Р Е Ш Е Н И Е № 104 гр. София, 07.07.2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в откритото заседание на двадесет и първи април две хиляди и шестнадесета година в състав: Председател: Пламен Стоев Членове: Светлана Калинова Геника Михайлова при секретаря Даниела Цветкова разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 89 по описа за 2016 г. Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. До касационно обжалване е допуснато решение № 328/ 13.07.2015 г. по гр. д. № 1340/ 2015 г, с което Старозагорски окръжен съд, като потвърждава решение № 219/ 09.04.2015 г. по гр. д. № 2581/ 2013 г. на Казанлъшки районен съд, е признал за установено по отношение на Е. С. Б. и К. И. Л., че на основание реституция по ЗСПЗЗ за наследниците на Х. М. С. и З. М. С. и по наследствено правоприемство от Ф. М. К., а след брака - Ф. В., Й. Т. М. и С. Г. Т. и Б. Р. притежават 1/ 3 ид. части от правото на собственост от пет ниви и от една овощна градина в [населено място] и на основание чл. 108 ЗС е осъдил К. И. Л. да предаде владението на имотите на Й. Т. М., С. Г. Т. и Б. Р.. Касационното обжалване е допуснато при основанията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за проверка правилността на решението по въпроса за задължението на съда да изследва действителната воля на завещателя, когато завещанието е съставено на чужд език и между страните възникне спор относно точния превод на български. Касаторите Е. С. Б. и К. И. Л., ответници по исковете, се оплакват, че решението е неправилно поради съществени процесуални нарушения (чл. 196, ал. 1, вр. чл. 22, ал. 1 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК) и противоречие с материалния закон (чл. 44, вр. чл. 20 ЗЗД и чл. 82 ЗС). Претендират разноските по делото. Ответниците по касационната жалба Й. Т. М., С. Г. Т. и Б. Р., възразяват, че решението е правилно. Претендират разноските пред настоящата инстанция. По въпроса, по който обжалването е допуснато, настоящият състав на Върховния касационен приема, че когато завещанието е съставено на чужд език, а приложимото право е българското, и между страните възникне спор относно точния превод на завещанието на български, за съда възниква задължението да го тълкува ( чл. 44 ЗЗД, вр. чл. 13 и чл. 16 ЗН, вр. чл. 20 ЗЗД). Изпълнението на задължението не се изчерпва до установяване на точния превод на завещанието. Съдът е длъжен да намери действителната воля на завещателя, като съответно приложи законовите способи за това от чл. 20 ЗЗД: 1) да установи взаимовръзката между отделните клаузи на завещанието; 2) да обсъди всяка клауза според смисъла, който произтича от целия акт и 3) да зачете неговата цел, обичаите в практиката и добросъвестността. Когато завещателят е знаел повече езици, за процеса на тълкуване имат значение степента на владеене на чуждия език и възможностите на завещателя да я изяви в акта на завещанието. Мотивите за това са следните: Според българското обективно материално право завещанието е едностранна сделка на разпореждане с притежаваното имущество за след смъртта (чл. 13 и чл. 16 ЗН). Завещанието поражда правно действие, доколкото законът го предвижда, а неговото тълкуване се извършва чрез съответно прилагане на чл. 20 ЗЗД (арг. от чл. 44 ЗЗД). Точният езиков превод на завещанието, съставено на чужд език, включително според правилата на граматиката на чуждия език, е необходимо, но недостатъчно условие за провеждане на тълкуването. В процеса по установяване на действителната воля на завещателя съдът е длъжен съответно да приложи всеки способ от чл. 20 ЗЗД, доколкото и трите се съвместяват (съответни са) на правното действие на завещанието като едностранно волеизявление без адресат. Трите способа в чл. 20 ЗЗД дават основните насоки, но не изчерпват средствата за тълкуване на завещанието. Наред с тях съдът може да използва и други средства като езикови, логически, исторически и други. Когато по делото се докаже, че завещателят е знаел повече езици, за процеса на тълкуване имат значение степента на владеене на чуждия език и възможностите на завещателя да я изяви в акта на завещанието. Тези обстоятелства отчитат спецификата на волеизявлението и са релеванти за установяване на действителната воля на завещателя. Настоящият състав на Върховния касационен съд, като разгледа жалбата и провери въззивното решение според изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна по следните съображения: Предявените искове се основават на твърденията, че с четири решения на ОСЗГ - [населено място] (№ № 01Р/ 26.11.2001 г, 27-О/ 04.10.1996 г, 01-Р/ 08.07.1998 г. и 10Б/ 30.11.2007 г.) е възстановено правото на собственост на наследниците на българските граждани Х. М. С. и З. М. С. върху земеделските земи в [населено място], а ищците (сега ответници по касация) са придобили на основание наследяване по закон дела на турския гражданин Ф. В. (1/ 3 ид. части), която е починала на 07.05.1998 г. Ф. В. е един от наследниците на бившите собственици. Правният спор е възникнал, след като ответникът Е. Б. (сега касатор) се е легитимирал с нотариално заверено завещание рег. № 2318/ 14.01.1998 г. като единствен наследник на цялото имущество на Ф. В. (чл. 16, ал. 1, пр. 1 ЗН). Позовал се е на влязло в сила решение от 13.06.2006 г. по гр. д. № Е2/ 2006 г, с което Софийски градски съд при условията на чл. чл. 117 – 124 КМЧП е признал последиците на решение № 1370/ 2003 г. по дело № 1036/ 2003 г. на Първи граждански съд на К. – Република Турция. Решението на турския съд сочи като правоприемник по завещание лице, различно от касатора. Неговият единен граждански номер е различен от този на ползващото се от завещанието лице (има разлика в последната цифра). Освен това точният превод ограничава предмета на завещанието до имуществото на Ф. В. на територията на Република Турция, а е неверен преводът, който е бил представен пред българския съд в производството по чл. 117 – 124 КМЧП. Така ответниците по касация са извели довода, че няма обстоятелство, което да изключи качеството им на правоприемници по закон на имуществото на Ф. В. на територията на Република България и в частност, на спорните 1/ 3 ид. части. Исковете срещу другия касатор К. Л. по чл. 108 ЗС са обосновани с липсата на основание за осъществяваното владение. Спорните 1/ 3 ид. части са прехвърлени на К. Л. с три договора по н. а. № № 154 и 155/ 07.07.2010 г. и № 172/ 10.08.2010 г., но те не са породили вещно-транслативно действие, защото праводател по тях е другият касатор. Исковете са оспорени с възражението, че допуснатата грешка в ЕГН е фактическа, а завещанието има за предмет цялото имущество на Ф. К.. То изключва наследяването по закон, на което се позовават ответниците по касация, а трите договора са основанието касаторът К. Л. да владее имотите. Въведено е и възражение за давност. Касаторът К. Л. се е позовала на краткия срок по чл. 79, ал. 2 ЗС и евентуално е заявила, че присъединява своето владение към владението на своя праводател, а това осъществява и изискванията на чл. 79, ал. 1 ЗС. Спорното правоотношение има международни елементи. Страните се позовават на правоприемство от турския гражданин Ф. В. и нейното наследство е открито в Република Турция. Част от страните са турски граждани - ответниците по касация С. Г. Т. и Б. Р., а останалите са български граждани. Спорът е за вещно право върху недвижими имоти на територията на Република България, а това обосновава международната компетентност на българския съд, за която се следи и служебно (чл. 28, вр. чл. 12 КМЧП). Обжалваното решение е в нейните предели. Въззивният съд е отчел, че съставеното по нотариален ред завещание рег. № 2318/ 14.01.1998 г. на Ф. В. е първопричината за правния спор. Отчел е също така, че той следва да бъде разрешен според българското обективно материално право, доколкото касае наследяването на имоти на територията на Република България и завещателят не е избрал приложимото (чл. 89, ал. 2 КМЧП). След това въззивният съд е приел, че с решенията на ОСЗГ е възстановено правото на собственост на наследниците на Ф. В., доколкото нейният дял от имуществото на бившите собственици на земеделските земи Х. М. С. и З. М. С. е 1/ 3. Установил е също така, че ответниците по касация са нейните наследници по закон, а правоприемството на техните права по реституция изключва влязлото в сила решение по гр. д. № Е2/ 2006 г. на Софийски градски съд. С решението по реда на чл. 117 – 124 КМЧП са признати последиците на решение № 1370/ 2003 г. по дело № 1036/ 2003 г. на Първи граждански съд на К. – Република Турция, а със своето решение чуждият съд е постановил в полза на касатора Е. Б. да се издаде удостоверение за наследството, завещано от Ф. В. със завещанието от 14.01.1998 г. Въззивният съд е установил също така, че представеният към решението по чл. 117 – 124 КМЧП превод на български език легитимира като единствен наследник на нейното имущество касаторът Е. Б. (допуснатата грешка в ЕГН е фактическа и не сочи на различно лице, което се ползва от завещателния акт). Затова е намерил, че спорът между страните се концентрира върху установяването на предмета на завещанието и следва да се реши, като се установи точния превод на завещанието от турски на български език. Въззивният съд го е разрешил по съображения единствено от превода. Приел е, че двете заключения на съдебно-преводаческата експертиза, изслушани и приети в първоинстанционното производство, са идентични откъм установеното чрез тях съдържание на завещанието, а при зачитане на граматиката в турския език следва да приеме, че Ф. В. след „кончината си оставя на касатора Е. Б., единствен неин законен наследник в границите на България, български гражданин, [дата на раждане] г, притежаващ ЕГН [ЕГН], всички права и дялове от всички недвижими имоти, находящи се на територията на Република Турция, чийто собственик е понастоящем или ще бъде в бъдеще. Също така всички притежавани от нея на територията на Република България пари в банкови сметки, лихви от банкови депозити, касови наличности на нейно име в банки, както и всички движими имущества, всякакъв вид домашно обзавеждане и превозни средства, акции, облигации, наличности във фондове и накити.“ По съображения единствено от буквалното и граматическо тълкуване на изявената воля, въззивният съд е приел, че Ф. В. е завещала на касатора Е. Б. имуществото си на територията на Република Турция. Той като заветник не е наследил нейното имущество на територията на Република България, а по земеделска реституция ответниците по касация притежават 1/ 3 ид. части от правото на собственост върху нивите и овощната градина. Въззивният съд е приел също така, че касаторът К. Л. ги владее без основание, защото: 1) трите договора, с които през 2010 г. Е. Б. й ги прехвърля, не са породили вещнотранслативно действие и 2) спорните идеални части не са придобити по давност поради краткия срок на владение. Въззивният съд е отрекъл оригинерния способ, въведен с евентуалното възражение, препращайки към мотивите на първоинстанционния съд (чл. 272 ГПК). Инкорпорирал е като свои мотивите, че поради липса на доказателства за осъществявана фактическа власт е нямало момент, в който касаторът Е. Б. да е владелец на имотите, а периодът от 2010 г. – годината, в която с трите договора прехвърля спорните 1/ 3 ид. части на касатора К. Л., - до 2013 г. – годината на предявяване на исковете - е недостатъчен, за да осъществи изискването за срок на чл. 79, ал. 1 ЗС. Владението на К. Л. е квалифицирано като недобросъвестно поради събраните гласни доказателства, че към сключването на договорите тя е знаела, че ответниците по касация оспорват правата на нейния праводател. Настоящият състав на Върховния касационен съд приема за неоснователно оплакването в жалбата, че въззивният съд като инстанция по същество е базирал своите констатации за точния превод на завещанието на доказателства, събрани в нарушение на чл. 196, вр. чл. 22, ал. 1 ГПК. Оплакването е направено за първи път във въззивната жалба на касаторите срещу първоинстанционното решение. Обосновано е с твърденията, че при допускане на преводаческата експертиза първата инстанция е посочила три вещи лица, които не следва да бъдат назначавани. Впоследствие е включил трите в състава на повторната преводаческа експертиза, която е допуснал по искане на касаторите след своевременно оспорване на първоначалното (основното) заключение. Разликите в превода на завещанието от турски на български език по двете заключения са незначителни. Тези твърдения на касаторите са верни, но съществено нарушение на съдопроизводствените правила няма. Съставът