане на визирания в закона вредоносен резултат. Не се констатира нарушение на материалния закон при обосноваване на извода, че подсъдимия е осъществил умишлена безстопанственост, като са налице квалифициращите признаци по чл. 219, ал.4 НК - щетите за дружеството са в особено големи размери, предвид абсолютната им стойност- 1 503 436 лева, а случаят е особено тежък. Дефинирането на особено тежкия случай по чл.93, т. 8 НК указва на релевантните за наличието на този признак обстоятелства - когато извършеното престъпление с оглед на настъпилите вредни последици и на други отегчаващи обстоятелства разкрива изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца. Съгласно Постановление № 7/1976 г. на Пленума на ВС, конкретно за безстопанствеността следва да се съобразят размера на щетите, другите настъпили вредни последици, в какво точно се изразява неполагането на достатъчно грижи или неупражняването на контрола от страна на дееца, липсата или наличието и на обективни фактори, допринесли за настъпването на вредите и др. Точно обстоятелства от посочената категория е съобразил и въззивния съд, приемайки че деянието представлява особено тежък случай, обосновавайки се с продължителността на реализираното престъпно поведение, характеризирищо дееца с висока степен на обществена опасност и довело до изключително тежки за дружеството вреди. Предвид изложеното касационната инстанция не констатира пороци във формиране на вътрешното убеждение на контролираната инстанция, обусловили неправилно приложение на материалния закон по този пункт на обвинението срещу подс. Г., в каквото насока са отправените в касационната жалба оплаквания. Касационната жалба е основателна в частта й, с която е релевирано основанието по чл.348, ал.1, т.3 НПК – „явна несправедливост на наложеното наказание”. Отмереното при условията на чл.54 НК наказание в размер на 5 години лишаване, наред с кумулативното наказание по чл.37, ал.1, т.7 НК- „лишаване от право да упражнява търговска професия и материално-отчетническа дейност, както и такава, свързана с пазане, управление, отчитане и ръководство на чуждо имущество, както и свързана с управление и представителство на юридически лица” за срок от 5 години подлежи на корекция. Подценено е значението на констатираните смекчаващи отговорността обстоятелства – чистото съдебно минало; положителните характеристични данни; възрастта на подсъдимия; изтеклият период на наказателното производство, който по абсолютния си размер е значителен, макар и с оглед фактическата и правна сложност на делото и процесуалното му развитие не може да се определи като „неразумен”. Това налага преоценка на обстоятелствата, касаещи индивидуализация на наказанието, като наложените на подсъдимия наказания бъдат намалени под средния размер, предвиден в санкцията на чл.219, ал.4 във връзка с ал.3 във връзка с ал.1 НК (ред. ДВ бр. 28/1982г.), а именно 4 години лишаване от свобода и 4 години лишаване от права по чл.37, ал.1, т.7 НК. В съответствие с изискванията на процесуалния закон е заключението на съда за сключена от подсъдимия неизгодна сделка по смисъла на чл. 220, ал.1 НК. Приетите за несъмнено установени фактически обстоятелства са изведени на базата на ясен, задълбочен и всестранен анализ на доказателствените източници, като съдът подробно е обосновал на кои от тях дава вяра и поради какви съображения. Не е допуснато и превратното им тълкуване, нито някои от тях са останали игнорирани за сметка на отдаване приоритено значение на други. Обясненията на подсъдимия са били подложени на критичен анализ и правилно е заключено, че отговорността му не може да бъде заличена въз основа на заявеното от него, че „не търсил разликата, защото от собствеността, която получавал [фирма]- 51 % от „Е.”, бил на печалба”. В контекста на приложимия материален закон съдът е изтъкнал редица съображения и на практика не е изключил обясненията на подсъдимия, а единствено е посочил, че същите не рефлектират на обективната и субективната съставомерност на поведението му по чл. 220, ал.1 НК. Не се наблюдават и съществени процесуални нарушения във връзка със съдържанието на мотивите на атакувания съдебен акт. Напротив апелативният съд изключително подробно е описал приетата от него фактология и доказателствените източници на базата на които тя е била изведена. Даден е и подробен и задълбочен отговор относно възражението на защитата, че подсъдимият е бил упълномощен от съвета на директорите да извърши инкриминираната блокова сделка с ценни книжа и това обстоятелство не е залегнало в основата на осъдителните изводи на инстанцията по същество. Всъщност, в рамките на предявеното срещу подсъдимия обвинение по този пункт и в съответствие с посочените в обвинителния акт факти, е прието, че не самият факт на сключване на сделката е престъпен по своя характер (тъй като към нейното сключване е пристъпено от подсъдимия по решение на колективен орган), а начинът на нейното реализиране и условията, при които тя е била сключена, са неизгодни. Установено е, че на 08.04.2003г. било проведено заседание на Съвета на директорите на [фирма]-гр.Пазарджик, на което се взело решение за продажба на 24 % от акциите на [фирма] и покупка на 51% от акциите на [фирма]-гр.Пазарджик чрез блокова сделка на Б., като за извършване на сделката и подписване на съответните документи бил упълномощен подс. Г.. След поредица от действия по сключване на договори с инвестиционен посредник, в крайна сметка на 20.06.2003г. на Б. била сключена блокова сделка чрез инвестиционен посредник [фирма] - [населено място]. С нея [фирма] - [населено място] баня прехвърлила 16 470 бр. акции, с емитент [фирма] - [населено място] по единична цена от 2 лева и обща стойност от 32 940 лева на [фирма]. На същата дата, чрез същия инвестиционен посредник, била извършена втора блокова сделка, чрез която [фирма]-гр.С. баня закупило 226 000 акции с емитент [фирма] - [населено място] по единична цена от 1 лв. и обща стойност от 226 000 лева от продавача по сделката [фирма]-гр.Пазарджик. С декларация по чл.22/2 от Наредбата за изискванията към дейността на инвестиционните посредници(отм.) подсъдимият Г., в качеството си на изпълнителен директор на [фирма] и притежател на 226 000 бр.акции от [фирма] се съгласил като продавач на акциите да не се изисква от инвестиционния посредник от купувача едновременно плащане на паричната сума срещу прехвърлянето на ценните книжа-предмет на сделката. Решението разликата в номиналната стойност на акциите (193 060 лева) да не се доплаща било взето еднолично от подсъдимия и при липса на съгласуване на същото със съвета на директорите. Въпросната разлика в номиналната стойност на акциите се явява и вредата за продавача [фирма], като подсъдимият е съзнавал, че при липса на съответното доплащане дружеството се ощетява. Описаните фактически положения обосновават изводи за осъществен от подсъдимия Г. състав на неизгодна сделка. Съгласно константната съдебна практика като „неизгодна” следва да се приеме тази сделка, към сключването на която поначало въобще не е следвало да се пристъпва, или пък- при икономическа необходимост от сключването й е било възможно да се сключи при по-изгодни условия. Същевременно за преценка на това дали условията са „изгодни” следва да се изхожда не само от цената, но и с оглед характера, количеството и качеството на предметите на сделката, сроковете на доставка, уговорените начини и срокове на разплащане, неустойки и пр. Следователно изгодността на сделката се определя не само от факта на сключването й, но и от начинът на сключването й в контекста на уговорените/неуговорените във връзка с изпълнението й условия между страните. Затова икономическата значимост на сделката следва да се преценява към момента на нейното сключване, като тя е неизгодна, когато с нея се създават очевидни едностранни ползи за едната страна по нея или пък ползата на едната страна е значително по-малка от тази на другата страна, както е и в конкретния случай. С необходимата яснота са посочени и фактическите обстоятелства, на базата на които е обоснована субективната страна на деянието, изразяваща се в наличието на пряк умисъл. В контекста на този въпрос въззивният съд правилно се е позовал на фактите, касаещи взаимоотношенията на подсъдимия със св. Д. (управител на [фирма] -гр.С. баня) и включването на [фирма] в сделките с ценните книжа, в резултат на които на практика [фирма] е придобила собственост върху значително количество акции на [фирма]. В съответствие с обективираните действия на подсъдимия е прието, че поведението на подсъдимия е било насочено към облагодетелстване на [фирма], респ. към увреждане патримониума на [фирма]. Неправилно обаче е приложен квалифицираният случай на неизгодната сделка - по чл.220, ал.2 във връзка с ал.1 НК, относим към случаите, които са особено тежки по смисъла на чл.93, т.8 НК. В атакувания съдебен акт, освен посочването на абсолютната стойност на „значителните вреди” в размер на 193 060 лева, не са изложени каквито и да са било други фактически обстоятелства, на базата на които да се приеме, че случаят следва да се квалифицира като „особено тежък”. Касационната инстанция не разполага с правомощия да приема нови и различни фактически положения от тези, приети за установени от инстанциите по същество, като подменя вътрешното убеждение на съда по същество. Следователно, в рамките на приетите от апелативния съд обстоятелства, не се констатира случаят да е особено тежък, тъй като липсват посочени факти, на базата на които да се направи извод, че с оглед на настъпилите вредни последици и на други отегчаващи отговорността обстоятелства се разкрива изключително висока по характер степен на обществена опасност на деянието и дееца. При това положение правилната правна квалификация на деянието е само по чл. 220, ал.1 НК, като касационната инстанция упражни правомощието си по чл. 354, ал.2, т.2 във връзка с чл.348, ал.1, т.1 НПК и преквалифицира деянието, извършено от подсъдимия, по по-леко наказуемия състав на чл. 220, ал.1 НК. Неизбежна последица от приемането на по-леко наказуемата квалификация на престъпното деяние се явява и намаляване на отмереното наказание, което следва да се определи до размер под средния предвиден в санкцията на нормата на чл. 220, ал.1 НК, действала към момента на деянието ( ред ДВ, бр.101/2001г.) а именно - 2 години лишаване от свобода, при съответното съобразяване на наличните по делото смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. На намаляване подлежи и кумулативно определеното по чл.37, ал.1, т.7 НК наказание „лишаване от право да упражнява търговска професия и материално-отчетническа дейност, както и такава, свързана с пазене, управление, отчитане и ръководство на чуждо имущество, както и свързана с управление и представителство на юридически лица” , а именно за срок от 2 години. Намаляване размера на наложените наказания на подсъдимия е съответно на извършените престъпления, конкретната им обществена опасност, с обстоятелството че се касае за разнообразни престъпни прояви и при отчитане на обстоятелството, че едно от деянията е реализирано при условията на продължавана престъпна дейност, както и с причинените вредни последици. Отчетените фактическите данни за личността на подсъдимия и изтеклия период на наказателното производство, който не може да се определи като неразумен, не обуславят извода за приложимост на чл. 55 НК. Същевременно, при конкретно отмерения размер на наказанието от 4 години лишаване от свобода за престъплението по чл.219, ал.4 във връзка с ал.3 във връзка с ал.1 във връзка с чл.26, ал.1 НК, е неприложим и института на условното осъждане по чл.66, ал.1 НК. Съответно на намаляването размера на наказанията за престъпленията се явява и намаляването на определеното по реда на чл. 23 НК общо наказание, а именно - 4 години лишаване от свобода, като на намаляване подлежи и присъединеното по реда на чл. 23, ал.2 от НК кумулативното наказание „лишаване от права” по чл.37, ал.1, т.7 НК за срок от 4 години. Размерът на наказанието и обстоятелството, че подс. Г. не е осъждан на лишаване от свобода, предпоставят приложението на чл. 59, ал.1 във връзка с чл. 61, т.3 ЗИНЗС и определяне на първоначален общ режим на изтърпяване в затворническо общежитие от открит тип. В тази насока атакуваният въззивен съдебен акт също подлежи на изменяване. По изложените съображения касационната инстанция намери подадената жалба от защитника на подс. Г. за основателна само частично досежно приложението на материалния закон – че подсъдимият е осъществил престъплението по чл. 219, ал. 4 във връзка с ал.3 във връзка с ал.1 НК при нарушение на чл. 237, ал. 2 ТЗ; че неизгодната сделка по пункт ІІ на обвинението не представлява „особено тежък случай”, както и по отношение справедливостта на наложените наказания, респ. размера на определеното по чл.23 НК общо най-тежко наказание, както и по отношение определения първоначален режим на неговото изтърпяване и в тази насока въззивната присъда подлежи на изменение, като в останалата й част следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 354, ал.2, т.2 и т.1 във вр. 354, ал.1, т.1 и т.3 НПК, Върховният касационен съд, Първо наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ въззивна присъда № 5 от 27.04.2015г. по внохд № 200/2014г. по описа на Апелативен съд-гр. Пловдив, както следва: ОПРАВДАВА подс. В. Н. Г. за това да е извършил престъплението по чл. 219, ал.4 във връзка с ал.3 във връзка с ал.1 във връзка с чл.26, ал.1 НК при нарушение на чл.237, ал.2 от ТЗ; НАМАЛЯВА наказанията - лишаване от свобода и лишаване от права по чл. 37, ал.1, т.7 НК, наложени на подсъдимия за престъплението по чл. 219, ал.4 във връзка с ал.3 във връзка с ал.1 във връзка с чл.26, ал.1 НК, на по ЧЕТИРИ ГОДИНИ; ПРЕКВАЛИФИЦИРА извършеното от подсъдимия В. Н. Г. по чл. 220, ал.1 НК, като го оправдава по първоначално предявеното му обвинение по чл.220, ал.2 във връзка с ал.1 НК НАМАЛЯВА наказанията за престъплението по чл. 220, ал.1 НК-лишаване от свобода и лишаване от права по чл. 37, ал.1, т.7 НК на по ДВЕ ГОДИНИ; НАМАЛЯВА определеното по реда на чл. 23, ал.1 НК общо наказание лишаване от свобода и присъединеното по реда на чл. 23, ал. 2 НК лишаване от права по чл. 37, ал.1, т.7 НК- на по ЧЕТИРИ ГОДИНИ; ИЗМЕНЯ първоначалния режим на изтърпяване на наказанието лишаване от свобода и типът на затворническото заведение, в което подсъдимият трябва да се настани първоначално на ОБЩ режим, в затворническо общежитие от открит тип. ОСТАВЯ В СИЛА присъдата на ПАС в останалата й част. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: