10 Р Е Ш Е Н И Е № 50053 гр. София, 18.07.2023 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в открито съдебно заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЗОРНИЦА ХАЙДУКОВА при участието на секретаря София Симеонова, като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 614 по описа за 2022 г. Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „Банка ДСК“ АД, [населено място] чрез процесуален представител юрисконсулт Ж. К. Димитрушев срещу решение № 78 от 25.10.2021 г. по в. гр. д. № 466/2021 г. на Софийски окръжен съд, I въззивен граждански състав, с което след отмяна на решение № 4 от 10.02.2021 г. по гр. дело № 288/2019 г. на Районен съд Пирдоп са отхвърлени като неоснователни предявените от „Банка ДСК“ ЕАД срещу И. И. Д. и В. С. Й. искове за признаване за установено по чл. 422 ГПК, че дължат солидарно на „Банка ДСК“ ЕАД следните суми: 6 047.84 евро – главница; 1 952.92 евро - договорна лихва за периода от 03.02.2017 г. до 28.09.2017 г.; 395.54 евро - наказателна лихва за периода от 03.02.2017 г. до 28.09.2017 г.; 135 евро - заемни такси; законната лихва, считано от 29.09.2017 г. до окончателно плащане на задължението, за които е издадена заповед за изпълнение № 941/19.10.2017 г. и изпълнителен лист по ч. гр. дело № 779/2017 г. на Районен съд Пирдоп, I състав. С въззивното решение ищецът /въззиваем във въззивното производство/ е осъден да заплати на ответниците /въззивници във въззивното производство/ съдебни разноски за двете инстанционни производства, както следва: на И. И. Д. – 3 213 лв., и на В. С. Й. – 2 200 лв. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. По отношение на доводите на въззивния съд, че Общите условия към договора за кредит не са подписани от поръчителя и не са посочени в договора за поръчителство, касаторът поддържа, че неподписването на Общите условия е ирелевантно за договора за поръчителство, както и че към датата на подписване на договора за кредит и договора за поръчителство през 2008 г. не е съществувала правна норма, според която общите условия обвързват потребителя само ако са му предоставени и той се е съгласил с тях. Касаторът излага, че са необосновани и постановени в противоречие с императивните разпоредби на Наредба № 9/03.04.2008 г. на БНБ /отм./ изводите за нищожност на двете допълнителни споразумения относно размера на лихвените проценти, както и за нищожност на клаузите на чл. 7 и чл. 8 от договора за кредит, предвиждащи договорна лихва. Според касатора изводът, че нищожността на уговорката за договорна лихва и ГПР води до нищожност на целия договор за кредит и общите условия, е направен при грубо нарушение на материалноправните разпоредби и правилата на формалната логика. Прави оплакване за неправилност на извода за нищожност на целия договор за кредит и Общите условия към него поради неизлагане на мотиви. Моли въззивното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендира присъждане на направените разноски и юрисконсултско възнаграждение за трите инстанционни производства. Ответниците И. И. Д. и В. С. Й. чрез процесуален представител адв. В. Х. В. оспорват касационната жалба и поддържат становище, че обжалваният въззивен съдебен акт е правилен, законосъобразен и обоснован, както и че въззивният съд е обсъдил всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Излагат доводи за правилност на извода за нищожност на договорните клаузи за едностранно изменение на лихвата и на допълнителните споразумения. Ответниците молят въззивното решение да бъде оставено в сила и претендират присъждане на направените разноски за касационното производство. С определение № 50106 от 02.03.2023 г. по т. дело № 614/2022 г. на ВКС, ТК, Второ отделение е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийски окръжен съд на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и провери правилността на въззивното решение, на основание чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното: Въззивният съд е констатирал, че по силата на сключен на 13.05.2008г. договор за текущо потребление И. И. Д. е получила от „Банка ДСК“ ЕАД сума в размер 7 500 евро. Кредитът е обезпечен с договор за поръчителство, сключен на 12.05.2008г. между „Банка ДСК“ ЕАД и В. С. Й.. Общите условия не са подписани от поръчителя и не са отразени в договора за поръчителство. Съдебният състав е приел, че клаузата в договора за поръчителство „Промяната на лихвата от Кредитора е задължителна за страните.“ е нищожна поради сключването й в ущърб на икономически по-слабата страна и очевидна неравнопоставеност между страните. Направил е извод, че включването й в договора за поръчителство обременява поръчителя по-тежко от главния длъжник, същото е несправедливо и лишено от правна и икономическа логика поради липсата на такава клауза в договора за кредит. Въззивната инстанция е констатирала, че съгласно сключено на 18.03.2013г. между „Банка ДСК“ ЕАД и И. Д. допълнително споразумение непогасената част от начислените лихви към датата на подписване на споразумението се капитализира към главницата по кредита, лихвеният процент се увеличава от 7,45 % на 9,45 %, ГПР се увеличава от 8,26 % на 10,55 %. В т. 5А изрично се предвижда, че поръчителката В. Й. отговаря по първоначалните параметри на договора, а не по допълнителното споразумение. Кредитът е обезпечен допълнително със залог върху вземания /пенсия и други плащания по НОИ/. Съгласно сключено на 18.12.2013г. ново допълнително споразумение непогасената част от лихвите е капитализирана към главницата на кредита. Лихвеният процент и ГПР не са увеличени, но се удължава срокът за издължаване на кредита със 72 месеца, считано от 18.12.2013г., т. е. крайният срок на погасяване е 18.12.2019г. Споразумението е подписано от поръчителката В. Й. заедно с анекс към договора за поръчителство, която е приела, че отговаря за параметрите на кредита по допълнителното споразумение, а не по първоначалния договор, и че се отказва от правата си по чл. 147 ГПК. С второто допълнително споразумение са приети две нови обезпечения - залог на вземане върху пенсия и залог върху вземане от трудово правоотношение. Въззивният съд е посочил, че отказът от правата по чл. 147 ГПК е в противоречие със справедливостта, навеждащо недобросъвестност на кредитора. Двете допълнителни споразумения са приети от съдебния състав за нищожни относно размера на лихвените проценти поради противоречие с императивните разпоредби на Наредба № 9 от 03.04.2008г. на БНБ за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфични провизии на кредитен риск при преструктуриране на кредита, която е била в сила към момента на подписване на споразуменията. При капитализиране на тези незаконно завишени лихви към главницата се е получило незаконосъобразно завишаване на последната. Длъжникът-потребител е бил принуден да даде съгласие, тъй като в противен случай кредитът би бил обявен за предсрочно изискуем. Изводът на въззивния съд за неоснователност на претенциите за изтекли лихви е аргументиран с нищожността на клаузите в допълнителните споразумения и в Общите условия, доколкото последните не са уговорени индивидуално в светлината на разпоредбите на чл. 146, ал. 1 и ал. 4 ЗЗП. Изложени са съображения за наличието на неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя: банката променя едностранно условията, при което окончателната цена на предоставената парична сума е значително завишена, без фактически потребителят да може да се откаже от договора /хипотезите на чл. 143, т. 10 и т. 12 ЗЗП/. Приети са за нищожни и клаузите на чл. 7 и чл. 8 от договора, даващи право на кредитора да изменя базовия лихвен процент и ГПР, без длъжникът да има някакъв контрол върху процеса, предвид липсата на конкретика в критериите, което фактически предоставя възможност за произвол. Въз основа на изложените съображения въззивният съд е направил извод за неоснователност на всички искови претенции, като е посочил, че доколкото сумата по усвоения кредит не е погасена с направените вноски, банката разполага с иск за реституирането им като дадени на нищожно основание, което е извън предмета на исковото производство. С оглед основанието, на което е допуснато касационно обжалване, а именно чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, настоящият съдебен състав следва да се произнесе по правилността на въззивното решение. Правилни са изводите на въззивния съд за нищожност на клаузите на чл. 7, изр. 1 и чл. 8, изр. 2 от сключения на 13.05.2008 г. между И. И. Д. като кредитополучател и „Банка ДСК“ ЕАД като кредитор в частта, с която се дава право на кредитора да изменя базовия лихвен процент /БЛП/ и годишния процент на разходите /ГПР/, без длъжникът да има някакъв контрол върху процеса, както и за нищожност на клаузата на чл. 1, изр. 2 от сключения на 12.05.2008 г. между В. С. Й. и „Банка ДСК“ ЕАД договор за поръчителство, съгласно която промяната на лихвата от кредитора е задължителна за страните. Процесните договори попадат в приложното поле на Закона за защита на потребителите, тъй като ответниците имат качеството на потребители съгласно § 13, т. 1 ЗЗП, а ищецът е търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Съгласно практиката на Съда на Европейския съюз /решение от 14.03.2013 г. по дело С-415/11, ECLI:EU:C:2013:164; решение от 26.01.2017 г. по дело С-421/14, ECLI:EU:C:2017:60; решение от 09.07.2020 г. по дело C-452/18, ECLI:EU:C:2020:536; решение от 30.04.2014 г. по дело С-26/13, ECLI:EU:C:2014:282; решение от 26.02.2015 г. по дело С-143/13, ECLI:EU:C:2015:127; решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/17, ECLI:EU:C:2018:745; решение от 09.07.2020 г. по дело С-452/18, ECLI:EU:C:2020:536 и други/ и константната практика на ВКС /решение № 77/22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 424/02.12.2015 г. по гр. д. № 1899/2015 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 51/04.04.2016 г. по т. д. № 504/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 165/02.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на ВКС, ТК, І т. о. и други/, предпоставките за определяне, че една договорна клауза е неравноправна, са следните: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа за добросъвестностност; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. Изводът на въззивния съд, че клаузите за едностранна промяна на базовия лихвен процент, допълнителните споразумения и Общите условия не са уговорени индивидуално съгласно разпоредбите на чл. 146, ал. 1 и ал. 4 ЗЗП, е в съответствие със събраните доказателства, същият е обоснован и законосъобразен. Ищецът не е доказал, че клаузите на договора за кредит и Общите условия за едностранна промяна на лихвата и ГПР са индивидуално уговорени – този факт не се установява от представеното кредитно досие; Общите условия и договора за кредит за текущо потребление са предварително изготвени от банката, така че кредитополучателят - потребител не е имал възможност да влияе върху съдържанието им и в този смисъл е налице хипотезата на чл. 146, ал. 2 ЗЗП. Правилна е преценката за нищожност на клаузите, даващи право на кредитора да изменя БЛП и ГПР, без длъжникът да има някакъв контрол върху процеса, предвид липсата на конкретни критерии. Методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Когато кредитополучателят - потребител не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който банката – кредитор може едностранно да промени размера на възнаградителната лихва, респективно базовия лихвен процент, както и когато методологията, създадена от банката - кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. Уговорката в договор за кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна по смисъла на общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. В конкретния случай съгласно чл. 7, изр. 1 от договора „за предоставения кредит кредитополучателят заплаща лихва, формирана от базов лихвен процент за този вид кредит, определян периодично от кредитора, и надбавка, която може да бъде намалена с отстъпка съгласно Условия за ползване на преференциален лихвен процент по програма „ДСК Престиж“ – Приложение № „А2“ към договора“. Клаузата на чл. 8, изр. 2 от договора за кредит предвижда, че годишният процент на разходите по кредита, включващ лихвата и таксите, които клиентът дължи на банката съгласно чл. 23, т. 1 и т. 3 от Общите условия, може да бъде променян при предпоставките, предвидени в Общите условия. Предпоставките за едностранна промяна от банката на БЛП и таксите са посочени в чл. 9.3. от Общите условия, а именно: „Промяната може да бъде извършена при наличие на някое от следните условия: при изменение от поне 1% за месец на стойностите на Leonia, Euribor, Libor; при изменение от поне 1% за месец на валутен курс евро/лев или евро/щатски долар; при изменение от поне 0,5% за месец на индекса на потребителските цени за България /CPI/; въвеждане на рестрикции от страна на Централната банка върху банковата система и/или върху „Банка ДСК“; промени в нормативните актове, както и в регулацията на Централната банка, засягащи функционирането и изискванията към банките; при изменение от поне 10% за месец на стойностите на средните годишни пазарни лихвени нива по привлечените депозити от нефинансови институции, обявявани в статистиката на Централната банка; съществена промяна в паричната политика на Централната банка, като премахване на валутния борд, обезценка на лева, деноминация на лева, смяна на парите“. Методологията, начинът на определяне на базовия лихвен процент и таксите съдържа компонентни, които са пряко производни от чисто пазарни фактори /междубанкови лихвени индекси Leonia, Euribor, Libor/, но съдържа и твърде общи компоненти, които не са достатъчно ясно определени нито в Общите условия, нито в договора за кредит, нито са определяеми по някакъв точен начин и не дават възможност да се предвиди кой точно икономически показател ще съобрази банката при промяната на БЛП и таксите. Липсва яснота относно методиката и математическия алгоритъм за начина на формиране на едностранна промяна на лихвата, липсва обвързаност на конкретния размер на повишението на лихвата с размера на покачване на индекса. В посочените клаузи не се съдържа ясно и разбираемо за средния потребител описание на начина, по който, предвид настъпилите изменения в съответния финансов индекс ще се формира новият базов лихвен процент. Липсата на такава конкретна методика или формула /математически алгоритъм/, определящ трайно съотношението между изменението и изброените пазарни лихвени индекси създава възможност при наличие на предвидените в Общите условия изменения на променливата компонента, банката – кредитор произволно да променя размера на лихвата по кредита. Налице е възможност банката да определи произволно начина на изчисляване на базовия лихвен процент и едностранно да определи съдържанието на договора. Посочените клаузи са сключени в нарушение на принципа за добросъвестностност, създават значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията и са във вреда на кредитополучателя и поръчителя в качеството им на потребители. По изложените съображения следва да се приеме, че клаузите на чл. 7, изр. 1, чл. 8, изр. 2 от договора за текущо потребление, чл. 1, изр. 2 от договора за поръчителство в посочените части и чл. 9.3 от Общите условия са нищожни поради тяхната неравноправност на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Законосъобразен и постановен в съответствие с константната практика на ВКС е и изводът на въззивния съд за нищожност на клаузите в допълнителните споразумения относно размера на лихвените проценти и капитализиране на лихвите към главницата. Нищожността на клаузите на допълнителното споразумение за капитализиране на просрочените лихви, както и приетата от въззивната инстанция нищожност на клаузите на чл. 7, изр. 1 и чл. 8, изр. 2 от договора за кредит за текущо потребление във връзка с чл. 9.3 от Общите условия в частта, регламентираща правото на банката-кредитор да променя едностранно размера на възнаградителната лихва и на таксите, имат за последица недействителност и на установителната част от двете допълнителни споразумения относно размера на дължимите суми, както и на новия погасителен план в частта на дължимите суми. Допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл. 366 ЗЗД, в който смисъл е и константната практика на ВКС, обективирана в решение № 146/01.11.2017 г. по т. д. № 2615/2016 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 65/06.07.2018 г. по т. д. № 1556/2017 г. на ВКС, ТК, І т. о., решение № 150/20.03.2020 г. по т. д. № 279/2019 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 30/20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о. и други. Преценката на въззивния съд относно нищожността на допълнителните споразумения в частта за капитализиране на завишените лихви към главницата съответства на дадените в практиката на ВКС, обективирана в решение № 66/29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, ТК, IІ т. о., решение № 30/20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о., Решение № 60118/15.10.2021 г. по т. д. № 2848/2019 г. на ВКС, ТК, I т. о. и други съдебни актове, разрешения. Уговорките в двете допълнителни споразумения към процесния договор за кредит, по които страна е физическо лице – потребител, за увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху тях на възнаградителни лихви, са нищожни на основание чл. 26, ал. 4 във връзка с чл. 10, ал. 3 ЗЗД, тъй като представляват анатоцизъм, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ. Преструктурирането по чл. 13 от Наредба № 9/03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на специфични провизии за кредитен риск /отм./ не представлява предвидена в наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3 ЗЗД. Основателно е оплакването за неправилност на извода на въззивния съд, че за сумите по усвоения кредит банката разполага с иск за възстановяването й като дадени на нищожно основание. Изводът за нищожност на процесния договор за кредит за текущо потребление е направен при съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като съдебният състав не е обсъдил останалите договорни клаузи на чл. 1 – чл. 6 от договора, както и не е съобразил, че в чл. 7, изр. 2 и чл. 8, изр. 1 от договора страните изрично са уговорили размера на базовия лихвен процент, стандартната надбавка, общия размер на лихвения процент и ГПР към момента на сключване на договора. Клаузата на чл. 7, изр. 2 от договора за кредит се отнася до основния предмет на договора, а именно до възнаграждението на банката за предоставения кредитен ресурс: определянето на размера на възнаградителната лихва като сбор от две компонентни – константна надбавка /2,26 пункта/ и базов лихвен процент /5,19 % към момента на сключване на договора/. Въпросът за неравноправността на посочената договорна клауза може да бъде разглеждан единствено, ако уговорката е неясна и неразбираема - чл. 145, ал. 2 ЗЗП. В случая клаузата на чл. 7, изр. 2 от договора за кредит е достатъчно точна, ясна и разбираема и с подписването на договора страните са изразили съгласието си с конкретния размер на базовия лихвен процент, лихвения процент по кредита, съответно цената на предоставения кредит и погасителния план към него. Клаузата на чл. 8, изр. 1 от договора за кредит се отнася до размера на ГПР към момента на сключване на договора /8,26/, същата е ясна и недвусмислена и кредитополучателят – потребител изрично се е съгласил с нея. Посочените разпоредби не са неравноправни и са действителни. Изводът на въззивната инстанция за нищожност на процесния договор за кредит за текущо потребление е неправилен и поради допуснато нарушение на материалния закон. Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. Съобразно разпоредбата на чл. 146, ал. 5 ЗЗП наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. В конкретния случай нищожността на клаузите в договора за кредит и Общите условия за едностранна промяна на възнаградителната лихва, респективно базовия лихвен процент и ГПР по кредита - чл. 7, изр. 1 и чл. 8, изр. 2 от договора за кредит във връзка с чл. 9.3 от Общите условия, не обуславят извод за нищожност на целия договор за кредит, тъй като договорът може да се прилага и без клаузите за едностранна промяна на лихвата, базовия лихвен процент и ГПР. Приетата от въззивния съд нищожност на договора за кредит не произтича и от нищожността на допълнителните споразумения поради това, че договорът за кредит е валидно сключен. Нищожните клаузи за едностранна промяна на лихвения процент, базовия лихвен процент и ГПР и нищожните допълнителни споразумения не могат да обусловят нищожност на договора за кредит, нито да прекратят неговото действие. Изводите за нищожност на клаузите за едностранно изменение на лихвата и ГПР и на клаузите за увеличаване на главницата чрез прибавяне на изтекли лихви и начисляване върху тях на възнаградителни лихви, включени в допълнителните споразумения към договора за кредит за текущи нужди, изключват възможността размерът на дължимите от ответниците вноски да се определя по приетите с допълнителните споразумения погасителни планове. Дължимите от ответниците суми за главница и възнаградителни лихви следва да бъдат определени с оглед на първоначалния погасителен план към договора за кредит от 13.05.2008 г. и изрично посочените в чл. 7, изр. 2 и чл. 8, изр. 1 от договора за кредит размери на възнаградителната лихва /базов лихвен процент и стандартна надбавка/ и на ГПР. Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че поради допуснатото нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила решението на Софийски окръжен съд е неправилно и следва да бъде отменено. За определяне на размера на непогасената част от кредита съобразно първоначалния погасителен план към договора за кредит е необходимо изслушването на заключение на съдебно-икономическа експертиза, поради което след отмяна на обжалваното решение на основание чл. 293, ал. 3 ГПК делото трябва да се върне за ново разглеждане на въззивния съд от друг съдебен състав. При новото разглеждане на делото въззивната инстанция следва да допусне съдебно-икономическа експертиза, която да изготви заключение за размера на дължимите суми съобразно първоначалния погасителен план към договора за кредит за текущи нужди при съобразяване, че клаузите на чл. 7, изр. 1 и чл. 8, изр. 2 от договора за кредит и чл. 9.3 от Общите условия са нищожни, т. е. без да се вземат предвид последващите увеличения от страна на банката на размера на възнаградителната лихва, базовия лихвен процент и ГПР, както и без капитализация на лихви. Предвид връщане на делото за ново разглеждане касационната инстанция не се произнася по исканията на страните за присъждане на разноски, които следва да бъдат съобразени от въззивния съд с оглед крайния изход на спора – чл. 294, ал. 2 във връзка с чл. 78 ГПК. Мотивиран от горното, съдебният състав на Върховвния касационен съд, Търговска колегия Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 78 от 25.10.2021 г. по в. гр. д. № 466/2021 г. на Софийски окръжен съд, I въззивен граждански състав. ВРЪЩА делото на Софийски окръжен съд за ново разглеждане от друг състав. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.