Р Е Ш Е Н И Е №135 гр.София, 06.08.2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА В. касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение в съдебно заседание на трети април две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА ВЕСЕЛКА МАРЕВА със секретар Зоя Якимова изслуша докладваното от председателя (съдията) СТОЙЧО ПЕЙЧЕВ гражданско дело под № 926/2011 година Производството е по чл.290 ГПК. С определение № 3 от 03.01.2012 год. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 223 от 27.05.2011 год. по в.гр.дело № 293/2011 год. на Пазарджишкия окръжен съд по жалба вх.№ 4195 от 29.06.2011 год. на И. С. Б. и по жалба вх.№ 4419 от 08.07.2011 год. на А. С. Б., с което решение е оставено в сила решение № 919 от 17.11.2010 год. по гр.дело № 1531/2010 год. на Пазарджишкия районен съд. Първият от касаторите обжалва онази част от въззивното решение, касаеща отхвърлената му претенция по чл.12, ал.2 З.. срещу А. С. Б., Р. Н. Б. и С. Д. Б. за сумата 60 189 лева. Вторият касатор обжалва решението на въззивния съд в частта за отхвърляне на предявения от него иск по чл.12, ал.2 З.. против И. С. Б. за сумата 6 024,33 лева, против Р. Н. Б. за сумата 7 530,41 лева и против С. Д. Б. за сумата 7 530,41 лева. Касационното обжалване по двете жалби е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 235 от 15.04.2010 год. по гр.дело № 673/2009 год. на ВКС, І г.о. Жалбите съдържат оплаквания за съществено нарушение на процесуални правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. Преди да се произнесе по основателността на подадените жалби, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. взе предвид следното: В. съд е приел, че както И. С. Б., така и А. С. Б. са взели участие в строителството на третия жилищен етаж, като това им участие е осъществено в различни периоди от време. Прието е, че първият е участвал в изграждането на триетажната жилищна сграда в периода 1963-1970 год. и на пристройката, в периода 1974-1980 год., като през последната година според повечето свидетели бил покрит третия етаж. Според въззивния съд, А. С. Б. се ангажирал с довършителни работи – поставяне на керемиди на покрива, изработване и монтиране на метална врата на входа на етажа, полагане на мазилка, шпакловане и боядисване, поръчване и плащане на дограма в периода 1980-1981 год. Окръжният съд е приел, че принос в увеличението на наследствената маса имат и А. и И. Б., тъй като по делото не е установено влагането на средства и труд изключително само на единия от тях. За да потвърди решението, с което претенциите и на двамата съделители по чл.12, ал.2 З.. са отхвърлени, въззивният съд е приел, че не е установено наследниците, поискали пресмятане на увеличението, да не са били възнаградени по друг начин от наследодателя. Според окръжния съд, следвало е да бъде проведено доказване в тази насока и предвид писмените доказателства, от които се установявало, че по силата на алеаторен договор от 1989 год. наследодателят С. Б. е прехвърлил на И. Б. двуетажна, пристроена върху * кв.м. сграда към съществуващата в имота триетажна сграда, а така също, че А. Б. е осъществявал безвъзмездно ползване на процесния трети жилищен етаж. По основанието, по което е допуснато касационно обжалване на въззивното решение. В. съд незаконосъобразно е приел, че претендиращите увеличение на наследството по реда на чл.12, ал.2 З.. съделители следвало да докажат, че не са били възнаградени приживе от наследодателя по друг начин. На практика съдът е приел, че съделителите/сега касатори/ е следвало да доказват отрицателен факт, т.е. неправилно е разместена доказателствената тежест/чл.127, ал.1 ГПК, отм./. Според общото правило за разпределение на тежестта на доказване, всяка страна следва да докаже тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно затова претендира като настъпили. В случая, ако противната страна по претенцията по чл.12, ал.2 З.. твърди, че наследодателят приживе е възнаградил по някакъв начин претендиращия увеличение на наследството съделител, тя следва да докаже съществуването на този положителен факт. Като е приел, че всеки от съделителите, който претендира на основание чл.12, ал.2 З.. заплащане на извършени подобрения – изграждане на третия жилищен етаж, е следвало до докаже, че не е бил възнаграден от наследодателя, въззивният съд е разрешил въпроса за разпределението на доказателствената тежест в противоречие с постоянната практика на Върховния касационен съд, в т.ч. и с постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 235 от 15.04.2010 год. по гр.дело № 673/2009 год. І г.о., което за пореден път припомня, че всяка страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици. В същия смисъл е и решение № 65 от 23.03.2010 год. по т.дело № 1010/2009 год., ІІ т.о. на ВКС. Допуснатото от въззивния съд съществено процесуално нарушение обаче не съставлява основание за отмяна на обжалваното решение поради следните съображения: Потвърденото от въззивния съд първоинстанционно решение е постановено, след като с решение № 128 от 12.03.2010 год. по в.гр.дело № 940/2009 год. Пазарджишкият окръжен съд е обезсилил решението от 11.06.2009 год. и допълнителното решение от 22.10.2009 год. по гр.дело № 251/1993 год. на Пазарджишкия районен съд и делото е върнато за ново разглеждане и произнасяне от друг състав. За да обезсили решенията на районния съд, въззивната инстанция е приела, че първоинстанционният съд се е произнесъл по незаявено правно основание, разглеждайки претенциите на И. С. Б. и А. С. Б. по чл.74, ал.2 ЗС, вместо на действителното основание по чл.12, ал.2 З.. Заявената от А. С. Б. претенция е приета за разглеждане от районния съд по гр.дело № 251/1993 год. в заседанието на 05.04.2006 год., а тази на И. С. Б. – на 17.05.2006 год. По отношение претенцията на И. Б., възражение за изтекла давност са направили Р. Н. Б. и С. Д. Б. /в производството по гр.дело № 251/1993 год. на ПРС/, както и А. С. Б. /в производството по в.гр.дело № 940/2009 год. на ПОС/. В проведеното на 19.10.2010 год. заседание по гр.дело № 1531/2010 год. на Пазарджишкия районен съд възражение за изтекла давност е направено и от И. Б. по отношение претенцията на А. С. Б.. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че предвид правилната преценка на събраните по делото гласни и писмени доказателства, въззивният съд обосновано е приел, че принос в увеличението на наследствената маса чрез участие в изграждането на третия жилищен етаж, представляващ самостоятелен обект на делба, имат и двамата съделители, предявили претенциите по чл.12, ал.2 З.. И двете претенции са доказани по своето основание, при което преди да пристъпи към установяване на техния размер, съдът следва да се произнесе по своевременно направените възражения за погасяването им по давност. Съгласно т.4, б.”б” от Постановление № 7 от 28.11.1973 год. по гр.дело № 6/1973 год. на Пленума на Върховния съд, давността за упражняване на правото по чл.12, ал.2 З.. започва да тече от предявяване на иска за делба. Т. акт на Пленума на Върховния съд е част от задължителната практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с която съдилищата следва да съобразяват своите актове. В случая, искът за делба е предявен на 03.02.1993 год. Претенцията на И. С. Б. е предявена на 17.05.2006 год., а тази на А. С. Б. – на 05.04.2006 год. Следователно, и двете претенции са предявени извън петгодишния срок, който е започнал да тече от деня на завеждане на иска за делба. Предвид задължителния характер на тълкувателния акт на Пленума на Върховния съд, неоснователен е довода, че погасителната давност започва да тече от деня на влизане на решението за допускане на делба в сила, понеже ответникът оспорвал наследствения характер на имота и затова нямал възможност да предяви претенцията си за принос, тъй като в първата фаза не било ясно между кои страни, за кои имоти и при какви квоти ще бъде допусната делбата. В обобщение, макар и по различни от изложените от въззивния съд съображения, претенциите по чл.12, ал.2 З.. са неоснователни, а като краен резултат с обжалваното решение правилно е потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърлянето им. Ето защо, въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция, която намира за неоснователни и двете касационни жалби, разноските в това производство следва да останат за сметка на страните, така както са направени. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 223 от 27.05.2011 год. по в.гр.дело № 293/2011 год. на Пазарджишкия окръжен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ ЧЛЕНОВЕ: /п/