Р Е Ш Е Н И Е
№ 24
гр.София, 19.02.2015 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на втори февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гр.дело № 3526 по описа за 2014 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 – чл.293 ГПК.
С касационна жалба, подадена в срока по чл.283 ГПК от Н. С. Я., Г. Н. Я. и М. Н. Я., приподписана от адвокат Р. Н. от САК, се обжалва въззивно решение № 253 от 26.02.2014 г., постановено по в.гр.д. № 2236/2013 г. на ОС – [населено място]. Касаторите поддържат, че решението е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано - основания за отмяна по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Молят делбата да се допусне при законни квоти, без да се взема предвид съставеното в полза на съделителката А. Д. У. завещание, по отношение на което поддържат, че има характер на завет.
Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите „Налице ли е действително сключен църковен брак, ако не е бил обявен съгласно изискванията на чл.152 ЗЛ (обн. ДВ, бр. 273 от 17.12.1907 г., в редакцията му към 1941 г.) и може ли по-късно такъв брак да произвежда действие и на граждански брак, ако църковният брак не е надлежно обявен и регистриран съгласно разпоредбите на действащия към датата на сключването му Закон за лицата” и „Дали дадено завещание следва да се приеме за универсално или за частно, ако то включва недвижимо имущество, което към момента на смъртта на завещателя е било извън териториалния периметър на завещаните недвижими имоти”.
В срока по чл.287 ГПК е подаден писмен отговор от ответника по касация Р. Б. Т. чрез пълномощника му адвокат Н. Н. от АК - В., който счита, че касационната жалба е основателна.
В срока по чл.287 ГПК не е постъпил писмен отговор от останалите ответници по касация: Ю. Н. Н., А. Д. У. и Б. Д. Я..
Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл.291 и чл.293 ГПК, намира следното:
С посоченото решение, окръжният съд, в правомощията на въззивна инстанция по чл.196 и сл. ГПК (отм.), е потвърдил решение на първата инстанция, с което е допусната съдебна делба на недвижим имот, представляващ имот пл.№ 1578 по ПНИ на с.о.„П.”, землището на [населено място], с площ от 1 400 кв.м., а по скица - 1 388 кв.м. Решението на първата инстанция с № 1306 от 04.05.2007 г., постановено по гр.д.№1042/06 г. по описа на В., X. състав, е отменено в частта относно съделителите и квотите, при които е допусната делбата, като вместо това е постановено съдебната делба на посочения недвижим имот да се извърши между Ю. Н. Н., А. Д. У., Р. Б. Т., Б. Д. Я., Н. С. Я., Г. Н. Я. и М. Н. Я. при следните квоти: 204/420 ид.ч. за Ю. Н. Н., 168/420 ид.ч. за А. Д. У., 24/420 ид.ч. за Р. Б. Т., 12/420 ид.ч. за Б. Д. Я., 4/420 ид.ч. за Н. С. Я., 4/420 за Г. Н. Я. и 4/420 за М. Н. Я..
Въззивният съд е приел, че процесният недвижим имот е придобит от общата наследодателка А. Ф. Л. (починала на 24.11.1975 г.) на възмездно правно основание по време на валидно сключен на 02.02.1941 г. църковен брак с Е. А. Л.. Съдът е приел, че по силата на преходни разпоредби на Наредбата–закон за брака, този брак (като заварен към датата на влизане в сила на НЗ за брака, в сила от 28.05.1945 г.) е приравнен по правни последици на граждански брак. Изложени са мотиви защо съдът приема, че А. Ф. Л. и Е. А. Л. са имали валидно сключен брак, независимо от изпълнението или неизпълнението на задължението по чл.152 от Закона за лицата, Обн. ДВ, бр. 273 от 17.12.1907 г. (след извършването на обреда на бракосъчетанието женитбата да бъде обявена пред местното длъжностно лице по гражданското състояние, след което да се състави акт за женитба), съответно - независимо от обстоятелството, че липсва отбелязване в регистрите на Община – [населено място] бракът между посочените лица да е бил обявен. На основание чл.103 СК (в сила от 22.05.1968 г., отм. от 01.07.1985 г.) въззивният съд е приел, че имотът е придобил статут на съпружеска имуществена общност. Идеална част от имота (600/1400 ид.ч.) е била дарена от А. Ф. Л. на сина й Я. Н. Я. на 03.06.1975 г., което е станало със съгласието на съпруга й Е. А. Л., видно от съдържащото се в текста на материализиращия сделката нотариален акт официално удостоверяване за това обстоятелство. Съдът е приел, че съпружеската имуществена общност е прекратена със смъртта на съпругата при действието на Семейния кодекс от 1968 г., като съпругът Е. А. Л. попада в кръга на наследниците й, наред с четирите й деца. На следващо място, с атакуваното решение е прието, че Е. Л. е съставил валидно саморъчно завещание в полза на настоящата ответница по касация А. Д. У., с което я е назначил за свой универсален правоприемник. Съобразно тези обстоятелства въззивният съд е определил кръга от съсобствениците, които следва да участват в извършването на съдебната делба и квотите им в съсобствеността.
По основанието за допускане на касационното обжалване:
По въпроса „Налице ли е действително сключен църковен брак, ако не е бил обявен съгласно изискванията на чл.152 ЗЛ (обн. ДВ, бр. 273 от 17.12.1907 г., в редакцията му към 1941 г.) и може ли по-късно такъв брак да произвежда действие и на граждански брак, ако църковният брак не е надлежно обявен и регистриран съгласно разпоредбите на действащия към датата на сключването му Закон за лицата”:
С възстановяването на Българската държава през 1878 година, въпреки цялостната правна уредба на обществените отношения (в голяма степен чрез реципиране на основни закони на чужди правни системи) бракът, брачните отношения между съпрузите и развода остават изцяло подвластни на Църквата (не само православната) и църковните съдилища. Касае се до период на липса на модерна кодификация, през който семейните отношения се регулират от каноническото право, от светското право - само в някои отношения, и от обичайното право. В тази период валиден е само религиозният брак, за който е характерно, че овластен от канона свещенослужител обявява мъж и жена за съпрузи и от този момент настъпват всички правни последици на сключения брак. Законът за лицата (утвърден с Указ № 97 от 13.12.1907 г., изм.ДВ, бр.от 16.06.1922 г. и ДВ, бр.56 от 10.06.1929 г.) прави първи опит за уредба досежно отношенията между съпрузите, като е запазен в голяма степен духа на семейните отношения според обичая. Актът за женитба, уреден от светското право - чл.152 ЗЛ (отм.), се издава след ритуала бракосъчетание и има характер на официален свидетелстващ документ, а не диспозитивен такъв. Той не представлява акт за граждански брак, а акт за гражданско състояние, който отразява факта на извършен църковен обред на бракосъчетание. Това личи от регламентацията относно издаването на акта и неговото съдържание: обявяването на женитбата трябва да се направи в течение на седем дни от извършването на обреда на бракосъчетанието на местното длъжностно лице по гражданското състояние; обявяването става лично от единия от съпрузите; актът за женитба се съставя в присъствие на двама достоверни свидетели и трябва да съдържа името, презимето, прякора (заместено през 1945 г. с име, бащино име и презиме) и възрастта, занятието, месторождението, местожителството, поданството, вероизповеданието, народността, грамотността и по-предното семейно положение, а също и родството на съпрузите, ако има такова; име и презиме, местожителство или местопребиваването на техните родители; къде ще се установят съпрузите след женитбата; годината, месеца и деня, в който е извършено бракосъчетанието; име и презиме на духовното лице, което е извършило обреда на бракосъчетанието; номера и датата на издаденото от духовното лице свидетелство за бракосъчетанието на съпрузите. Предвид характера на акта за женитба като свидетелстващ документ относно факта на извършен църковен обред на бракосъчетание, а също така с оглед лошото съхранение на регистрите и отдалечеността във времето, при спор дали е бил налице брак, сключен до 27.05.1945 г. включително (доколкото на 28.05.1945 г. влиза в сила Наредба закон за брака) или лицата са съжителствали без брак, следва да се допусне установяването на брака да бъде извършено на база на документи, издадени от съответните религиозни общности (за православното вероизповедание - епархии или църковни настоятелства), като например Свидетелство за свето тайнство венчание и др. подобни. Така съставените документи са достатъчни да обосноват извод за наличието на валидно сключен брак, независимо от изпълнението или неизпълнението на задължението по чл.152 ЗЛ (отм.), съответно – независимо от обстоятелството дали са налице или отсъстват отбелязвания в регистрите за обявяване на сключен каноничен брак.
По въпроса „Дали дадено завещание следва да се приеме за универсално или за частно, ако то включва недвижимо имущество, което към момента на смъртта на завещателя е било извън териториалния периметър на завещаните недвижими имоти”.
Така формулираният въпрос на първо място изисква да се отговори кой е критерия, въз основа на който дадено завещание следва да бъде квалифицирано като универсално или частно. В тази насока е формирана задължителна съдебна практика, която изцяло се споделя от настоящия състав и съобразно която разграничителният критерий е установен с чл.16 ЗН и се състои в обхвата на разпореденото със завещанието имущество. Когато завещанието има за предмет цялото или дробна част от цялото имущество на завещателя, се приема, че то е общо и придава качеството на наследник на лицето, в полза на което е направено, докато заветът представлява разпореждане с отделен предмет от това имущество (така: Решение № 833 от 06.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1221/2009 г., I г. о., ГК, Решение № 184 от 31.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2013 г., II г. о.). На следващо място се поставя въпросът как следва да се установи характера на едно завещание - дали то е общо или частно. И в тази насока е формирана задължителна съдебна практика, която изцяло се споделя от настоящия състав и съобразно която, при възникнали съмнения относно характера завещанието, волята на завещателя подлежи на установяване при спазване на общото правило на чл.20 ЗЗД за тълкуване на договорите, отчитайки разпоредбата на чл.44 ЗЗД. Действителната воля на завещателя следва да бъде изведена като отделните клаузи на завещанието се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия текст на завещанието, с оглед целта на завещанието, обичаите в практиката и добросъвестността. В определени случаи съдът следва да отчита и останалите доказателства по делото, които могат да изяснят действителната воля на завещателя, като се прилагат и правилата на формалната и житейската логика (така: Решение № 855 от 11.12.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1497/2009 г., I г. о., ГК; Решение № 380 от 31.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 580/2010 г., I г. о., ГК). Дори при съдържащо се в текста на завещанието изброяване на конкретно имущество, това не е достатъчно, за да се приеме, че същото представлява завет. При наличие на спор относно характера на завещателното разпореждане - както в случаите, когато същото съдържа изброяване на конкретни имущества, така и когато е посочено само едно имущество, при тълкуване на волята на завещателя следва да се има предвид и дали наследството не се изчерпва само с предмета на завещанието (така: Решение № 59 от 18.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1063/2013 г., III г. о., ГК и Решение № 184 от 31.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 1438/2013 г., II г. о., ГК). В продължение на тази линия на разсъждения и в отговор на поставения въпрос, настоящият състав приема, че само по себе си включването в текста на завещанието на изявление, свързващо завещаното имущество с определена територия, не е достатъчно да се формира извод, че се касае за завет, ако в резултат от приложението на правилата за тълкуване на завещанието се налага извод, че действителната воля на завещателя е била да назначи посоченото в завещанието лице за свой наследник, а не заветник.
По основателността на касационната жалба:
Касационната жалба се явява частично основателна, макар и не по изложените от касаторите съображения.
Обжалваното решение е постановено при правилно установена фактическа обстановка. От правна страна въззивният съд е приел разрешения, кореспондиращи с дадените по-горе отговори на значимите за спора правни въпроси. В съответствие с процесуалните правила е анализирал събраните по делото доказателства и е достигнал до правилни изводи относно наличието на валидно сключен на 02.02.1941 г. църковен брак между А. Ф. Л. (А. Н. Я.) и Е. А. Л., който е прекратен със смъртта на съпругата при действието на СК’1968 г. (отм.). Заявеното в рамките на въззивното производство от настоящите касатори възражение за недействителност на брака, поради обстоятелството, че Е. Л. е имал предшестващ брак, който не е прекратен, не се подкрепя от събраните по делото доказателства, доколкото изобщо не е установено да е съществувал предходен брак на Е. Л. към 02.02.1941 г., тежестта за което е била за касаторите. С оглед разпоредбата на чл.103 СК от 1968 г. (отм.) придобития от А. Ф. Л. на 15.02.1968 г. имот, идентичен с процесния по делото, е станал част от съпружеската имуществена общност на двамата съпрузи. Правилно е прието, че при спазване изискванията на чл.13, ал.3 и ал.7 СК от 1968 г. (отм.) единият от синовете на А. Л. - Я. Я., е придобил 600/1400 ид.части от имота по силата на сключения на 03.06.1975 г. договор за дарение, както и че на основание чл.14, ал.3 СК от 1968 г. (отм.) половината от останалите 800/1400 ид.части е придобита от Е. Л. в резултат от прекратената на 24.11.1975 г. СИО, а другата половина съставлява останало от А. Л. наследство. В съответствие със събраните по делото доказателства е формиран извод, че съставеното на 16.07.1977 г. от Е. Л. завещание е валидно, доколкото е написано и подписано от соченото за негов автор лице, по отношение на което не е установено да не е разбирало свойството и значението на действията си и/или да ги ръководи. Подлагайки текста на завещанието на тълкуване при спазване на установените за това правила, настоящият състав на съда намира, че по своя характер то представлява универсално завещателно разпореждане. В разпоредителната си част текстът гласи: „завещавам на моята внучка А. Д. У. всичкото си недвижимо и движимо имущество . пари и влогове, които се намират в [населено място] на НРБ които ще останат след моята смерт.”. Употребата на формулировката „всичкото си недвижимо и движимо имущество” сочи на формираната воля на завещателя да извърши разпореждане с цялото си имущество. Пояснението „които се намират в [населено място] на НРБ” не е направено във връзка с така определения обхват на завещанието, доколкото не е съгласувано с думата „имущество” - в противен случай би била употребена друга форма на относителното местоимение („което”, вместо „които”), а също така би било поставено именно след текста „всичкото си недвижимо и движимо имущество”. Въпреки заявените от касаторите твърдения, по делото не са ангажирани никакви доказателства към момента на смъртта си Е. Л. да е притежавал и друго имущество, освен процесния имот, включително имоти в землището на [населено място]. Предвид тези обстоятелства съдът приема, че пояснението „които се намират в [населено място] на НРБ”, смислово се свързва с част от завещаното имущество – вземания под формата на „влогове” и има за цел да ориентира ползващото се от завещанието лице в кое населено място се намира влогоприемателя, а именно – в [населено място].
