Р Е Ш Е Н И Е № 256 Гр.София, 17.01.2020г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети декември през две хиляди и деветнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ТОНЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА НАДЕЖДА ТРИФОНОВА при секретар Ил.РАНГЕЛОВА и в присъствието на прокурора ДОЛАПЧИЕВ изслуша докладваното от съдията Н.Трифонова н. д. № 1036/2019 година. Касационното производство е образувано по протест на представителя на Апелативна прокуратура Велико Търново срещу въззивно решение № 121 от 19.06.2019г., постановено по ВНОХД № 16/2019г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново. В протеста се посочват касационни основания по чл.348, ал.1,т.1, т.2 НПК. Оплакването за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила се мотивира с направения от въззивния съд доказателствен анализ, който според представителя на държавното обвинение е довел до неправилното признаване на подсъдимите за невиновни по повдигнатите им обвинения. Посочва се, че апелативният съд е допуснал нарушения на чл.13 и 14 НПК, като е заличил от списъка на свидетелите св.Д. и не е положил достатъчни усилия да проведе неговия разпит. Неявяването на свидетеля пред съда е препятствало и приобщаването на част от показанията му, дадени на ДП. Като пропуск в аналитичната дейност на съда се посочват и аргументите на въззивната инстанция досежно проведените разпознавания на тримата подсъдими, както и липсата на мотиви по направени в протеста пред апелативния съд възражения от прокуратурата. По отношение на подс.А. П., в протеста се посочва, че оправдаването му е резултат от незаконосъобразно интерпретиране на доказателствата от въззивния съд. С оглед на направените възражения се иска отмяна на решението на Апелативен съд Велико Търново и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция. В съдебното заседание пред Върховния касационен съд представителят на Върховната касационна прокуратура заявява, че поддържа протеста единствено по отношение оправдаването на подс.А. П.. Изтъква, че въззивният съд не е оценил правилно събраните доказателства, че е допуснал нарушения на чл.13 и 14 НПК в хода на техния анализ, поради което е достигнал и до грешния правен извод за невиновността на подсъдимия. Що се отнася до подс.Ш. и И., то представителят на Върховна касационна прокуратура счита, че не са допуснати от апелативния съд визираните в протеста нарушения на процесуалните правила и материалния закон. Защитникът на подс. М. И. и подс.И. Ш., в лицето на адв.Б., счита протеста за неоснователен и моли решението на въззивния съд да се остави в сила. Защитникът на подс.А. П.- адв.П. застъпва тезата, че не са допуснати нарушенията посочени в касационния протест. Според него въззивният съд е направил доказателствен анализ в съответствие с правилата по чл.13 и 14 НПК и законосъобразно е достигнал до извода, че следва да се потвърди оправдателната присъда на първия съд. Намира протеста за неоснователен и счита, че решението трябва да се остави в сила. Подсъдимите в своя защита поддържат становищата на защитниците си. В последната си дума пред касационната инстанция изразяват желание да се остави в сила решението на въззивния съд. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, второ наказателно отделение, като обсъди доводите, релевирани в касационния протест, становището на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното: С присъда №33 от 19.09.2018г., постановена по НОХД № 306/2017г. Окръжен съд Русе е признал подсъдимите И. Ж. Ш. и М. Р. И. за невиновни в това, на 04.07.2011г. за времето от 03.00 ч. до 06.00ч. в [населено място], на Околовръстното шосе, в близост до „КАТ-МВР“ в качеството си на длъжностни лица, в съучастие като съизвършители по време на извършване на пътна полицейска проверка на С. Д., да са поискали и приели от същия дар, който не им се следва – 100 румънски леи, с левова равностойност от 46.31 лева, за да не извършат действие по служба – да съставят акт за установяване на административно нарушение по чл.175, ал.1, т.1 от ЗДвП , поради което и на основание чл.304 от НПК са оправдани по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл.302, т.1, вр. чл.301, ал.1, вр. чл.20, ал.2 от НК Със същата присъда окръжният съд е признал подс. А. С. П. за невиновен в това, на 27.08.2011г. около 22.00 часа в [населено място], в качеството си на длъжностно лице, по време на извършване на пътна полицейска проверка на И. И., да е поискал и приел от него дар, който не му се следва – сумата от 100 лева, за да не извърши действие по служба – да състави акт за установяване на административно нарушение по чл.182, ал.1, т.3 от ЗДвП , поради което и на основание чл.304 от НПК го е оправдал по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл.302, т.1, вр. чл.301, ал.1 от НК. По повод постъпил протест от прокуратурата е било образувано въззивно производство. С решение № 121 от 19.06.2019г. по ВНОХД № 16/2019г. по описа на Великотърновския апелативен съд, присъдата е била потвърдена. Върховният касационен съд намира протеста за неоснователен. Основните възражения на представителя на държавното обвинение срещу решението на въззивния съд в частта, касаеща подсъдимите Ш. и И., са за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с всестранното, обективно и правдиво изясняване на делото, както и с направения от апелативния съд доказателствен анализ. Отбелязва се, че изводите на въззивния съд са повлияни изключително от невъзможността св.Д. да се разпита лично в съдебно заседание, както и от процесуалната недопустимост да се приобщят дадените от него показания на ДП по реда на чл.281, ал.4, вр. ал.1,т.1 и 2 НПК. Прокурорът отправя упрек към въззивната инстанция в посочения аспект, като счита, че не са положени всички допустими усилия, за да бъде призован и изслушан въпросния свидетел, включително, че не са били направени постъпки за провеждане на разпит чрез видеоконференция. В подкрепа на своя теза визира и приложеното постановление на прокуратурата за удължаване срока на разследването по реда на чл.234 НПК, обхващащо периода 01.07.2011г. до 01.09.2011г. Изразява се несъгласие и с изводите на въззивния съд относно проведеното разпознаване от страна на св.Д. на ДП. Касационната инстанция не може да сподели така направените в протеста възражения. В рамките на своите правомощия въззивният съд е направил собствен анализ на доказателствената съвкупност, провел е съдебно следствие и е събрал допълнително доказателства, като по този начин е достигнал до правно обоснования и мотивиран извод за невиновността на подсъдимите. Не могат да се споделят оплакванията за допуснати нарушения в аналитичната дейност на апелативния съд при анализа и проверката на доказателствената маса, нито превратност и необективност при обсъждането и кредитирането им. Няма спор, че св.Д. е ключов за обвинението, касаещо подс. Ш. и И., но следва да се отбележи, че както първата инстанция, така и въззивния съд са положили процесуални усилия в пълен обем, за да осигурят личното му явяване в съдебно заседание и изслушване от съда. Св.Д. е призоваван нееднократно, но въпреки получените призовки не се е явил пред българския съд. Не може да не се отбележи и фактът, че в съдебно заседание пред въззивната инстанция, проведено на 18.03.2019г., представителят на държавното обвинение е заявил, че не държи на неговия разпит. Това мнение на прокурора не е било мотивирано от липсата на постановлението по чл.234 НПК за продължаване срока на разследване (л.162 от въззивното съдебно следствие), което впоследствие е приложено по делото. Аргументите на представителя на държавното обвинение са били свързани с обстоятелството, че свидетелят „още в разпита по делегация е заявил, че не помни конкретика относно това, къде и от кого е спиран за проверка”. Изтъкваната впоследствие в касационния протест липса на проведен разпит на свидетеля като процесуален пропуск от страна на въззивния съд, довел до необективно разследване и доказателствен дефицит, се явява неоснователно. Вярно е това, че съдът следва да направи всичко възможно за попълване на делото с относимите доказателства, въпреки пасивността на страните или независимо от техните искания. В конкретния случай настоящата инстанция не може да подкрепи оплакването на държавното обвинение, че това не е сторено от апелативния съд. Както вече беше споменато, въззивният съд не може да търпи упреци за процесуално бездействие, нито в тази връзка за липса на обективно проведено следствие. Безспорен факт е, че както въззивният съд, така и първата инстанция са инкорпорирали в доказателствената съвкупност показанията на свидетеля Д., обективирани в разпита му пред съдия на ДП от 25.10.2011г., прочетени на основание чл.281, ал.1,т.3 НК. Апелативната инстанция правилно е приела, че липсата на съгласие от страните прави невъзможно приобщаването на другите показания на този свидетел от ДП, които не са дадени пред съдия. При тези обстоятелства правилно са приети прочетените по реда на чл.281 НПК показания като недостатъчни, за да подкрепят внесеното обвинение срещу подс.Ш. и И., най-малкото защото в тях се визира съвсем различен времеви период, за който свидетелят дава показания (събития от м.септември 2011г., при условия, че обвинението срещу двамата подсъдими е за деяние, осъществено на 04.08.2011г.). Поради изложеното настоящата инстанция не може да сподели възраженията в касационния протест, че въззивният съд не е взел необходимите мерки, а именно в рамките на своята компетентност, да разкрие обективната истина, с което е нарушил правилата на чл.13 НПК. В протеста на прокуратурата се посочва, че съществува връзка между бездействието на въззивния съд, свързано с призовавано на свидетеля Д., и оценката, която впоследствие апелативната инстанция е дала на извършеното от него разпознаване на подсъдимите Ш. и И.. По този начин представителят на държавното обвинение мотивира допълнителен аргумент в подкрепа на тезата си, че са нарушени чл.13 и чл.14 от НПК. С това възражение касационният съд не може да се съгласи. На стр.9 и 10 от решението на въззивния съд са изложени пространни и аргументирани доводи, свързани с разпознаванията, като е прието, че те следва да се ценят като надлежно проведени следствени действия. Отчетено е обстоятелството, че свидетелят е разпознавал подсъдимите Ш. и И. по снимки, а не лично, изложени са доводи, защо е следвало това да стане съобразно изискванията на чл.170 НПК, но същевременно е отбелязано, че процесуалния пропуск не е от категорията на съществените и не опорочава на самостоятелно основание проведеното следствено действие. Предвид представените пред въззивния съд постановления на прокурора за вземане на мярка за защита на свидетеля Д. и даване на идентификационен номер № *** от 02.08.2011г., както и за продължаване срока на разследването за периода 01.07.2011г.-01.09.2011г., разпознаванията са оценени законосъобразно като легитимни. Същевременно апелативният съд е изложил правно защитени доводи затова, че въпросните две разпознавания не могат да обслужат обвинителната теза, предвид обстоятелството, че с тях св.Д. не разпознава лицата, които на 04.08.2011г. са му поискали и на които той е дал неследваща се материална облага- 100 лея, за да не извършат действия по служба. В протеста се посочва, че са допуснати нарушения на чл.13 и 14 НПК, тъй като въззивният съд не е изложил мотиви по направените възражения от страна на държавното обвинение. Същите са досежно аргументите, изложени в мотивите на първоинстанционната присъда, с които се приема, че св.Д. е осъществил провокация към подкуп, както и че е действал като агент под прикритие, без да има законова основа за това. Оплакванията на протеста не намират подкрепа в решението на въззивния съд. От изложените мотиви (стр.10 и 11 от решението, л.170-171 от въззивното производство) апелативният съд се е спрял изрично на дискутираните въпроси. Приел е законосъобразно, че разсъжденията на първата инстанция относно провокацията към подкуп и действията на свидетеля като агент под прикритие не са в основата на аргументите, послужили за оправдаването на подсъдимите Ш. и И.. Това са разсъждения, които са направени от окръжния съд като обобщени изводи и за пълнота на изложението, без да се пренебрегва обстоятелството, че всъщност показанията на свидетеля от ДП не са приобщени към доказателствената съвкупност и не биха могли да се ползват като пълноценен източник на информация. Именно поради липсата на годни доказателства, въз основа на които да се изграждат правни доводи, въззивният съд не е дал по-подробни отговори на възраженията в протеста, свързани с интерпретацията на свидетелските показания на св.Д.. С протеста на представителя на държавното обвинение се атакува въззивното решение и в частта, с която е потвърдена оправдателната присъда на окръжния съд, касаеща подс.А. П.. Твърди се, че са допуснати съществени процесуални нарушения от апелативния съд, изразяващи се в нарушения на чл.13 и 14 НПК, допуснати при осъществяване на анализа на доказателствата, както и тяхното превратно интерпретиране. В протеста се посочва, че след като второинстанционният съд е приел, че подсъдимият е патрулирал заедно с колегата си св.И. и последният е направил ясно разбираем намек към св.И., че следва да се дадат пари, за да не му се състави акт за установяване на административно нарушение, каквито св.И. в крайна сметка предоставил на св.И., то крайният извод, че и подс.П. е поискал и получил неследващ се дар от 100лв., е единствено възможен. По така направеното възражение касационната инстанция може да отбележи следното: апелативният съд е осъществил пространно, обективно и задълбочено обсъждане на всички относими по делото доказателства, включително и на тези, касаещи посочения пункт по обвинителния акт. Проведено е и съдебно следствие пред въззивния съд, в рамките на което е разпитан св.И., с когото подс.П. е бил в един полицейски патрул на инкриминираната дата. Съпоставени са показанията на св.И. И., св.Х., св.И., обясненията на подсъдимия, като са кредитирани и проведените разпознавания, както и ВДС, изготвени въз основа на експлоатирани СРС. Като резултат на всестранното и обективно обсъждане на доказателствата, въззивният съд е достигнал до мотивирания извод, че същите не са последователни и безпротиворечиви, за да се направи категоричното заключение за виновността на подсъдимия. Отбелязано е в мотивите на апелативния съд обстоятелството, че св.И. И. не разпознава в съдебната зала подс.П. като полицейския служител, който е поискал от него материална облага, за да не му се състави акт за нарушаване правилата за движение. Кредитирани са показанията му относно обстоятелството, че колегата на подсъдимия- св.И., му е задал въпроса дали ще правят „мушенгии” или ще пишат акт. Със св.И. са водени „преговори” за размера на парите, на него същите са предадени, като са пуснати от страната, от която е седял в автомобила. Въззивният съд е подложил на много детайлен анализ показанията на св.И., съпоставяйки ги с останалите доказателства (показанията на св.Х. и ВДС от експлоатирани СРС) и законосъобразно е приела, че не установяват с необходимата категоричност съпричастността на подс.П. към деянието, за което е привлечен към наказателна отговорност. Липсата на конкретика в показанията на свидетеля досежно казаното от подсъдимия и субективната му преценка, че подсъдимият няма нищо против да получи и той част от дадения на св.И. дар, са довели до законосъобразните изводи в решението на апелативния съд за неубедителност на тези гласни доказателства. Отправените критики към въззивното решение от страна на прокуратурата включват и несъгласие с мотивите на съда за допуснати съществени нарушения при проведеното разпознаване от страна на св.И.. Коректният прочит на съдебното решение води до извода, че апелативният съд не е игнорирал протоколите за проведени разпознавания с участието на св.И. от ДП. Въпреки, че е отбелязал процесуалния пропуск, допуснат и при това следствено действие, както при разпознаването направено от св.Д. (извършено разпознаване по снимки, без да са налице предпоставките на чл.171, ал.4 НПК), въззивният съд е приел, че той не е съществен и не опорочава същото. Именно за това апелативният съд е взел отношение и по направените разпознавания и ги е анализирал във връзка с гласните доказателства. Констатирано е достоверно, че при проведените две следствени действия св.И. е разпознал подс.П. и св.И., но от значение са обстоятелствата, с които той свързва двамата полицейски служители. Св.И. е разпознат като лицето, с което е разговаряно и на което са дадени двете банкноти от по 50лв. , а подс.П. е посочен от св.И. като лицето, което е стояло на шофьорската седалка и за което е била една от банкнотите. Съпоставяйки тези обстоятелства с депозираните от свидетеля И. показания, както и със информацията от ВДС от експлоатирани СРС, установяваща единствено воден разговор, с намек за даване на пари, между св.И. и св.И., въззивният съд е достигнал до заключението, че в дадения случай не са налице достатъчно безпротиворечиви и категорични доказателства, нужни за постановяването на осъдителна присъда. Недопустимо би било да се правят предположения, колкото и те да са вероятни, без да са налични убедителни доказателства за виновността на едно лице. Присъствието на подс.П. в полицейския автомобил не може да обоснове умисъл за съвместни, координирани със св.И. действия по поискване на неследваща се имотна облага и получаване на такава, за да не изпълнят определени свои служебни задължения. От изложеното дотук може да се обобщи, че не са допуснати процесуални нарушения, които да дадат основания за отмяна на проверявания съдебен акт. Въззивната инстанция е оценила доказателствените материали по делото стриктно, съобразно изискванията на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради което не са налице пороци в доказателствената дейност, които да доведат до съмнение в изводите на съда . Въз основа на установените в съгласие с процесуални правила фактически положения материален закон е бил приложен правилно с признаване на подсъдимите Ш., И. и П. за невиновни и оправдаването им по повдигнатите обвинения по чл.302, т.1, вр. чл.301, ал.1 НК, за подс.Ш. и И. и във вр. с чл.20, ал.2 НК. По съображения настоящият съдебен състав намери, че не са налице сочените касационни основания в протеста на представителя на държавното обвинение и въззивното решение следва да се остави в сила като правилно и законосъобразно. Предвид изложеното и на основание и на основание чл.354, ал.1,т.1 НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 121 от 19.06.2019г., постановено по ВНОХД № 16/2019г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.