2
Р Е Ш Е Н И Е
№ 390/13
гр. София, 22.01. 2014 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 1871 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. И. Д. срещу решение № 455/23.11.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 484/2012 г. на Добричкия окръжен съд. С него, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на решение № 16/16.03.2012 г. по гр. дело № 4339/2011 г. на Добричкия районен съд, като краен резултат жалбоподателят е осъден да заплати на А. на .(А.) сумата 3 849.84 лв., представляваща, подлежащи на възстановяване разходи за издръжка (стипендия), пропорционално на неизпълнението на неговото задължение да служи в МВР за срок поне десет години след завършване на обучението, въз основа на сключен на 09.08.2000 г. между страните договор № 2183/28.08.2000 г., ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 19.09.2011 г. до окончателното й изплащане; отхвърлен е иска между същите страни в частта му за сумата 1 489.20 лв., представляваща, подлежащи на възстановяване разходи за обучението му, пропорционално на неизпълнението на неговото задължение да служи в МВР за срок поне десет години след завършване на обучението, въз основа на същия договор, ведно със законната лихва върху тази сума, начиная от 19.09.2011 г. до окончателното й изплащане, поради погасяване на това вземане чрез извършено доброволно плащане в хода на производството по делото; и е отхвърлен иска между същите страни в останалата му част – за разликата над сумата 5 339.04 лв. до 5 669.91 лв., т.е. за сумата 330.87 лв., включваща сумата 330.69 лв. – разходи за униформено облекло и сумата 0.18 лв. – разходи за издръжка; разноските по делото са възложени в тежест и на двете страни.
В касационната жалба се излагат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът А. не е подала отговор на жалбата в срока за това; не е заявила становище и в откритото съдебно заседание.
С определение № 850/03.07.2013 г. по настоящото дело е допуснато касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по следните два правни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.) и чл. 198 от ЗМВР, а именно: 1) относно подлежащите на възстановяване разходи „за издръжка”, „за обучение” и „за униформено облекло” по смисъла на тези разпоредби; и 2) относно лицето – А. на М. (А.) или М.(МВР), което е активно легитимирано да предяви иск за възстановяване на тези разходи, съгласно същите разпоредби.
По делото е установено, че жалбоподателят-ответник е завършил А. на МВР при редовен курс на обучение, като при започване на обучението му между страните е сключен процесният договор № 2183/28.08.2000 г., по силата на който висшето училище (ищецът А., тогава – В.-МВР) се задължава да го обучава, като му осигури висококвалифицирана подготовка за получаване на висше образование по специалността „Противодействие на престъпността и опазване на обществения ред”, а след завършване на обучението курсантът (касаторът-ответник) се задължава да служи в МВР за срок не по-малък от 10 години. След завършване на учебното заведение на 01.11.2004 г., жалбоподателят-ответник е назначен за дознател в І-во РПУ-Д., като преди изтичане на уговорения 10-годишен срок, със заповед с рег. № К-4251/25.07.2008 г. на министъра на вътрешните работи, той е освободен от служба по негово желание, считано от датата на връчване на заповедта – 01.10.2008 г.
При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че по отношение на касатора-ответник са възникнали предпоставките за реализиране на отговорността му по неизпълнения, сключен между страните процесен договор, респ. – предпоставките по чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.), аналогичен на чл. 198, ал. 3 от действащия ЗМВР от 2006 г. В тази връзка е посочено, че според т.т. 2, 3 и 4 от договора, курсантът дължи възстановяване в полза на учебното заведение на всички разходи за обучение при отстраняването му от обучение поради слаб успех, напускане по собствено желание по време на обучението и при дипломиране, но при отказ да заеме определената му длъжност, при освобождаване от служба, която заема след дипломирането, по собствено желание (процесната хипотеза) или по дисциплинарен ред, преди да е изслужил срока от 10 години, като в последните хипотези (включително процесната) разходите се възстановяват пропорционално на неизслужения срок. Окръжният съд е приел и, че формулировката в договора „разходи за обучение” следва да се тълкува, не в тесния смисъл, възприет от първоинстанционния съд по делото (всички средства, изразходвани по повод обучението и осъществяването на целия учебен процес, извън предоставените средства за издръжка като стипендии и под друга форма), а в смисъла, който въззивният съд е намерил, че е визиран в чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.), респ. в чл. 198, ал. 3 от действащия ЗМВР, като е приел, че тези норми в развитие имат и тълкувателен характер относно понятието „разходи за обучение”, тъй като процесният договор е сключен именно въз основа и в изпълнение на законовите разпоредби. Така, при извършеното според него тълкуване действителната воля на страните, предвид и законодателната уредба в нейното развитие през годините, която е основата за сключване на договора и регламентира процесните правоотношения, окръжният съд е приел, че според разпоредбата на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.), при настъпване на посочените предпоставки, курсантът дължи на А. възстановяване на разходите за обучение, издръжка и униформено облекло, като тази разпоредба е в тази редакция от ДВ, бр.17/2003 г., докато предходната й редакция е гласяла, че на възстановяване подлежат разходите за обучение, без изрично включване на разходите за издръжка и облекло. Посочено е и че според действащата към датата на освобождаване на касатора от служба, норма на чл. 198, ал. 3 от ЗМВР от 2006 г., курсантът дължи възстановяване на разходите за обучение и издръжка, без тези за униформено облекло. Въззивният съд е приел, че за тълкуването действителната воля на страните при сключване на договора от август 2000 г., приложение следва да намери разпоредбата на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.), в редакцията й отпреди 2003 г., а именно – към август 2000 г., която е била в смисъл, че курсантът дължи възстановяване на разходи за обучение, както и че при разрешаване на въпроса, какво включва понятието „разходи за обучение”, релевантен за правоотношението е също действащият материален закон към датата на сключване на договора, от чието неизпълнение ищцовата академия черпи права. От друга страна обаче, въззивният съд е намерил, че под „разходи за обучение” следва да се разбират в тази хипотеза, не само разходите, които са извършени пряко и конкретно за провеждане на учебния процес, но също и разходите за издръжка (стипендия), които са били включени изрично в задължението на курсантите с разпоредбата на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.), в редакцията й от 2003 г. В тази връзка е изтъкнато, че и към датата на възникване на задължението за възстановяване на сумите при действието на новия ЗМВР от 2006 г., в чл. 198, ал. 3 от същия е предвидено изрично възстановяване на разходи за обучение и за издръжка, което според окръжния съд означава, при проследяване измененията на отменения ЗМВР и регламентацията на новия ЗМВР, че според схващането на законодателя, детайлизирано и прецизирано в последващите норми след 2000 г., в разходите за обучение задължително следва да се включват и разходите за издръжка (стипендия). Прието е и че разходите за униформено облекло са били включени изрично само в редакцията на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.) от 2003 г., като впоследствие това законодателно разрешение е изоставено в новия ЗМВР.
В заключение, въззивният съд е намерил, че касаторът-ответник по правило дължи възстановяване на преките разходи за осъществяване на учебния процес и разходите за издръжка (стипендия), но не и разходите за униформено облекло. В тази връзка е подчертано, че разходите за издръжка, представляващи всъщност разходите по предоставяне на стипендия, са също разход за обучение, доколкото чрез тях се цели финансово подпомагане на курсанта за периода на обучението, така че той да е в състояние редовно да посещава занятия и да участва спокойно в учебния процес. Изложени са и съображения, че стипендията не е възнаграждение за положен труд или постигнат успех по време на следването, в каквато насока са наведени доводи от ответника, тъй като курсантите не се обучават по силата на трудов договор или служебно правоотношение, по силата на които да им се дължи възнаграждение, а стипендията е форма на издръжка, предоставяна от държавата, с цел финансово подпомагане на студентите през периода на следване, като успехът от следването има значение единствено за определяне на нейния размер; тя не е възнаграждение за това, че лицето се обучава, дължи се като финансова целева помощ, докато продължава обучението.
С посоченото в определението по чл. 288 от ГПК по делото, влязло в сила решение № 117/04.04.2011 г. по въззивно гр. дело № 1084/2010 г. на Благоевградския окръжен съд е възприето друго разрешение на първия изведен по делото правен въпрос. Там, при обстоятелства, подобни на тези по настоящото дело, съдът е приел, че съгласно първоначалната редакция на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.) – от ДВ, бр. 122/1977 г., законът е предвиждал възстановяване на разходите само за обучение, като едва с промяната му от 21.02.2003 г. (ДВ, бр.17/2003 г.) към разходите за обучение са добавени и тези за издръжка и за униформено облекло. Изтъкнато е че на тази законодателна промяна не е придавано обратно действие и съгласно чл. 14 от ЗНА, изменението и прекратяването на едно правоотношение се урежда от онзи закон, който е бил в сила към момента на сключване на договора, като настъпилото изменение в нормативния акт няма обратно действие, освен ако законодателят изрично не е предвидил такова. С оглед на това е прието, че и в конкретния случай няма предвидено обратно действие и не може да намери приложение към казуса разпоредбата, която е била в сила към момента на прекратяване на договора между ответника и МВР, като в самия договор за обучение от 08.06.1999 г. изрично е уговорено между страните, че при наличие на някоя от хипотезите на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.), курсантът следва да възстанови разходите за обучение. С оглед на това (а също и по съображения, че представените по това дело от ищеца А. извлечения от счетоводни записвания не представляват доказателства за претенциите му), съдът е приел, че ответникът по това дело не дължи заплащане на направените разходи за издръжка и за униформено облекло.
Противоречиво разрешение е налице и по втория правен въпрос. С влязлото в сила решение № 388/20.06.2012 г. по въззивно гр. дело № 576/2012 г. на Русенския окръжен съд, също при обстоятелства, подобни на тези по настоящото дело, е прието, че претенцията на А. на МВР за възстановяване на разходите за издръжка, обучение и униформено облекло се основава на предвидената в сключения между страните договор, санкция при неизпълнение от страна на курсанта на задължението му да завърши успешно обучението или да работи в системата на МВР не по-малко от десет години след завършването, която клауза съответства на разпоредбата на действалия към момента на сключване на договора, чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.). Съдът по това дело е намерил, обаче, че страните са приели, че измененията в нормативната уредба, и конкретно – в ЗМВР, променят и съответните текстове в договора, като в приетия през 2006 г. нов ЗМВР също е предвидена санкция за завършилите курсанти в А., неизпълнили задължението си да работят в системата, но съгласно чл. 198 от закона (неточно е посочен чл. 196) в този случай разходите се възстановяват на МВР. С оглед на това, съдът е намерил, че в отношенията между страните следва да намери тази разпоредба от действащия ЗМВР, съгласно която носител на правото да търси възстановяване на разноските за обучение на ответника, е МВР, а А. на МВР не е страна по това правоотношение и на това основание искът й е отхвърлен.
Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС, в хипотезата на чл. 291, т. 2 от ГПК намира следното по поставените по делото правни въпроси по приложението на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.) и чл. 198 от ЗМВР:
Разпоредбата на чл. 146, ал. 1 от ЗМВР (отм.) предвижда сключването на договор между А. и постъпващите на обучение в нея курсанти, като императивно установява задължение за последните след завършването на обучението си (аргум. от чл. 145, ал. 3 и 4) да служат в МВР за срок не по-малък от 10 години – въз основа подписания договор при приемането им; т.е. – това задължение, макар и установено с императивна правна норма, включително относно минималния 10-годишен срок, има договорен характер – възниква по силата на сключения договор, като в него не може да бъде уговарян по-кратък срок на задължението. Нормата на чл. 146, ал. 2, изр. 2, във вр. с изр. 1 от ЗМВР (отм.), както в първоначалната й редакция, така и след изменението й със ЗИД на МВР, обн. в ДВ бр. 17/21.02.2003 г., урежда отговорността за неизпълнение на това договорно задължение, като също императивно установява, както двете основания за възникването й – освобождаване по собствено желание или по дисциплинарен ред от службата в МВР преди изтичането на минималния срок по ал. 1 (основанията са еднакви и при двете редакции на разпоредбата), така и нейният обем – възстановяване на А. на разходите за обучение – съгласно първоначалната редакция, респ. – възстановяване на разходите за издръжка, обучение, униформено облекло, квалификация и/или преквалификация за периода на обучението, пропорционално на времето на неизпълнение – съгласно редакцията след ДВ бр. 17/21.02.2003 г.
Аналогична е правната уредба и по действащия ЗМВР, но при наличие на съществена разлика относно субектите – страни по договорното правоотношение. Разпоредбата на чл. 195 от ЗМВР също предвижда сключване на договор, със задължение за курсантите след завършването на обучението си в А. да служат в МВР за срок не по-кратък от 10 години, като договорът се сключва също при приемането на курсантите за обучение, но не с А., а с МВР (което е юридическото лице – страна по договора, представлявано от министъра или от упълномощеното от него лице, които са посочени в текста на разпоредбата), т.е. – различни са страните по договора, респ. – по правоотношенията, възникнали от него. Нормата на чл. 198, ал. 3, във вр. с ал. 1 от ЗМВР установява същите две основания за възникването на отговорността за неизпълнение на договорното задължение за прослужване минимум 10 години в МВР – прекратяване на служебното правоотношение преди този срок по желание на служителя (преди това – курсант) или по дисциплинарен ред, както и обема на тази отговорност – възстановяване на МВР на разходите за издръжка и обучение, пропорционално на времето на неизпълнение.
При тази нормативна уредба и нейното развитие във времето, неправилен е изводът в обжалваното въззивно решение, че разходите за обучение, по смисъла на първоначалната редакция на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.) и на сключения при действието й между А. и курсанта договор, включват и разходите за издръжка. В следващата редакция на тази разпоредба законодателят изрично разграничава тези два вида разходи, като по този начин не прецизира първоначалната редакция (както също неправилно приема въззивният съд), а разширява обема на отговорността, което е очевидно, тъй като към разходите за обучение, освен разходите за издръжка, са добавени и разходите за униформено облекло, както и разходите за квалификация и/или преквалификация за периода на обучението. Разходите за обучение и разходите за издръжка са изрично разграничени и в разпоредбата на чл. 198, ал. 1 от ЗМВР. При това законодателно развитие няма основание да се приеме и че в договора между А. и курсанта, сключен при действието на първоначалната редакция на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.), под разходи за обучение страните са имали предвид и разходите за издръжка, които подлежат на възстановяване едва съгласно следващата редакция на разпоредбата. Разграничението между разходите за издръжка и разходите за униформено облекло в последната редакция на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.) правно-логически следва от разграничаването на тези престации в чл. 145, ал. 1 от ЗМВР (отм.). Под „разходи за униформено облекло” законът очевидно има предвид разходите за предоставеното на курсанта по време на обучението му униформено облекло; под „разходи за издръжка” – разходите за изплатени стипендии и/или предоставени му под друга форма средства за задоволяване на лични нужди на курсанта по време на обучението му, с изключение на разходите за униформен облекло; и под „разходи за обучение” – всички останали разходи, направени по време на обучението на курсанта по осъществяването на учебния процес и по повод на цялостното му обучение, с изключение на разходите за униформено облекло, издръжка, квалификация и/или преквалификация.
При очертаното развитие на нормативната уредба, правилно е принципното становище, че след като на изменението на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.) и на новата разпоредба на чл. 198, ал. 3, във вр. с ал. 1 от ЗМВР не е придадено обратно действие, то всяка от тези материалноправни норми, имаща санкционен характер, е приложима поначало само спрямо договорите, сключени след влизането й в сила, още повече, че поначало тези норми са възпроизведени почти дословно (в съответната им редакция) в съответния договор, както и в процесния по настоящото дело. При положение обаче, че страните по договора – също, както и в процесния по настоящото дело, изрично са включили клауза, съгласно която измененията и допълненията в нормативната уредба (при изрично посочване и на ЗМВР сред други нормативни актове), водят до промяна на съответните текстове (клаузи) от договора, то по тази изрична воля на страните (имаща силата на закон – чл. 20а от ЗЗД), разпоредбата на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.) – в редакцията след изменението й с ДВ бр. 17/21.02.2003 г. намира приложение и относно отговорността за неизпълнение на договорите, сключени при първоначалната й редакция, но само занапред във времето – за след влизането в сила на това изменение. Иначе казано, в тези случаи на възстановяване подлежат, пропорционално на времето на неизпълнение, разходите за обучение, направени за целия период на обучението на курсанта (дължими съгласно двете редакции на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР, отм.), и разходите за издръжка и за униформено облекло, направени след 24.02.2003 г. до края на обучението на курсанта (дължими само съгласно последната редакция на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.) – за времето след влизането й в сила).
От друга страна, както вече беше посочено, нормите на чл. 195 и на чл. 198, ал. 3, във вр. с ал. 1 от ЗМВР уреждат сключването и отговорността за неизпълнение на друг договор, между различни страни – не между курсанта и А., а между курсанта и МВР. Поради това и при липсата на изрична преходна разпоредба в новия – действащия ЗМВР, разпоредбите на чл. 198, ал. 3, във вр. с ал. 1 от ЗМВР намират приложение относно отговорността за неизпълнение единствено на договорите, сключени с МВР – след влизане в сила и при действието на новия закон, но не и относно отговорността за неизпълнение на договорите, сключени с А. – при действието на отменения ЗМВР. Клаузата в тези договори за приложение на измененията и допълненията в нормативната уредба, респ. – уредбата в новия ЗМВР, при липсата в него на изрична преходна разпоредба за това, не биха могли да доведат нито до промяна на едната от страните по договорното правоотношение по вече сключения договор, нито до приложението на нормативната регламентация на отговорността за неизпълнение на друг договор – сключен между различни страни.
От горното ясно следва и разрешението на втория поставен по делото правен въпрос. Активно легитимирана да претендира възстановяване на разходите по чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.) е А., която е страна по договорите, сключени при действието на отменения ЗМВР, независимо от това кога е настъпило основанието за ангажирането на отговорността за неизпълнението им. Активно легитимирано да претендира възстановяване на разходите по чл. 198, ал. 3, във вр. с ал. 1 от ЗМВР е МВР, което е страна по договорите, сключени след влизането в сила на действащия ЗМВР. В този смисъл е и постановеното по реда на чл. 290 от ГПК, решение № 95/17.06.2013 г. по гр. дело № 1387/2012 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС.
При така възприетите разрешения на поставените по делото правни въпроси, по наведените касационни оплаквания съдът намира следното:
Предвид разрешението на втория правен въпрос и тъй като процесният договор е сключен при действието на отменения ЗМВР между ищеца А. и жалбоподателя-ответник, неоснователно е оплакването на последния за недопустимост на първоинстанционното и въззивното решения по делото, поради липса на активна легитимация за А. да предяви претенцията за възстановяване на процесните по делото разходи за издръжка, обучение и униформено облекло; още повече, че в случая става дума за материалноправната, а не за процесуалната легитимация на ищеца по делото.
При липсата и на други пороци, които да водят до нищожност или недопустимост на обжалваното въззивно решение, същото е валидно и процесуално допустимо.
Неоснователни са и оплакванията и подробните доводи в касационната жалба, че неправилно въззивният съд не събрал и не обсъдил доказателства и не приложил нормата на чл. 81, ал. 1 от ЗЗД по повод възраженията, че касаторът-ответник не дължи възстановяване на процесните разходи за издръжка, обучение и униформено облекло, тъй като нямал вина за неизпълнението на задължението си да служи в МВР не по-малко от 10 години, поради това, че прекратяването на служебното му правоотношение било поради крайна необходимост – поради оказван му неправомерен натиск, включително заплахи за посегателство върху неговия и на близките му живот и имущество, вследствие на които за него било фактически невъзможно да изпълнява служебните си задължения съобразно действащото законодателство. Както вече беше посочено, служебното правоотношение на касатора е прекратено на основание чл. 245, ал. 1, т. 4 от ЗМВР – по негово собствено желание, което (наред с дисциплинарното уволнение по чл. 245, ал. 1, т. 8 от ЗМВР) е едно от двете основания по особената (спрямо общите разпоредби на ЗЗД за договорната отговорност) норма на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.) за възникването на отговорността за неизпълнение на договорното задължение за прослужване в МВР не по-малко от 10 години. И при двете основания, в исковото производство за възстановяване на разходите за издръжка, обучение и униформено облекло, въпросът за вината не може да бъде поставян. При дисциплинарното уволнение този въпрос е вече разрешен в административното производство по издаването и евентуалното обжалване на влязлата в сила заповед за налагането на това дисциплинарно наказание. При прекратяването на служебното правоотношение по собствено желание на служителя, въпрос за вината изобщо не стои за разглеждане, тъй като прекратяването е изцяло по волята, респ. – и винаги по причина, стояща у служителя, което единствено е от значение, както за наличието на това основание по чл. 245, ал. 1, т. 4 от ЗМВР, така и за ангажирането на договорната отговорност на служителя по чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.). Поради това, конкретните причини, които са мотивирали в случая касатора да поиска прекратяване на служебното правоотношение по свое собствено желание, при наличие и на влязла в сила заповед за прекратяването му на това основание, са изцяло без никакво значение, поради което правилно и въззивният съд е приел тези доводи за ирелевантни по делото. Правилен – изцяло в съответствие с чл. 17, ал. 2, изр. 2 от ГПК е и изводът, че в настоящия гражданскоправен спор съдът не може да упражни контрол върху законосъобразността на уволнението на жалбоподателя-ответник, нито да проверява валидността на волеизявлението му по чл. 245, ал. 1, т. 4 от ЗМВР, след като е налице необжалвана и влязла в сила заповед за прекратяване на служебното правоотношение на това основание – по негово собствено желание.
Неоснователни са и оплакванията и доводите на касатора, че въззивният съд неправилно не приложил нормата на чл. 83, ал. 1 от ЗЗД по повод възражението му, че и ищецът А. е неизправна страна по процесния договор, тъй като не била изпълнила задължението си да му предостави висококвалифицирано обучение. Правилно въззивният съд е приел и това възражение за ирелевантно за спора, по съображения, че жалбоподателят-ответник не обосновава своето неизпълнение с получена от него недостатъчна подготовка при обучението му, която да е довела до предсрочното му освобождаване от служба впоследствие, а напротив – в отговора на исковата той твърди, че е изпълнявал стриктно и качествено служебните си задължения, което предполага добра теоретична подготовка, дадена му от ищцовото учебно заведение, което той успешно е завършил. При това положение, правилно окръжният съд е приел и че няма причинно-следствена връзка между неизпълнението на жалбоподателя и твърдяното неизпълнение на кредитора-ищец, така че неизправността на последния да обуслови неизправността на касатора по договора между тях, респ. – който факт да е релевантен за намаляване или изключване на отговорността му съгласно чл. 83 от ЗЗД.
Неоснователно е и оплакването, че въззивният съд неправилно изчислил размера на направените разходи за обучение, като за база е взета годишната такса за обучение от 612 лв., без доказателства тя да е реална, което довело до нарушение на чл. 82 от ЗЗД. В тази връзка въззивният съд е възприел заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото, като е изложил подробни и обосновани мотиви, че то е съобразено с нормативната уредба – приложение № 2 към ПМС № 112/23.06.2000 г., където ищцовата А. не фигурира, тъй като в нея обучението на курсантите е без заплащане на такси, но годишната такса от 612 лв. за редовно обучение през периода 2001-2004 г. е предвидена за всички специалности на основните университети в страната от ранга на А., в които се изучават хуманитарни специалности и в каквато сфера е обучението на ответника, като реалният размер на разходите за обучение намира израз именно в тази такса за платено редовно обучение (без държавно субсидиране). Също така, правилно въззивният съд, като е взел предвид представените пред него писмени доказателства за извършено в хода на делото плащане от страна на касатора на пълния размер на присъдените за възстановяване с първоинстанционното решение разходи за обучение, е намерил тази част от исковата претенция за погасена чрез плащане и я е отхвърлил. Поради това, няма основание за отмяна на тази част от въззивното решение, респ. същата – относно разходите за обучение, следва да се остави в сила.
Предвид възприетото по-горе разрешение на първия поставен по делото материалноправен въпрос, частично основателни се явяват оплакванията и доводите на касатора, че той не дължи възстановяване на разходите за издръжка и за униформено облекло, а именно – не дължи направените такива преди влизането в сила на 24.02.2003 г. на изменението на чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.), като дължи възстановяване на тези разходи за издръжка и за униформено облекло, които са направени след тази дата до края на обучението му, пропорционално на времето на неизпълнение на задължението му да служи в МВР не по-малко от 10 години.
Тъй като обаче с обжалваното въззивно решение исковата претенция в частта й за възстановяване на разходите за униформено облекло е отхвърлена като неоснователна за пълния претендиран размер на тези разходи, то – предвид приложимата и в касационното производство процесуална забрана по чл. 271, ал. 1, изр. 2 от ГПК за невлошаване на положението на жалбоподателя при необжалване на решението от насрещната страна, въззивното решение не следва да се отменя, а следва да се остави в сила и в тази негова част – относно разходите за униформено облекло.
По горните съображения въззивното решение следва да се касира само в осъдителната му част му относно разходите за издръжка, като правният спор по тази част на исковата претенция по делото следва да се разреши по същество от настоящата касационна съдебна инстанция.
За разлика от въззивното, в касационното производство (с изключение на хипотезата на повторно разглеждане на делото по чл. 295 от ГПК, каквато не е налице в случая) е недопустимо да се събират нови доказателства и да се установяват нови обстоятелства. Поради това, не могат да бъдат взети предвид и не следва да бъдат обсъждани, наведените с касационната жалба твърдения и представените с нея писмени доказателства за извършено в хода на делото плащане от страна на касатора и на разходите за издръжка, които са присъдени с обжалваното въззивно решение.
Неоснователно е и възражението на касатора за изтекла в негова полза погасителна тригодишна давност по чл. 111, б. „б”, предл. 1 от ЗЗД. Съгласно чл. 114, ал. 1 от ЗЗД, давностният срок е започнал да тече от 01.10.2008 г. – датата на връчването на заповедта за прекратяването на служебното правоотношение на касатора по негово собствено желание, която е и датата на прекратяването правоотношението съгласно императивната норма на чл. 249, ал. 2 от ЗМВР, респ. – и датата на възникването и изискуемостта на вземането на ищеца за възстановяването на разходите за издръжка. Исковата молба по делото е подадена на 19.09.2011 г. – преди изтичането на 01.10.2011 г. на тригодишния давностен срок.
От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че след 24.02.2003 г. – за периода месец март 2003 г. до края на обучението му през месец октомври 2004 г. касаторът-ответник е получил по ведомост издръжка (стипендия) в размер 3 572.70 лв. Тази сума, редуцирана пропорционално на времето на неизпълнение на задължението за служба в МВР най-малко 10 години, съгласно метода на изчисление на вещото лице по делото, възлиза на сумата 2 173.39 лв., която е и дължимата от касатора-ответник на ищеца сума за възстановяване на разходите за издръжка.
По горните съображения, обжалваното въззивно решение следва да се отмени в частта, с която касаторът-ответник е осъден да заплати на ищеца разликата над сумата 2 173.39 лв. до сумата 3 849.84 лв. и вместо това следва да се постанови отхвърляне на иска за тази разлика, възлизаща на сумата 1 676.45 лв.
Предвид крайния изход на спора по делото и съгласно чл. 78 от ГПК, въззивното решение следва да се отмени и в частта, с която на ищеца са присъдени разноски за въззивното производство в размер на разликата над сумата 73.25 лв. до сумата 104.43 лв.
В останалата му част, въззивното решение следва да се остави в сила.
Също предвид крайния изход на спора по делото, на основание чл. 78 от ГПК на кастора-ответник следва да се присъдят допълнително (неприсъдени с въззивното решение) разноски от по 194.72 лв. за първоинстанцинното и за въззивното производства по делото, както и в размер на 263.19 лв. – за касационното производство по делото, или – общо – сумата 652.63 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 455/23.11.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 484/2012 г. на Добричкия окръжен съд, в частта, с която Д. И. Д. е осъден да заплати на А. на .разликата над сумата 2 173.39 лв. до сумата 3 849.84 лв. – подлежащи на възстановяване разходи за издръжка (стипендия), пропорционално на неизпълнението на неговото задължение да служи в МВР за срок поне десет години след завършване на обучението, въз основа на сключен на 09.08.2000 г. между страните договор № 2183/28.08.2000 г., ведно със законната лихва върху тази разлика, начиная от 19.09.2011 г. до окончателното й изплащане; както и в частта, с която Д. И. Д. е осъден да заплати на А. на .разликата над сумата 73.25 лв. до сумата 104.43 лв. – разноски по делото; и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от А. на .срещу Д. И. Д. иск с правно основание чл. 146, ал. 2 от ЗМВР (отм.) в частта за сумата 1 676.45 лв., представляваща горната разлика над сумата 2 173.39 лв. до сумата 3 849.84 лв. – подлежащи на възстановяване разходи за издръжка (стипендия), пропорционално на неизпълнението на неговото задължение да служи в МВР за срок поне десет години след завършване на обучението, въз основа на сключен на 09.08.2000 г. между страните договор № 2183/28.08.2000 г.; като
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 455/23.11.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 484/2012 г. на Добричкия окръжен съд, в останалата част;
ОСЪЖДА А. на да заплати на Д. И. Д. сумата 652.63 лв. (шестстотин петдесет и два лева и шестдесет и три стотинки) – разноски по делото.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.