на повторната експертиза е попълнен от вещи лица, които първоначално са посочени като неподходящи за състав на преводаческата експертиза, но по отношение на тях не се установява, основание за отстраняване. Допълнителните твърдения в обосноваване на това касационно основание са, че същите вещи лица към момента на назначаването им вече са изготвяли заключения за превода на завещанието на Ф. В. по други дела. Дори твърденията да са верни, настоящата инстанция не намира те да покриват пречка по чл. 22, ал. 1 ГПК за участие в състава на експертизата. Като допуска основания за отстраняване на вещото лице, чл. 196 ГПК препраща именно към разпоредбата на чл. 22, ал. 1 ГПК. Настоящата инстанция намира за основателно оплакването, че с обжалваното решение е нарушен чл. 20 ЗЗД. Въззивният съд се е ограничил да тълкува завещанието на Ф. В. буквално и граматически, без да приложи способите в чл. 20 ЗЗД, игнорирайки част от твърденията на касаторите, които имат значение за действително изразената воля. Спорът между страните за точният превод на завещанието е проява на спор относно тълкуването на завещанието. Този спор се е разразил още откъм твърденията в исковата молба и в писмения отговор. Следователно първостепенният съд е бил длъжен да укаже на касаторите, че върху тях пада задължението да докажат онези обстоятелства, които са извън точния превод на завещанието, но имат пряко значение за действителната воля на завещателя и че за тях те не сочат доказателства (аргумент от чл. 20 ЗЗД, вр. чл. 154, вр. чл. 146, ал. 1, т. 5 и ал. 2 ГПК). Оплаквания за непълния доклад във въззивната жалба има, тъй като в нея касаторите се позовават на такива твърдения, останали недоказани поради допуснатото от първата инстанция съществено нарушение на чл. 146, ал. 2 ГПК, а именно че към съставянето на завещанието Ф. В. е била на преклонна възраст (88 годишна), самотна и изоставена от своите роднини в старчески дом в Турция и е търсела съдействието на лица, с които няма родствена връзка (майката на касатора Е. Б.), за да се грижат за нейното имущество в България. Твърдяли са също така, че към съставяне на завещанието Ф. В. е нямала свое имущество на територията на Република Турция, въпреки подробното описание на активи в завещателния акт. От друга страна, от документите по делото се установява, че Ф. В. е родена през 1910 г. в [населено място] и в активната си възраст е живяла в България, а в Турция се е установила през 1972 г. Установява се също така, че поради нейната неграмотност съставеното по нотариален ред завещание не е подписано, а съдържа отпечатък от палеца на лявата ръка. За степента на владеене на турския език, както и за възможността на неграмотната Ф. В. да изрази своята воля на този език други доказателства не са събирани. От друга страна е установено, че родният език на Ф. В. е бил българският. Няма преклузия за релевантните обстоятелствата, останали недоказани по причина на непълния доклад на първата инстанция. Въззивният съд е дължал указания за пропуснатата от касаторите възможност да ги докажат (арг. от чл. 273 ГПК, като в същия смисъл е и т. 2 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС). Касационната инстанция е длъжна да отмени обжалваното решение като неправилно, а делото да върне за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд (чл. 293, ал. 3 и ал. 4 ГПК). При новото разглеждане въззивният съд е длъжен да съобрази, че въззивната жалба съдържа оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлено възражението на касатора К. Л. за придобивна давност. Оплакването въззивният съд е бил длъжен да разгледа и с решението да му отговори като заявен в жалбата въпрос, а не директно да препраща към мотивите, с които първата инстанция е отрекла осъществяването на оригинерния способ (арг. от чл. 269, in fine ГПК). В компетентност на въззивния съд е да реши въпросът за разноските съобразно изхода на спора по същество, включително за тези пред касационната инстанция (чл. 294, ал. 2 ГПК). При тези мотиви, съдът Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 328/ 13.07.2015 г. по гр. д. № 1340/ 2015 г. на Старозагорски окръжен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.