С оглед характера на съставеното от Е. Л. завещание, правилен се явява формирания от въззивния съд извод, че следващия се на преживелия съпруг дял от прекратената СИО, възлизащ 400/1400 ид.части от процесния имот, е придобит от съделителката Д. У. У. по силата на завещанието.
Въззивният съд е допуснал нарушение на материалния закон при изчислението на следващите се на страните квоти от оставеното от А. Л. наследство в размер на 400/1400 ид.части от имота. Съобразно чл.14, ал.7 СК’1968 г. (отм.) преживелият съпруг не получава дял от частта на починалата съпруга от общото имущество, тъй като наследява заедно с нейните деца. Тази част се разпределя само между децата й при равни части съобразно чл.5, ал.1 ЗН, като всяко от децата й е получило по ¼ или по 100/1400 ид.части от имота. С оглед настъпилите наследствени правоприемства във всяко от колената и като се съобразят дарението от 1975 г. и завещанието от 1977 г., съделителят Р. Б. Т., в качеството му на единствен наследник на дъщерята на общата наследодателка - А. Н. Т., притежава 100/1400 ид.части от имота (съответни на 300/4200 ид.части или 6/84 ид.части). При условията на чл.10 ЗН съделителят Ю. Н. Н. притежава 700/1400 ид.части от имота (съответни на 2100/4200 ид.части или 42/84 ид.части), от които 600/1400 ид.части по силата на договора за дарение и наследяване от дядо му Я. Н. Я., както и 100/1400 ид.части от наследството на общата наследодателка А. Л.). Съделителката А. Д. У. притежава 500/1400 ид.части от имота (съответни на 1500/4200 ид.части или 30/84 ид.части), от които 400/1400 ид.части по силата на завещанието от 1977 г., както и 100/1400 ид.части от наследството на общата наследодателка А. Л. – в качеството й на единствена наследница на родителите си: бащата Д. Н. Я., син на А. Л., починал на 10.12.1984 г. и майката В. П. Я., починала на 28.10.1995 г. Съделителите от коляното на сина на А. Л. Г. Н. Я. притежават общо 100/1400 ид.части от имота, разпределени както следва: за съпругата му Б. Д. Я. – 50/1400 ид.части (съответни на 150/4200 ид.части или 3/84 ид.части), а за всеки от наследниците на неговия син Н. Г. Я. - съделителите Н. С. Я., Г. Н. Я. и М. Н. Я. (негови съпруга и деца) – по 1/3 от 50/1400 ид.части, или по 50/4200 ид.части (съответни на по 1/84 ид.част за всеки от тях).
Ето защо въззивното решение следва да бъде отменено само по отношение на квотите, при които е допуснато да се извърши делбата.
По изложените съображения и на основание чл.295, ал.1 ГПК, състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 253 от 26.02.2014 г., постановено по в.гр.д. № 2236/2013 г. на ОС – [населено място], само по отношение на квотите, при които е допуснато да се извърши делбата, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
Допуснатата делба на поземлен имот пл.№ 1578 по ПНИ на с.о.„П.”, с площ от 1 400 кв.м., а по скица - 1 388 кв., при граници от две страни път, ПИ № 1564, ПИ № 1576, ПИ № 1577, находящ се в землището на [населено място],[жк]ДА СЕ ИЗВЪРШИ между съделители и при квоти, както следва:
· Р. Б. Т. - 6/84 ид.части
· Ю. Н. Н. - 42/84 ид.части
· А. Д. У. - 30/84 ид.части
· Б. Д. Я. – 3/84 ид.части
· Н. С. Я. - 1/84 ид.част
· Г. Н. Я. - 1/84 ид.част и
· М. Н. Я. – 1/84 ид.част.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |