Р Е Ш Е Н И Е № 14 гр. София, 14.05.2018 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Галина Захарова ЧЛЕНОВЕ: 1. Жанина Начева 2. Бисер Троянов при секретаря Ил. Рангелова в присъствието на прокурора Симов изслуша докладваното от съдия Ж. Начева наказателно дело № 1002 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на подсъдимия Г. Д. М. и жалби на частните обвинители, чрез съответния повереник, против решение № 183 от 31.07.2017 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 323/2017 г. В жалбата на подсъдимия са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Оплакването за нарушение на принципите по чл. 13 и чл. 14 НПК се подкрепя с доводите, че въззивният съд изложил противоречиви мотиви относно характеристичните данни за подсъдимия; пропуснал да обясни как е било възможно да има поведението след деянието, което счел за фактически установено (да изхвърли мобилен телефон и документи, да псува и буйства) при състоянието му с оглед заключението на съдебно-медицинската експертиза; не интерпретирал действията на другия водач, приемайки безусловно, че той не е навлизал в неговата лента за движение и не преценил възможността му да избегне пътнотранспортното произшествие; не съобразил необходимостта от проверка на техническото състояние на насрещно движещия се товарен автомобил и не изследвал камерите в пункта за технически преглед; неправилно отчел самопризнанието пред първоинстанционния съд, което не било във вида, описан в обстоятелствената част на обвинителния акт; не изложил мотиви, поради които отхвърлил тези защитни твърдения; направил недопустимата преценка, че при скорост, по-ниска от 4 км/ч, подсъдимият е могъл да предотврати транспортния инцидент на пътя. Твърди се също, че възприетият особено тежък случай на престъпление не държи сметка за закона и съдебната практика, които изискват изключителна степен на обществена опасност на деянието и дееца, а при определяне на квалифициращия признак съдът неправилно взел предвид редица фактически обстоятелства (времето, мястото и скоростта на движение на автомобила). Намира, че наложеното наказание е явно несправедливо, защото не съответства на обществената опасност на деянието и дееца, на останалите смекчаващи и отегчаващи обстоятелства и целите по чл. 36 НК. Съдът пренебрегнал обстоятелството, че нарушенията на правилата за движение не са особено фрапантни и са били осъществени на не особено добре обезопасена част от пътя. Наред с това, подценил чистото съдебно минало, семейното положение, добрата гражданска характеристика, отношението към извършеното и неговите последици, както и надценил тежестта на предишно извършените нарушения по ЗДП, санкционирани по административен ред, които преобладаващо не били пряко застрашаващи останалите участници в движението. При тези съображения е направено искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане или за изменение с прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление и намаляване на наказанието на подсъдимия. В жалбите на частните обвинители се навежда касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК с искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, за да бъде увеличено наложеното наказание. Според жалбоподателите, частни обвинители по делото – С. А. П., действаща лично и като законен представител на И. Е. П., С. Е. П. и Р. С. П., наказанието било очевидно несъответно на извършеното престъпление, тъй като се доближавало до средния, предвиден размер, макар да е бил констатиран превес на отегчаващите отговорността обстоятелства. Жалбоподателите, частни обвинители по делото – Р. Г. З., П. Д. З., Н. Г. З., К. Г. З. считат, че наказанието е явно несправедливо с оглед изключително тежкия резултат и допуснатите от подсъдимия груби нарушения на правилата за движение. В съдебно заседание защитникът (адв. И.) на подсъдимия и поверениците на частните обвинители (адв. Й. и адв. Х.) поддържат подадената жалба по изложените в нея съображения. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите в жалбите, съображенията на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 37 от 20.04.2017 г. на Пловдивския окръжен съд по н. о. х. д. № 544/2017 г. подсъдимият Г. Д. М. е признат за виновен в това, на 23.08.2016 г. в [населено място], Пл. област, при управление на моторно превозно средство – л. а., марка „ ....” с рег. [рег.номер на МПС] , след употреба на наркотични вещества, да е нарушил правилата за движение по пътищата – чл. 20, ал. 1 и чл. 21, ал. 1 ЗДП и по непредпазливост да е причинил смъртта на Г. К. З. и на Е. С. П., както и средна телесна повреда на П. К. Б., Г. Б. Б. и Г. И. Г., като случаят е особено тежък, поради което и на основание чл. 343, ал. 3, б. „б“ вр. ал. 1, б „б“ и „в“ вр. ал. 4 вр. чл. 342, ал. 1 НК и чл. 58а, ал. 1 НК е наложено наказание от осем години лишаване от свобода при първоначален общ режим на изтърпяване. На основание чл. 343г НК подсъдимият е лишен от правото да управлява моторно превозно средство за срок от тринадесет години. Съдът се е разпоредил с веществените доказателства и в тежест на подсъдимия е възложил разноските по делото. С решение № 183 от 31.07.2017 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 323/2017 г. присъдата е изменена – наложеното наказание лишаване от свобода е увеличено на девет години и четири месеца, а наказанието по чл. 37, ал. 1, т. 7 НК е намалено на дванадесет години. В останалата част присъдата е потвърдена. Жалбата на подсъдимия Г. Д. М. за наличието на касационните поводи по чл. 348, ал. 1, т. 1-2 НПК е неоснователна. Извън пространните, най-общо формулирани съображения, с конкретно изложените доводи в нея подсъдимият М. изразява единствено несъгласието си с приетите за установени фактически положения след разглеждане по негово искане на делото пред първоинстанционния съд по гл. 27 НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 НПК. В рамките на диференцираната процедура, подсъдимият, който доброволно признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласява да не се събират доказателства за тях, получава по-леко наказание, но се лишава от възможност да оспорва тези факти, както е в конкретния случая с подадената касационната жалба. Доводите са били представени пред въззивния съд и са получили достатъчно изчерпателен отговор, съобразен изцяло и със задължителните указания от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСНК на Върховния касационен съд. Затова и оплакването за необсъдени защитни твърдения и нарушение на чл. 339, ал. 2 НПК не намират потвърждение от съдържанието на обжалваното решение. Мотивите разкриват, че въззивният съд надлежно е изпълнил процесуалното си задължение да провери правилността на преценката на първоинстанционния съд за съответствие между самопризнанието на подсъдимия М. и събраните в досъдебното производство доказателства, обсъждайки доказателствения материал достатъчно аналитично и задълбочено. Посоченото, при това напълно изолирано (на л. 10), че превозното средство, управлявано от св. Б. е „лек” вместо „товарен” автомобил, марка „....” (микробус с пътническа кабина и товарен отсек), както многократно преди това е било отразено при излагане на фактическите обстоятелства по делото, очевидно е резултат от обикновена техническа грешка. Така допуснатото несъответствие не е от естество да породи съмнение, че скоростта (по-ниска от 4 км/ч), при която съдът е приел ударът за предотвратим, не се отнася до скоростта на лек автомобил, марка „....”, управляван от подсъдимия М.. Не се оправдава и доводът за противоречие в мотивите, тъй като съдът бил отчел от една страна чисто съдебно минало, млада възраст, трудова ангажираност и изразеното критично отношение, а след това, че подсъдимият притежава лоши характеристични данни. Твърдението се основава на обстоятелства, които съдът е съобразявал само при индивидуализация на наказанието. В тази аспект е извлякъл негативни данни за дееца, стъпвайки на обстоятелството за наложено му наказание по реда на чл. 78а НК за деяние по чл. 354, ал. 5 НК. Мотивите на решението не показват допуснато нарушение по чл. 56 НК (забраната да се отчита два пъти едно и също обстоятелство) в дейността на съда при последователно решаване на отделните въпроса – за правната квалификация на извършеното и за индивидуализация при условията на чл. 54 НК на наказанието. Неоснователно се поддържа от жалбоподателя, че въззивният съд незаконосъобразно е определил правната квалификация, която била и в разрез със съдебната практика. Възражението, че престъплението на подсъдимия М. не е особено тежък случай е било ефективно разгледано от Пловдивския апелативен съд, който го е отхвърлил, конкретизирайки по съдържание квалифициращия признак в съответствие със закона и тълкуването, дадено в т. 4 от Постановление № 1/83 г. на Пленума на Върховния съд. Изводът, че извършеното престъпление с оглед настъпилите вредни последици и на другите отегчаващи обстоятелства разкрива изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца, е обосновал след комплексна преценка на установени и релевантни по делото обстоятелства, които са в необходимия и достатъчен обем, за да покрият условията по чл. 93, т. 8 НК - причинената смърт на две лица и средни телесни повреди на други три лица; броят на квалифициращите обстоятелства; допуснатото грубо нарушение на правилата относно скоростта, в пряка причинна връзка с резултата и довела до загубата на контрол върху моторното превозно средство, при управление със скорост от 105 км/ч, която независимо от обективната възможност да намали, за да овладее управлението на автомобила, той продължил да поддържа до момента на пътнотранспортното произшествие; степента на вината на подсъдимия за настъпилия тежък инцидент – изключително по негова вина, без какъвто и да било принос на пострадалия Б., управлявал правомерно насрещно движещия се товарен автомобил със скорост от 31 км/ч в лентата, предназначена за движение в неговата посока; предходното поведение на подсъдимия М. като участник в движението, очертаващо го като недисциплиниран водач на пътя предвид многобройните му и разнообразни нарушения по ЗДП, за които е бил санкциониран по административен ред (част от тях за управление на моторно превозно средство с превишена скорост или след употреба на алкохол) и налаганите наказания, в т. ч. с лишаване от правоуправление. При положение че въззивният съд законосъобразно е извел всички белези на особено тежък случай, които се изискват по чл. 93, т. 8 НК, не е допуснал нарушение при квалифициране на извършеното престъпление. Материалният закон е приложен правилно. Жалбата на подсъдимия в частта за наличието на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК, е основателна. Респективно, жалбите на частните обвинители с искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, за да се увеличи размера на наложеното наказание, не могат да бъдат уважени. Тезата за явна несправедливост предвид констатацията за превес на отегчаващите обстоятелства е неприемлива. Освен че дори формално не отговаря на размера на отмереното лишаване от свобода, тя се основава на просто аритметично пресмятане, до каквото не може да бъде свеждана дейността на съда по индивидуализация на наказанието. Пловдивският апелативен съд не следва да бъде и упрекван, че съблюдавайки разпоредбата на чл. 56 НК не е взел предвид повторно обстоятелства, които са му послужили за правната квалификация на престъплението. Мотивите на въззивното решение не дават основание да се приеме и доводът в аспекта, изтъкван от подсъдимия М., защото мястото на злополуката (централната улица на селото с по-оживен трафик) и величината на избраната скорост на движение на лекия автомобил (надхвърляща повече от два пъти максимално разрешената), законосъобразно са били отчетени като обстоятелства, разкриващи такива специфични характеристики на случая, които имат влияние при определяне на конкретната мярка на наказание. Изброените обаче обстоятелства, наред с останалите установени отегчаващи и смекчаващи отговорността на подсъдимия (реакцията непосредствено след произшествието, предишна проява, свързана с употребата на високорискови наркотични вещества, разкриваща видимо трайна линия в неговия живот, причинените по две средни по степен телесни увреждания, допуснати нарушения с вторичен ефект и съответно - чистото съдебно минало, положителната трудова характеристика, сравнително младата възраст и малък опит като водач, демонстрираната пред съда критична преоценка на извършеното, добросъвестното процесуално поведение) позволяват да се направи извод, че въззивният съд е проявил ненужна и излишна строгост, определяйки прекомерно и неоправдано тежко по размер наказание лишаване от свобода в пределите на предвиденото по чл. 343, ал. 3, б. „б” НК. Според относителната тежест на релевантните по въпроса обстоятелства, наказание от дванадесет години лишаване от свобода при условията на чл. 54 НК, редуцирано по чл. 58а, ал. 1 НК на осем години в съчетание с лишаване от право да се управлява моторно превозно средство за срок от единадесет години отговаря на тежестта на извършеното престъпление и личността на дееца, а единната санкция е напълно достатъчна за пълноценно и ефективно постигане на целите по чл. 36 НК. Обжалваното решение следва да бъде изменено в посочения смисъл. По изложените съображения Върховният касационен съд, на основание чл. 354, ал. 1, т. 3 НПК Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 183 от 31.07.2017 г. на Пловдивския апелативен съд по в. н. о. х. д. № 323/2017 г., като намалява наказанието на подсъдимия Г. Д. М. на осем години лишаване от свобода и лишаване от право да управлява моторно превозно средство за срок от единадесет години. Оставя в сила решението в останалата му част. Настоящото решение не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: