4 Р Е Ш Е Н И Е № 419 гр. София, 12 януари 2016 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на двадесет и трети октомври през две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретаря……...….Марияна Петрова….......……и в присъствието на прокурора….....…...........Пенка МАРИНОВА.............изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 1191 по описа за 2015 г. Производството е образувано по касационни жалби на подсъдимия И. Х. Т. чрез защитника му адв. Д. Д. и на адв. М. М. - повереник на частните обвинители Н. и Р. М. срещу въззивно решение № 125 от 30.06.2015 г., постановено по внохд № 156/15г. на Варненски апелативен съд. В жалбата на подсъдимия Т. се релевират касационни основания по чл.348, ал.1, т.2 и т.3 от НПК. Твърди се, че инстанционните съдилища не са изпълнили изискването на чл.14 от НПК, като не са изяснили релевантни по делото факти, а именно чия е била инициативата за срещата между пострадалата и подсъдимия и доброволното й оставане в автомобила му, както и необоснованост на изводите на въззивния съд относно оценката на личността на Т.. Алтернативно се предлага връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наложеното наказание до минималния размер, предвиден за престъплението. Пред касационния съд жалбата се поддържа от защитника на подсъдимия адв. Д. както е подадена. В жалбата на повереника на частните обвинители се сочи касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, като се предлага увеличаване на наказанието до максималния, предвиден в закона размер от тридесет години "лишаване от свобода". Като аргумент за това се сочи несъответствието между обществената опасност на деянието и наложеното наказание. Пред касационния съд жалбата се поддържа със същите аргументи. Представителят на ВКП дава становище за неоснователност на подадената от подсъдимия жалба. Жалбата на частните обвинители счита за основателна предвид характера и тежестта на извършеното и предприетите от Т. действия по укриването му и прикриване на престъплението. Частният обвинител Н. М. заявява, че извършеното се отличава с жестокост. Подсъдимият И. Т., не се явява, редовно призован. От същия е постъпила декларация за отказ от участие в касационното производство. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 38 от 06.04.2015г., постановена по нохд № 249/15г. по описа на окръжен съд гр. Варна, подсъдимият И. Х. Т. бил признат за виновен в това, че на 02.01.2014 г., в [населено място], [област], умишлено умъртвил Х. Н. М., като деянието е извършено по особено мъчителен за убитата начин и с особена жестокост, поради което и на основание чл.116, ал.1, т.6 пр.2 и 3, във връзка с чл.115 от НК и чл.58а, ал.1 от НК му било наложено наказание от тринадесет години и четири месеца "лишаване от свобода" при първоначален „строг” режим, което наказание да изтърпи в затвор, на основание чл.61, т.2 от ЗИНЗС. На основание чл.59, ал.1 от НК и чл.60 от ЗЕЕЗА било зачетено предварителното задържане на подсъдимия. Със същата присъда подсъдимият И. Х. Т. бил осъден да заплати в полза на Н. А. М. и Р. Х. М. обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на по 150 000 лв., ведно със законната лихва, считано от деня на увреждането, както и направените от частните обвинители разноски. В тежест на Т. било възложено иэзаплащането на направените разноски по делото. По протест на прокурора и жалба на частните обвинители било образувано внохд № 156/15г. на Варненски апелативен съд. С решение № 125 от 30.06.2015 г. присъдата била изменена в частта относно наказанието, като определеното от въззивния съд наказание "доживотен затвор" било заменено на основание чл.58а, ал.2 и 3 от НК с наказание "лишаване от свобода" в размер на двадесет и пет години. В останалата част въззивният съд потвърдил първоинстанционния съдебен акт. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал.1 от НПК, намери следното: По жалбата на подсъдимия И. Т. Жалбата на подсъдимия е подадена в законния срок за обжалване и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Производството през първоинстанционния съд е протекло по реда на чл.371, т.2 от НПК, като подсъдимият Т. признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт, което предопределя ограниченията в пределите на инстанционния контрол и фактическите рамки на въззивното решение. В т.8.2 на ТР № 1 от 2008г. на ОСНК на ВКС е посочено, че въззивният състав проверява дали процесуалната дейност на първостепенния съд е осъществена при съблюдаване нормативната уредба на диференцираното производство – налични предпоставки за прилагане на особената процедура (действително направено волеизявление по чл. 371, т. 2 НПК и законосъобразност на доказателствената преценка); спазване на регламентирания ред за допускане и провеждане на съкратено съдебно следствие; постановяване на присъдата в съответствие с изискванията на чл. 373, ал. 2 и 3 НПК. При установено изпълнение на лимитираните в Глава ХХVII от НПК правни предписания, въззивният съд не разполага с процесуална възможност да реши делото на основата на фактическа обстановка, различна от очертаната в обвинителния акт и да приеме фактически положения, несъвместими с признатите факти. В този смисъл упрекът към въззивния съд за неизпълнение на принципите за обективност, всестранност и пълнота при изследване на релевантните обстоятелства е неоснователен, от което следва и извод за липса на допуснато съществено нарушение на процесуални правила. Развитието на производството при условията на диференцираната процедура по глава ХХVII от НПК е обусловило налагането на наказанието на подсъдимия при условията на чл.58а от НК. В мотивите на въззивното решение са изложени аргументи, поради които съдът е приел като съответно на тежестта на престъплението, наказанието "доживотен затвор" - наличието на две квалифициращи обстоятелства и действията на подсъдимия, насочени към прикриване на извършеното и избягването на отговорност за стореното, които сочат на завишена обществена опасност на деянието и дееца. Оплакването в жалбата, че наложеното от въззивния съд наказание "доживотен затвор", заменено по реда на чл.58, ал.2 и 3 с "лишаване от свобода" от двадесет и пет години е явно несправедливо, не е подкрепено с конкретни аргументи, на които настоящата инстанция да даде отговор. Ето защо касационният съд намери жалбата за неоснователна и в тази й част. По жалбата на частните обвинители Н. и Р. М. Жалбата на частните обвинители е подадена в срока за обжалване и е допустима, а по същество е неоснователна. В писменото изложение и пледоарията пред настоящата инстанция не се сочат обстоятелства, които да не са били взети предвид от съдилищата при определяне на наказанието. Именно високата степен на обществена опасност на деянието е мотивирала въззивния съд да увеличи наложеното наказание. При индивидуализацията на наказанието е взето предвид наличието и на смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, поради което липсват основания за увеличаване на размера на наказанието до най - тежкия размер, определен при условията на чл.58а, ал.2 и 3 от НК. По изложените съображения касационният съд намери оплакването за явна несправедливост на наказанието за неоснователно. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 125 от 30.06.2015 г., постановено по внохд № 156/15г. на Варненски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: