Ключови фрази


6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 60481

гр. София, 14 юни 2021 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА
ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 760 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото „Лено“ АД срещу решение № 1536/23.11.2020 г., постановено по възз. търг. дело № 2326/2020 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционното решение № 470/09.03.2020 г. по търг. дело № 1312/2019 г. на Софийския градски съд (СГС), в частта, с която са отхвърлени исковете на жалбоподателя (с предишно наименование „Ленно“ АД) срещу М. С. К., в качеството му на ЕТ „М. – М. К.“, за установяване съществуването на следните вземания: за неустойка за забава в размер 15 160.76 EUR за периода 19.06.2018 г. – 18.01.2019 г., за разноски за нотариални покани за предсрочна изискуемост до размера от 840 EUR, за неустойка за несключване на застраховка в размер 2 000 EUR и за неустойка за предсрочно погасяване на заема в размер 9 137.33 EUR; обезсилена е в същата част, и заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 14.02.2019 г., и изпълнителният лист от 14.02.2019 г., издадени по частно гр. дело № 3417/2019 г. на Софийския районен съд (СРС); и е прекратено в същата част исковото производство по делото.
При извършената служебна проверка съдът намира, че касационната жалба е процесуално недопустима в частта ѝ срещу тази част на въззивното решение, която е постановена по последните три иска – за сумата 840 EUR, за сумата 2 000 EUR и за сумата 9 137.33 EUR. Тази част от въззивното решение е постановена по обективно съединени искове по търговско дело, чиято цена е съответно 1 642.90 лв., 3 911.66 лв. и 17 871.06 лв., т.е. – до 20 000 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 2 от ГПК тази част от въззивното решение не подлежи на касационно обжалване. По тези съображения, подадената касационна жалба следва да се остави без разглеждане в посочената част, като касационното производство по делото следва да се прекрати в същата част.
В останалата ѝ част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, тъй като цената на иска за сумата 15 160.76 EUR, по който тя е постановена, е 29 651.87 лв., т.е. – над 20 000 лв. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за за неправилност на тази част от въззивното решение, поради нарушение на процесуалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на дружеството-касатор, като общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, е формулиран следният процесуалноправен въпрос: налице ли е правен интерес за ищеца по предявен от него иск по чл. 422 от ГПК, когато същият е депозиран в преклузивния срок, ищецът не е представил доказателства за това пред заповедния съд по реда на чл. 415, ал. 2 от ГПК и издадената заповед за изпълнение не е обезсилена от заповедния съд. Жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил този въпрос в противоречие с решение № 183/02.11.2016 г. по търг. дело № 2588/2015 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 78/06.06.2012 г. по търг. дело № 511/2011 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 89/02.06.2011 г. по търг. дело № 649/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС.
Ответникът М. С. К., в качеството си на ЕТ „М. – М. К.“, в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на касационната жалба.
За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел за установено следното: Заявителят/ищецът (сега касатор) е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на 21.01.2019 г. На 14.02.2019 г. е издадена заповедта за изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу длъжника/заемополучателя (ответника) за заплащане на процесните суми на ищеца/кредитора. Заповедта за изпълнение е връчена на 09.05.2019 г. на длъжника (ответника), който е подал в срок възражение срещу нея на 10.05.2019 г. С разпореждане от 16.05.2019 г. заповедният съд е уведомил заявителя (ищеца), че длъжникът (ответникът) е подал в срок възражението срещу заповедта за изпълнение, и че може да предяви иск за установяване съществуването на вземането си. Заповедният съд е указал на заявителя (ищеца), че в едномесечен срок от съобщението трябва да представи по делото доказателства, че е предявил иска в указания срок, в противен случай заповедта ще бъде обезсилена. Заявителят (ищецът) е получил съобщението на 11.06.2019 г. и е предявил иска по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК на 08.07.2019 г., т.е. – в срок. Ищецът е изпратил доказателство за това обстоятелство чрез куриерска фирма като пратката е взета на 15.07.2019 г. Срокът за представянето на това доказателство е изтекъл на 11.07.2019 г.
