Р Е Ш Е Н И Е № 60157 Гр. София, 18 октомври 2021 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на тридесети септември през две хиляди двадесет и първа година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: МАЯ ЦОНЕВА МАРИЯ МИТЕВА С участието на секретаря Н. Пелова и в присъствието на прокурора Т. Комов като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 540/2021 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 346, т. 1 от НПК. Образувано е по касационни жалби на частния обвинител и граждански ищец А. Б. М. и на адв. П. С. – защитник на подс. А. М. против решение № 10011/08. 02. 2021 год., постановено по в. н. о. х. д. № 430/2018 год. по описа на Софийски апелативен съд (САС). В жалбата на А. М. са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Твърди се, че доказателствата са тълкувани превратно; че не са взети необходимите мерки за разкриване на обективната истина; че фактическите констатации на въззивния съд са основани на доказателства, които не заслужават доверие, вследствие на което е направен незаконосъобразен извод, че деянието на подсъдимия не е извършено по хулигански подбуди. В подкрепа на тезата за явна несправедливост на наказанието са изтъкнати липсата на критично отношение към извършеното, осъществяването на посегателството на публично място; общественият отзвук от деянието. Направено е искане за отмяна на атакувания съдебен акт и за постановяване на нова присъда, с която подс. М. да бъде признат за виновен по първоначалното обвинение за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 11 от НК като бъде увеличен размерът на наложеното наказание лишаване от свобода. В жалбата на защитника на подсъдимия са изложени доводи за наличие на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. В подкрепа на тезата за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се сочи, че не са изпълнени в пълен обем указанията, дадени при предходното разглеждане на делото от касационната инстанция; че не са изложени убедителни съображения относно възприетата от САС частична достоверност на обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите Л. Д. и Н. М.; че на подсъдимия не е назначен преводач, което е било задължително предвид обстоятелството, че е чужд гражданин; че не са събрани доказателства дали деянието не е извършено в състояние на уплаха или смущение. Твърди се, че законът е приложен неправилно, тъй като не е възприета предложената от защитата интерпретация на доказателствения материал, а тя предполага извършване на деянието при неизбежна отбрана или в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия. Поддържа се, че не са обсъдени други възможни правни квалификации на деянието – по чл. 122 или чл. 124 от НК. Явната несправедливост на наказанието е обоснована с твърдения за подценяване на тежестта и значението на смекчаващите обстоятелства и по-специално на семейното положение и здравословното състояние на подсъдимия. Оспорена е основателността на исковата претенция на гражданската ищца А. М.. При условията на алтернативност са направени искания за оправдаване на подсъдимия, за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление или за намаляване на наказанието. В съдебно заседание повереникът на частната обвинителка и гражданска ищца поддържа жалбата по изложените в нея съображения и намира за неоснователна жалбата, депозирана от защитника. Защитникът на подсъдимия поддържа касационната жалба и пледира да бъде оставена без уважение тази на частния обвинител и граждански ищец. Подс. А. М. се солидаризира с аргументите на адв. С.. Изтъква, че единственото му намерение е било да се защити, а не да убие пострадалия. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение, че и двете касационни жалби са неоснователни и пледира въззивният съдебен акт да бъде оставен в сила. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 18/14. 06. 2016 год., постановена по н. о. х. д. № 369/2015 год., Окръжен съд – Перник е признал подс. А. М. за виновен в това, че на 01. 02. 2015 год. в [населено място] умишлено умъртвил Д. С., поради което и на основание чл. 115 от НК и чл. 54 от НК го е осъдил на петнадесет години лишаване от свобода като го е оправдал подсъдимия по обвинението по чл. 116, ал. 1, т. 11 от НК да е извършил деянието по хулигански подбуди. Съдът е приспаднал времето на предварително задържане и мярка за неотклонение домашен арест на подсъдимия и е постановил наказанието да се изтърпи в затвор при първоначален строг режим. Подсъдимият е осъден да заплати на гражданския ищец А. М. сумата от 25 000 лева, представляваща обезщетение на претърпени от нея болки и страдания в резултата от деянието, ведно със законната лихва, считано от 01. 02. 2015 год. до окончателното изплащане на главницата. В тежест на подсъдимия са възложени разноските по наказателното производство. Присъдата е проверена по протест на прокурора с искане за осъждане на подсъдимия по първоначално повдигнатото обвинение и по жалба на подсъдимия и с решение № 331/12. 07. 2017 год., постановено по в. н. о. х. д. № 800/2016 год., е потвърдена. По жалба на подсъдимия е инициирана касационна проверка на въззивния съдебен акт, който е отменен с решение № 23/23. 03. 2018 год., постановено по к. н. д. № 1252/2017 год. по описа на трето наказателно отделение на ВКС. Новото разглеждане на делото от САС е приключило с решение № 10011/08. 02. 2021 год., постановено по в. н. о. х. д. № 430/2018 год., с което присъдата е изменена в санкционната ѝ част като наказанието, наложено на подс. М. е намалено от петнадесет на осем години лишаване от свобода. В останалата му част първоинстанционният съдебен акт е потвърден. І. По обхвата на касационната проверка Така описаното процесуално развитие на делото изисква изрично да бъде очертан предметът на касационната проверка, защото макар да е депозирана в законно установения срок и да е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, жалбата на частния обвинител и граждански ищец А. М. се явява недопустима в частта, с която са релевирани доводи за неправилно приложение на материалния закон поради оправдаване на подсъдимия по първоначално повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 11 от НК. В НПК не е предвидена процесуална възможност за т. нар. „прескачащо касационно обжалване“. Предпоставка за допустимост на касационната жалба или протест е страната да е атакувала първоинстанционния съдебен акт пред въззивната инстанция и жалбата ѝ да не е уважена или ако не е обжалвала/протестирала присъдата, да са уважени жалбата/протеста на друга от страните, с което са били засегнати права и законни интереси на касатора. След като не е обжалвала пред САС присъдата на окръжния съд с искане той да упражни правомощията си по чл. 336, ал. 1, т. 3 от НПК, А. М. сама се е лишила от възможността да настоява пред касационната инстанция за утежняване на положението на подсъдимия. Фактът, че такова искане е било направено от прокурора в депозирания въззивен протест не води до промяна на така направения извод, доколкото се касае за самостоятелни страни със собствени процесуални права и упражняването на правото на жалба/протест от една от тях не е поставено в зависимост от упражняването му от другата. Обстоятелството, че в проверяваното понастоящем решение за пръв път е прието, че ножът, с който е умъртвен пострадалият, е бил носен от него, а не от подсъдимия също не дава основание за разглеждане на жалбата в коментираната ѝ част, защото още първата инстанция е приела, че деянието е несъставомерно по чл. 116, ал. 1, т. 11 от НК предвид наличието на личен мотив у подсъдимия, възникнал вследствие провокативното поведение на пострадалия. Впоследствие този извод неизменно е утвърждаван и от въззивните съдебни състави. Ето защо доводите за незаконосъобразно оправдаване на подс. М. по обвинението за извършване на убийството по хулигански подбуди няма да бъдат обсъждани в настоящото решение. Отговор се дължи обаче на аргументите за съществени нарушения на процесуалните правила, регламентиращи аналитичната дейност на съда и съдържанието на въззивния съдебен акт, както и на тези за явна несправедливост на наказанието, доколкото с проверяваното въззивно решение същото е било значително намалено. ІІ. По основателността на касационните жалби След така направеното уточнение преимуществен отговор следва да получат доводите на страните за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, защото евентуалната им основателност би направила безпредметно обсъждането на останалите аргументи за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 3 от НПК. Несподеляемо е възражението за нарушено право на защита на подсъдимия поради провеждане на наказателното производство без участие на преводач. Разпоредбите на чл. чл. 55, ал. 4 от НПК и чл. 395а, ал. 1 от НПК обвързват назначаването на преводач на обвиняемия и подсъдимия не с неговото гражданство, както сочи защитата, а с владеенето на български език. Още в момента на привличането му в качеството на обвиняем подсъдимият е заявил изрично, че владее в достатъчна степен български език и не се нуждае от преводач. Аналогично изявление е направил и в производството по чл. 64 от НПК, а впоследствие и при разглеждане на делото по същество от първостепенния съд. Разбира се, във всеки един момент от развитието на наказателния процес той би могъл да преосмисли становището си и да поиска преводач и съдът не би могъл да остави без уважение искането му по съображения, че вече се е отказал от това свое процесуално право. Нещо повече, чл. 395б, ал. 3 от НПК предвижда възможност за обжалване по реда на глава двадесет и втора от НПК на съдебния акт, с който се приема, че подсъдимият владее български език и не се нуждае от преводач. Внимателният прочит на всички съдебни протоколи показва, че А. М. не е правил подобни изявления пред нито една съдебна инстанция. От цитираните документи, а също и от останалите съдебни протоколи е видно, че в нито един момент не са съществували основания долустоящите съдилища да поставят под съмнение извода, че степента, в която подсъдимият е овладял български език за дългогодишното си пребиваване в Република България, е достатъчна, за да разбере същността и значението на съдебната и досъдебната процедури и да упражни адекватно правото си на защита. Такива не възникнаха и пред настоящата инстанция предвид личното участие на подсъдимия в касационното производство. С оглед изложеното искането за отмяна на въззивния съдебен акт на коментираното основание не може да бъде удовлетворено. Внимателният прочит на решението не дава основание да бъдат възприети доводите в двете касационни жалби за липса на мотиви. В съответствие с правомощията си на съд по фактите и по правото САС е отбелязал изрично какви обстоятелства приема за установени и кои фактически констатации на първата инстанция не споделя, след което е обективирал в съдебния акт и собствената си оценка на доказателствената съвкупност. Посочено е какво е заключението му досежно приложимия материален закон, обсъдени са възраженията на страните за наличие на квалифициращия признак по чл. 116, ал. 1, т. 11 от НК и за извършване на деянието при условията на неизбежна отбрана, изложени са съображения защо не се приема предложената от обвинението и защитата правна квалификация на деянието. Такива са налице и досежно вида и размера на наказанието и основателността и размера на гражданския иск. Като израз на краен формализъм следва да бъде оценен доводът на защитата, че аналитичната дейност на въззивния съд е опорочена само защото на стр. 4 от решението не е посочено, че предмет на обсъждане наред с въззивния протест е и въззивната жалба на подсъдимия. Допуснатата непрецизност не съставлява основание за отмяна на постановения акт, защото в последващото си изложение САС е обсъдил не само възраженията на прокурора, но и тези на останалите страни, включително и на А. М. и неговите защитници в депозираната от тях жалба и по време на съдебните прения. Незаслужен е упрекът, че съставът на САС не е изпълнил дадените му указания, тъй като не е разпитал всички свидетели, посочени в отменителното решение на ВКС. Действително не е бил проведен разпит на свид. М. А. и на малолетния син на подсъдимия Д. М., както е предписано от предходния състав на трето наказателно отделение, но това обстоятелство не дава основание за отмяна на проверявания съдебен акт. Поначало указанията на върховната съдебна инстанция не са самоцелни, а са насочени към правилното приложение на закона или към отстраняване на съществени нарушения на изискванията за обективност, всестранност и пълнота на процесуалното изследване. Специално във втората хипотеза не би могло разумно да се поддържа, че е налице съществено нарушение на процесуалните правила, ако обстоятелствата, включени в предмета на доказване, са били изяснени посредством други способи за събиране и проверка на доказателствата, а не по реда и начина, визирани в касационното решение. Именно такъв е настоящият казус, за чието правилно разрешаване от особена важност е обстоятелството чий е ножът, с който е извършено убийството. Този факт е изяснен посредством показанията на свидетелите Х. Р., К. М., Л. Д. и А. И., чиято достоверност (за разлика от посоченото от свид. А. М.) е изведена убедително след внимателен и задълбочен анализ. Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че причината да не бъде разпитан Д. М. е свързана с упражненото от него процесуално право да откаже да дава показания по чл. 119 от НПК, като предходният касационен състав изрично е подчертал, че при евентуалния му разпит му следва да бъдат съобразени именно разпоредбите на чл. 119 и чл. 121 от НПК. Колкото до свид. М. А., непровеждането на разпита му не се дължи на недопустима процесуална пасивност от страна на решаващия съд. Напротив, САС е положил изключителни усилия за откриване местонахождението на лицето като делото е отлагано многократно именно поради невъзможността за призоваването му. В съдебно заседание на 13. 07. 2020 год. А. се е явил, но не е бил разпитан предвид обстоятелството, че са отсъствали защитниците на подсъдимия, чиято защита е задължителна с оглед характера и естеството на повдигнатото му обвинение. Свидетелят изрично е посочил, че живее и работи във Великобритания, че ще отпътува натам след три дни и че няма намерение да се завръща в България. След заминаването му призоваването и разпитът му са се оказали невъзможни, което в крайна сметка е довело и до заличаването му без това да е дало отражение върху правилното изясняване на релевантните факти. Неоснователно се поддържа, че въззивната инстанция е пренебрегнала задължението си за разкриване на истината, тъй като не е изследвала дали деянието не е извършено под въздействието на уплаха или смущение. На досъдебното производство е била назначена съдебно-психиатрична експертиза със задача да изследва какво е било психическото състояние на А. М. към момента на деянието. След личен преглед и след запознаване с всички материали по делото експертът е дал заключение, че подсъдимият се е намирал в състояние на силно раздразнение. Не са установени притеснение или страхови преживявания. Вещото лице е било изслушано в съдебно заседание на първоинстанционния съд, страните са имали възможност да задават въпроси и да оспорват констатациите му или да поискат поставянето на нови задачи. След като са заявили, че са удовлетворени от дадените разяснения, заключението е било прието. В същото време не са съществували други обективни данни, изводими от обясненията на подсъдимия или от показанията на свид. Д., които да налагат повторното изследване на психическото състояние на А. М.. Основните аргументи в жалбите на подсъдимия и на частния обвинител и граждански ищец са насочени към оспорване правилността на изводите за достоверност на доказателствата, върху които съдилищата по фактите са основали констатациите си за възникването и развитието на инкриминирания инцидент, довел до смъртта на Д. С.. При това и в двата сезиращи ВКС документа се предлага собствена интерпретация на доказателствения материал като се настоява същата да бъде възприета от настоящия съдебен състав. В тази връзка следва да се припомни, че суверенно право на въззивната инстанция, предвид правомощията ѝ на съд по фактите, е да даде вяра на едни доказателствени източници и да направи извод за неистинност и необективност на други, а от своя страна касационният съд не може да подменя вътрешното ѝ убеждение като пререшава въпроса за достоверност и правдивост на един или друг доказателствен източник. Касационната проверка извън хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК, в която настоящият казус не попада, обхваща единствено спазване на процесуалните правила за формиране на това убеждение, поради което не могат да бъдат удовлетворени исканията на жалбоподателите ВКС да извърши собствена оценка за истинност на обясненията на подсъдимия и на показанията на свидетелите А. М., Л. Д., Х. Р., А. И., К. М. и Н. М., респ. да направи фактически констатации съобразно предложеното в жалбите и различаващо се от приетото в проверяваното решение. Аналитичната дейност на контролираната инстанция е осъществена съобразно императивните изисквания на процесуалния закон. Тя е обхванала всички доказателствени източници и е извършена в съответствие с правилата на логиката, като доказателствата са интерпретирани съобразно действителния им смисъл и значение. Както обясненията на А. М., така и показанията на посочените по-горе свидетели и тези на свидетелите М. В., С. М., С. Н., Д. Й., З. Б., Б. А. и Р. Ц. са били обект на обстойна и задълбочена проверка. Откроени са противоречията между тях, обсъдена е промяната в заявеното от част от свидетелите в двете фази на наказателния процес и след съпоставянето им помежду им и със заключенията на изслушаните експертизи са изложени изчерпателни и убедителни съображения кои от тях заслужават доверие. Така, изводът, че ножът, с който е причинена смъртта на пострадалия, е принадлежал на последния е изграден след съпоставяне на кореспондиращите помежду си обяснения на подсъдимия и показания на свид. Д. с тези на свидетелите, намирали се в компанията на Д. С. – Х. Р., К. М., А. Б. и С. М.. Специално внимание е отделено на промяната в заявеното от Р. и М. в двете фази на наказателния процес като са изложени убедителни съображения защо не заслужават доверие показанията им пред разследващ орган. Доводът на частния обвинител, че при оценката на достоверността на свидетелските показания винаги следва да се дава вяра именно на първоначалните такива, защото са депозирани непосредствено след деянието, не се основава върху процесуалния закон, който в чл. 14, ал. 2 въвежда забрана за предварително установена сила на доказателствата и средствата за тяхното установяване. Близостта им до инкриминираните събития може да бъде само отправна точка при анализа на гласните доказателствени средства, но в никакъв случай това не дава основание към тях да се подхожда с безрезервно доверие. От значение за извода кои твърдения са правдиви са и редица други обстоятелства – предходни и последващи деянието отношения на свидетеля с дееца и пострадалия, възможността на лицето да възприеме обстановката с оглед психическото и физическото му състояние или въздействието на външни фактори, изчерпателност, последователност и подреденост на изложението, наличие или липсата на вътрешна съгласуваност и на логическа последователност при съобщаване на фактите, съответствие на обсъжданото доказателствено средство на други доказателствени източници или изолираността му от останалата доказателствена съвкупност. Всички тези принципни положения са поставени в основата на въззивния анализ на доказателствената съвкупност. За да кредитира показанията на М. и Р. от съдебната фаза, контролираната инстанция се е позовала на обстоятелството, че двамата са били от близкото обкръжение на пострадалия и са нямали и продължават да нямат близки отношения с подсъдимия. Съобразено е, че по време на второто по ред въззивно съдебно следствие и двамата са дали подробно описание на ножа, който са възприели в нощта на инцидента и след предявяване на вещественото доказателство са разпознали без колебание в него предмета, за който са депозирали показания. Отчетено е, че твърденията на Р. пред първостепенния и апелативния съд и тези на М. по време на въззивното съдебно следствие се намират в унисон с обясненията на подсъдимия и показанията на свид. Д.. Като косвено доказателство в подкрепа на извода, че оръжието е принадлежало на пострадалия, респ. че достоверно е съобщеното от Р. и М. пред съда, са ползвани показанията на свид. А. И. за осъществено над него посегателство от страна на Д. С. с нож от същия вид като вещественото доказателство. След като показанията на свидетелите са интерпретирани съобразно действителните им смисъл и съдържание и са изложени обстойни съображения защо са отхвърлени тези от досъдебното производство, касационната инстанция няма основание да упрекне САС, че не е изпълнил задълженията си по чл. 13, чл. 14 и чл. 305, ал. 3 от НПК. Същият задълбочен подход апелативният съд е демонстрирал и по отношение на второто правно значимо обстоятелство – наличието или отсъствието на нападение от страна на пострадалия. Обясненията на А. М. в тази им част са отхвърлени като недостоверни, но това не е сторено произволно и неаргументирано, както се поддържа неоснователно в депозираната от защитата жалба, а след внимателен анализ като са изложени добре обмислени и логични съображения, свързани на първо място с непълнотата и избирателността на подсъдимия при пресъздаване на фактите. С основание е отчетено, че той е акцентирал единствено върху това, че хванал ръката на С., за да се предпази, когато последният насочил към него нож, но в същото време е премълчал как оръжието се е оказало в собствените му (на подсъдимия) ръце и по какъв начин са причинени уврежданията на пострадалия. В подкрепа на извода за недостоверност на тези твърдения на дееца е изтъкнат протоколът за освидетелстване, в който не са отразени никакви увреждания по главата, тялото и крайниците на подсъдимия, както и заключението на съдебномедицинската експертиза по метода на ДНК профилиране, съгласно което по изследваните изрезки от ноктите на ръцете на А. М. не е открит биологичен материал, произхождащ от пострадалия. Обсъдена е и лансираната версия за самонараняване на С. при опит на подсъдимия да се предпази от насочения срещу него нож, а основание тя да не бъде възприета апелативният съд е открил в заключенията на двете комплексни медико-трасологични експертизи, които след изследване на взаимното разположение на двамата спорещи мъже, локализацията на травмите, насочеността на ударите, изводима от посоката на раневите канали, естеството на използваното оръжие и обхвата на движение на горния крайник са достигнали до категоричен извод, че нито смъртоносната травма, нито увреждането в лявата поясно-хълбочна област на пострадалия могат да бъдат получени по този начин. Не се подкрепят от материалите по делото и доводите на защитата за игнориране показанията на свид. Л. Д. от съдебното следствие пред двете инстанции по фактите и тези на Н. М. пред първостепенния съд. Същите са били обсъдени съответно на л. 12-13 и на л. 15 от решението. Особено внимание е отделено на заявеното от първата от двете предвид присъствието ѝ на местопроизшествието. Отчетено е, че в първоначалните показания на Д. на досъдебното производство (законосъобразно приобщени към доказателствената съвкупност по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК) не се съдържат твърдения пострадалият да е извадил и да е насочил нож към подсъдимия, за разлика от последващите ѝ показания, в които неизменно се поддържа версията на съпруга ѝ. Наред с това, за да отхвърли показанията ѝ от съдебната фаза съдът се е позовал и на коментираните заключения на двете комплексни експертизи. Що се отнася до посоченото т свид. Н. М., контролираната инстанция е съобразила, че тя не е очевидец на инцидента, а преразказва само онова, което ѝ е съобщил нейният брат. При положение, че доказателственият анализ на апелативния съд не страда от пороците, визирани в касационните жалби, не може успешно да се поддържа, че той е довел до неправилно приложение на материалния закон. Не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК. Преди всичко следва да се припомни, че касационната инстанция може да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК само когато фактите, описани в проверявания съдебен акт, не сочат на извършено престъпление. В настоящия казус фактологията, възприета от апелативния съд, е престъпна, поради което не може да бъде удовлетворено искането за оправдаване на подсъдимия. Законосъобразно е прието, че деянието на А. М. осъществява състава на престъпление по чл. 115 от НК и не е извършено при условията на неизбежна отбрана, както е настоявала защитата пред долустоящите инстанции. Действията на пострадалия С. преди физическия му сблъсък с подсъдимия, изразили се в подаване на телефона на свид. Д., за да говори със свид. Н., нямат характер на противоправно нападение по смисъла на чл. 12 от НК; за такова не може да се приеме и връщането му към сепарето, в което са се намирали подсъдимият и свид. Д., доколкото то е предизвикано от А. М. и е предприето едва след като последният е отправил към него нецензурни изрази и псувни. Същевременно твърдението, че по време на спречкването между двамата С. е извадил иззетия като веществено доказателство нож и го е насочил към подсъдимия, е прието за доказателствено необезпечено и предвид обстоятелството, че настоящото разглеждане на делото не попада в хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК, касационната инстанция не би могла да направи извод в претендираната от защитата насока. От друга страна, дори и да беше прието, че пострадалият пръв си е послужил с ножа, насочвайки го срещу подсъдимия, пак не би могло да се счете, че А. М. е действал при неизбежна отбрана, защото с отнемането на оръжието от С. неговото нападение е било отблъснато и прекратено, а с нанасянето на двата удара със същото средство по тялото на пострадалия подсъдимият сам е преминал в нападение. След като е отхвърлил аргументирано доводите на защитата за извършване на деянието при условията на неизбежна отбрана, САС не може да бъде упрекнат, че не е изложил съображения както за превишаване на пределите ѝ, така и за наличие на уплаха и смущение у подсъдимия. Изводът за субективната страна на деянието също не се отклонява от общоприетите в правната доктрина и съдебната практика постановки. Той е направен след внимателно обсъждане на доказаните действия на подсъдимия при съобразяване на използваното средство и на броя, силата и насочеността на ударите. Тезата на касатора, че умисълът на подсъдимия е обхващал единствено засягане на телесната неприкосновеност на пострадалия, а смъртта му е причинена по непредпазливост е обоснована избирателно с наличието на прободно-порезно нараняване в лявата хълбочно-поясна област, което само по себе си не е смъртоносно. Същественият ѝ недостатък се корени в игнорирането на обстоятелството, че А. М. е нанесъл не един, а два удара с нож тип „щик” с остър връх, с един режещ ръб и с голяма дължина на острието – 23 сантиметра. И ако посоченото по-горе нараняване не е смъртоносно, защото не засяга жизнено важна област от човешкото тяло, то другият удар е бил насочен към гръдния кош, където се намират такива органи. Именно този удар е засегнал сърцето и белите дробове на пострадалия и е довел до леталния изход. Приложена е значителна сила, доказателство за което е дължината на раневия канал – 14 сантиметра. Същевременно смъртта на пострадалия е настъпила бързо, в рамките на минути и е била неизбежна дори и при своевременно оказване на медицинска помощ. Съвкупната преценка на всички тези обстоятелства убеждава, че подсъдимият е действал при пряк умисъл, като е съзнавал, че действията му са годни да причинят смъртта на пострадалия и пряко е целял постигането на този резултат. Ето защо като е отказал да преквалифицира деянието на подсъдимия от такова по чл. 115 от НК в такова по чл. 122 от НК или по чл. 124 от НК апелативният съд не е допуснал нарушение на материалния закон. Контролираната инстанция не е имала основание да възприеме и предложената от защитата правна квалификация на деянието по чл. 118 от НК. В касационната жалба тази теза е защитена посредством заключението на съдебно-психиатричната експертиза, съгласно което с голяма степен на вероятност А. М. е извършил посегателството в състояние на силно раздразнение. Пропуска се обаче, че основание за този си извод вещото лице К. е намерило във вербалната агресия на подсъдимия, която не е последица от действията на пострадалия, а е стартирала още с влизането на дееца в механа „име“ и първоначално е била насочена към съпругата му и седящия в нейното сепаре свидетел М. В.. Отделен е въпросът, че дори и коментираното състояние да беше предизвикано от Д. С., това пак не би било достатъчно за квалифициране на деянието по чл. 118 от НК, защото началото на инцидента е поставено не с физическия сблъсък между двамата мъже, а в малко по-ранен момент – с подаване на телефона на свид. Д., за да говори със свид. С. Н.. По своето естество този акт е относително безобиден и не може да бъде преценен като тежка обида, която дълбоко засяга и унижава достойнството и честта на дееца. Той не представлява и друго тежко противозаконно действие по смисъла на чл. 118 от НК, а още по-малко би могло да се твърди, че от него са настъпили или е могло да настъпят тежки последици за подсъдимия или за негови ближни. На последно място, неоснователни са както доводите на частния обвинител и граждански ищец, така и тези на подсъдимия за явна несправедливост на наложеното наказание. Апелативният съд е съобразил всички обстоятелства от значение за продължителността на лишаването от свобода, дал е вярна оценка кои от тях са смекчаващи и кои отегчаващи, преобладаващо правилно е преценил какви са значението и тежестта на всяко от тях при индивидуализация на наказанието и е направил законосъобразен извод, че то следва да бъде определено при условията на чл. 55 от НК. Не се основава върху материалите по делото твърдението в жалбата на А. М. за отсъствие на смекчаващи отговорността обстоятелства извън чистото съдебно минало на подсъдимия. С основание като такива апелативният съд е третирал не само отсъствието на предходна съдимост на А. М., но и семейното му положение и полаганата от него системна грижа за общо пет деца. В същата насока правилно е отчетена и трудовата му ангажираност с малък семеен бизнес. Няма спор, че доколкото са норма, очаквани и желани от обществото, тези обстоятелства не са изключителни по своята същност, но те не са получили такава оценка и от контролираната инстанция. В съвкупност с останалите смекчаващи обстоятелства те са преценени единствено като многобройни по смисъла на чл. 55 от НК. Не може да бъде подминат фактът, че извън проявите на ревност към съпругата му за подсъдимия не са събрани данни за други противообществени прояви. В тази връзка като смекчаващо обстоятелство правилно апелативният съд е отбелязал поведението на пострадалия. Според настоящия касационен състав именно то притежава необходимата за приложението на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от НК изключителност и необичайност, защото макар да не удовлетворява изискванията на закона за тежка обида и да не дава основание за преквалифициране на деянието по чл. 118 от НК, тъкмо то е поставило началото на конфликта между двамата мъже, провокирайки отново ревността на подсъдимия, демонстрирана и малко преди това към свид. В. и станала видима за всички присъствали в заведението, включително и за самия пострадал. Наред с това правилно като смекчаващи обстоятелства са изтъкнати и безукорното процесуално поведение на М. и направените частични признания, допринесли за разкриване на обективната истина. Тук е мястото да се припомни, че липсата на критичност и неизразяването на съжаление за извършеното не представляват отегчаващи обстоятелства, както се поддържа в касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец, защото възприетата защитна позиция на дееца и отношението му към повдигнатото обвинение са негово право, гарантирано му от закона. Що се отнася до продължителността на наказателното производство, тя правилно е отчетена като смекчаващо обстоятелство, макар според касационната инстанция в случая да е само едно от множеството такива без да притежава изключителния характер, придаден ѝ от САС. Несподеляема е тезата в проверявания съдебен акт, че неразумният срок на наказателния процес представлява само и единствено изключително смекчаващо отговорността обстоятелство. Значението на коментирания факт за вида и размера на наказанието винаги следва да се преценява в контекста на останалите смекчаващи и отегчаващи обстоятелства като се отчита и конкретната тежест на нарушението на чл. 6, §. 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи съобразно изведените в практиката на ЕСПЧ критерии. Последните се отнасят не само до процесуалното поведение на подсъдимия, но и до фактическата и/или правна сложност на делото и до усърдието, проявено от националните власти за своевременното приключване на делото. Вярно е, че към наказателна отговорност е привлечено само едно лице, което е обвинено за извършването на едно-единствено престъпление. Същевременно, макар да не разкрива необичайна или извънредна сложност, коментираният казус не може да бъде преценен и като елементарен, защото е свързан с изясняването на редица обстоятелства, за които са съществували две противостоящи си групи доказателства. В интерес на обективността следва да се отбележи също така, че забавянето на наказателния процес не е последица от необосновано продължително бездействие на органите на досъдебното производство, а се дължи на погрешната преценка на първостепенния съд за наличие на основанията за провеждане на съкратено съдебно следствие по чл. 371, т. 1 от НПК и на пропуска на първия въззивен състав да изясни своевременно всички правно значими обстоятелства. Всичко това мотивира настоящия съдебен състав да приеме, че в случая продължителността на наказателното производство сама по себе си не би могла да доведе до приложението на чл. 55 от НК. Независимо от изложеното няма основания касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК, защото крайният извод на САС за наличие на предпоставките на чл. 55 от НК е законосъобразен, а наложеното наказание е съответно на степента на обществена опасност на деянието и дееца. В същото време не може да бъде възприета и тезата за намаляване на наказанието, развита в касационната жалба на защитника на подсъдимия. Обстоятелствата, които той изтъква – чистото съдебно минало и семейното му положение са коментирани изрично от апелативния съд и са оценени правилно при индивидуализация на санкцията. Няма как обаче на тези или на някое от другите смекчаващи обстоятелства да бъде придадена още по-голяма тежест особено като се има предвид, че инцидентът се е развил пред очите на малолетното дете на А. М., чието присъствие в заведението като възпиращ фактор изцяло е било пренебрегнато от подсъдимия. Съвкупната преценка на всички коментирани обстоятелства не дава основание за извод, че спрямо него е проявена прекомерна строгост и поради това се налага намаляване на наказанието. Напротив, подобен подход не би съдействал за поправянето и превъзпитанието на дееца и би създал чувство за безнаказаност у останалите членове на обществото. При така приетото по-горе относно съставомерността на деянието няма основания за намеса на касационната инстанция и в гражданската част на проверявания съдебен акт. Като всяко престъпно посегателство и извършеното от подсъдимия удовлетворява изискванията на чл. 45 от ЗЗД за ангажиране на гражданската му отговорност. То е противоправно, виновно и вредоносно, а при определяне размера на дължимото обезщетение за претърпените от гражданската ищца неимуществени вреди е спазено изискването на чл. 52 от ЗЗД за справедливост. Предвид изложеното и след като не установи наличието на изтъкнатите в касационните жалби основания за отмяна или изменение на въззивния съдебен акт, настоящият съдебен състав намери, че същият следва да бъде оставен в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № № 10011/08. 02. 2021 год., постановено по в. н. о. х. д. № 430/2018 год. по описа на Софийски апелативен съд. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.