При така приетите за установени обстоятелства по делото, въззивният съд е изложил следните правни съображения: Съгласно разпоредбата на чл. 415, ал. 5, във вр. с ал. 4 от ГПК, срокът за предявяване на иска и за представяне на доказателства за това обстоятелство пред заповедния съд е едномесечен. Законът изрично вменява на заявителя задължението да представи пред заповедния съд доказателства за предявяване на иска, обвързвайки неизпълнението на това задължение с обезсилване на заповедта за изпълнение и издадения изпълнителен лист. Заповедният съд няма задължение да извършва служебна проверка дали искът е предявен своевременно – проверката му е ограничена върху това дали по делото са представени доказателства за предявяване на иска в определения едномесечен срок; още повече, че исковата молба е подадена в СГС и СРС няма как служебно да е узнал за това обстоятелство. Това процесуално действие е извършено след изтичането на законоустановения едномесечен срок и последиците от недоказването му пред заповедния съд следва да се понесат от страната, която не е изпълнила процесуалното си задължение. Въззивният съд е посочил, че така даденото от него разрешение е аналогично на хипотезата, разгледана в мотивите към т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 6/14.03.2014 г. на ОСГТК на ВКС, като е намерил, че същото следвало да намери приложение и в настоящия случай на основание чл. 46, ал. 2 от ЗНА. Апелативният съд е посочил и че съгласно разпоредбата на чл. 415, ал. 5 от ГПК, когато заявителят не е представил доказателства, че е предявил иска в посочения срок, заповедният съд обезсилва заповедта за изпълнение и изпълнителния лист; съдът е изтъкнал и че предишната редакция на разпоредбите на 415, ал. 1 и ал. 2 от ГПК са с идентично съдържание на сега действащата редакция на 415, ал. 4 и ал. 5 от ГПК. Посочил е и че съгласно задължителното за съдилищата разрешение, дадено с т. 13 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, ако заявителят не представи доказателства, че е предявил иска в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК, съдът е длъжен да обезсили заповедта за изпълнение и издадения изпълнителен лист, и да прекрати като недопустимо производството по делото; както и че обезсилването на заповедта по чл. 415, ал. 2 от ГПК е свързано с недопустимостта същата да влезе в сила съгласно чл. 416 от ГПК и да подлежи на изпълнение. По така изложените съображения въззвният съд е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо в обжалваната част, поради което следва да се обезсили на основание чл. 270, ал. 3, пр. 1 от ГПК.
Настоящият състав на ВКС намира, че макар въззивният съд – при извършената от него преценка относно допустимостта на производството по установителния иск, предявен по делото от касатора по реда на чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК, да не изследвал дали за последния е налице правен интерес от воденето на този иск, то процесуалноправният въпрос, формулиран в изложението към касационната жалба – в останалата му част (извън тази за правния интерес), е обуславящ правните изводи на въззивната инстанция в обжалваното решение и е от решаващо значение за изхода на делото. Това, както и посочването във въпроса на неактуална редакция на чл. 415 от ГПК, налага уточняване и конкретизация на въпроса от настоящата касационна инстанция (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), а именно: допустим ли е установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК, когато същият е предявен в преклузивния срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК, но ищецът не е представил доказателства за това съгласно чл. 415, ал. 5 от ГПК, а издадената заповед за изпълнение не е обезсилена от заповедния съд.
Апелативният съд е дал разрешение на този въпрос, като се е позовал превратно на разясненията, дадени в мотивите към т. 13 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, и където отговор на въпроса не е даден; такъв не се съдържа и в мотивите към т. 2 от ТР № 6/14.03.2014 г. на ОСГТК на ВКС, които също неоснователно се сочат от въззивния съд.
САС е разрешил процесуалноправния въпрос в противоречие с посоченото от касатора, решение № 183/02.11.2016 г. по търг. дело № 2588/2015 г. на І-во търг. отд. на ВКС, както и с цитираните в същото разяснения, дадени в мотивите към т. 10а от ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС.
В тези задължителни разяснения по тълкуването и приложението на процесуалния закон ОСГТК на ВКС е приело следното: Правото на иск за установяване на вземане, за което е издадена заповед за изпълнение, съществува при наличието освен на общите, но и на специални процесуални предпоставки за надлежното му упражняване. По силата на чл. 422, ал. 1 и чл. 415, ал. 1 (ал. 4 – в действащата редакция) от ГПК предявяването на установителния иск е ограничено с преклузивен едномесечен срок, който тече от връчване на заявителя на указанията на съда по чл. 415, ал. 1 от ГПК да предяви иска с оглед на подаденото от длъжника възражение срещу заповедта за изпълнение. Спазването на установен от законодателя преклузивен срок е абсолютна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск, като особеността в случая произтича от обвързаността на правото на иск на кредитора от депозирано от длъжника в заповедното производство възражение, подаването на което също е ограничено със срок. При обусловеността на правото на иск на ищеца от надлежно извършено процесуално действие на ответника служебната проверка на съда, разглеждащ установителния иск, обхваща и наличието на възражение на длъжника по чл. 414, ал. 1 от ГПК и спазването на срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК за подаването му пред съда по заповедното производство. Преценката на съда в заповедното производство, изразяваща се в даване на заявителя на указания по чл. 415, ал. 1 от ГПК, не обвързва съда, разглеждащ установителния иск.
Позовавайки се на тези задължителни за съдилищата разяснения, съставът на І-во търг. отд. на ВКС е приел следното в посоченото по-горе негово решение, а именно: Съдът, пред който е предявен иск за съществуване на вземането на основание чл. 422 от ГПК следи служебно за едновременното наличие на три предпоставки за допустимостта на иска: 1) издадена заповед за изпълнение; 2) подадено от длъжника в двуседмичен (едномесечен – съгласно действащата редакция) срок от връчването на заповедта възражение по чл. 414 от ГПК; 3) спазване на срока за предявяване на установителния иск за съществуване на вземането по чл. 415, ал. 1 (сега – ал. 4) от ГПК. Тази проверка е самостоятелна и независима от проверката на заповедния съд, като при осъществяването ѝ съдът може да задължи ищеца да представи доказателства, но може да извърши и служебна справка относно релевантните обстоятелства. При положение, че посочените предпоставки са налице, съдът следва да разгледа предявения иск, без да проверява изпълнението на задължението на ищеца-заявител по чл. 415, ал. 2 (сега – ал. 5) от ГПК да представи доказателства пред заповедния съд, че искът е предявен в срок. Неизпълнението на задължението по чл. 415, ал. 2 (сега – ал. 5) от ГПК може да обуслови обезсилване на заповедта от заповедния съд, който не е длъжен да извършва служебна проверка за предявяването на иска. Само в хипотезата на обезсилена заповед за изпълнение отпада правният интерес от иск за установяване съществуването на вземането и за кредитора възниква интереса от предявяване на осъдителен иск за същото вземане, съответно от изменение на предявения установителен иск в осъдителен.
В същия смисъл са и посочените от касатора, решение № 78/06.06.2012 г. по търг. дело № 511/2011 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС и решение № 89/02.06.2011 г. по търг. дело № 649/2010 г. на ІІ-ро търг. отд. на ВКС.
При така установеното противоречие между цитираната по-горе практика (включително задължителна такава) на ВКС и възприетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, касационното обжалване на същото – по отношение на подлежащата на такова обжалване негова част, следва се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос (както е уточнен по-горе): допустим ли е установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1, т. 1 от ГПК, когато същият е предявен в преклузивния срок по чл. 415, ал. 4 от ГПК, но ищецът не е представил доказателства за това съгласно чл. 415, ал. 5 от ГПК, а издадената заповед за изпълнение не е обезсилена от заповедния съд.
Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, във вр. с чл. 1 от ТДТССГПК, на жалбоподателя-ищец следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер 593.04 лв. и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на „Лено“ АД срещу решение № 1536/23.11.2020 г., постановено по възз. търг. дело № 2326/2020 г. на Софийския апелативен съд, в частта по исковете за сумата 840 EUR, за сумата 2 000 EUR и за сумата 9 137.33 EUR; и ПРЕКРАТЯВА в същата част производството по гр. дело № 760/2021 г. по описа на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение.
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1536/23.11.2020 г., постановено по възз. търг. дело № 2326/2020 г. на Софийския апелативен съд, в останалата част – по иска за сумата 15 160.76 EUR.
УКАЗВА на жалбоподателя „Лено“ АД в едноседмичен срок от връчване на съобщението да представи по делото документ за внесена по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер 593.04 лв., като при неизпълнение на тези указания в посочения срок касационната му жалба – в подлежащата на разглеждане част – ще бъде върната.
След представянето на горния документ в рамките на посочения срок, делото да се докладва на председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС – за насрочване; респ. – след изтичането на срока, делото да се докладва на съдия-докладчика по него – за проверка изпълнението на дадените указания.
Определението – в частта, с която частично се оставя без разглеждане касационната жалба и частично се прекратява касационното производство по делото, подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщаването на определението с връчване и на препис от него, а в останалата част определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: